Брандън Сандърсън
Спиращият войната (25)

22.

Уедърлав, богът на бурите, взе една от дървените сфери от полицата. Беше направена да запълва дланта на бог и беше утежнена в средата с олово. Беше с издълбани пръстени по повърхността и боядисана в тъмносиньо.

— Дублираща сфера? — учуди се Лайфблесър. — Дързък ход.

Уедърлав погледна през рамо малката група богове. Лайтсонг беше сред тях, отпиваше сладка портокалова напитка, подсилена с някакъв алкохол. Преди няколко дни беше позволил на Ларимар да го склони да се вдигне от леглото, но все още не беше решил как да постъпи.

— Дързък ход, да — каза Уедърлав. Подхвърли кълбото във въздуха и го улови. — Кажи ми, Лайтсонг Храбри. Благославяш ли това хвърляне?

Другите богове се изкискаха. Бяха четирима играещи. Както обикновено, Уедърлав носеше халат в зелено и златно, провиснал от едното му рамо и увит около кръста му до средата на бедрото. Дрехата — наподобяваща древното облекло на Завърналите се от рисунки отпреди векове — подчертаваше изваяните му мускули и божествената му фигура. Той стоеше на ръба на терасата и беше негов ред да хвърля.

Зад него седяха другите трима. Лайтсонг отляво и Лайфблесър — богът на лечението — в средата. Труткол, богът на природата, седеше най отдясно, облечен в пъстро наметало и униформа в тъмнокафяво и бяло.

Тримата богове представляваха вариация на тема. Ако Лайтсонг не ги познаваше добре, трудно щеше да ги различи един от друг. Всеки се извисяваше на близо седем стъпки, с издути мускули, на които всеки смъртен щеше да завиди. Вярно, Лайфблесър имаше кафява коса, докато на Уедърлав беше руса, а на Труткол черна. Но и тримата имаха еднакви скулести лица, съвършена прическа и вътрешно присъщо безупречно изящество, което ги отличаваше като Завърнали се божества. Само облеклата им всъщност предлагаха някакво разнообразие.

Лайтсонг отпи от чашата си.

— Да благословя хвърлянето ти ли, Уедърлав? Не сме ли в състезание един срещу друг?

— Предполагам — отвърна богът и подхвърли дървената топка в ръката си.

— Защо да те благославям тогава, щом хвърлянето ти е срещу мен?

Уедърлав само се подсмихна, отметна ръката си назад и хвърли дървената топка надолу по склона. Тя подскочи, затъркаля се по тревата и най-сетне спря.

Този участък от двора бе всъщност просторно игрище с въжета и колчета. Жреци и слуги щъкаха от двете страни, отбелязваха и събираха точките, за да не се налага да го правят боговете.

Тарачин беше сложна игра, играна само от богатите. Лайтсонг така и не си беше направил труда да научи правилата й.

Струваше му се по-забавно да играе, без да има представа какво точно прави.

Следващото хвърляне беше негово. Той стана и взе една от дървените топки на лавицата — избра я според цвета на питието си. Оранжева. Подхвърли я в ръка, а след това — без да обръща внимание накъде хвърля — я метна надолу и тя излетя по-силно, отколкото може би трябваше — съвършените тела хвърлят силно. Точно това бе една от причините игралното поле да е толкова голямо — трябваше да отговаря на мащабите на боговете, тъй че, докато играеха, им трябваше високият ъгъл на издигнатата тераса, за да наблюдават играта си.

За тарачин се смяташе, че е една от най-трудните игри на света. Изискваше сила, за да се хвърлят топките правилно, остър ум, за да прецениш къде точно да ги хвърлиш, координация, за да го постигнеш с нужната точност, и голямо разбиране за стратегия, за да избереш подходящата топка, която да господства на игралното поле.

— Четиристотин и тринайсет точки — обяви един слуга, след като писарите долу му подадоха числата.

— Поредно великолепно хвърляне — каза Труткол и се надигна от дървения си шезлонг. — Как го правиш? Никога не бих помислил да използвам извърната топка за това хвърляне.

„Така ли ги наричат оранжевите?“, помисли Лайтсонг, докато се връщаше на шезлонга си.

— Трябва просто да разбираш игралното поле — обясни той. — И да се научиш да влизаш в ума на топката. Мислиш като нея, разсъждаваш както би могла да разсъждава тя.

— Разсъждаваш като топка? — Лайфблесър се надигна. Носеше широк халат в неговите цветове, синьо и сребристо. Избра си зелена топка от лавицата и се взря в нея. — Що за разсъждения има една топка?

— Топчести, предполагам — подхвърли небрежно Лайтсонг. — А по съвпадение, това е и любимият ми тип. Може би затова съм толкова добър в играта.

Лайфблесър се намръщи и отвори уста да отговори. А после я затвори, видимо объркан от коментара на Лайтсонг. За жалост превръщането в бог не увеличаваше умствения капацитет редом с физическите атрибути. Лайтсонг нямаше нищо против. За него истинското забавление в играта на тарачин не беше свързано с това къде падат топките.

Лайфблесър хвърли и седна отново.

— Наистина, Лайтсонг — каза с усмивка. — Казвам го като комплимент, но компанията ти може да е изтощителна!

— Да. — Лайтсонг отпи от чашата си. — Като комар съм в това отношение. Труткол, не е ли твой ред да хвърляш?

— Всъщност пак е твоят — каза Уедърлав. — Постигна коронния чифт в последното си хвърляне, забрави ли?

— А, да, как можах да забравя — отвърна Лайтсонг и стана. Взе нова топка, хвърли я през рамо на моравата и седна отново.

— Петстотин и седем точки — обяви жрецът.

— Е, това си беше чисто перчене — каза Труткол.

Лайтсонг не отвърна. Според него това, че най-невежият в играта обикновено се оказваше най-добрият, издаваше вътрешен недостатък. Но се съмняваше, че другите го приемат така. И тримата бяха отдадени на спорта си и играеха всяка седмица. За щастие нямаше много други неща, с които да запълват времето си.

Лайтсонг подозираше, че продължават да го канят само защото искат най-сетне да докажат, че могат да го победят. Ако беше схванал правилата, щеше да се опита да загуби нарочно, за да не настояват повече да играе с тях. Все пак му харесваше как победите му ги дразнят — макар да не издаваха никога нещо повече от съвършено благоприличие, разбира се. Тъй или иначе, предвид обстоятелствата той подозираше, че няма да може да загуби, дори да иска. Доста трудно е да загубиш игра, след като нямаш никаква представа какво трябва да направиш, за да я спечелиш.

Най-сетне Труткол пристъпи, за да хвърли. Винаги носеше облекло в боен стил, а кафявият и белият цвят му стояха очарователно. Лайтсонг подозираше, че го е яд, че вместо да му дадат Безжизнените заповеди като длъжност в двора, му бяха дали глас по въпросите на търговията с други кралства.

