Брандън Сандърсън
Спиращият войната (19)

16.

— … все пак твърдя, че не можем да оправдаем военни действия срещу Идрис! — извика един жрец. Носеше синьо и златисто. Беше върховен жрец на Стилмарк. Лайтсонг не можеше точно да си спомни името му. Нанрова?

Спорът не беше неочакван. Лайтсонг се наведе напред. Нанрова, както и господарят му, Стилмарк, бяха твърди традиционалисти. Склонни бяха да оспорват всяко предложение, но се радваха на голямо уважение. Стилмарк беше почти на възрастта на Блашуивър и го смятаха за мъдър. Лайтсонг се потърка по брадичката.

На Нанрова се противопостави висшата жрица на самата Блашуивър, Инхана.

— О, я стига — заговори тя. — Наистина ли трябва отново да водим този спор? Идрис не е нищо повече от бунтовнически анклав, разположен в границите на собственото ни кралство!

— Те си живеят отделно — настоя Нанрова. — Държат земи, които бездруго не искаме.

— Земи, които не искаме ли? — възмути се върховната жрица на Блашуивър. — Те държат всички проходи към северните кралства! Всяка годна за обработване медна мина! Имат военни гарнизони достатъчно близо, за да ударят Т’Телир! И продължават да твърдят, че са управлявани от законните крале на Халандрен!

Нанрова замълча и последва изненадващо силно одобрително мърморене сред множеството наблюдаващи дебата жреци. Лайтсонг ги огледа и попита:

— Внедрила си хора, съчувстващи на каузата ти, нали?

— Разбира се — отвърна Блашуивър. — Другите също го направиха. Просто съм по-добра.

Дебатът продължи. Други жреци ставаха, за да изложат аргументи за и против нападение срещу Идрис. Говореха за грижите на народа за държавата. Част от задължението им бе да изслушват хората и да проучват проблеми от държавно значение, а след това да ги обсъждат тук, тъй че боговете — които нямаха възможността да ходят сред хората — да са в течение. Възникнеше ли проблем, боговете трябваше да отсъдят. Бяха разделени на по-малки групи, всяка с отговорност в определена област. Някои богове решаваха граждански проблеми. Други се грижеха за споразумения и мирни договори.

Идрис не беше нова тема за събранието. Само че Лайтсонг никога досега не беше виждал спорът да става толкова изричен и краен. Бяха обсъждани санкции. Блокади. Дори военен натиск. Но война? Никой не беше казал и дума все още, но всички знаеха какво обсъждат жреците.

Не можеше да разсее образите от сънищата си — видения за смърт и болка. Не ги приемаше за пророчески, но признаваше, че би трябвало да имат нещо общо с притесненията в подсъзнанието му. Боеше се, че войната е свързана с тях. Може би беше просто страхливец. От друга страна, покоряването на Идрис май щеше да реши много неща.

— Ти си зад този дебат, нали? — каза той и се извърна към Блашуивър.

— Зад това? — отвърна мило Блашуивър. — Скъпи Лайтсонг, жреците решават кои проблеми да се обсъждат. Боговете не се бъркат в такива досадни неща.

— Сигурен съм — каза Лайтсонг и се протегна. — Искаш Безжизнените ми заповеди.

— Не бих казала — отвърна Блашуивър. — Искам просто да си осведомен в случай, че…

Замълча, след като Лайтсонг я изгледа сърдито.

— О, Цветове! — изруга Блашуивър. — Разбира се, че ми трябват Заповедите ти, Лайтсонг. Иначе защо щях да си правя целия този труд да те привлека тук? Труден си за манипулиране, знаеш ли?

— Глупости. Просто трябва да ми обещаеш, че няма да правя нищо, и тогава ще направя всичко, което поискаш.

— Всичко?

— Всичко, което не изисква да правя нещо.

— Тоест нищо.

— Нима?

— Да.

— Е, това е нещо!

Блашуивър извъртя театрално очи.

Лайтсонг беше разтревожен, но се стараеше да не го показва. Не помнеше споровете за нападение да са били толкова силни. Имаше доказателство за военна подготовка в Идрис и планинците бяха усилили охраната на северните проходи. На всичкото отгоре и усилващото се убеждение, че Завърналите се са станали по-слаби, отколкото в предишните поколения. Не по-слаби в БиоХромата, просто по-малко… божествени. По-малко благодетелни, по-малко мъдри. Лайтсонг между другото беше съгласен с това.

