Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2014 г.)

Издание:

Автор: Брандън Сандърсън

Заглавие: Спиращият войната

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-464-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3544

История

  1. —Добавяне

18.

Сири стоеше пред вратата на спалнята на съпруга си и пристъпваше нервно на място. Както обикновено, Сини пръсти стоеше зад нея и беше единственият друг в коридора. Записваше си нещо, без с нищо да издава как винаги знае кога е време да влезе.

Този път Сири нямаше нищо против бавенето, колкото и да беше изнервена. Даваше й повече време да помисли какво ще прави. Събитията от деня все още бяха замаяли главата й: Трилидийс, с приказките му, че трябва да осигури наследник. Лайтсонг Храбрия, с говоренето му със заобикалки, след което я остави с като че ли сърдечно сбогуване. Нейният крал и съпруг, седнал горе на своята кула, с пречупващата се около него светлина. Жреците долу, спорещи дали да нахлуят в отечеството й, или не.

Много хора искаха да я тласнат в различни посоки, но никой всъщност не благоволяваше да й каже как да направи това, което искат — а някои дори не благоволяваха да й кажат какво искат. Единственото, което постигаха, беше, че я ядосваха. Не беше изкусителка. Представа нямаше как да накара Бога крал да я пожелае — особено след като се ужасяваше той да не направи точно това.

Върховният жрец Трилидийс й беше дал заповед. Точно затова смяташе да му покаже как реагира на заповеди, особено когато бяха свързани със заплахи. Тази нощ щеше да влезе в спалнята на краля, да седне на пода и да откаже да се съблече. Щеше да се противопостави на Бога крал. Той не я искаше. Добре. Омръзнало й беше да я гледа влюбено всяка нощ.

Смяташе да му обясни всичко това недвусмислено. Ако искаше да я види отново гола, трябваше да заповяда на слугите да я съблекат. Съмняваше се, че щеше да го направи. Не беше направил никакъв жест към нея, а докато властваше над дебатите на Събранието, не беше направил нищо освен да седи и да наблюдава. Сири започваше да добива ново впечатление за този Бог крал. Беше човек с прекалено много власт и беше станал мързелив. Беше човек, който имаше всичко и затова не си правеше труда да прави каквото и да било. Беше човек, който очакваше други да вършат нещата вместо него. Хора като него я дразнеха. Напомняше й за един капитан на стражата в Идрис, който настойчиво караше хората си да работят упорито, докато той самият прекарваше следобедите си в игра на карти.

Време беше да се опълчи на Бога крал. Не само това — време беше жреците му да се научат, че не могат да издевателстват над нея. Омръзнало й беше да я използват. Тази нощ щеше да реагира. Това беше решението й. И то я правеше нервна като всички Цветове.

Обърна се към Сини пръсти, наведе се към него и прошепна:

— Те наистина ли ме наблюдават всяка нощ?

Той като че ли пребледня. Огледа се и поклати глава.

Сири се намръщи. „Но Трилидийс знае, че не съм лягала с Бога крал.“

Сини пръсти вдигна пръст, посочи очите си и поклати глава. След това посочи ушите си и кимна. После посочи една врата по-нататък по коридора.

„Подслушват“, помисли Сири.

Сини пръсти се наведе към нея.

— Никога не биха наблюдавали, Съсъд — прошепна й. — Не забравяйте, Богът крал е най-святото от всички божества. Да го видят гол, да го наблюдават със съпругата му… не, не биха посмели. Но могат да слушат.

Тя кимна.

— Загрижени са много за наследник.

Сини пръсти се заозърта нервно.

— Наистина ли представлявам опасност за тях? — попита тя.

Той я погледна в очите и кимна.

— Повече, отколкото разбирате, Съсъд. — След това се отдръпна и махна към вратата.

— Трябва да ми помогнеш! — каза тя.

Той поклати глава и вдигна ръце. „Не мога. Не сега.“ После бутна вратата, поклони се и заситни по коридора, като се озърташе през рамо.

