Брандън Сандърсън
Спиращият войната (32)

29.

„Разкажи ми за планините“, написа Сузеброн.

Сири се усмихна.

— За планините ли?

„Моля те“, написа той. Седеше на стола си до леглото. Сири лежеше на една страна. Бухналата й рокля беше твърде гореща за тази вечер, тъй че тя бе по риза, завита с чаршаф и отпусната на лакът, за да може да вижда какво пише. Огънят пращеше в камината.

— Не знам какво да ти разкажа. В смисъл, планините не са толкова удивителни като чудесата, които имате в Т’Телир. Имате толкова много цветове, толкова много разнообразие.

„Мисля, че скалите, стърчащи от земята и издигащи се на хиляди стъпки във въздуха, се броят за чудо“, написа той.

— Предполагам. Това ми харесваше в Идрис — не исках да знам нищо друго. За човек като теб обаче сигурно би било отегчително.

„По-отегчително, отколкото да седиш всеки ден в един и същ дворец, без да можеш да го напускаш, без да ти е разрешено да говориш и да те обличат и глезят ли?“

— Добре, печелиш.

„Кажи ми за тях, моля те.“ Почеркът му ставаше все по-добър. Освен това, колкото повече пишеше, като че ли все повече разбираше. Толкова съжаляваше, че не можеше да му намери книги за четене — подозираше, че ще ги попие бързо и ще стане учен като всички учени, които се бяха опитвали да я образоват.

И все пак единственото, с което той разполагаше, беше тя. Като че ли беше признателен за това, което му даваше — но това вероятно беше само защото не знаеше колко е невежа. „Как само ще се смеят учителите ми, ако разберат, че съжалявам, че ги пренебрегвах.“

— Планините са огромни — заговори тя. — Всъщност не можеш да добиеш усет за тях тук, в низините. Видиш ли ги, разбираш колко всъщност незначителни са хората. Искам да кажа, колкото и дълго да сме работили и строили, никога не бихме могли да струпаме нищо толкова високо като една от планините… Те са скали, както каза, но не са безжизнени. Зелени са — зелени като вашите джунгли. Но е различно зелено. Чувала съм някои от пътуващите търговци да се оплакват, че планините пречели на гледката им, но мисля, че можеш да видиш повече. Позволяват ти да видиш как повърхността на земята се протяга нагоре, към селението на Аустре в небето.

Той я погледа, после написа: „Аустре?“

Сири се изчерви и косата й също почервеня.

— Съжалявам. Може би не трябваше да говоря за други богове пред теб.

„Други богове ли? — написа той. — Като онези в двора ли?“

— Не — каза Сири. — Аустре е идрианският бог.

„Разбирам — написа Сузеброн. — Много ли е красив?“

Сири се засмя.

— Не, не разбираш. Той не е Завърнал се като теб или Лайтсонг. Той е… ами, не знам. Жреците не са ли ти споменавали за други религии?

„Други религии ли?“, написа той.

— Ами да. Искам да кажа, не всички почитат Завърналите се. Идрианците като мен почитат Аустре, а хората на Пан Кал — като Сини пръсти… всъщност не знам какво почитат те, но не си ти.

„Много странно — написа той. — Щом вашите богове не са Завърнали се, какво са тогава?“

— Не „богове“ — каза Сири. — Само един. Наричаме го Аустре. В Халандрен също са го почитали преди… — За малко да каже „преди да станат еретици“. — Преди да дойде Миротворецът и да решат да почитат Завърналите се.

„Но кой е този Аустре?“, написа той.

— Той не е личност — каза Сири. — Той е по-скоро сила. Той е този, който бди над всички хора, този, който наказва хората, които вършат лошо, и благославя тези, които са достойни.

„Срещала ли си това същество?“

Сири се засмя.

— Не, разбира се. Човек не може да види Аустре.

Сузеброн я погледна намръщено.

— Знам — каза Сири. — Сигурно ти изглеждам глупава. Но ние просто знаем, че го има. Когато видя нещо красиво в природата — когато погледна планините с дивите им цветя, израснали на шарки, които някак са по-правилни, отколкото човек може да ги засади — знам. Красотата е истинска. Точно това ми напомня за Аустре. Освен това имаме Завърналите се — включително Първия, Во. Той е получил Петте видения, преди да умре, а те все трябва да са дошли отнякъде.

