Брандън Сандърсън
Спиращият войната (34)

31.

— Чувствам, че трябва да попитам още веднъж — каза Дент. — Наистина ли се налага да го правим?

Дент вървеше с Вивена, Тонк Фах, Бижутата и Буцата. Парлин го бяха оставили по предложение на Дент. Притесняваха го опасностите около срещата и не искаше да държи под око още един.

— Трябва — отвърна Вивена. — Те са моите хора, Дент.

— Е, и? Моите хора са принцеси, наемници, а не ме виждате да прекарвам толкова много време с тях. Това е една миризлива противна сган.

— Да не говорим, че са груби — добави Тонк Фах.

Вивена завъртя очи.

— Дент, аз съм тяхната принцеса. Освен това ти самият каза, че са влиятелни.

— Водачите им са влиятелни. И щяха да са напълно доволни да се срещнат с вас на неутрален терен. Да се ходи в бедняшките квартали не е необходимо — простите хора наистина не са толкова важни.

Тя го изгледа.

— Това е разликата между Халандрен и идрианците. Ние обръщаме внимание на хората си.

Бижутата зад тях изсумтя презрително.

— Аз не съм от Халандрен — изтъкна Дент. Но замълча, след като навлязоха в бордеите. Вивена трябваше да признае, че докато се приближаваха към мястото на срещата, започна да се чувства малко по-неспокойно.

Този бедняшки квартал беше някак по-различен от другите. По-тъмен някак. Не бяха само порутените дюкяни и занемарени улици. По ъглите стояха групи мъже и ги наблюдаваха с подозрение. От време на време Вивена успяваше да зърне сграда с жени в много разголено облекло — дори за Халандрен. Някои дори подсвиркваха на Дент и Тонк Фах.

Това беше чуждо място. Навсякъде другаде в Т’Телир се чувстваше просто сякаш не се вмества в средата. Тук се чувстваше нежелана. Будеща подозрение. Мразена дори.

Стегна се. Тук някъде имаше група уморени отрудени наплашени идрианци. Застрашителната атмосфера я накара да изпита още повече жал за своите хора. Не знаеше дали ще помогнат много в опита за саботиране на военното усилие на Халандрен, но знаеше едно: беше решена да им помогне. Ако хората й се бяха изплъзнали между пръстите на монархията, неин дълг беше да се опита да ги събере отново.

— Това изражение — попита Дент. — Защо е?

— Притеснена съм за хората си — отвърна тя и потръпна, докато минаваха покрай голяма група улични бандити, облечени в черно, с червени ленти на ръцете и със зацапани мръсни лица. — Минах покрай този квартал, когато с Парлин търсехме нов дом. Не исках да се приближим, макар да бях чула, че наемите тук са ниски. Не мога да повярвам, че хората ми са толкова потиснати, че трябва да живеят тук, заобиколени от всичко това.

Дент се намръщи.

— Заобиколени?

Вивена кимна.

— Да живеят сред проститутки и банди, да им се налага да минават покрай такива неща всеки ден…

Дент се изсмя и я стресна.

— Принцесо. Вашите хора не живеят сред проститутки и банди. Вашите хора са проститутките и бандите.

Вивена спря насред улицата.

— Какво?!

Дент я погледна през рамо.

— Това е идрианският квартал. Тези бордеи се наричат Планинските земи.

— Невъзможно — отсече тя.

— Възможно, и още как — отвърна Дент. — Виждал съм го в градове по целия свят. Събират се имигранти, правят малък анклав. Този анклав удобно се пренебрегва от останалата част на града. Когато се поправят пътища, други места са първи. Когато се пращат стражи на патрул, избягват районите с чужденци.

— Тези съборетини са собственият им малък свят — каза крачещият до тях Тонк Фах.

Вивена изтръпна. „Не. Не, това е невъзможно.“

За жалост скоро започна да вижда, че е. Виждаше символи на Аустре, поставени — преднамерено ненатрапчиво — в ъглите на первази и на входове. Хора в сиво и бяло. Напомняния за планинските земи под формата на овчарски калпаци и вълнени наметала. И все пак, ако тези хора бяха от Идрис, бяха напълно покварени. Цветове зацапваха облеклата им, да не говорим за атмосферата на опасност и враждебност, която се излъчваше от тях. И как можеше една идрианка изобщо да си помисли да стане проститутка?