Тя го изгледа намръщено. Скоро трябваше да го притисне и да разбере какво знае всъщност. Дотогава обаче имаше да ядоса други хора. Обърна се и надникна в тъмната стая. Нервността й се върна.

„Разумно ли е?“ Никога не беше имала проблем с това да се държи войнствено. И все пак… животът й не беше като преди. Страхът на Сини пръсти я беше изнервил още повече.

Непокорство. Това винаги беше нейният начин да привлече внимание. Не се беше държала упорито ей така, напук. Просто не можеше да се мери с Вивена, затова беше правила обратното на всичко, което очакваха от нея. Непокорството й беше вършило добра работа в миналото. Нали? Баща й винаги й се ядосваше, а Вивена винаги се държеше с нея като с дете. Хората в града я обичаха, но някак по задължение.

„Не — реши Сири. — Не мога да се върна към онова. На хората в този дворец — в двора — не можеш да се опълчиш само защото си ядосана.“ Ако се противопоставеше на дворцовите жреци, щяха да й заръмжат, както правеше баща й. Щяха да й покажат какво наистина означава да си под тяхната власт.

Но какво да направи? Не можеше да продължава да се съблича и да коленичи на пода гола, нали?

Объркана и малко ядосана на себе си, тя влезе в тъмната стая и захлопна вратата.

Богът крал чакаше в ъгъла, скрит в сенките както винаги. Сири се обърна към него и се взря в прекалено спокойното му лице. Знаеше, че трябва да се съблече и да коленичи, но не го направи.

Не защото беше непокорна. Нито дори защото беше ядосана или раздразнена. А защото й бе омръзнало да се чуди. Кой беше този човек, който можеше да властва над богове и да пречупва светлината със силата на своята БиоХрома? Дали не беше всъщност просто един разглезен безделник?

Той също се взираше в нея. Както и преди, не се ядоса на дързостта й. Без да откъсва поглед от него, Сири дръпна връзките на роклята си и тя се свлече на пода. Посегна към раменете на ризата си, но се поколеба.

„Не — каза си. — Това също не е добре.“

Погледна я. Ръбовете на бялата риза искряха, бялото се пречупваше в цветове. Вдигна отново очи и се взря в безстрастното лице на Бога крал.

Той се напрегна. Видя го в очите му и около устните. Направи нова стъпка напред, а бялото на дрехата й още повече се пречупи в призматични цветове. Богът крал не направи нищо. Само я гледаше, докато тя пристъпваше все по-близо.

Застана точно пред него. След това се обърна, качи се на мекото легло и изпълзя в средата. Изправи се на колене и огледа черната мраморна стена и обсидиановата й лъскавина. Жреците на Бога крал бяха точно зад нея, вслушваха се внимателно, за да чуят неща, които всъщност изобщо не бяха тяхна работа.

„Наистина ще е изключително смущаващо“, помисли Сири. Но бе принудена да лежи просната на пода, гола пред Бога крал повече от седмица. Трябваше ли тепърва да започва да изпитва срам?

Заподскача на леглото и пружините заскърцаха. Изчерви се от свян, но все пак започна да стене.

Надяваше се да е убедително. Всъщност не знаеше как точно трябва да звучи. И колко продължава обикновено? Стараеше се стоновете й да стават все по-силни и по-силни, подскачанията — все по-буйни, толкова дълго, колкото й се стори уместно. После спря рязко, издаде последен стон и се отпусна на леглото.

Цареше пълна тишина. Отвори очи и изгледа Бога крал. Маската на лицето му се беше смекчила донякъде и издаваше съвсем човешко объркване. Сири за малко щеше да се изсмее на това колко смутен изглеждаше. Само го погледна в очите и поклати глава. После — с разтуптяно сърце и запотена кожа — се отпусна отново на леглото, за да отдъхне.

Уморена от дневните събития и интриги, тя скоро се усети, че се унася. Богът крал не я докосна. Всъщност се беше напрегнал при приближаването й все едно се беше притеснил. Дори уплашил.

