Брандън Сандърсън
Спиращият войната (23)

20.

За първи път от вече няколкото си седмици в двореца Сири стоеше пред вратата на Бога крал, без да се чувства нито притеснена, нито уморена.

Сини пръсти, странно, този път не записваше нищо. Наблюдаваше я мълчаливо, с неразгадаемо изражение.

Сири почти се усмихна на себе си. Свършили бяха дните, когато трябваше да лежи на пода и гърбът й протестираше. Свършили бяха дните, когато трябваше да заспи върху мрамора, единствено със смъкнатата й рокля за утеха. Откакто предната седмица бе намерила в себе си достатъчно дързост да се качи на леглото, беше спала добре всяка нощ, удобно и на топло. И нито веднъж не бе докосната от Бога крал.

Нещата се подреждаха добре. Жреците — явно доволни, че изпълнява съпружеския си дълг — я бяха оставили на мира. Не беше длъжна да стои гола пред никого и бе започнала да научава социалната динамика на двореца. Дори беше ходила на още няколко сесии на Дворцовото събрание, макар и да не бе общувала със Завърналите се.

— Съсъд — каза тихо Сини пръсти.

Тя се обърна към него и повдигна вежда.

Той се размърда неспокойно.

— Вие… намерили сте начин да накарате краля да реагира на ухажванията ви, нали?

— Разбраха го значи? — Тя погледна отново към вратата и се усмихна вътрешно.

— Да, Съсъд. Само хората в двореца знаят нещо за това, разбира се.

„Добре“, помисли Сири.

Сини пръсти не изглеждаше доволен.

— Какво? — попита тя. — Не съм в опасност. Жреците може да престанат да се притесняват за наследник. — „За няколко месеца поне. Рано или късно ще станат подозрителни.“

— Съсъд — прошепна Сини пръсти. — Тъкмо изпълняването на дълга ви като Съсъд е опасността.

Тя го погледна намръщено.

— О, богове, о, богове, о, богове… — зашепна Сини пръсти.

— Какво?

— Не бива да го казвам.

— Тогава какъв е смисълът изобщо да говориш? Честно, Сини пръсти, отчайваш ме. Ще ме объркаш съвсем и ще започна да задавам въпроси…

— Не! — прекъсна я рязко Сини пръсти, после се озърна през рамо и се присви уплашено. — Съсъд, не бива да говорите на другите за страховете ми. Те са глупави, наистина, и няма защо да се притеснявате. Просто…

— Какво? — настоя тя.

— Не бива да му раждате дете — каза Сини пръсти. — Това е опасността, за вас и за самия Бог крал. Всичко това… всичко тук в двореца… не е такова, каквото изглежда.

— Всички казват това — сопна се тя. — Щом не е каквото изглежда, тогава кажи ми какво е.

— Не е нужно — каза Сини пръсти. — И няма да говоря повече за това. След тази нощ сама ще идвате до спалнята — явно вече сте усвоили шаблона достатъчно добре. Просто изчакайте стотина мига след като жените ви пуснат от гардеробната.

— Трябва да ми кажеш нещо! — настоя Сири.

— Съсъд. — Сини пръсти се наведе към нея. — Много ви моля, съветвам ви да говорите тихо. Не знаете колко фракции има в този дворец. Член съм на много от тях и една изтървана дума от ваша страна би могла… не, ще означава… смъртта ми. Разбирате ли това? Можете ли да разберете това?

Тя се поколеба.

— Не би трябвало да излагам живота си на опасност заради вас. Но в това споразумение има неща, с които не съм съгласен. Тъй че ви предупреждавам. Гледайте да не дадете дете на Бога крал. Ако искате да научите повече за това, четете. Честно, мислех, че сте малко по-подготвена.

След тези думи малкият мъж си тръгна.

Сири поклати глава. Въздъхна, отвори вратата и влезе в спалнята на Бога крал. Затвори я, погледна го — той също я наблюдаваше, както винаги, — после смъкна роклята си и остана по риза. Отиде до леглото и седна, изчака няколко минути, преди да се качи и да си изиграе играта с подскачането и стоновете. Понякога я разнообразяваше — променяше ритмите, ставаше изобретателна.

Щом свърши, се отпусна на завивките и се изтегна на възглавниците, за да помисли. „Можеше ли Сини пръсти да е още по-неясен?“, каза си отчаяно. Малкото, което знаеше за политическите интриги, й подсказваше, че хората предпочитат да са лукави — неясни дори, — за да се предпазят от последствията.

„Четете…“

Странен съвет. Ако тайните бяха толкова видими, защо тогава щяха да са опасни?

Все пак, след като помисли, усети, че е благодарна на Сини пръсти. Не можеше всъщност да го вини за нерешителността му. Вероятно вече се беше изложил на много по-голяма опасност, отколкото трябваше. Без него дори нямаше да е разбрала, че е застрашена. В известен смисъл той беше единственият й приятел в града — човек като нея самата, човек привлечен тук от друга страна. Страна, засенчена от красивия бляскав Халандрен. Човек, който…

Мислите й прекъснаха. Усети нещо непривично. Отвори очи.

Някой беше надвиснал над нея в тъмното.

Неволно изпищя от изненада. Богът крал отскочи и залитна. Тя изпълзя към таблата на леглото и дръпна завивките над гърдите си… макар жестът да беше глупав, разбира се — той я беше гледал гола толкова нощи.

Богът крал стоеше в тъмното си облекло. Изглеждаше неуверен на мигащата светлина на камината. Никога не беше питала слугите защо носи черно. Би трябвало всъщност да предпочита бяло, на което можеше да въздейства драматично със своята БиоХрома.