— Чух, че си говорил с кралицата преди няколко дни, Лайтсонг — каза Труткол, след като направи хвърлянето си.

— Да — отвърна Лайтсонг и отпи от чашата си. — Беше необикновено учтива, трябва да кажа.

Уедърлав се засмя, явно приел последния коментар за сарказъм — което беше малко дразнещо, тъй като Лайтсонг беше съвсем искрен.

— Целият двор е забръмчал — каза Труткол, обърна се, отметна пелерината си назад, а след това се подпря на перилото на терасата и зачака да пресметнат точките му. — Идрианците нарушиха договора, така да се каже.

— Неподходящата принцеса — съгласи се Уедърлав. — Това ни дава удобна възможност.

— Да — отрони замислено Труткол. — Но възможност за какво?

— Да нападнем! — заяви с обичайната си глуповата откровеност Лайфблесър.

Другите двама го изгледаха намръщено.

— Много повече може да се спечели от това, Лайфблесър.

— Мда — отрони Уедърлав и разсеяно завъртя последните капки вино в чашата си. — Плановете ми вече са в ход, разбира се.

— И какви ще да са тези планове, божествени ми братко? — попита Труткол.

Уедърлав се усмихна.

— Е, не бих искал да разваля изненадата, нали?

— Зависи — отвърна съвсем сериозно Труткол. — Зависи дали това ще ме спре да настоявам идрианците да ни дадат повече достъп до проходите. Готов съм да се обзаложа, че може да се приложи известен… натиск върху новата кралица, за да спечелим благосклонността й за такова предложение. Казват, че била доста наивна.

На Лайтсонг леко му призля. Знаеше, че тези тримата винаги заговорничат и плетат интриги. Играеха играта си с топките, но също така използваха повода с тези събирания, за да позират и да се пазарят.

— Невежеството й вероятно е преструвка — заяви Лайфблесър с неприсъща за него замисленост. — Не биха я пратили, ако наистина е толкова неопитна.

— Тя е идрианка — отвърна пренебрежително Труткол. — Най-важният им град има по-малко хора от малък квартал в Т’Телир. Едва разбират понятието за политика, сериозно говоря. Повече са свикнали да говорят на овцете си, отколкото с хора.

Уедърлав кимна.

— Дори да е „добре обучена“ по техните стандарти, тук ще е лесно да бъде манипулирана. По-трудното е да се погрижим някои други да не стигнат до нея преди нас. Лайтсонг, какво ти беше впечатлението? Ще е готова ли да прави каквото й кажат боговете?

— Всъщност не бих могъл да знам — отвърна той и махна за още сок. — Както знаете, не се интересувам много от политически игри.

Уедърлав и Труткол се подсмихнаха самодоволно. Като повечето в двора, те смятаха Лайтсонг за безнадежден в практичните неща. А според тяхното определение „практично“ означаваше „да се възползваш от другите“.

— Лайтсонг — каза Лайфблесър с безтактно искрения си тон. — Наистина трябва да проявиш малко повечко интерес към политиката. Може да е доста развличащо. Само да знаеше тайните, за които съм интимно осведомен!

— Скъпи ми Лайфблесър — отвърна Лайтсонг, — повярвай ми, моля те, като казвам, че нямам никакво желание да знам никакви тайни, което включва теб и някои интимни места.

Лайфблесър се намръщи, докато се мъчеше да схване последното.

Другите двама отново започнаха да обсъждат кралицата, докато жреците брояха точките от последното хвърляне. Колкото и да беше странно, Лайтсонг изпита нарастващо безпокойство и щом Лайфблесър стана за следващото си мятане, също се надигна и каза:

— Мои божествени братя. Изведнъж се почувствах доста уморен. Може би е нещо, което съм поел.

— Не поднесено от мен, надявам се? — каза Труткол. Бяха в неговия палат.

— Не храна — отвърна Лайтсонг. — Другите неща, които сервирахте днес, може би. Наистина трябва да си тръгвам.

— Но ти водиш — възрази Труткол. — Ако напуснеш сега, ще трябва да играем отново другата седмица!

— Заплахите ти се оттичат от мен като вода, божествени братко — каза Лайтсонг и кимна почтително на всички поред. — Желая ви всичко добро, докато успеете отново да ме домъкнете да играя тази ваша трагична игра.

Засмяха се. Той не знаеше дали трябва да му е смешно, или обидно, че толкова често бъркат шегите му със сериозни изказвания и обратно.

Взе жреците си — с тях и Ларимар, — но не изпитваше желание да говори с никого от тях. Просто тръгна през палата в тъмночервено и бяло, все така обезпокоен. Мъжете на терасата бяха жалки любители в сравнение с истинските майстори в политиката като Блашуивър. Бяха толкова откровени и явни с плановете си.

Но дори откровени и явни, можеше да се опасни, особено за жена като кралицата, която очевидно нямаше много опит в такива неща.

„Вече реших, че не мога да й помогна“, помисли Лайтсонг, докато излизаше от палата на моравата навън. Отдясно сложна мрежа от въжени квадрати и фигури очертаваше игралното поле на тарачин. Една топка подскочи и тупна глухо в тревата. Лайтсонг тръгна в другата посока по зелената морава, без да изчака жреците му да вдигнат навес, за да го заслонят от следобедното слънце.

Още се притесняваше, че ако се опита да помогне, само ще влоши нещата още повече. Но и сънищата продължаваха да го безпокоят. Война и насилие. Отново и отново виждаше падането на Т’Телир, унищожаването на отечеството си. Не можеше да продължи да пренебрегва сънищата си, та дори да не ги приемаше за пророчески.

Блашуивър смяташе, че войната е важна. Или поне че е важно да се подготвят за нея. Той й вярваше повече, отколкото на който и да е друг бог или богиня, но също така го притесняваше агресивността й. Беше дошла при него и го бе помолила да се включи в плановете й. Дали не го беше направила защото знаеше, че е по-умерен от нея? Дали съзнателно не търсеше баланс на собствената си крайност?

Всеки ден изслушваше петиции, макар да нямаше никакво намерение да отдаде своя Дъх и да умре. Тълкуваше картини, макар изобщо да не мислеше, че вижда в тях нещо пророческо. Дали можеше да помогне на властта в двора да се подготви, след като не вярваше, че виденията му означават нещо? Още повече ако тази подготовка помагаше да се защити една млада жена, която несъмнено нямаше никакви други съюзници?

Ларимар му беше казал да направи най-доброто. Което се очертаваше като ужасно много работа. За жалост неправенето на нищо започваше да изглежда като още повече работа. Понякога, когато стъпиш в нещо мръсно, единственото, което ти остава, е да спреш и да се постараеш да го почистиш.

Въздъхна и поклати глава.

— Сигурно ще съжаля за това — измърмори тихо.

После тръгна да потърси Блашуивър.

 

 

Мъжът беше мършав, кожа и кости, и всяка черупка, която изсърбваше, караше Вивена да потръпва по две причини. Беше й трудно да повярва, че някой може да харесва такава слузеста храна… но пък мидите бяха от много рядък и скъп вид.