Не можеше да бъде. Той беше Богът крал на Халандрен, а тя — просто едно глупаво момиче, заплувало в много дълбоки води. Не, не се беше уплашил. Мисълта за това за малко да я накара да се разсмее. Сдържа се, поддържайки илюзията за подслушващите жреци, и след малко заспа в разкоша на мекото легло.

 

 

Следващата сутрин Лайтсонг не се вдигна от леглото си.

Слугите му стояха около стаята като ято птици, чакащи за зърно. Щом наближи обед, се размърдаха неспокойно и започнаха да се споглеждат озадачено.

Той остана в леглото си, загледан в пищния червен балдахин. Няколко слуги се приближиха боязливо и поставиха поднос с храна на масичката до него. Лайтсонг не посегна към нея.

Отново беше сънувал война.

Най-сетне — дебел и загърнат в надипления си жречески халат — Ларимар се надвеси над своя бог, без да издава раздразнението, което Лайтсонг беше сигурен, че изпитва.

— Оставете ни — каза Ларимар на слугите.

Те се поколебаха. Как така бог без слуги?

— Моля — каза Ларимар, макар тонът му някак да намекваше, че не е молба.

Слугите бавно се изнизаха от стаята. Ларимар избута подноса с храна и седна на ръба на ниската масичка. Огледа замислено Лайтсонг.

„Какво толкова съм направил, че да си заслужа жрец като него?“, помисли Лайтсонг. Познаваше мнозина от върховните жреци на другите Завърнали се и повечето от тях бяха в различна степен непоносими. Някои бързо се ядосваха, други бързо изтъкваха недостатък, а трети бяха толкова неискрено възторжени към боговете си, че беше направо влудяващо. Трилидийс, върховният жрец на Бога крал, беше толкова надут, че караше дори боговете да се чувстват по-низши.

И неговият Ларимар. Търпелив, разбиращ. Заслужаваше по-добър бог.

— Добре, ваша милост — каза Ларимар. — Какво има този път?

— Болен съм — каза Лайтсонг.

— Не можете да сте болен, ваша милост.

Лайтсонг пробва няколко слаби покашляния, при което Ларимар само завъртя очи.

— О, хайде, Съсел — каза Лайтсонг. — Не можеш ли малко да се попреструваш?

— Да се преструвам, че сте болен ли? — попита Ларимар с лека насмешка. — Ваша милост, да направя това би означавало да се преструвам, че не сте бог. Не вярвам, че би било добре вашият върховен жрец да създаде такъв прецедент.

— Истина е — прошепна Лайтсонг. — Не съм бог.

Ларимар отново не издаде нито раздразнение, нито яд. Само се наведе към него.

— Моля ви, не казвайте такива неща, ваша милост. Дори самият вие да не го вярвате, не бива да го казвате.

— Защо не?

— Заради многото, които го вярват.

— И трябва да продължавам да ги заблуждавам ли?

Ларимар поклати глава.

— Не е заблуждаване. Не е толкова необичайно други да имат вяра в някого повече, отколкото той самият в себе си.

— А това не ти ли изглежда малко странно в моя случай?

Ларимар се усмихна.

— Ако не познават темперамента ви, не. Е, какво предизвика това?

Лайтсонг отново се загледа в балдахина.

— Блашуивър иска Заповедите ми за Безжизнените.

— Да.

— Тя ще унищожи новата ти кралица — каза Лайтсонг. — Блашуивър се безпокои, че кралските хора в Идрис въртят игра за трона на Халандрен.

— Не сте ли съгласен?

Лайтсонг поклати глава.

— Не е това. Вероятно играят. Но работата е, че не смятам, че момичето — кралицата — знае, че е част от нещо важно. Притеснен съм, че Блашуивър ще прекърши детето от страх. Притеснен съм, че ще е твърде агресивна да ни въвлече във война, след като все още не знам дали е правилно.

— Като че ли вече се ориентирате добре във всичко това, ваша милост — каза Ларимар.