— Не разбирам, Дент. Ние сме мирен народ. Хора от планински селца. Открити сме. Дружелюбни.

— Такива хора не изтрайват дълго в бедняшки квартал — отвърна той. — Променят се или ги пребиват.

Вивена потръпна и я жегна гняв към Халандрен. „Бих могла да простя на халандренците, че са направили сънародниците ми бедни. Но това? Превърнали са овчарите и селяците в бандити и крадци. Превърнали са жените ни в проститутки и децата ни в улични гамени.“

Знаеше, че не бива да си позволи да се ядосва. И все пак се наложи да стисне зъби и много, много да се постарае, за да спре косата си да прелее в огненочервено. Образите събудиха нещо в нея. Нещо, за което настойчиво бе отбягвала да мисли.

„Халандрен е съсипал тези хора. Също както съсипа и мен, като властваше над детството ми, като ме принуди да уважа задължението да бъда взета и изнасилена в името на защитата на страната ми.

Мразя го този град.“

Непристойни мисли. Не можеше да си позволи да мрази Халандрен. Бяха й казвали това по много поводи. Напоследък й ставаше все по-трудно да си спомни защо.

Но успя да овладее омразата си, както и косата си. Малко по-късно Тейм се присъедини към тях и ги поведе към мястото на срещата. Бяха й казали, че ще е голям парк, но Вивена скоро видя, че думата „парк“ е доста пресилена. Мястото представляваше голо парче земя, засипано със смет и заобиколено от постройки от всички страни.

Групата й изчака в края на това мрачно подобие на градина, а Тейм продължи напред. Бяха се събрали хора, както бе обещал. Повечето бяха като тези, които бе видяла преди малко. Мъже със зловещо тъмни облекла и с цинични изражения. Наперени улични типове, жени в облекла на проститутки, изнурени старци.

Вивена се усмихна с усилие, но усмивката изглеждаше неискрена дори за самата нея. Заради тях промени цвета на косата си в жълто, цвета на радостната възбуда. Хората замърмориха.

Тейм скоро се върна и им махна да продължат.

— Чакай — каза му тя. — Исках да поговоря на обикновените хора, преди да се срещнем с водачите.

Тейм сви рамене.

— Както желаете…

Вивена пристъпи напред и заговори:

— Хора на Идрис. Дойдох при вас, за да ви донеса утеха и надежда.

Хората продължиха да си говорят. Много малко като че ли изобщо й обърнаха внимание. Тя преглътна.

— Знам, че животът ви е бил тежък. Но искам да ви уверя, че кралят наистина е загрижен за вас и иска да ви подкрепи. Ще намеря начин да ви върна у дома.

— У дома ли? — попита един от мъжете. — Да се върнем в планините?

Вивена кимна.

Няколко души изсумтяха и си тръгнаха. Вивена ги загледа притеснено.

— Почакайте — каза им. — Не искате ли да ме чуете? Нося вести от вашия крал.

Те останаха безразлични.

— Повечето просто искаха да се уверят, че сте тази, за която се говори, ваше височество — каза Тейм тихо.

Вивена се обърна отново към хората, които продължаваха да си говорят.

— Животът ви може да стане по-добър. Ще се погрижа за това.

— Животът ни вече е по-добър — отвърна й един мъж. — Тук печеля два пъти повече, отколкото там горе.

Други закимаха в съгласие.

— Тогава защо изобщо са дошли да ме видят? — прошепна тя отчаяно.

— Казах ви, принцесо — отвърна Тейм. — Те са патриоти. Държат на идрианското си потекло. Градски идрианци. Държим се заедно. Това, че сте тук, означава нещо за тях, не се безпокойте. Може да изглеждат безразлични, но ще направят всичко, за да си отмъстят на халандренците.