„Но не вярваш в култа към Завърналите се?“

Сири сви рамене.

— Още не съм решила. Моите хора са против това. Не им харесва начинът, по който в Халандрен разбират религията.

Той дълго седя замислен.

„Значи… не харесваш такива като мен?“

— Какво? Разбира се, че те харесвам! Ти си мил!

Той се намръщи и написа:

„Не мисля, че Боговете крале трябва да са мили.“

— Е, добре — отвърна тя и завъртя очи. — Ти си ужасен и могъщ. Страховит и божествен. И мил.

„Много по-добре — написа той и се усмихна. — Много бих искал да срещна този Аустре.“

— Ще те запозная с монаси някога — каза Сири. — Те би трябвало да могат да ти помогнат с това.

„Сега ми се подиграваш.“

Сири се усмихна и той я погледна. В очите му нямаше ранимост. Като че ли нямаше нищо против да му се подиграват. Всъщност като че ли го намираше за много интересно. Особено му харесваше да отгатва кога е сериозна и кога — не.

Отново наведе очи.

„Повече от срещата с този бог обаче бих искал да видя планините. Ти, изглежда, много ги обичаш.“

— О, да — каза Сири. От много време не беше мислила за Идрис. Но щом той го спомена, си спомни онова усещане за прохлада, за откритост по ливадите, през които беше тичала не толкова отдавна. Свежестта на мразовития въздух — нещо, което подозираше, че никога няма да намери в Халандрен.

Растенията в Двора на боговете бяха съвършено подрязани, култивирани и аранжирани. Бяха красиви, но дивите поля на родната й земя носеха друго, особено усещане.

Сузеброн пишеше отново.

„Подозирам, че планините са красиви, както каза. Но вярвам, че най-красивото нещо в тях вече е слязло при мен.“

Сири се сепна, а след това се изчерви. Изглеждаше толкова открит, ни най-малко смутен или засрамен от толкова дръзкия си комплимент.

— Сузеброн! — каза тя. — Имаш сърце на ухажор.

„Ухажор ли? — написа той. — Трябва да говоря само каквото виждам. Няма нищо толкова чудесно като теб, в целия ми двор. Планините наистина трябва да са особени, за да създадат такава красота.“

— Виждаш ли, вече прекали — каза тя. — Видях богините в двора ти. Те са много по-красиви от мен.

„Красотата не е в това как изглежда човек — написа Сузеброн. — Майка ми ме научи на това. Пътешествениците в книгата ми с разкази не трябва да оценяват старата жена за грозна, защото би могла да е красива богиня отвътре.“

— Това не е приказка, Сузеброн.

„Приказка е — написа той. — Всички онези разкази са просто приказки на хора, живели преди нас. Това, което те казват за човечеството, е вярно. Наблюдавал съм и съм видял как действат хората.“ Изтри дъската и продължи. „Странно е, за мен, да тълкувам тези неща, защото не ги виждам като обикновените хора. Аз съм Богът крал. Всичко е еднакво красиво за моите очи.“

Сири се намръщи.

— Не разбирам.

„Имам хиляди Дихания — написа той. — Трудно е да виждам като другите хора — мога да разбера порядките им само чрез разказите на майка ми. За моите очи всички цветове са красота. Когато другите гледат нещо — човек — един понякога може да изглежда по-красив от друг.

Това не ми е дадено. Аз виждам само цвета. Богатите, възхитителни цветове, които съставят всички неща и им дават живот. Не мога да се съсредоточа само върху лицето, както правят мнозина. Виждам искрата в очите, червенината на бузите, багрите на кожата — дори всяко петно има определена форма. Всички хора са чудесни.“

Изтри. „Тъй че, когато говоря за красота, трябва да говоря за различни от цветовете неща. А ти си различна. Не знам как да го опиша.“

Вдигна очи и Сири изведнъж осъзна колко близо са един до друг. Тя само по долната си риза и покрита с тънкия чаршаф. Той, висок и с широки рамене, с душа, която караше цветовете на завивките да се пречупват като светлината през призма. Усмихна й се на светлината от огъня.