А плащаше тя.

Беше следобед, но ресторантът беше пълен. Тези хора защо се хранеха тук, след като беше по-разумно да си купят храна и да се приберат вкъщи? Цялата идея за ресторантите все още й изглеждаше странна. Нямаха ли тези мъже жени или слуги, които да им готвят? Не се ли чувстваха неудобно да се хранят на публично място? Беше толкова… безлично.

Дент и Тонк Фах седяха от двете й страни. И, разбира се, също похапваха от блюдото с миди. Вивена не беше сигурна — съзнателно не беше попитала, — но подозираше, че са сурови.

Слабият мъж срещу нея изсърба поредната черупка. Не изглеждаше особено доволен въпреки скъпата обстановка и безплатната храна. Устните му бяха кривнати в леко презрителна усмивка и тя забеляза, че държи под око входа на ресторанта.

— Тъй — каза Дент, като остави поредната празна черупка на масата и избърса пръсти в покривката — обичайна практика в Т’Телир. — Можеш ли да ни помогнеш, или не?

Дребният мъж — казваше се Фоб — сви рамене.

— Това, което разправяш, е безумно, наемнико.

— Познаваш ме, Фоб. Кога съм те лъгал?

— Винаги, когато са ти плащали — изсумтя Фоб. — Просто никога не съм могъл да те хвана.

Тонк Фах се изсмя и посегна за нова мида. Тя се хлъзна от черупката, щом я поднесе към устата си. Вивена трябваше да се стегне, за да не се задави от лигавия плясък, който издаде, щом падна на масата.

— Но си съгласен с мен, че идва война — каза Дент.

— Разбира се — отвърна Фоб. — Но тя идва вече от десетилетия. Защо мислиш, че най-после ще почне точно тази година?

— А ти можеш ли да си позволиш да пренебрегнеш възможността да почне? — попита Дент.

Фоб се понамръщи и пак се зае с мидите. Тонк Фах почна да трупа черупките, за да види колко може да закрепи една върху друга, без да паднат. Вивена не казваше нищо засега. Нищожното й участие в тези срещи не я притесняваше. Наблюдаваше, учеше се и мислеше.

Фоб беше земевладелец. Прочистваше горите, а след това даваше земята под рента на земеделците. Често разчиташе на Безжизнени да му помогнат в разчистването — работници, които наемаше от правителството. Имаше само едно условие за наема. Избухнеше ли война, цялата храна, произвеждана във владенията му във военно време, ставаше собственост на Завърналите се.

Беше си добра сделка. Правителството най-вероятно бездруго щеше да присвои земите му по време на война, тъй че той всъщност не губеше нищо освен правото си да се оплаква.

Фоб изяде още една мида. „Къде успява да ги натъпче всичките?“, помисли тя. Беше успял да изсърба почти два пъти повече от гадните дребни същества, отколкото Тонк Фах.

— Няма да дочакаш есенната жътва, Фоб — каза Дент. — Доста ще загубиш тази година, ако се окажем прави.

— Но — вметна Тонк Фах и постави нова черупка на купчината, — ожъни рано, продай запасите си и ще изпревариш конкурентите.

— А вие какво печелите? — попита Фоб. — Откъде да знам дали същите конкуренти не са ви наели да ме убедите, че предстои война?

Настъпи тишина, от която дрънченето на прибори по другите маси стана по-осезаемо. Най-сетне Дент се обърна, погледна Вивена и тя кимна.

Нагласи шала си — не строгия, който си беше донесла от Идрис, а копринен, прозрачен, който й беше намерил Дент. Погледна Фоб в очите, след което промени косата си в тъмночервена: само тримата на масата можеха да забележат промяната, и то ако гледаха внимателно.

Фоб замръзна.

— Я го направи пак.

Тя я промени в руса.

Фоб се дръпна и мидата му се изхлъзна от черупката и пльокна на масата до изтърваната от Тонк Фах.

— Кралицата?! — попита стъписано Фоб.

— Не — отвърна Вивена. — Сестра й.

— Какво?! — попита Фоб. — Защо? Имам предвид — защо е тук?

Дент се усмихна.

— Тук е, за да организира съпротива срещу Завърналите се богове и да подпомогне интересите на Идрис в Т’Телир за предстоящата война.

— Не мислиш, че старият крал горе в планините ще прати дъщеря си за нищо, нали? — вметна Тонк Фах. — Война. Само това може да предизвика такъв отчаян ход.

— Сестра ви. — Фоб погледна Вивена накриво. — Пратиха в двора по-малката. Защо?

— Плановете на краля са си негови, Фоб — отвърна Дент вместо нея.

Фоб се замисли, после метна падналата мида в блюдото с черупките и си взе нова.

— Знаех аз, че зад пристигането на това момиче има нещо повече от чиста случайност.

— Ще жънеш значи? — попита Дент.

— Ще помисля.

Дент кимна и каза:

— Правилно. И си помисли добре.

Фоб кимна и тримата го оставиха да си дояде мидите. Вивена уреди сметката — оказа се още по-висока, отколкото се беше опасявала — и отидоха при Парлин, Бижутата и Буцата, Безжизнения, които ги чакаха отвън. Отдалечиха се от ресторанта — провираха се лесно през тълпата дори само защото Безжизнения крачеше пред тях.

— Сега накъде? — попита Вивена.

Дент я изгледа.

— Не се ли уморихте поне малко?

Вивена обаче нямаше да се предаде на болката в отеклите си стъпала и на сънливостта си.

— Работим за доброто на народа ми, Дент. Малко умора е ниска цена.

Дент се обърна към Тонк Фах, но той беше отцепил през тълпата към някаква сергия, а Парлин се мъкнеше след него. Вивена забеляза, че е започнал отново да носи нелепата си зелена шапка, въпреки неодобрението й. Не беше ужасно интелигентен, вярно, но винаги беше уравновесен.

— Бижута — подвикна Дент. — Заведи ни до ресторанта на Раймар.

Бижутата кимна и даде указания на Буцата — Вивена не можа да ги чуе. Свърнаха в друга посока.

— Само на нея ли отговаря? — попита Вивена.

Дент сви рамене.

— Има основни указания да прави каквото му кажем с Тонк Фах и имам една защитна фраза, която мога да използвам, ако ми трябва повече контрол.

Вивена се намръщи.

— Защитна фраза ли?

Дент я изгледа.

— В доста еретичен разговор навлизаме. Сигурна ли сте, че искате да продължим?

Вивена пренебрегна насмешката в тона му.

— Все още не ми харесва идеята, че това същество е с нас, особено след като нямам никакъв начин да го контролирам.

— Всяко Пробуждане работи чрез Заповед, принцесо — каза Дент. — Вдъхваш на нещо живот, след което му даваш заповед. Безжизнените са ценни, защото можеш да им даваш Заповеди след като си ги създал, за разлика от обикновените Пробудени предмети, на които можеш да Заповядаш само веднъж, предварително. Освен това Безжизнените могат да помнят дълъг списък от сложни заповеди и като цяло са добри с това, че не ги разбират погрешно. Съхраняват частица от човечността си, предполагам.