„Аустре. Боже на Цветовете — помисли тя, още по-отчаяна. — Тези хора вече изобщо не са идрианци.“ Наричаха се „патриоти“, но тя виждаше пред себе си тълпа, държана заедно само от вечната халандренска неприязън.

Отказа се да държи повече реч и им обърна гръб. Тези хора не се интересуваха от надежда или утеха. Искаха само отмъщение. Сигурно можеше да се възползва от този факт, но самата мисъл за това я караше да се чувства омърсена.

Тейм ги поведе по една пътека, отъпкана през грозното поле от бурени и смет. Почти до самия край на „парка“ имаше широка постройка, отчасти навес за склад, отчасти — открит дървен павилион.

Водачите ги чакаха вътре.

Бяха трима, всеки с личната си охрана. Вече й бяха разказали за тях. Бяха облечени в пъстрите ярки облекла на Т’Телир. Господарите на гетото. Вивена усети как стомахът й се сви. И тримата мъже имаха поне Първото извисяване. Един бе стигнал до Третото.

Бижутата и Буцата останаха извън сградата, за да пазят пътя й за бягство при опасност. Вивена влезе и седна на последния стол на открито. Дент и Тонк Фах заеха защитни позиции от двете й страни.

Вивена огледа господарите на гетото. Този отляво като че ли се чувстваше най-удобно в богатото си облекло. Трябваше да е Паксен — наричаха го Идрианския благородник. Беше натрупал парите си от женските бардаци. Този отдясно като че ли имаше нужда от подстригване, та косата му да приляга на финото му облекло. Той трябваше да е Ашу — за него се знаеше, че ръководи и финансира нелегални бойни арени, където хората можеха да гледат как идрианци се млатят с юмруци до несвяст. Третият, онзи в средата, приличаше на човек, който обича да си угажда. Беше небрежно облечен, но с някаква преднамерена небрежност, сякаш в контраст с чаровното му младо лице. Рира, работодателят на Тейм.

Вивена си напомни да не залага много на изводи, извлечени от външността им. Тези мъже бяха опасни.

Всички мълчаха.

— Не съм сигурна какво да ви кажа — заговори най-сетне Вивена. — Дойдох, за да намеря нещо, което не съществува. Надявах се, че хората все още държат на отечеството си.

Рира се наведе напред — небрежното му облекло бе някак не на място в сравнение с дрехите на другите двама.

— Вие сте нашата принцеса — каза той. — Дъщеря на нашия крал. Държим на това.

— Един вид — подхвърли Паксен.

— Наистина, принцесо — каза Рира. — За нас е чест, че се срещаме с вас. И сме любопитни за намеренията ви в града. Предизвикахте доста вълнение.

Вивена го изгледа съсредоточено. Накрая въздъхна.

— Всички знаете, че предстои война.

Рира кимна. Ашу обаче поклати глава.

— Не съм убеден, че ще има война. Още не.

— Войната предстои — каза твърдо Вивена. — Гарантирам ви го. Ето защо намеренията ми в този град са да помогна войната да тръгне колкото може по-добре за Идрис.

— А какво ще е нужно за това? — попита Ашу. — Кралска особа на трона на Халандрен?

Това ли искаше?

— Искам просто народът ни да оцелее.

— Слаба средна позиция — каза Паксен и погали с пръст финия си бастун. — Войните се водят, за да се спечелят, ваше височество. Халандренците имат Безжизнени. Надвиете ли ги, просто ще направят още. Мисля, че идрианско военно присъствие в града би било абсолютна необходимост, ако искате да донесете свобода на родината ни.

Вивена се намръщи.

— Мислите ли да вземете властта в града? — попита Ашу. — Ако успеете, какво получаваме ние от това?

— Чакайте — каза Паксен. — Властта в града? Сигурни ли сте, че искаме да се въвлечем отново в такова нещо? А провалът на Вахр? Всички загубихме много пари в това начинание.

— Вахр беше от Пан Кал — каза Ашу. — Изобщо не беше наш. Готов съм да поема нов риск, щом този път наистина са намесени кралски особи.