Изтекоха няколко мига. Сири седеше стиснала завивките пред себе си. „Престани да се държиш глупаво — каза си. — Той изобщо не те е заплашвал.“

— Няма нищо — промълви тя. — Просто ме стресна.

Той я погледна. И тя с изненада осъзна, че му е заговорила за първи път след избухването си преди седмица. Сега, докато стоеше прав, можеше да види колко… героичен изглежда. Висок, с широки рамене, като статуя. Човек, но много по-едър на ръст и с по-изящни пропорции. Предпазливо, издавайки повече колебливост, отколкото изобщо би се очаквало от мъж, носещ титлата Бог крал, той пристъпи към леглото и седна на ръба.

След това хвана ризата си и я вдигна нагоре.

„О, Аустре — помисли тя внезапно стъписана. — О, Боже, Господи на Цветовете! Това е то! Най-после ще легне с мен!“

Не можеше да надвие трепета си. Тъкмо се беше уверила, че е в безопасност. Не искаше да минава през това.

„Не мога да го направя! Не мога!“

Богът крал измъкна нещо изпод ризата си, а след това я пусна да се смъкне. Сири седеше задъхана и бавно осъзнаваше, че няма да й посегне. Успокои се и върна цвета на косата си. Богът крал остави нещото на леглото и на светлината на огъня тя видя, че е… книга. В първия миг си помисли за четенето, за което бе споменал Сини пръсти, но бързо отхвърли тази идея. Според заглавието, изписано на гръбчето, тази книга беше разкази за деца.

Богът крал отпусна пръстите си на нея, а след това деликатно я отвори на първата страница. Белотата на пергамента се пречупи под силата на БиоХромата му и разпръсна дъга от цветове. Това обаче не изкриви текста и Сири предпазливо се наведе, за да погледне думите.

Вдигна очи към Бога крал. Лицето му не изглеждаше толкова напрегнато, колкото беше обикновено. Той кимна към страницата и посочи първата дума.

— Искаш да прочета това ли? — попита Сири шепнешком — заради жреците, които можеше да подслушват.

Богът крал кимна отново.

— Пише „Разкази за деца“ — каза Сири объркано.

Той обърна книгата, за да погледне. Потърка се замислено по брадичката.

„Какво става?“, помисли Сири. Изглежда, той нямаше намерение да ляга с нея. Дали не очакваше да му почете? Не можеше да си представи, че ще я моли за нещо толкова детинско. Погледна го отново. Той отново завъртя книгата и посочи първата дума. Кимна пак.

— Разкази? — попита Сири.

Той посочи думата. Сири погледна внимателно, мъчеше се да различи някакъв скрит смисъл или тайнствен текст. Въздъхна и вдигна очи към него.

— Защо просто не ми кажеш?

Той поклати мълчаливо глава. После отвори устата си. На смътната светлина от камината Сири видя нещо стъписващо.

Богът крал на Халандрен нямаше език.

Имаше зараснала рана. Едва можа да я види, след като присви очи и погледна внимателно. Нещо беше станало с него, някаква ужасна злополука беше изтръгнала езика му. Или… дали не беше отрязан нарочно? Защо някой щеше да отреже езика на самия крал?

Отговорът я осени почти мигновено.

„БиоХроматичният дъх“ — осъзна тя, спомнила си един почти забравен урок от детството си. „За да Пробуди предмети, човек трябва да даде Заповед. Думи, изречени ясно и отривисто. Никакво заваляне или мърморене не е допустимо, иначе Дъхът няма да подейства.“

Богът крал извърна очи настрани, сякаш засрамен. Вдигна книгата, притисна я до гърдите си и понечи да стане.

— Не, моля те — промълви Сири, протегна ръка и го докосна по китката.

Богът крал замръзна. Тя веднага отдръпна ръката си.

— Отвращението ми не беше заради… устата ти — прошепна Сири. — А защото разбрах какво ги е накарало да ти го направят.

Богът крал я погледна, а после бавно седна отново. Задържа се достатъчно далече, за да не се докосват, и тя повече не посегна към него. Но много внимателно — почти с благоговение — отново постави книгата на леглото. Отвори я отново на първата страница и погледна Сири умолително.

— Не можеш да четеш, така ли? — прошепна тя.

Той кимна.

— Това е тайната — промълви Сири. — Онова, от което Сини пръсти толкова се страхува. Ти не си крал, а марионетка! Фигурант. Жреците ти те извеждат да те показват, дадена ти е толкова силна БиоХроматична аура, че кара хората да падат на колене от удивление. Но са ти отнели езика, за да не можеш никога да я използваш, и изобщо не са те научили да четеш, за да не научиш твърде много или да общуваш с други.

Той седеше, извърнал очи.

— И всичко това за да могат да те държат под властта си. — „Нищо чудно, че Сини пръсти беше толкова уплашен. Щом могат да направят това на собствения си бог… тогава всички останали не сме нищо за тях.“

Вече беше ясно защо са толкова изрични тя да не говори с краля — да не говорим да го целува. Ясно беше защо изпитваха такава неприязън към нея. Безпокояха се, че някой остава насаме с Бога крал. Някой, който може да разкрие истината.

— Съжалявам — прошепна Сири.

Той поклати глава, а след това я погледна в очите. В тях имаше сила, каквато не беше очаквала, че е възможно да се намери у човек, живял толкова обгрижвано и изолирано като него. А после погледна надолу и отново посочи думите на страницата. Първата дума. Първата буква всъщност.

— Това е буквата „ро“ — каза Сири с усмивка. — Мога да те науча да ги четеш всичките, ако искаш.

Жреците имаха право да се безпокоят.