Три години бяха минали, откакто Завърнал се беше отдал живота си, за да изцели някого. Хората ставаха нетърпеливи по отношение на боговете си.

— Има още нещо, нали? — каза той и погледна Блашуивър, която продължаваше да се изтяга на дивана си и да похапва деликатно череши. — Какво не казват?

— Лайтсонг, скъпи — отвърна тя. — Прав си. Доведем ли те на правителствени заседания, това те покварява абсолютно.

— Просто не обичам тайни. Мозъкът ме засърбява от тях, не ми дават да спя нощем. Въвличането в политика е като смъкване на превръзка — по-добре да оставиш болката да свърши по-бързо.

Блашуивър присви устни.

— Пресилена аналогия, скъпи.

— Най-доброто, което мога в момента, опасявам се. Нищо не затъпява ума по-бързо от политиката. Та значи казваше…

— Казах ти вече — изсумтя тя. — Центърът на всичко това е онази жена.

— Кралицата. — Той погледна към кралската ложа.

— Пратиха неподходящата — каза Блашуивър. — По-малката сестра вместо по-голямата.

— Знам — отвърна Лайтсонг. — Хитро от тяхна страна.

— Хитро ли? Направо е гениално. Знаеш ли колко пари похарчихме през тези двайсет години, за да шпионираме и да проучваме най-голямата дъщеря? Онези от нас, които решиха да са по-предпазливи, дори проучваха втората дъщеря, тази, която стана монахиня. Но най-малката? Никой изобщо не помисли за нея.

„А идрианците ни пращат случаен елемент — помисли Лайтсонг. — Елемент, който разстройва планове и кроежи, по които политиците ни са работили десетилетия.“

Наистина беше гениално.

— Никой нищо не знае за нея — каза намръщено Блашуивър. Явно не обичаше да я изненадват. — Шпионите ми в Идрис твърдят, че е маловажна… което ме кара да се тревожа, че е дори още по-опасна, отколкото се опасявах.

Лайтсонг повдигна вежда.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Така ли? А я ми кажи, ти какво би направил, ако искаше да внедриш агент в двора? Не би ли поставил например примамка, която да можеш да изложиш на показ, за да отвлечеш вниманието от истинския агент, когото си могъл да обучиш тайно, със секретна задача?

Лайтсонг се замисли. „Има право.“ Може би. Животът сред коварни хора обикновено кара човек да вижда заговори навсякъде. Само че заговорът, за който намекваше Блашуивър, можеше да се окаже опасен. Какъв по-добър начин да вкараш убиец до Бога крал от това да пратиш девица, която да се омъжи за него?

Не, едва ли беше това. Убийството на Бога крал щеше само да вбеси Халандрен. Но ако бяха пратили жена, опитна в изкуството на манипулацията — жена, която можеше тайно да отрови ума на Бога крал…

— Трябва да сме готови да действаме — каза Блашуивър. — Няма да седя и да позволя кралството ми да бъде издърпано изпод краката ми — няма да се оставя да бъда низвергната като кралската фамилия някога. Ти контролираш една четвърт от нашите Безжизнени. Това са десет хиляди войници, които нямат нужда да се хранят и които могат да настъпват неуморно. Ако убедим другите трима със Заповеди да се присъединят към нас…

Лайтсонг помисли за миг, кимна и се изправи.

— Къде отиваш? — попита Блашуивър и се надигна.

— Мисля да се поразтъпча.

— Къде?

Лайтсонг погледна към кралицата.

— О, благословени Цветове — отрони Блашуивър с въздишка. — Лайтсонг, недей да проваляш всичко. Нещата са на косъм.

— Ще се постарая да вървя по него.

— Не мога да те убедя да не контактуваш с нея, нали?

— Скъпа — отвърна Лайтсонг. — Трябва поне да си поприказвам с нея. Нищо не би било по-непоносимо от това да бъдеш свален от власт от човек, с когото не си провел дори един мил разговор.

 

 

Сини пръсти беше изчезнал някъде по време на дворцовото заседание. Сири не бе забелязала — беше твърде залисана да следи дебата на жреците.