— Нищо не казах за събаряне на кралството — отвърна Вивена. — Искам просто да донеса някаква надежда на хората ни. — „Или поне го исках доскоро…“

— Надежда ли? — попита Паксен. — Кой го интересува надеждата? Искам ангажименти. Ще се раздадат ли титли? Кой получава търговските договори, ако Идрис спечели?

— Имате сестра — каза Рира. — Трета, неомъжена. Нейната ръка предмет ли е на договаряне? Кралска кръв би спечелила моята подкрепа за войната ви.

Стомахът на Вивена се сви.

— Господа — каза тя с възможно най-дипломатичен тон, — не става дума за лични облаги. Става дума за патриотизъм.

— Разбира се, разбира се — отвърна Рира. — Но дори патриотите би трябвало да заслужават награди. Нали?

Тримата я загледаха с очакване.

Вивена се изправи.

— Тръгвам си.

Изненадан, Дент сложи ръка на рамото й.

— Сигурна ли сте? Доста усилие ни отне, докато уговорим тази среща.

— Готова бях да работя с бандити и крадци, Дент — каза тя тихо. — Но да ги гледам и да знам, че са мои хора, е твърде трудно.

— Много бързате да ни съдите, принцесо — засмя се Рира. — Не ми казвайте, че не сте очаквали това, нали?

— Да очакваш нещо и да го видиш с очите си са различни неща, Рира. Очаквах вас тримата. Не очаквах да видя какво е станало с хората ни.

— А Петте видения? — попита Рира. — Идвате тук, съдите нас, по-долните, и си отивате? Не е много идрианско от ваша страна.

Тя ги огледа отново. Дългокосият Ашу вече беше станал и събираше охраната да си тръгват, като мърмореше за „загуба на време“.

— Какво знаете вие за това да си идрианец? — сопна се тя. — Къде е вашето преклонение пред Аустре?

Рира бръкна под ризата си и извади малък бял диск, изписан с имената на родителите му. Аустрианският знак за преклонение.

— Баща ми ме е донесъл на ръце дотук от планинските земи, принцесо. Умря, докато работеше на полетата Едгли. Измъкнах се от низините с болка в ожулените си кървящи ръце. Работих много упорито, за да направя нещата по-добри за вашите хора. Когато Вахр заговори за революция, му дадох пари, за да нахрани поддръжниците си.

— Купуваш Дъх — каза тя. — И принуждаваш домакини да стават проститутки.

— Живея — отвърна той. — И се грижа всички останали да имат достатъчно за храна. Вие ще направите ли нещо по-добро за тях?

Вивена се намръщи.

— Аз…

Замълча, щом чу писъците.

Жизненият й усет я разтърси, като предупреждение за много приближаващи се хора. Обърна се рязко, щом господарите на гетото изругаха и наскачаха от местата си. Видя нещо ужасно вън из градината. Униформи в пурпур и жълто на изгърбени мъже със сиви лица.

Безжизнени войници. Градската стража.

Хората се разпръснаха с писъци. Безжизнените нагазиха в градината, водени от няколко униформени живи градски стражи. Дент изруга и избута Вивена настрани.

— Бягайте!

Мечът му изсвистя от ножницата.

— Но…

Тонк Фах я сграбчи за ръката над лакътя и я задърпа извън сградата, докато Дент нападаше стражите. Господарите на гетото и хората им бягаха безредно, макар че градските стражи бързо се придвижваха да отрежат изходите.

Тонк Фах изруга и я дръпна в една уличка срещу градината.

— Какво става? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Набег — отвърна Тонк Фах. — Не би трябвало да е много опасно, освен ако…

Затрещяха оръжия и писъците станаха още по-отчаяни. Вивена се озърна назад. Заклещени в капан, мъжете от гетото влизаха в бой с Безжизнените. Вивена се втрещи от ужас, докато гледаше как страховитите мъже със сиви лица газят между мечове и ками, без да обръщат внимание на раните. Съществата измъкнаха оръжията си и започнаха да нападат. Мъже ревяха и падаха, плувнали в кръв.

