Брандън Сандърсън
Спиращият войната (31)

28.

— Срещата е уредена, милейди — каза Тейм. — Хората са нетърпеливи. Работата ви в Т’Телир печели все повече известност.

Вивена не знаеше какво да мисли за това. Отпи глътка сок. Хладката течност беше пристрастяващо ароматна, но за жалост нямаше бучка идриански лед.

Тейм я гледаше нетърпеливо. Според разследванията на Дент ниският идрианец беше достатъчно благонадежден. Версията му как бил „принуден“ да заживее като престъпник беше леко преувеличена. Запълваше ниша в обществото на Халандрен — действаше като свръзка между идрианските работници и разните престъпни елементи.

И също така явно беше предан патриот. Въпреки че беше склонен да експлоатира свои сънародници, особено новодошли в града.

— Колко ще бъдат на срещата? — попита Вивена, докато гледаше движението по улицата извън портата на градината на ресторанта.

— Над сто, милейди — каза Тейм. — Верни на нашия крал, гарантирам. И са влиятелни хора, всички — като за идрианци в Т’Телир, искам да кажа.

Според Дент това означаваше, че са хора, придобили власт в града благодарение на това, че могат да осигуряват евтини идриански работници и да влияят на мнението на непривилегированите идриански маси. Бяха хора, които като Тейм благоденстваха заради идрианските изгнаници. Странна двойственост. Тези хора имаха привилегировано положение сред потиснатото малцинство и без това потисничество щяха да са безсилни.

„Като Лемекс — помисли тя. — Служеше на баща ми — дори като че ли го уважаваше и обичаше, — а през цялото време е крал всяко късче злато, до което е могъл да се докопа.“

Отпусна се на стола си. Беше облечена в бяла рокля с дълги надиплени поли, които се гънеха и развяваха на вятъра. Почука с пръст по чашата и слугата й наля още сок. Тейм се усмихна и също си взе още сок, макар да изглеждаше не на място в изискания ресторант.

— Колко са според теб? — попита тя. — Идрианците в града имам предвид.

— Някъде десетина хиляди.

— Толкова много?

— Трудности във фермите в по-ниските места, милейди — каза Тейм и сви рамене. — Животът в планините не е лек. Реколтата се проваля — и какво ти остава? Кралят притежава земята, тъй че не можеш да я продадеш. Трябва да си платиш данъците…

— Да, но човек може да направи тъжба в случай на бедствие — каза Вивена.

— Така е. Но повечето от тези хора са на няколко седмици път от краля, милейди. Трябва ли да оставят семействата си, за да се жалват, след като се боят, че близките им ще гладуват през седмиците, нужни за да се докара храна от кралските складове, ако успеят? Или да изминат много по-късото разстояние до Т’Телир? Да се наемат на работа като товарачи на пристаните или пък да събират цветя в плантациите в джунглата? Работата е тежка, но стабилна.

„И по този начин предават народа си.“

Но коя беше тя, че да ги съди? Петото видение щеше да го определи като високомерие. Седеше си тя тук в хладната сянка под навеса, наслаждаваше се на хубавия ветрец и на скъпия сок, докато други хора се трудеха робски, за да изхранят семействата си. Нямаше никакво право да се отнася презрително към мотивите им.

Не биваше идрианци да бъдат принуждавани да търсят работа в Халандрен. Не й харесваше, че трябва да упрекне баща си, но кралството му не беше ефективно. Състоеше се от десетки разпръснати села с лоши пътища, които често се оказваха блокирани от снегове или свлачища. На всичкото отгоре беше принуден да харчи много средства, за да поддържа армията си силна в случай на нападение от Халандрен.

Тежка задача. Но беше ли това достатъчно добро извинение за бедността на сънародниците й, принудени да избягат от родината си? Колкото повече слушаше и научаваше, толкова повече осъзнаваше, че много идрианци изобщо не са познавали идиличния живот, който тя беше живяла в прелестната планинска долина.

— Срещата е след три дни, милейди — каза Тейм. — Някои от тези хора са разколебани след Вахр и неговия провал, но ще ви слушат.

— Ще дойда.

— Благодаря ви. — Тейм стана, поклони се, въпреки че го беше помолила да не привлича внимание към нея, и си тръгна.

Вивена пак отпи от сока. Усети Дент още преди да се е приближил.

— Знаете ли какво ме интересува? — каза той и седна на мястото на Тейм.

— Какво?

— Хората. — Дент почука по празната чаша и слугата дойде веднага. — Хората ме интересуват. Особено хора, които не действат така, както се очаква от тях. Хора, които ме изненадват.