Сигурно не беше разбрала. Не беше възможно да мислят за нападение срещу Идрис, разбира се. Какъв смисъл имаше това? Какво щеше да спечели Халандрен?

Щом жреците приключиха спора си по тази тема, Сири се обърна към една от слугините и попита:

— За какво беше това?

Жената наведе очи, без да отвърне.

— Стори ми се, че обсъждаха война — каза Сири. — Не могат наистина да нападнат, нали?

Жената помръдна неловко, след което погледна към една от приятелките си и тя бързо се отдалечи. Скоро се върна с Трилидийс и Сири се намръщи. Не обичаше да говори с този човек.

— Да, Съсъд? — каза високият мъж и я изгледа с обичайното си пренебрежение.

Тя преглътна, но реши да покаже твърдост.

— Жреците. Какво обсъждаха току-що?

— Според мен, Съсъд, спореха дали да се нападне, или не бунтовната провинция и да бъде върната под законната кралска власт.

— Бунтовна провинция ли?

— Да, Съсъд. Вашият народ е в състояние на бунт срещу кралството.

— Но не ние, а вие сте въстанали срещу нас!

Трилидийс повдигна вежда.

„Различни гледни точки за историята, явно“, помисли Сири.

— Мога да разбера как някой би могъл да разсъждава като теб — каза тя. — Но… всъщност няма да ни нападнете, нали? Ние ви пратихме кралица, точно както настоявахте. И съответно следващият Бог крал ще има кралска кръв.

„Стига сегашният крал изобщо да реши да консумира брака ни…“

Трилидийс сви рамене.

— Най-вероятно не е нищо, Съсъд. Боговете просто трябваше да бъдат осведомени за текущия политически климат в Т’Телир.

Думите му не я утешиха много. Сири потръпна. Трябваше ли да предприеме нещо? Да се намеси в политиката в защита на Идрис?

— Съсъд — каза Трилидийс.

Тя го погледна. Островърхата му шапка беше толкова висока, че забърсваше платнището на навеса. В град, пълен с цветове и красота, незнайно защо издълженото лице на Трилидийс й се стори още по-бледо.

— Да?

— Има един доста деликатен въпрос, който трябва да обсъдя с вас.

— Какъв е той?

— Монархиите са ви нещо познато — каза той. — Всъщност вие сте дъщеря на крал. Допускам, че знаете колко важно е за едно управление да има сигурен и стабилен план за наследство.

— Предполагам.

— Следователно — продължи Трилидийс — разбирате, че е от особена важност да бъде осигурен наследник колкото може по-скоро.

Сири се изчерви.

— Работим по това.

— С цялото дължимо уважение, Съсъд — каза Трилидийс, — налице е известно несъгласие за това доколко наистина го правите.

Сири се изчерви още повече. Косата й стана тъмночервена, щом извърна поглед от тези строги очи.

— Такива спорове, разбира се, се ограничават само до хората в двореца — каза Трилидийс. — Можете да разчитате на дискретността на персонала и жреците.

— Откъде знаете? — попита Сири. — Искам да кажа, за нас. Може би наистина… работим над това. Може би ще получите наследника си преди да сте го разбрали.

Трилидийс примига, изгледа я, все едно е поредната счетоводна таблица, която трябва да попълни, и каза:

— Съсъд. Наистина ли мислите, че бихме взели една непозната, чужда жена и ще я поставим близо до най-святия от боговете ни, без да я държим под наблюдение?

Сири затаи дъх и за миг я обзе ужас. „Разбира се! Разбира се, че са наблюдавали. За да са сигурни, че няма да нараня Бога крал и че нещата вървят според замисъла.“

Не стигаше ли, че трябваше да коленичи гола пред съпруга си? Но да бъде наблюдавана от хора като Трилидийс — хора, които виждаха в нея не жена, а досада — това бе още по-ужасно. Тя се преви и присви ръце над гърдите си и разголващото деколте.

— Вижте — каза Трилидийс и се наведе към нея. — Разбираме, че Богът крал може да не е това, което сте очаквали. Може би дори е… трудно да се работи с него. Вие обаче сте жена и би трябвало да знаете как да използвате чара си, за да го мотивирате.