Вивена потръпна. Тези същества се оказваха твърде разумни за вкуса й.

— Това обаче означава, че почти всеки може да контролира Безжизнен — каза Дент. — Не само лицето, което ги е създало. Затова им даваме защитни фрази. Няколко думи, които можеш да кажеш, за да впечаташ в съществото новите си Заповеди.

— И каква е защитната фраза за Буцата?

— Ще трябва да питам Бижутата, но не знам дали ще ни я каже.

Вивена отвори уста да възрази, но премисли. Дент явно не обичаше да се меси в работата на Бижутата. Значи трябваше просто да повдигне въпроса по-късно, щом останеха насаме. Огледа Буцата. Носеше просто облекло. Сиви панталони и сива риза, кожено яке, изцедено от цвят. И голям нож на колана. Не меч, а нож — тежък и явно остър.

„Целият в сиво — помисли Вивена. — Дали е защото искат всеки да го разпознава като Безжизнен?“ Въпреки твърденията на Дент, че Безжизнените били обичайни тук, много хора се отдръпваха боязливо от пътя му. „И змиите са обичайни в джунглата, но това не значи, че хората се радват да ги видят.“

Бижутата говореше нещо на Безжизнения, но той изобщо не реагираше: просто крачеше с нечовешки ритъм.

— Тя винаги ли… му говори така? — попита Вивена и потръпна.

— Аха — отвърна Дент.

— А той чува ли я?

Дент не каза нищо. Малко след това Тонк Фах и Парлин се върнаха. Тонк Фах носеше на рамото си малка маймунка. Тя изцърка нещо, след което се премести на другото му рамо.

— Нов любимец ли? — попита Вивена. — Какво стана с папагала, впрочем?

Тонк Фах я погледна засрамено, а Дент поклати глава и въздъхна:

— Тонк не го бива много с любимците.

— Папагалът бездруго беше досаден — каза Тонк Фах. — Маймуните са много по-интересни.

Вивена също само поклати глава.

Скоро стигнаха до другия ресторант, много по-скромен от предишния. Бижутата, Парлин и Безжизнения застанаха отвън, както обикновено, а Вивена и двамата наемници влязоха вътре.

Срещите ставаха част от ежедневието й. През последните две седмици се бяха срещнали с поне десетина души, с различна степен на полза. Някои бяха водачи на подземния престъпен свят, за които Дент смяташе, че могат да предизвикат суматоха. Други бяха търговци като Фоб. Като цяло Вивена беше впечатлена от разнообразието от тайни начини, които Дент бе измислил, за да се разстроят нещата в Т’Телир.

Повечето кроежи обаче налагаха да покажат „кралските кичури“ на Вивена като необорим аргумент. Повечето хора мигновено схващаха важността на присъствието на кралска дъщеря в града и това я караше да се чуди как точно е смятал Лемекс да постигне резултати без такова убедително доказателство.

Седнаха на една маса в ъгъла и Вивена се намръщи, като видя колко мръсен е ресторантът. Единствената светлина падаше от тънките като процепи прозорци на тавана — само тесни лъчи слънчева светлина, но и това беше достатъчно, за да се види мръсотията. Въпреки глада тя бързо реши, че няма да яде нищо точно в това заведение.

— Защо непрекъснато сменяме ресторанти, между другото? — попита, докато сядаше — но едва след като избърса столчето с носна кърпа.

— Защото така е по-трудно да ни шпионират — отвърна Дент. — Непрекъснато ви предупреждавам, принцесо. По-опасно е, отколкото изглежда. Не се оставяйте простите срещи на маса да ви заблудят. Във всеки друг град щяхме да се срещаме в бардаци или разни тесни улички. Най-добре е да сме в движение.

Настаниха се и все едно че не идваха от втория си обяд за този ден, Дент и Тонк Фах поръчаха храна. Вивена седеше кротко, подготвяйки се за срещата. „Пирът на боговете“ беше нещо като свят празник в Халандрен — макар че според това, което беше видяла, хората в този езически град нямаха реална представа какво трябва да е един „свят ден“. Вместо да помагат на жреците в нивите или да се грижат за нуждаещите се, хората тук излизаха вечер навън и се тъпчеха с ястия — сякаш боговете искаха от тях да бъдат разточителни.

А може би го искаха. Според това, което беше чула, Завърналите се бяха разпътни същества. Логично беше и техните поклонници да прекарват „свещения“ ден в мързел и чревоугодничество.

Човекът, с когото имаха среща, пристигна преди храната. С двама души лична охрана. Носеше хубаво облекло — което в Т’Телир означаваше ярко облекло, — но брадата му беше дълга и мазна и като че ли му липсваха няколко зъба. Посочи и телохранителите му дръпнаха втора маса до тази на Вивена, след което наредиха до нея три стола. Мъжът се настани, като внимаваше да е по-далече от Дент и Тонк Фах.

— Малко ни тресе параноята, а? — подхвърли Дент.

Мъжът вдигна ръце.

— Предпазливостта никога не вреди.

— Повече храна за нас значи — каза Тонк Фах, след като блюдото пристигна. Беше покрито с парчета от… нещо натрошено и изпържено. Маймунката веднага излази надолу по ръката на Тонк Фах и си грабна няколко парченца.

— Тъй — каза новодошлият. — Значи ти си гадният Дент.

— Аз съм. А ти си Грабъл, предполагам?

Мъжът кимна.

„Един от по-малко уважаваните главатари на крадци — помисли Вивена. — Силен съюзник на бунта на Вахр.“ Бяха чакали седмици да уредят тази среща.

— Добре — каза Дент. — Имаме известен интерес да накараме определени продоволствени коли да изчезнат на път за града. — Заяви го толкова открито, че Вивена се огледа, за да се увери, че няма други маси наблизо.

— Този ресторант е на Грабъл, принцесо — прошепна Тонк Фах. — Всеки втори мъж в това помещение вероятно е от охраната му.

„Страхотно“, помисли тя, раздразнена, че не й го бяха казали преди да влязат. Огледа се пак, този път по-боязливо.

— Тъй ли? — попита Грабъл и отново привлече вниманието на Вивена към разговора. — Искате да накарате някои неща да изчезнат? Кервани с храна ли?

— Работата, която искаме, е трудна — обясни сухо Дент. — Това не са далечни кервани. Повечето ще идват в града просто от околните ферми. — Кимна към Вивена и тя извади кесия с монети. Подаде му я и той я метна на съседната маса.

Един от телохранителите я погледна, без да помръдне.

— Затова, че си направихте труда да дойдете днес — каза Дент.

Онзи прибра кесията и стомахът на Вивена се сви. Беше направо грехота да се използват кралски средства за подкуп на човек като Грабъл. Това, което беше дала току-що, дори не беше подкуп — просто „малко пари за смазване“, както го беше казал Дент.