„О, боже… — помисли тя. — Това е опасно.“

Покашля се, след това се надигна и отново се изчерви.

— Ами. Мм, да. Много мило. Благодаря ти.

Той отново наведе очи. „Бих искал да мога да те пусна да си идеш у дома, да видиш отново своите планини. Навярно бих могъл да обясня това на жреците.“

Тя пребледня.

— Не мисля, че ще е добре да им издаваш, че можеш да четеш.

„Бих могъл да използвам художественото писмо. Много е трудно за писане, но те ме научиха, за да мога да общувам с тях, ако ми се наложи.“

— Все пак. Ако им кажеш, че искаш да ме пратиш у дома, това може да издаде, че си говориш с мен.

Той спря да пише, замисли се и написа:

„Може би това ще е добре?“

— Сузеброн, те се канят да те убият.

„Нямаш доказателство за това.“

— Добре, подозрително е, най-малкото. Последните двама Богове крале са умрели месеци след като са създали наследник.

„Твърде недоверчива си — написа Сузеброн. — Непрекъснато ти го казвам. Моите жреци са добри хора.“

Сири го погледна твърдо.

„Освен че ми отрязаха езика“, призна той.

— И те държат под ключ, и не ти казват нищо. Виж, дори да не се канят да те убият, те знаят неща, които не ти казват. Може би има нещо общо с БиоХромата — нещо, от което умираш, след като се появи наследникът ти.

Сири се намръщи и се отпусна на леглото. „Възможно ли е да е това?“

— Сузеброн, как предаваш Диханията си?

Той помисли.

„Не знам. Всъщност… много неща не знам за това.“

— Аз също — каза тя. — Могат ли да ти отнемат Дъха? Да го дадат на сина ти? Ами ако точно това те убива?

„Не биха направили това“, написа той.

— Но може би е възможно. И може би точно това става. Затова да имаш дете е толкова опасно! Те трябва да получат нов Бог крал и това те убива.

Той поседя с дъската за писане в скута си, после поклати глава и написа:

„Аз съм бог. Не ми се дават Дихания, роден съм с тях.“

— Не — каза Сири. — Сини пръсти ми каза, че си ги събирал столетия. Че всеки Бог крал получава два Дъха седмично вместо един и ги трупа в запас.

„Всъщност някои седмици получавам по три или четири“, призна той.

— Но ти трябва само един седмично, за да оцелееш.

„Да.“

— А те не могат да позволят такова богатство да умре с теб! Твърде много ги е страх да позволят да го използваш, но също така не могат да си позволят да го загубят. Тъй че, когато се роди ново дете, взимат Дъха от стария крал — като го убият — и го дават на новия.

„Но Завърналите се не могат да използват Дъха си за Пробуждане — написа той. — Тъй че съкровището ми от Дихания е безполезно.“

Сири помисли. Беше чувала за това.

— Това само за Дъха, с който си се родил ли се отнася, или включва и добавените отгоре допълнителни Дихания?

„Не знам“, написа той.

— Сигурна съм, че би могъл да използваш допълнителните Дихания, ако поискаш. Иначе защо ще ти махат езика? Може би нямаш достъп до Дъха, който те прави Завърнал се, и не можеш да го използваш, но над него имаш още хиляди и хиляди Дихания.

Сузеброн поседя замислено няколко мига, а след това стана и отиде до прозореца. Загледа се навън в тъмното. Сири се намръщи, после взе дъсчицата му. Стана от леглото и колебливо се приближи до него, само по тънката си риза.

— Сузеброн?

Той продължи да се взира през прозореца. Тя застана до него, като внимаваше да не го докосне, и погледна навън. Цветни светлини блещукаха из града отвъд стените на Двора на боговете. Отвъд тях беше пълен мрак. Затихналото море.

— Моля те — промълви тя и пъхна дъската в ръцете му. — Какво има?

След дълга пауза той я взе и написа:

„Съжалявам. Не искам да изглеждам кисел.“

— Защото непрекъснато упреквам жреците ти ли?