— Надявам се, че не говориш за Тейм — каза Вивена и повдигна вежда.

Дент поклати глава.

— Говоря за вас, принцесо. Съвсем доскоро когато към когото или каквото да погледнете, в очите ви имаше тихо неодобрение. Изгубили сте това. Започвате да се вмествате.

— Значи е проблем, Дент. Не искам да се вмествам. Мразя Халандрен.

— Но с този сок като че ли нямате никакъв проблем.

Вивена остави сока настрани.

— Прав си, разбира се. Не би трябвало да го пия.

— Щом казвате. — Дент сви рамене. — Значи, ако попитате наемника — нещо, което, разбира се, не прави никой, — той може би ще спомене, че е добре за вас да започнете да се държите като халандренка. Колкото по-малко изпъквате, толкова по-малко вероятно е някои хора да ви свържат с идрианската принцеса, която се крие в града. Вземете за пример приятеля си Парлин.

— Прилича на глупак с тези шарени дрехи. — Тя се озърна към улицата, където Парлин и Бижутата си бъбреха, докато пазеха изхода за бягство.

— Нима? — каза Дент. — Или просто прилича на халандренец? Бихте ли го укорили изобщо, ако бяхте в джунглата и го видите да се облича в кожа на звяр, или може би да се загърне в наметало, оцветено като нападали листа?

Тя отново погледна. Парлин се беше облегнал небрежно на стената на сградата, досущ като някой уличен катил на неговите години, каквито беше виждала навсякъде из града.

— И двамата се вмествате тук по-добре, отколкото преди — каза Дент. — Учите се.

Вивена наведе очи. Някои неща в новия й живот наистина започваха да й се струват естествени. Нападенията например ставаха изненадващо лесно. Също така започваше да свиква да се движи с тълпите и да е част от подземния свят. Само преди два месеца с възмущение щеше да се противопостави на идеята да си има работа с човек като Дент, просто заради професията му.

Много й беше трудно да се примири с някои от тези промени. Все по-трудно й ставаше да разбере себе си и да реши в какво вярва.

— Макар че — каза Дент, като погледна роклята й, — може би ще е добре да помислите дали не минете на панталони.

Вивена се намръщи и го погледна.

— Само предложение — каза Дент и отпи от сока си. — Не харесвате късите халандренски поли, но единствените свестни дрехи, което можем да ви купим и които да са „скромни“, са чуждестранна изработка — а това ги прави скъпи. Означава, че трябва да използваме скъпи ресторанти, за да не изпъкваме. А това означава, че трябва да търпите целия този ужасен разкош. Панталоните обаче са скромни и евтини.

— Панталоните не са скромни.

— Не показват колене — каза той.

— Няма значение.

Дент сви рамене.

— Просто споделям мнение.

Вивена извърна очи и тихо въздъхна.

— Оценявам съвета ти, Дент. Наистина. Просто… много от живота ми напоследък ме смущава.

— Светът си е смущаващ — каза Дент. — Точно това го прави забавен.

— Хората, с които работим. Те са водачи на хората от Идрис в града, но в същото време ги експлоатират. Лемекс крадеше от баща ми, но въпреки това работеше за интересите на страната ми. И аз тук, облечена в толкова скъпа дреха, и пия скъп сок, а сестра ми е насилвана от ужасен диктатор, докато този чудесен и ужасен град се подготвя да поведе война срещу отечеството ми.

Дент се отпусна в стола си, загледан над ниското перило към улицата и тълпите с техните цветове, едновременно красиви и ужасни.

— Мотивите на хората. Никога не са смислени. И винаги са смислени.

— Точно сега ти не говориш смислено.

Дент се усмихна.

— Опитвам се да кажа, че не разбираме хората, докато не разберем какво ги кара да правят това, което правят. Всеки човек е герой в собствената си версия, принцесо. Убийците не вярват, че са виновни за това, което правят. Крадците мислят, че заслужават парите, които взимат. Диктаторите вярват, че имат правото — за безопасността на своя народ и за доброто на държавата — да правят каквото пожелаят.

Загледа се отново настрани и поклати глава.

— Мисля, че дори Вашер вижда себе си като герой. Истината е, че повечето хора правят това, което вие наричате „грешно“, по причини, които за тях са „правилни“. Само наемниците се държим смислено. Правим това, за което ни се плаща. И толкова. Може би затова хората ни гледат така отвисоко. Ние сме единствените, които не претендираме, че имаме по-висши мотиви.

Замълча и я погледна в очите.

— В известен смисъл ние сме най-честните хора, които изобщо ще срещнете.