— Значи — заговори Дент, — колите, за които говорим…

— Чакай — спря го Грабъл. — Първо да видим косата.

Вивена въздъхна и намести шала си.

— Без шал — каза Грабъл. — Никакви трикове. Хората в това помещение са верни.

Вивена хвърли поглед към Дент и той кимна. Тъй че тя свали шала и смени няколко пъти цветовете. Грабъл гледаше напрегнато и се чешеше по брадата.

— Хубаво — каза накрая. — Много добре, наистина. Къде ги намираш такива?

Дент се намръщи.

— Какво?

— Лице с достатъчно кралска кръв, за да имитира една от принцесите.

— Тя не е подставено лице — каза Дент. Тонк Фах продължаваше да се занимава с пържените хапки.

— Стига де — усмихна се Грабъл, широко и криво. — Можеш да ми кажеш.

— Истина е — каза Вивена. — Да си принцеса не е въпрос само на кръв. Свързано е с наследство и със святото призвание на Аустре. Децата ми няма да имат кралските кичури, освен ако не стана кралица на Идрис. Само потенциални наследници имат способността да променят цвета на косата си.

— Суеверни глупости — каза Грабъл. Наведе се напред, без да й обръща повече внимание, и присви очи към Дент. — Не ме интересуват керваните ти, Дент. Искам да купя това момиче. Колко?

Дент мълчеше.

— Мълвата за нея се шири из града — продължи Грабъл. — Виждам какво правиш. Можеш да раздвижиш доста хора, да вдигнеш много шум с лице, което уж е от кралската фамилия. Не знам къде си я намерил и как си я обучил толкова добре, но я искам.

Дент бавно се надигна и каза:

— Тръгваме си.

Телохранителите на Грабъл също станаха.

Последваха блясъци — отразена слънчева светлина и тела, които се движеха твърде бързо, та стъписаният ум на Вивена да може да ги проследи. После движението спря. Грабъл остана в стола си. Дент стоеше изпънат, върхът на меча му стърчеше от врата на единия телохранител.

Охранителят изглеждаше изненадан — дясната му ръка бе все още на оръжието му.

Вивена дори не беше видяла Дент да вади меча си. Другият телохранител залитна, предницата на кожения му елек беше зацапана с кръв там, където — изумително — Дент, изглежда, бе пронизал и него.

Телохранителят се свлече на пода и бутна масата на Грабъл в предсмъртния си гърч.

„Боже на Цветовете… — помисли Вивена. — Толкова бързо!“

— Значи все пак си толкова добър, колкото разправят — каза Грабъл невъзмутимо.

Из помещението бяха станали други мъже. Поне двайсетина. Тонк Фах награби нова шепа пържени хапки, сръга Вивена с лакът и каза:

— Май не е зле да ставаме.

Дент издърпа меча си от гърлото на телохранителя и той се срина до приятеля си, който издъхваше на пода, плувнал в кръв. Прибра оръжието в ножницата, без да го изтрие и без да откъсва очи от Грабъл.

— Хората говорят за теб — каза Грабъл. — Разправят, че си се появил отникъде, преди десетина години. Събрал си екип от най-добрите — откраднал си ги от важни хора. Или важни затвори. Никой не знае много за теб, освен че си бърз. Нечовешки бърз според някои.

Дент кимна към вратата. Вивена — стоеше изтръпнала — се остави на Тонк Фах да я задърпа през помещението. Пазачите стояха с ръце на дръжките на мечовете си, но никой не нападна.

— Жалко, че не можахме да свършим работа — каза Грабъл с въздишка. — Надявам се да се сетиш за мен за бъдещи сделки.

Дент тръгна след Вивена и Тонк Фах.

Излязоха на слънчевата улица. Парлин и Бижутата ги чакаха.

— Той ни пусна да си тръгнем? — попита Вивена. Сърцето й тупкаше като лудо.

— Просто искаше да види меча ми — отвърна Дент. Още беше напрегнат. — Случва се понякога.

— Освен това искаше да си открадне принцеса — добави Тонк Фах. — Или щеше да провери умението на Дент, или да вземе теб.

— Но… вие можехте да го убиете! — каза Вивена.

— И да си навлечем гнева на половината крадци, убийци и мародери в града? — изсумтя Тонк Фах. — Не. Грабъл знаеше, че изобщо не е застрашен.

Дент я погледна през рамо и каза:

— Съжалявам, че ви загубих времето. Мислех, че все ще има някаква полза.

Тя се намръщи, едва сега забелязала маската, с която той грижливо криеше чувствата си. Винаги го беше мислила за безгрижен тип, като Тонк Фах, но този път видя признаци за нещо друго. Самообладание. Самообладание, което за първи път, откакто се бяха срещнали, бе застрашено да се пропука.

— Няма лошо — отвърна великодушно.

— Освен за ония мърлячи, дето Дент ги боцна — добави Тонк Фах и подаде една мръвка на маймунката.

— Трябва да…

— Принцесо? — извика глас от тълпата.

Дент и Тонк Фах се обърнаха светкавично. Мечът на Дент отново лъсна изваден незнайно как. Този път обаче не удари — мъжът зад тях не изглеждаше особена заплаха. Носеше опърпани кафяви дрехи и лицето му беше изгоряло от слънцето и набръчкано. Приличаше на селяк.

— О, принцесо — каза мъжът и забърза към тях, без да обръща внимание на оръжията. — Вие сте! Чух слухове, но… о, вие сте тук!

Дент погледна рязко Тонк Фах и едрият наемник се пресегна и изпъна ръка пред мъжа, преди той да е успял да се приближи твърде много до Вивена. Тя би си помислила, че такава предпазливост е ненужна, но пък току-що беше видяла как Дент бе убил двама души за едно мигване на окото. Бавно започваше да осъзнава опасността, за която той не спираше да говори. Ако този мъж имаше скрито оръжие и малко умения, можеше да я убие още преди да е разбрала какво става.

Тази мисъл я смрази.

— Принцесо! — Мъжът падна на колене. — Ваш слуга съм.

— Моля те — каза тя. — Не ме поставяй над другите.

— О. — Мъжът вдигна глава и я погледна. — Извинете. Толкова време мина, откак напуснах Идрис! Но все пак сте вие!

— Как разбра, че съм тук?

— Идрианците в Т’Телир — каза мъжът. — Казват, че сте дошли да си върнете трона. Толкова дълго бяхме потискани, че мислех, че хората просто си измислят. Но е истина! Вие сте тук!

Дент я погледна, после погледна към ресторанта на Грабъл зад тях. А после кимна на Тонк Фах и каза:

— Претърси го и ще говорим някъде другаде.

 

 

„Някъде другаде“ се оказа зарината със смет порутина в беден район на петнайсетина минути път от ресторанта.