Дент застана да брани входа на уличката, в която бе Вивена. Бижутата беше изчезнала някъде.

— Привидения на Калад! — изруга Тонк Фах и пак задърпа Вивена. — Тези глупаци решиха да се съпротивляват. Сега вече сме в беда.

— Но как са ни намерили?

— Не знам. Все едно. Може да не търсят вас. Може просто да прочистват гетото. По-бързо!

Вивена се подчини и затича по задната уличка, като се мъчеше да не се спъне в полите на дългата си рокля. Беше ужасно непрактична да се бяга с нея, а и Тонк Фах непрекъснато я буташе напред и се озърташе притеснено назад. Чуваха се пъшкания и викове — Дент бранеше входа на уличката.

Вивена и Тонк Фах стигнаха до другия й край и видяха петима Безжизнени. Вивена се закова на място. Тонк Фах изруга.

Безжизнените изглеждаха като изсечени от камък, със зловещо мрачни изражения. Тонк Фах погледна назад, явно реши, че Дент няма да пристигне скоро, след което примирено вдигна ръцете си и пусна меча.

— Не мога сам да сваля петима, принцесо — прошепна той. — Не и Безжизнени. Ще трябва да се оставим да ни арестуват.

Безжизнените извадиха оръжията си.

— Ъъ… Ние се предаваме — каза Тонк Фах.

Съществата нападнаха.

— Бягай! — извика той, наведе се и грабна меча си от земята.

Вивена затича с всички сили. Тонк Фах се опита да я последва, но се наложи да спре, за да се защити. Тя погледна назад през рамо и видя как мечът му прониза врата на единия Безжизнен.

От съществото блъвна нещо, което не беше кръв. Други трима заобиколиха наемника, макар че той успя да извърти меча си и порази единия отзад в краката.

Двамата затичаха към нея.

Гледаше ги как се приближават, изтръпнала. Трябваше ли да остане? Да помогне…

„Как да помогнеш? — изпищя нещо в нея, нещо дълбоко и първично. — Бягай!“

И тя побягна. Затича презглава, смразена от ужас, взе първия завой, който видя, и се скри в следващата уличка. Затича към другия край, но в бързината се спъна в полата си.

Падна на каменната настилка и извика. Чу зад себе си стъпки и изпищя за помощ, пренебрегна болката в натъртения си лакът, отпра полата на дрехата си и остана само по долните гащи над коленете. Надигна се с усилие и изкрещя отново.

Нещо затъмни другия край на уличката. Изгърбена фигура със сива кожа. Вивена спря и се обърна рязко. Другите двама навлязоха в уличката зад нея. Тя опря гръб на стената, изведнъж изстинала. Изтръпнала.

„Аустре, Боже на Цветовете — помисли разтреперана. — Моля те…“

Тримата Безжизнени настъпиха към нея с извадени оръжия. Тя погледна надолу. Парче въже, разръфано, но още годно за използване, лежеше в сметта до захвърлената й зелена пола.

Като всичко друго, въжето я зовеше към себе си. Сякаш знаеше, че би могло да оживее отново. Тя не можеше да усети приближаващите се към нея Безжизнени, но като по ирония имаше чувството, че може да усети въжето. Можеше да си го представи как се извива около краката на съществата, как ги овързва.

„Онези Дихания, които имаш — беше й казал Дент. — Те са инструмент. Почти безценен. Определено могъщ…“

Погледна Безжизнените и нечовешки човешките им очи. Усети как сърцето й затуптя толкова силно, че сякаш някой блъскаше вътре в гърдите й. Загледа ги, докато се приближаваха.

И видя смъртта си, отразена в безчувствените им очи.

Със сълзи на лицето падна на колене и разтреперана сграбчи оръфаното въже. Знаеше механиката. Учителите й я бяха обучили. Трябваше да докосне падналата пола, за да извлече цвят от нея.

— Съживи се — помоли тя въжето.

Не последва нищо.

Тя знаеше механиката, но това явно не беше достатъчно. Заплака и очите й се замъглиха.

— Моля те. Моля те. Спаси ме!