„Не — написа той. — Имаш интересни теории, макар че според мен са само предположения. Не знаеш дали жреците замислят това, което твърдиш. Но не това ме притеснява.“

— А какво?

Той се поколеба, а след това изтри дъската с ръкава на халата си и написа:

„Не вярваш, че Завърналите се са божествени.“

— Мисля, че вече говорихме за това.

„Да. Само че сега осъзнах, че това е причината, поради която се отнасяш така с мен. Различна си, защото не вярваш в моята божественост. Това ли е единствената причина, поради която си ми интересна?

А и щом не вярваш, това ме натъжава. Защото бог е това, което съм, каквото съм, и щом не вярваш в него, това ме кара да мисля, че не ме разбираш.“

Ръката му спря, а след това написа: „Да. Наистина съм кисел. Съжалявам.“

Тя се усмихна, след което плахо го докосна по рамото. Той трепна, но не се отдръпна като преди. Сири се приближи до него и се отпусна на рамото му.

— Не е нужно да вярвам в теб, за да те разбирам — промълви тя. — Бих казала, че тези, които те почитат, са хората, които не разбират. Не могат да се доближат до теб, да видят кой всъщност си. Твърде съсредоточени са върху аурата и божествеността.

Той не отвърна.

— И освен това — продължи тя — не съм различна просто защото не вярвам в теб. В двореца има много хора, които не вярват. Сини пръсти, някои от слугините, които носят кафяво, други писари. Служат ти със също толкова почтителност като жреците. Аз просто съм… ами, непочтителна. У дома също не слушах много, нито баща си, нито монасите. Може би точно това ти е нужно. Някой, който е готов да погледне отвъд божествеността ти и просто да те опознае.

Той кимна замислено. И написа: „Това е утешително. Макар че е много странно да си бог, чиято съпруга не вярва в теб.“

„Съпруга“, помисли тя. Понякога беше трудно да си го спомни.

— Според мен за всеки мъж би било добре да има съпруга, която не изпитва възхищение към него като всички други. Някоя, която да го държи смирен.

„Смирението според мен е донякъде противоположно на божественост.“

— Като това да си мил ли?

Той се засмя. „Да.“ Остави дъсчицата. След това колебливо — и малко уплашено — сложи ръката си на раменете й и я придърпа към себе си. Загледаха се навън през прозореца, към светлините на града, който оставаше цветен дори през нощта.

 

 

Трупове. Четири. Около всичките — странно тъмният цвят на кръвта по тревата.

Беше в деня след като Вивена посети градината Д’Денир, за да се срещне с фалшификаторите. Беше дошла тук отново. Слънчевата светлина струеше отгоре, пареше главата и врата й, докато тя стоеше с другите в зяпналата тълпа. Безмълвните Д’Денир чакаха в редици зад нея, войници от камък, които никога нямаше да тръгнат на поход. Само те бяха видели смъртта на четиримата мъже.

Хората говореха приглушено, докато изчакваха градската стража да привърши огледа. Дент беше довел Вивена бързо, преди да са вдигнали телата. Беше го направил по нейна молба. Сега тя съжаляваше, че изобщо беше помолила.

За усиленото й зрение цветовете на кръвта по тревата се открояваха ярко. Червено и зелено. Ставаше почти виолетово в съчетание. Тя се взираше в труповете и изпитваше някакво странно усещане за несвързаност. Цвят. Толкова странно беше да вижда цветовете на побелялата кожа. Можеше да долови разликата — съществената разлика — между живата и мъртвата кожа.

Мъртвата кожа беше с десет оттенъка по-бяла от живата. Причиняваше го кръвта, изцедила се от вените. Почти все едно… все едно, че кръвта беше цветът, излят от буретата му. Боята на човешки живот, така безгрижно пролята, за да остане платното бяло.

Извърна очи.

— Виждате ли? — промълви Дент до нея.

Тя кимна мълчаливо.

— Помолихте за това. Е, сега виждате какво прави той. Затова бяхме толкова обезпокоени. Погледнете раните.

Тя се обърна отново. В усилващата се утринна светлина успя да види нещо, което бе пропуснала преди. Кожата точно около раните от меча беше напълно изцедена от цвят. Самите рани имаха някакъв тъмночерен оттенък. Все едно бяха заразени с някаква ужасна болест.