Вивена намираше бедняшките квартали на Т’Телир за много интересни, поне на интелектуално ниво. Дори тук имаше цвят. Хората носеха избелели облекла. От прозорците висяха ярки ивици плат, изпънати бяха на просторите и дори се валяха в локвите по улицата. Цветове, но избелели и мръсни. Като карнавал, залят от кален порой.

Остана извън съборетината с Бижутата, Парлин и идрианеца и чакаха, докато Дент и Тонк Фах се уверят, че сградата не крие някакви невидими заплахи. Обгърна се с ръце, обзета от странно чувство на отчаяние. Нещо грешно имаше сякаш в избелелите цветове в уличката. Бяха мъртви неща. Като красива птица, паднала и застинала на земята, с непокътнато телце — но магията на живота я няма.

Съсипани червени тонове, зацапани жълти, накъсани зелени. В Т’Телир дори простите неща — като крака на столове и чували — бяха боядисани в ярки цветове. Колко ли харчеха хората в този град за бои? Ако не бяха Сълзите на Едгли, ярките цветя, които растяха само около Т’Телир, щеше да е невъзможно. Халандрен беше развил цяла промишленост от гледането, събирането и произвеждането на бои от тези цветя.

Долови миризмата на смет и сбърчи нос. Миризмите също вече бяха по-силни, също като цветовете. Не че обонянието й се беше подобрило — просто нещата сякаш миришеха по-богато. Потръпна. Дори сега, седмици след поемането на Дъха, не се чувстваше нормално. Можеше да усеща гъмжащите хора на града, можеше да усети Парлин до себе си, загледан подозрително в уличките наоколо. Можеше да усети Дент и Тонк Фах вътре — единият като че ли оглеждаше мазето.

Можеше да…

Замръзна. Не можеше да усети Бижутата. Огледа се и я видя — с ръце на кръста и си мърмореше как я били оставили с „децата“. Безжизненото й изчадие беше до нея. Вивена не очакваше, че ще може да го усети. Защо обаче не можеше да усети Бижутата? Жегна я паника от мисълта, че и Бижутата може да е някакво извратено Безжизнено създание. А след това осъзна, че има съвсем просто обяснение.

Бижутата нямаше Дъх. Беше Бездушна.

След като вече знаеше какво да търси, беше очевидно. Дори без богатството си на Дъх би могла да го различи. По-малко искра имаше в очите на Бижутата. И изглеждаше вечно кисела.

Освен това изобщо не забелязваше кога Вивена я наблюдава. Какъвто и усет да караше другите да се озъртат, ако ги гледат, Бижутата не го притежаваше. Вивена извърна очи и усети, че се е изчервила. Дъх… беше все едно, че шпионира хората, когато се променят. Виждаше ги оголени.

„Горката жена — помисли си. — Как ли се е случило?“ Беше ли се продала? Или й го бяха отнели? Изведнъж се почувства неловко. „Защо трябва да имам толкова много, когато тя няма нищо?“ Беше от най-лошия вид суетност.

Усети, че Дент се приближава, още преди той да отвори вратата. Всъщност я блъсна така, че почти я откачи от пантите.

— Безопасно е — каза и я погледна. — Не е нужно да се включвате в това, ако не искате да си губите времето, принцесо. Бижутата може да ви заведе до къщата. Ще го разпитаме и ще ви известим.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да чуя какво има да каже.

— И аз така си помислих — каза Дент. — Ще трябва да отменим следващата си среща обаче. Бижута, ти…

— Аз ще го направя — намеси се Парлин.

Дент млъкна и погледна Вивена.

— Виж какво. Може да не разбирам всичко, което става в този град — каза Парлин. — Но мога да занеса едно просто съобщение. Не съм идиот.

— Нека отиде — каза Вивена. — Вярвам му.

Дент сви рамене.

— Добре. Право по улицата, докато стигнеш площада със счупената статуя на конник, после свиваш на изток и излизаш от бедняшкия квартал. Следващата ни среща е в един ресторант, „Пътят на оръжейника“. От западната страна на пазара. Лесно ще го намериш.

Парлин кимна и тръгна, а Дент махна на Вивена и другите да влязат в сградата. Изнервеният идрианец — Тейм — влезе първи. Тя го последва и с изненада откри, че отвътре сградата изглежда доста по-здрава, отколкото отвън. Тонк Фах намери стол и го постави в центъра на стаята.

— Сядай — каза Дент и махна с ръка.

Тейм седна притеснено на стола.

— Добре — каза Дент. — Кажи сега как разбра, че принцесата ще е точно в онзи ресторант днес?

Тейм се заозърта притеснено.

— Просто случайно минавах наблизо и…

Тонк Фах изпука кокалчетата на пръстите си. Вивена го погледна и изведнъж забеляза, че изглежда по-… опасен. Небрежният едър мъж, който обичаше да подремва, беше изчезнал. На негово място стоеше бияч с навити ръкави и с впечатляващо издути мускули.

Тейм се потеше. Отстрани Буцата, Безжизненият, пристъпи в стаята, нечовешките му очи тънеха в сянка. Лицето му приличаше на нещо излято от восък. Подобие на човек.

— Аз… работя за един от босовете в града — заговори Тейм. — От време на време. Нищо важно. Когато си като нас, работиш каквото намериш.

— Като вас? — попита Дент, отпуснал ръка на дръжката на меча си.

— Да. Като нас, идрианците.

— Виждал съм идрианци с добро положение в града — каза Дент. — Търговци, лихвари.

— Късметлиите, сър. — Тейм преглътна. — Те имат пари. Всички работят с хора, които имат пари. Ако си обикновен човек, нещата са различни. Хората гледат дрехите ти, слушат говора ти и намират други да им свършат работата. Казват, че не сме благонадеждни. Или че сме досадни. Или че крадем.

— А крадете ли? — неволно попита Вивена.

Тейм я погледна, после погледна към мръсния под.

— Понякога. Само когато шефът нареди.

— Това все още не отговаря на въпроса как разбра къде да ни намериш, приятел — каза кротко Дент. Наблягането на думата „приятел“, плюс Тонк Фах от едната страна и Безжизнения от другата, накара Вивена да потръпне.

— Шефът ми говори много — обясни Тейм. — Знаеше какво става в оня ресторант — продаде информацията на двама души. Аз просто чух.

Дент се озърна към Тонк Фах.

— Всички знаят, че тя е в града — заговори бързо Тейм. — Всички сме чули слуховете. Не е съвпадение. Нещата са зле за нас. По-лоши са, отколкото бяха. Принцесата дойде да помогне, нали?

— Приятел — каза Дент. — Мисля, че ще е най-добре да забравиш за цялата тази среща. Разбирам, че ще има изкушение да продадеш информацията. Но ако го направиш, ще те намерим. И ще…

— Дент, спри — прекъсна го Вивена. — Престани да плашиш човека.

Наемникът я погледна изненадано, а Тейм подскочи.