— Не искам да се въвличам, Съсел — отвърна Лайтсонг. — Но се чувствам засмукан.

— Длъжен сте да се намесите, за да можете да водите кралството си. Не можете да избегнете политиката.

— Мога, ако не ставам от леглото.

Ларимар повдигна вежда.

— Не го вярвате искрено, нали, ваша милост?

Лайтсонг въздъхна.

— Няма да ми четеш лекция за това как дори бездействието ми има политически последици, нали?

Ларимар се поколеба.

— Може би. Харесва ли ви, или не, вие сте част от делата на кралството — и им въздействате дори ако останете в леглото си. Ако не направите нищо, тогава проблемите са точно толкова по ваша вина, колкото ако вие сте ги причинили.

— Не — заяви Лайтсонг. — Мисля, че грешиш. Ако не правя нищо, тогава поне не мога да разваля нещата. Разбира се, мога да ги оставя да се развалят, но не е същото. Наистина не е, каквото и да казват хората.

— А ако с действието си ги направите по-добри?

Лайтсонг поклати глава.

— Няма да стане. Познаваш ме достатъчно добре.

— Да, ваша милост — каза Ларимар. — Познавам ви може би по-добре, отколкото си мислите. Винаги сте били един от най-добрите хора, които съм познавал.

Лайтсонг завъртя очи, но спря, забелязал изражението на Ларимар.

„Най-добрите хора, които съм познавал…“

Лайтсонг се надигна.

— Познавал си ме! — Вдигна обвинително пръст. — Затова си избрал да бъдеш моят жрец. Познавал си ме преди! Преди да умра!

Ларимар не отвърна нищо.

— Кой бях аз? — попита Лайтсонг. — Добър човек, твърдиш. Какво точно в мен ме правеше добър?

— Нищо не мога да кажа, ваша милост.

— Вече каза нещо. По-добре е да продължиш. Няма връщане.

— Вече казах твърде много.

— Хайде — подкани го Лайтсонг. — Съвсем малко. От Т’Телир ли бях? Как умрях? — „Коя е тя, жената, която виждам в сънищата си?“

Ларимар отново замълча.

— Заповядвам ти да говориш…

— Не можете. — Ларимар се усмихна и стана. — Това е като дъжда, ваша милост. Можете да кажете, че искате да заповядате на времето да се промени, но дълбоко в себе си не го вярвате. То не се подчинява, аз също.

„Удобна теология — помисли Лайтсонг. — Особено когато искаш да скриеш някои неща от боговете си.“

Ларимар се обърна да си тръгне.

— Чакат ви рисунки за преценка, ваша милост. Съветвам ви да позволите на слугите си да ви изкъпят и да ви облекат, за да можете да се заемете с ежедневната си работа.

Лайтсонг въздъхна и разкърши рамене. „Как точно ми го направи това?“ Ларимар изобщо не беше разкрил нещо, но Лайтсонг вече беше преодолял пристъпа си на меланхолия. Изгледа накриво жреца, който стигна до вратата и махна на слугите да се върнат. Може би справянето с намусени божества беше част от служебната му характеристика.

„Но… той ме е познавал преди — помисли Лайтсонг. — И сега е моят жрец. Как е станало това?“

— Съсел — извика Лайтсонг и жрецът се обърна предпазливо: явно очакваше богът му да зарови още в миналото.

— Какво да направя? — попита Лайтсонг. — С Блашуивър и кралицата?

— Не мога да ви кажа, ваша милост — отвърна Ларимар. — Разбирате ли, ние се учим от това, което правите вие. Ако аз ви наставлявам, не печелим нищо.

— Освен може би живота на едно младо момиче, което използват като пионка.

Ларимар помълча.

— Направете най-доброто, ваша милост. Само това бих могъл да посъветвам.

„Страхотно“, помисли Лайтсонг, докато се надигаше. Не знаеше кое е „най-доброто“.

Честно казано, никога не си беше правил труда да го разбере.