Двамата замълчаха, загледани в минувачите — река от бляскави цветове. До тях изникна Тонк Фах и каза:

— Така е. Но забрави да споменеш, че освен че сме честни, сме и умни. И чаровни.

— То се подразбира от само себе си — каза Дент.

— Честни може би — каза Вивена. — Но определено се надявам да не сте най-чаровните, които ще срещна в живота си. Готови ли сме да тръгваме?

— Стига да сте приключили със сока си — засмя се Дент.

Вивена погледна чашата си. Сокът наистина беше много вкусен. Допи го гузно. „Ще е грях да се похаби.“ След това стана и излезе, като остави Дент да уреди сметката.

На улицата към тях се присъедини Буцата — бяха му дали заповеди да се притече, ако Вивена извика за помощ.

Тя се обърна, погледна през рамо Тонк Фах и Дент и попита:

— Тонк, къде ти е маймунката?

Той въздъхна.

— Маймуните бездруго са досадни.

Вивена завъртя очи.

— Загубил си още едно?

Дент се изкиска.

— Свиквайте, принцесо. От всички щастливи чудеса във вселената едно от най-големите е, че Тонк така и не е направил дете. Сигурно щеше да го е загубил още първата седмица.

Тя поклати глава.

— Може би си прав. Следващата среща. Д’Денир, нали?

Дент кимна.

— Да вървим — каза Вивена и тръгна по улицата. Те я последваха, като взеха пътьом Парлин и Бижутата. Вивена не изчака Буцата да им пробие път през множеството. Колкото по-малко зависеше от този Безжизнен, толкова по-добре. Придвижването по улиците всъщност не беше чак толкова трудно. Имаше изкуство в това — човек се движи с тълпата, вместо да се опитва да плува срещу течението. Скоро групата им с Вивена най-отпред излезе на широка затревена морава, градината на Д’Денир. Като площад на кръстовище, това място представляваше открито зелено пространство, очертано от сгради и цветове. Но тук никакви цветя или дървета не накъсваха пейзажа, нито се блъскаха хора. Беше благоговейно място.

И беше пълно със статуи. Стотици. Приличаха много на други Д’Денир в града — с грамадните си тела и героични пози, повечето увити с цветни платове или облечени в ярки дрехи. Бяха от най-старите статуи, които беше видяла тук, камъкът им бе изронен от многото години под честите дъждове в Т’Телир. И бяха последният дар от Блажения миротворец — статуите в памет на загиналите във Велебран. Паметник и предупреждение. Така твърдяха легендите. Вивена не можеше да се отърве от мисълта, че ако хората наистина почитат падналите, няма да облекат статуите с такива нелепи дрехи.

Все пак мястото беше много по-ведро и спокойно от повечето места в Т’Телир и тя оценяваше това. Слезе по стъпалата до моравата и закрачи бавно между безмълвните каменни фигури.

Дент тръгна до нея.

— Помните ли с кого се срещаме?

Тя кимна и каза:

— С фалшификатори.

Дент я изгледа.

— Имате ли проблем с това?

— Дент, през месеците ни заедно се срещах с босове на крадци, с убийци и — най-плашещото — с наемници. Мисля, че все ще мога да се оправя с двама ловки писари.

Дент поклати глава.

— Това са хората, които продават документите, не писарите, които вършат работата. Няма по-опасни хора от фалшификаторите. В бюрокрацията на Халандрен те могат да направят всичко да изглежда законно, като поставят подходящите документи на подходящите места.

Вивена кимна замислено.

— Помните ли какво трябва да ги накараме да направят? — попита Дент.

— Разбира се, че помня. Точно тази идея беше моя, нали?

— Просто проверявах.

— Притеснен си да не объркам нещата, тъй ли?

Той сви рамене.

— Вие водите в този танц, принцесо. Аз съм само онзи, който забърсва пода след вас. — Погледна я. — Мразя да забърсвам кръв.

— О, спри, моля те — каза тя, завъртя очи и забърза напред. Чу го обаче да казва на Тонк Фах:

— Лоша метафора ли?

— Тц. Имаше кръв в нея. Значи е добра.

— Май й липсваше поетичен стил.

— Намери нещо да се римува с кръв тогава — предложи Тонк Фах. — Връв? Пръв? Мм… стръв?

„За банда главорези определено са начетени“, помисли Вивена.

Скоро видя мъжете, които ги чакаха на уговореното място — до голяма статуя Д’Денир с ръждясала брадва. Бяха насядали на тревата, хапваха, пийваха и си бъбреха — самото олицетворение на безгрижна невинност.