Първият Безжизнен стигна до нея — онзи, който беше запушил другия край на уличката. Тя се присви уплашено върху мръсната улична настилка.

Съществото скочи над нея.

Тя вдигна очи стъписана и видя как съществото заби оръжието си в един от другите. Примига и чак сега го позна.

Не беше Дент. Нито Тонк Фах. Същество бе със сива кожа като онези, които я нападаха, и затова не го беше познала.

Буцата.

Той опитно отсече главата на първия си противник и размаха меча си. Нещо бистро плисна от обезглавеното същество, докато то падаше на гръб — явно мъртво, както щеше да е мъртъв всеки човек.

Буцата отби удара на другия Безжизнен страж. Отзад се появиха още двама. Връхлетяха, докато Буцата отстъпваше назад, стъпил здраво от двете страни на Вивена и изпънал меча си напред. От острието капеше прозрачна течност.

Безжизненият страж изчака другите двама да се приближат. Вивена потрепери. Беше твърде уморена — и твърде изтръпнала, — за да може да побегне. Погледна нагоре и видя нещо почти човешко в очите на Буцата, докато той вдигаше меча си срещу тримата. Беше първото чувство, което виждаше у Безжизнен, макар че можеше да си го е въобразила.

Решимост.

Тримата нападнаха. В невежеството си в Идрис беше предполагала, че Безжизнените са като гниещи скелети или трупове. Беше си представяла, че нападат на вълни, без никакво умение, но надарени с неумолима тъмна сила.

Беше грешила. Тези същества се движеха с вещина и координация досущ като живи хора. Само дето не говореха. Не викаха, нито пъшкаха. Пълна тишина, докато Буцата отбиваше атака, а след това заби лакът в лицето на един Безжизнен. Движеше се с плавност, каквато рядко бе виждала, умението му за кратък миг й заприлича на изумителната бързина, която Дент бе показал в ресторанта.

Буцата замахна и порази третия Безжизнен в крака. Един от другите двама обаче заби острието си в корема му. Нещо бистро плисна и от двете страни и опръска Вивена. Буцата дори не изпъшка, докато замахваше странично с меча си и отсече втора глава.

Безжизненият страж се свлече на земята и остави оръжието си в корема на Буцата. Вторият от останалите залитна назад, бистра кръв потече от крака му, а след това той също падна. Буцата насочи вниманието си към последния Безжизнен, който не отстъпи, а явно зае отбранителна стойка.

Стойката не го спаси. Буцата се справи с него за секунди — отсече дясната му ръка, последва удар в корема и съществото се смъкна на колене. С последно движение Буцата посече във врата на падналото същество и го спря, докато то се опитваше да пропълзи към Вивена с нож в ръка.

Настъпи мъртва тишина. Буцата се обърна към Вивена — с лишени от всякакво чувство очи, квадратна челюст и скулесто лице над дебелия мускулест врат. Започна да трепери. Тръсна глава, сякаш искаше да проясни погледа си. Ужасно много бистра течност се изливаше от тялото му. Той опря едната си ръка на стената и се смъкна на колене.

Вивена се поколеба, после протегна ръка към него. Ръката й падна на рамото му. Кожата му беше студена.

Сянка пробяга в другия край на уличката и тя погледна натам, все още изтръпнала.

— О, Цветове — викна Тонк Фах и затича към нея, целият мокър от бистра течност. — Дент! Тя е тук! — Коленичи до Вивена. — Добре ли сте?

Тя кимна вяло; съвсем смътно съзнаваше, че държи полата си в едната си ръка. Това означаваше, че краката й — малко над коленете — са голи. Не можеше да намери сили в себе си да се притесни. Нито можеше да я притесни това, че косата й бе побеляла от страх. Само се взираше в Буцата, коленичил пред нея с наведена глава все едно се прекланяше пред някакъв странен олтар. Оръжието му се изхлъзна от сгърчените пръсти и издрънча на камъните. Очите му се взираха напред, оцъклени.

Тонк Фах проследи погледа й към Буцата и въздъхна:

— Да. Бижутата няма да е доволна. Да се махаме оттук!