— О, в името на Цветовете. — Тя се приближи и се присви до стола на Тейм. — Нищо лошо няма да ти се случи, Тейм. Добре направи, че ме потърси, и вярвам, че ще си мълчиш за срещата ни. Но кажи ми едно: ако нещата в Т’Телир са толкова зле, защо не се върнеш в Идрис?

— Пътуването струва пари, ваше височество — отвърна той. — Не мога да си го позволя — повечето от нас не могат.

— А много ли сте тук? — попита Вивена.

— Да, ваше височество.

Тя кимна, после каза:

— Искам да се срещна с другите.

— Принцесо… — почна Дент, но тя го сряза с поглед.

— Мога да събера някои. — Тейм закима енергично. — Обещавам. Познавам много идрианци.

— Добре. Защото наистина дойдох да помогна. Как ще се свържем с теб?

— Питайте за Рира — каза той. — Това е шефът ми.

Вивена стана и му посочи вратата. Тейм хукна, без да го подканят. Бижутата, която пазеше на входа, се отдръпна с неохота и го остави да духне навън.

В стаята настъпи тишина.

— Бижута — каза Дент. — Проследи го.

Тя кимна и излезе.

Вивена погледна двамата наемници. Очакваше да са й сърдити.

— О, защо го пусна толкова бързо? — измърмори Тонк Фах намръщено. Каквото и да беше направил, за да изглежда опасен, беше изчезнало. Изпарило се беше като вода по метал под слънцето.

— Лошо — каза Дент. — Сега ще е кисел до края на деня.

— Все не мога да бъда лошият напоследък — измърмори Тонк Фах, отпусна се по гръб и зяпна тавана. Маймунката се повъртя и седна на издутия му корем.

— Ще го преживееш — сопна се Вивена. — Защо бяхте толкова груби с него, между другото?

Дент сви рамене.

— Знаете ли какво най-малко ми харесва в това да си наемник?

— Подозирам, че ще ми го кажеш — каза Вивена и скръсти ръце.

— Хората винаги се опитват да те изиграят. — Дент седна на пода до Тонк Фах. — Всички си мислят, че понеже си нает бияч, си идиот.

Замълча, сякаш очакваше Тонк Фах да довърши мисълта му с обичайния контрапункт. Едрият наемник обаче продължи да зяпа тавана и само измърмори:

— Арстийл винаги успяваше да е лошият.

Дент въздъхна, хвърли на Вивена поглед „Ти си виновна“ и продължи:

— Значи така. Не можех да съм сигурен дали не е насаден от Грабъл. Можеше да се престори на верен поданик, да се промъкне в защитата ни и след това да ви наръга в гърба. Добре е да сме предпазливи.

Тя седна на столчето. Изкушаваше се да му каже, че прекалява, но… все пак го беше видяла как убива двама души, за да я защити. „Аз им плащам — каза си. — Може би трябва просто да ги оставя да си вършат работата.“

— Тонк Фах. Можеш да си лошият следващия път.

Той я погледна.

— Обещавате ли?

— Да.

— Мога ли да крещя на този, когото разпитваме?

— Ами… да.

— А мога ли да му ръмжа?

— Защо не?

— Мога ли да му чупя пръсти?

Вивена се намръщи.

— Не!

— Дори и маловажните ли? — попита Тонк Фах. — В смисъл, хората все пак имат пет пръста. Кутретата изобщо не им трябват.

Вивена замълча, а Тонк Фах и Дент се разсмяха.

— О, стига вече! — възкликна тя раздразнено. — Така и не мога да разбера кога сте сериозни и кога се държите тъпо.

— Точно това е забавното — каза с кикот Тонк Фах.

— Е, тръгваме ли? — каза Вивена и се надигна.

— Не — отвърна Дент. — Нека поизчакаме малко. Още не съм сигурен дали Грабъл не ни търси. Най-добре ще е да се покрием за няколко часа.

Тя го погледна намръщено. Тонк Фах, удивително, вече леко похъркваше.

— Но нали каза, че Грабъл ще ни остави? Че просто ни е изпитвал — че е искал да види колко си добър.

— Вероятно — отвърна Дент. — Но се случва и да греша. Може да ни пусна, защото беше притеснен колко близо беше мечът ми до него. Може и да му е хрумнало друго. Ще изчакаме няколко часа, после се връщаме и ще питам наблюдателите си дали някой се е навъртал около къщата.

— Наблюдатели ли? Имаш хора, които наблюдават къщата?

— Естествено. Хлапетата в града вървят евтино. Струват си парите, дори и да не пазиш принцеса от съперничещо кралство.

Тя стана и скръсти ръце. Не можеше да седи повече на едно място. Закрачи нервно из стаята.

— Не бих се притеснявал много от Грабъл — каза Дент. Затвори очи и се отпусна, подпрял гръб на стената. — Това е просто предпазна мярка.

Тя поклати глава.

— Логично е да потърси отмъщение, Дент. Ти уби двама от хората му.

— Мъжете също може да вървят евтино, принцесо.

— Казваш, че те е изпитвал. Но какъв е смисълът от това? Да те провокира да действаш просто за да те пусне?

— За да види доколко мога да съм заплаха за него — отвърна Дент и сви рамене, без да отваря очи. — Или по-скоро, за да види дали си струвам заплащането, което искам обикновено. Повтарям: не бих се притеснявал толкова много.

Тя въздъхна, отиде до прозореца и погледна към улицата.

— Може би ще е по-добре да стоите настрана от прозореца — каза Дент. — Просто за безопасност.

„Първо ми казва да не се притеснявам, после ми казва да не се показвам“, помисли тя изнервено. Върна се и тръгна към вратата за мазето.

— И това не бих направил — спря я Дент. — Стълбището е счупено на няколко места. А и няма нищо особено за гледане. Пръстен под. Пръстени стени. Пръстен таван.

Тя отново въздъхна и се върна.

— Какво ви става, между другото? — попита той, без да отваря очи. — Обикновено не сте толкова изнервена.

— Не знам. Дразни ме, когато стоя затворена така.

— Мислех, че принцесите ги учат на търпение — подхвърли Дент.

„Прав е. Това все едно го каза Сири. Какво ми става напоследък?“

Седна на столчето, събра ръце в скута си и се постара да обуздае косата си, която непокорно бе започнала да изсветлява към кафяво.

— Моля те — каза Вивена, като се постара да го каже търпеливо. — Кажи ми за това място. Защо избрахте тази сграда?

Дент открехна клепач и отвърна лениво:

— Държим я под наем. Добре е да имаме явки из града. Тъй като не ги използваме много често, наемаме възможно най-евтините.

„Забелязах.“ Вивена замълча, усетила колко изкуствено бе прозвучал опитът й да поведе разговор. Седеше кротко, загледана в ръцете си, и се мъчеше да си обясни какво точно я е изнервило.

Не беше само боят. Истината беше, че се притесняваше колко бавно стават нещата в Т’Телир. Баща й вече би трябвало да е получил писмото й, още преди две седмици, и сигурно вече знаеше, че и двете му дъщери са в Халандрен. Тя можеше само да се надява, че логиката на писмото, заедно със заплахите й, ще го сдържи да не направи нещо глупаво.