— Те са — прошепна Дент. — Да отидем до статуята на Д’Денир срещу тях.

Бижутата, Буцата и Парлин се задържаха назад, а Тонк Фах мина встрани, за да наблюдава. Вивена и Дент отидоха до статуята близо до фалшификаторите. Дент просна на тревата одеяло за нея и застана отстрани все едно й е слуга.

Един от мъжете до другата статуя погледна към Вивена, докато тя сядаше, след това кимна. Другите продължиха да ядат. Склонността на престъпния свят в Халандрен да действа посред бял ден все още изнервяше Вивена, но пък може би имаше предимства пред това да се промъкват нощем.

— Искате да поръчате някаква работа ли? — попита фалшификаторът най-близо до нея, достатъчно високо, за да може да го чуе. Изглеждаше почти като част от разговора с приятелите му.

— Да — отвърна тя.

— Ще струва доста пари.

— Знам.

— Вие ли сте принцесата, за която говорят всички?

Тя забеляза как ръката на Дент лениво се спусна към дръжката на меча му.

— Да.

— Добре — каза фалшификаторът. — Кралските хора, изглежда, винаги знаят как да се държат. Какво е желанието ви?

— Писма — каза Вивена. — Искам да изглеждат все едно са писани между определени членове на жречеството в Халандрен и краля на Идрис. Трябва да имат официални печати и убедителни подписи.

— Трудно — каза мъжът.

Вивена измъкна един лист от джоба на роклята си.

— Имам писмо, написано с почерка на крал Деделин. С печата му на восък и подписа му отдолу.

Мъжът изглеждаше заинтригуван, макар че можеше да види само профила му.

— Така е по-възможно. Все пак е трудно. Какво искате да доказват тези документи?

— Че точно тези жреци са продажни — каза Вивена. — Имам списък на този лист. Искам да изглежда все едно, че са изнудвали Идрис от години, принуждавали са краля да плаща огромни суми и да дава щедри обещания, за да предотврати войната. Искам да покажете, че Идрис не иска война и че жреците са двуличници.

Мъжът кимна и попита:

— Това ли е всичко?

— Да.

— Може да стане. Ще държим връзка. Указанията и обясненията са на другата страна на листа, нали?

— Както поискахте — каза Вивена.

Мъжете станаха и един слуга се приближи да събере храната им. Изтърва една кърпа така, че да я духне вятърът, затича и я грабна във въздуха, като в същото време грабна и листа от ръката на Вивена. След малко всички си отидоха.

— Е? — попита Вивена.

— Добре — каза Дент. — Ставате експерт.

Вивена се усмихна и се отпусна на одеялото. Следващата уговорена среща беше с група крадци, които бяха откраднали — по молба на Вивена и Дент — разни стоки от военните служители в чиновническата сграда на Халандрен. Сами по себе си документите бяха маловажни, но отсъствието им щеше да предизвика суматоха и объркване.

Срещата беше след няколко часа, което означаваше, че тя може да се отпусне и да се наслади на спокойствието на моравата, настрани от неестествените цветове на града. Дент, изглежда, усети настроението й, защото също седна и подпря гръб на пиедестала на статуята. Докато чакаше, Вивена видя, че Парлин отново се е заговорил с Бижутата. Дент беше прав. Макар облеклото му да изглеждаше нелепо, той се сливаше забележително добре с другите млади мъже в града.

„Толкова по-добре за него — помисли тя ядосано и извърна очи. — Може да се облича както пожелае — не му се налага да се притеснява за деколте и дължината на полите.“

Бижутата се засмя. Беше почти като подигравателно сумтене, но все пак имаше веселие в смеха й. Вивена веднага погледна натам и видя как Бижутата завъртя очи на Парлин, който се бе ухилил самодоволно. Знаеше, че е казал нещо не на място. Не знаеше какво. Познаваше го обаче достатъчно добре, за да разгадае изражението му и да разбере, че просто ще го понесе с усмивка.

Бижутата го погледна и се засмя пак.

Вивена скръцна със зъби.

— Трябваше да го върна в Идрис.

Дент обърна глава и я погледна.

— Мм?

— Парлин — каза тя. — Другите си стражи ги върнах. Трябваше да върна и него. Никаква работа не ми върши.

— Бързо се приспособява — каза Дент. — И е благонадежден. Достатъчно добра причина да го задържите.

— Той е глупак — каза Вивена. — Трудно му е да разбере и половината неща, които стават около него.

— Няма ума на учен, вярно, но като че ли инстинктивно знае как да се слее с обстановката. Освен това не всички можем да бъдем гении като вас.