Вивена отново се обърна към Дент.

— Да вървим — каза той и я изведе от тълпата точно когато градските стражи, подразнени от многото зяпачи, започнаха да нареждат на хората да се отдръпнат.

— Кои са те? — попита Вивена.

Дент гледаше право напред.

— Банда крадци. С които работехме.

— Смяташ, че може да е тръгнал след нас?

— Не съм сигурен — каза Дент. — Сигурно би могъл да ни намери, ако иска. Не знам.

Тонк Фах се приближи към тях и каза:

— Бижутата и Буцата са нащрек. Никой от нас не го вижда никъде.

— Какво е станало с кожата на онези мъже? — попита Вивена.

— От онзи негов меч е — изръмжа Дент. — Трябва да намерим начин да се справим с това, Тонк. Рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Усещам го.

— Но какво представлява този меч? — попита Вивена. — И как е изцедил цвета от кожата им?

— Ще трябва да му го откраднем, Дент — каза Тонк Фах и се почеса по брадичката.

Бижутата и Буцата се приближиха и закрачиха от двете им страни в реката от хора по улицата.

— Да го откраднем? Не, не го пипам това! Трябва да го накараме той да го използва. Да го извади. Няма да може да го задържи задълго. След това ще можем да го свалим лесно. Лично ще го убия.

— Той надви Арстийл — каза тихо Бижутата.

Дент замръзна.

— Не надви Арстийл! Не и в дуел поне.

— Вашер не използва меча — каза Бижутата. — В раните на Арстийл нямаше черно.

— Значи е използвал хитрост! — каза Дент. — Засада. Съучастници. Каквото и да е. Вашер не е дуелист.

Вивена вървеше, замислена за мъртвите. Дент и другите бяха говорили за убийствата на Вашер. Поискала беше да види какво става. Е, вече беше видяла. И видяното я безпокоеше. Притесняваше я. И…

Усети лек сърбеж и се намръщи.

Някой с много Дъх я наблюдаваше.

 

 

„Хей! — каза Нощна кръв. — Това е Вара Трилидийс! Трябва да идем да поговорим с него. Ще се радва да ме види.“

Вашер стоеше на върха на сградата. Изобщо не се притесняваше кой го вижда. Рядко се притесняваше. Безкраен поток хора минаваше долу по пъстрата улица. Вара Трилидийс — Дент, както се наричаше сега — вървеше сред тях с екипа си. Жената — Бижутата. Тонк Фах, както винаги. Невежата принцеса. И изчадието.

„Тук ли е Шашара? — попита Нощна кръв възбудено. — Трябва да се видим с нея! Ще се притеснява какво е станало с мен.“

— Отдавна убихме Шашара, Нощна кръв — каза Вашер. — Също както убихме Арстийл. — „Също както рано или късно ще убием Дент.“

Както обикновено, Нощна кръв отказа да признае смъртта на Шашара.

„Тя ме направи, знаеш. Направи ме да унищожавам неща, които са зли. Доста добър съм в това. Мисля, че ще се гордее с мен. Трябва да поговорим с нея. Да й покажем колко добре си върша работата.“

— Добър си, да — прошепна Вашер. — Прекалено добър.

Нощна кръв започна да си тананика, доволен от уж похвалата. Вашер обаче остана съсредоточен върху принцесата и екзотичната й рокля — изпъкваше като снежинка в тропическия зной. Трябваше да предприеме нещо с нея. Толкова много неща се разпадаха заради нея. Планове, рухващи като лошо струпани сандъци и вдигащи тропот с рухването си. Не знаеше къде я е намерил Дент, нито как я държи под контрол. Но бе изкусен да скочи долу и да остави Нощна кръв да я порази.

Убийствата от предната нощ бяха привлекли твърде много внимание. Нощна кръв беше прав. Вашер не го биваше много в дебненето. Мълвата за него се беше пръснала из града. Това беше и добро, и лошо.

„По-късно — помисли той и извърна поглед от глупавото момиче и свитата й наемници. — По-късно.“