Радваше се, че Дент я беше накарал да напусне къщата на Лемекс. Ако баща й все пак пратеше агенти, за да я върнат, те, естествено, щяха първо да се опитат да намерят Лемекс — точно както бе направила тя. Само че страхливката в нея съжаляваше, че Дент бе проявил такава предвидливост. Ако все още живееха в дома на Лемекс, можеше вече да са я открили. И да пътува към Идрис.

Действаше наистина решително. Всъщност понякога дори се чувстваше решителна. Това бяха моментите, в които мислеше за Сири или за нуждите на своето кралство. Само че тези моменти — кралските моменти — всъщност бяха доста редки. През останалото време се чудеше.

Какво правеше точно? Не разбираше нито от хитрости, нито от военни тактики. Всъщност Дент стоеше зад всичко, което уж тя правеше, за да помогне на Идрис. Това, което бе заподозряла още първия ден, се беше оказало вярно. Подготовката и обучението й не означаваха почти нищо. Не знаеше какво да предприеме, за да спаси Сири. Не знаеше какво да направи с Дъха, който държеше в себе си. Всъщност не знаеше дори дали иска да остане в този безумен свръхнаселен свръхоцветен град.

Накратко, беше негодна за нищо. И това, над всичко, бе едно от нещата, за справянето с които обучението й изобщо не я беше подготвило.

— Наистина ли искате да се срещнете с идрианците? — попита Дент и Вивена вдигна очи. Навън бе започнало да се стъмва.

„Искам ли го? — помисли тя. — Ако баща ми има агенти в града, може да се окажат там. Но ако мога да помогна с нещо на тези хора…“

— Бих искала, да.

Той замълча.

— Не одобряваш — каза тя.

Дент поклати глава.

— Трудно ще е да се уреди, трудно ще е да не се вдигне шум и ще е трудно да ви пазим. Тези срещи, които вече имахме — всички те бяха в контролирани райони. Ако искате да се срещнете с хора от простолюдието, това няма да е възможно.

Тя кимна, после каза:

— Все едно, искам да го направя. Трябва да направя нещо, Дент. Нещо полезно. Това, че се показвам пред тези твои връзки, помага. Но трябва да направя нещо повече. Ако предстои война, трябва да подготвим тези хора. Да им помогнем някак.

Вдигна очи и се загледа към прозорците. Буцата стоеше в ъгъла, където го беше оставила Бижутата. Вивена потръпна и извърна поглед.

— Искам да помогна на сестра си. И искам да съм полезна на народа си. Но не мога да се отърва от чувството, че не правя кой знае какво за Идрис, докато стоя в града.

— По-добре е, отколкото да си идете — каза Дент.

— Защо?

— Защото ако си идете, няма да има кой да ми плаща.

Тя завъртя очи.

— Не се шегувам — каза Дент. — Наистина обичам да ми се плаща. Само че има и по-сериозни причини да останете.

— Например? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Зависи. Вижте, принцесо, не съм човекът, който ще ви даде гениален или особено прозорлив съвет. Аз съм наемник. Вие ми плащате, посочвате ми, отивам и мушкам това-онова. Но според мен да се върнете в Идрис е глупаво. Там няма да можете да направите нищо освен да си седите и да бродирате. Баща ви си има други наследници. Тук бихте могли да се окажете общо взето безполезна. Но там ще сте напълно излишна.

„Трудно се води разговор с този човек.“ Вивена поклати глава. Все пак думите му й се сториха донякъде утешителни. Усмихна се и се обърна.

И видя, че Буцата е застанал точно до стола й.

Извика уплашено, дръпна се и едва не падна. Дент скочи мигновено, Тонк Фах също.

Вивена се надигна и залитна, полите й се заплетоха в краката й. Притисна ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. Безжизненият стоеше като статуя и я гледаше.

— Прави го понякога — каза с кикот Дент, но прозвуча някак фалшиво. — Просто така, приближава се до хората.

— Сякаш са му любопитни — добави Тонк Фах.

— Не могат да са любопитни — възрази Дент. — Нямат никакви чувства. Буца. Върни се в ъгъла.

— Не — каза Вивена разтреперана. — Прати го в мазето.

— Но стълбите…

— Веднага! — сопна се Вивена и косата й почервеня по краищата.

Дент въздъхна.

— Иди в мазето, Буца.

Безжизненият се обърна и тръгна към вратата в дъното. Щом заслиза по стъпалата, Вивена чу леко изскърцване, но съществото успя да слезе невредимо, ако се съдеше по звука от стъпките му. Тя седна отново и се помъчи да се успокои.

— Съжалявам — каза Дент.

— Не мога да го усетя. Изнервящо е. Забравям, че е тук, и не забелязвам, когато се доближи.

Дент кимна.

— Знам.

— Бижутата също. — Вивена го погледна. — Тя е Бездушна.

— Мда. — Дент се отпусна отново на пода. — От дете е такава. Родителите й продали Дъха й на един от боговете.

— Всеки от тях има нужда от Дъх седмично, за да оцелее — добави Тонк Фах.

— Ужасно. — „Трябва да съм по-добра с нея“, помисли Вивена.

— Всъщност не е чак толкова лошо — каза Дент. — И аз съм бил без Дъх.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Всеки има моменти на безпаричие. Хубавото с Дъха е, че винаги можеш да си го купиш от някой друг.

— Някой винаги продава — каза Тонк Фах.

Вивена поклати глава и потрепери.

— Но трябва да живееш без него известно време. Да нямаш душа.

Дент се засмя. Искрено.

— О, това е просто суеверие, принцесо. Липсата на Дъх не те променя чак толкова много.

— Прави те по-малко добър — каза Вивена. — По-раздразнителен. Като…

— Като Бижутата ли? — попита Дент с насмешка. — Не, тя пак щеше да си е такава. Сигурен съм. Все едно, когато си бях продал Дъха, не се чувствах много по-различно. Всъщност човек трябва да се позамисли, за да забележи, че изобщо липсва.

Вивена извърна очи. Не очакваше, че ще я разбере. Лесно беше да нарече убежденията й суеверие, но също толкова лесно и тя можеше да му го върне. Хората виждаха това, което искаха да видят. Ако вярваше, че не чувства разлика без Дъх, също толкова лесно можеше да оправдае продаването му — а след това да си купи друг Дъх от невинен човек. А и защо изобщо да си купува отново, щом е все едно?

Бижутата се върна. Влезе и Вивена отново едва я забеляза. „Започвам твърде много да разчитам на този жизнен усет“, помисли тя раздразнено и стана, щом Бижутата кимна на Дент.

— Същият е, за когото се представя — каза Бижутата. — Поразпитах и намерих трима, които го потвърдиха, от хората, на които вярвам донякъде.

— Добре. — Дент разкърши рамене и се надигна. Срита Тонк Фах да го събуди. — Сега много внимателно да се върнем в къщата.