Тя го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че не бива да оставяте косата си да си променя цвета пред всички, принцесо — каза Дент.

Вивена се сепна, забелязала, че косата й се е променила от спокойно кротко черно в ядосано червено. „Боже на Цветовете! Толкова добра бях в контролирането на това. Какво става с мен?“

— Не се притеснявайте — каза Дент. — Бижутата няма никакъв интерес към приятеля ви. Гарантирам ви го.

Вивена изсумтя.

— Парлин ли? Защо трябва да ме интересува?

— О, не знам — отвърна Дент. — Може би защото сте били много близки още от деца?

— Това не е вярно! Аз съм обвързана с Бога крал още преди да се родя!

— А баща ви винаги е съжалявал, че не може да ви омъжи за сина на най-добрия си приятел — каза Дент. — Така поне твърди Парлин. — И я погледна насмешливо.

— Това момче много говори.

— Всъщност обикновено е доста мълчалив. Трябва да му вадиш думите с ченгел, за да говори за себе си. Все едно, Бижутата има други връзки. Тъй че престанете да се притеснявате.

— Не съм притеснена — каза Вивена. — И не се интересувам от Парлин.

— Щом казвате.

Вивена отвори уста да възрази, но забеляза, че Тонк Фах се приближава, а не искаше и той да се включи в този спор. Стисна устни, щом едрият наемник спря до тях.

— Порой — каза Тонк Фах.

— Мм? — попита Дент.

— Връзва се с „кръв“. Сега може да го направиш по-поетично. „Порой от кръв“. Хубав образ. Много по-добре от римата със „стръв“.

— Аха, ясно — каза навъсено Дент. — Тонк Фах?

— Да?

— Ти си идиот.

— Благодаря.

Вивена стана и почна да обикаля статуите. Да ги оглежда — ако не за друго, то поне за да не се налага да гледа Парлин и Бижутата. Тонк Фах и Дент закрачиха след нея на дискретно разстояние, като си отваряха очите на четири.

Имаше някаква красота в тези статуи. Не бяха като другите видове изкуство в Т’Телир — пъстри картини, нашарени сгради, пищни облекла. Д’Денирите бяха здрави каменни блокове, състарили се с достойнство. Халандренците, разбира се, правеха всичко възможно да унищожат това с шалчетата, шапките и други цветни неща, които им връзваха. За щастие в тази градина бяха твърде много, за да могат да разкрасят всички.

Стояха като на стража, някак си по-стабилни от много други неща в града. Повечето се взираха към небето или гледаха право напред. Всяка статуя беше различна, всяка поза — особена, всяко лице — единствено. „Сигурно е отнело десетилетия, докато ги създадат всички — помисли тя. — Може би оттук халандренците са придобили увлечението си към изкуство.“

Халандрен беше място на безброй противоречия. Воини, които да символизират мира. Идрианци, които се експлоатираха и същевременно се защитаваха едни други. Наемници, които като че ли бяха между най-добрите хора, които бе познавала. Ярки цветове, които създаваха някаква униформеност.

И над всичко — БиоХроматичният дъх. Беше изнудващо и в същото време хора като Бижутата гледаха на отдаването на Дъха си като на привилегия. Въпросът бе дали самата Вивена можеше да си позволи да се превърне в поредното противоречие? Личност, нарушила убежденията си, за да се погрижи те да се съхранят?

Диханията наистина бяха чудесни. Беше много повече от красотата или способността да чуваш промени в звука и да долавяш отделните оттенъци цвят. Беше повече дори от това да усеща живота около себе си. Повече от звуците на вятъра и тоновете на говорещите, или от способността й да усеща пътя си през група хора и да се движи лесно с течението на тълпата.

Беше връзка. Усещаше света около себе си по-близък. Дори неодухотворените неща като дрехите й или нападалите клонки ги усещаше близо до себе си. Бяха мъртви, но сякаш отново копнееха за живот.

Можеше да им го даде. Помнеха живота, а тя можеше да Пробуди тези спомени. Но как можеше да помогне за спасяването на народа си, ако изгубеше себе си?

„Дент не изглежда изгубен — помисли тя. — Той и другите наемници могат да отделят това, в което вярват, от това, което са принудени да правят.“

Според нея точно затова хората се отнасяха така с наемниците. Ако си отделил вярата от действието, си стъпил на опасен терен.

„Не — каза си. — Никакво Пробуждане за мен.“

Дъхът щеше да остане запушен. Ако я изкушеше твърде много, щеше да го даде целия на някой, който си нямаше.

И самата тя да стане Бездушна.