— Как мога да го „мотивирам“, щом не мога да говоря с него и дори да го поглеждам? — сопна се тя.

— Сигурен съм, че ще намерите начин — отвърна Трилидийс. — Имате само една задача в този дворец. Искате да гарантирате сигурността на Идрис, нали? Добре, дайте на жречеството на Бога крал това, което желаем, и вашите бунтовници ще спечелят благосклонността ни. С колегите ми имаме доста влияние в двора и можем да направим много, за да предпазим отечеството ви. Молим ви само да изпълните този единствен дълг. Дайте ни наследник. Дайте ни стабилност на кралството. Не всичко в Халандрен е толкова… сплотено, колкото може би ви се е сторило в началото.

Сири остана присвита, без да вдига очи към него.

— Виждам, че разбирате — каза той. — Чувствам, че… — Замълча и се извърна настрани. Към ложата на Сири се приближаваше свита. Хората в нея носеха златисто и червено, а високата фигура пред тях бе причината да блестят с ярки цветове.

Трилидийс се намръщи и каза:

— Ще говорим пак, ако се наложи. Изпълнете дълга си, Съсъд. Иначе ще има последствия.

 

 

Не изглеждаше опасна. Това, повече от всичко друго, склони Лайтсонг да се съгласи с притесненията на Блашуивър. „Твърде дълго съм бил в двора — помисли той, докато се усмихваше вежливо на кралицата. — Цял живот всъщност.“

Беше много по-млада, отколкото бе очаквал. Едва-що съзряла. Изглеждаше смутена, когато й кимна, докато изчакваше жреците му да нагласят мебелите за него. После седна и прие купата с гроздови зърна от слугините на кралицата, без да бърза.

— Ваше величество — заговори Лайтсонг. — Удоволствие е да се срещна с вас, убеден съм.

Момичето се поколеба.

— Убеден сте?

— Фигура на речта, скъпа — каза Лайтсонг. — Досадно клише… което е съвсем на място, макар и досадно, след като аз самият съм доста досадна личност.

Момичето кривна глава. „Цветове — помисли Лайтсонг, спомнил си, че периодът й на изолация едва-що е приключил. — Вероятно съм единственият Завърнал се, когото е срещала освен Бога крал. Колко лошо първо впечатление.“ Но нищо не можеше да се направи. Лайтсонг беше това, което беше. Който и да беше.

— Радвам се да се запозная с вас, ваша милост — каза бавно кралицата. Извърна се, щом една от слугините й прошепна името му, и добави с усмивка: — Лайтсонг Храбрия, богът на героите.

Имаше някаква колебливост в нея. Или не беше обучена за официални обстоятелства — трудно му беше да го повярва, след като бе отраснала в дворец, — или беше доста добра актриса. Лайтсонг свъси вежди.

Пристигането на тази жена трябваше да сложи край на обсъжданията за война, но вместо това само ги беше изострило. Лайтсонг се постара да задържи очите си отворени — плашеха го образите на унищожение, които щеше да види в ума си, ако дори само примигнеше. Спотайваха се там като Привиденията на Калад, надвиснали на ръба на полезрението му.

Не можеше да приеме тези сънища за пророчески. Направеше ли го, щеше да означава, че наистина е бог. А ако беше така, щеше да има сериозен повод да се страхува.

Така че просто удостои кралицата с третата си най-очарователна усмивка и метна сочно гроздово зърно в устата си.

— Не е нужно да сте толкова официална, ваше величество. Скоро ще разберете, че аз съм най-низшият от Завърналите се. Ако можеше да се Завръщат крави, несъмнено щяха да стоят по-високо от мен.

Тя отново се поколеба — не можеше да реши как да се държи с него. Обичайна реакция.

— Може ли да попитам за естеството на визитата ви?

Прекалено официално. Не беше отпусната. Чувстваше се неловко сред същества от висок ранг. Възможно ли беше все пак да е искрена? Не. Вероятно играеше, за да го отпусне. Да го накара да я подцени. Или навярно той много разсъждаваше?

„Цветовете да ме вземат дано! Наистина не искам да се замесвам в това.“

Почти бе готов да се оттегли. Но пък нямаше да е особено учтиво от негова страна — а въпреки някои свои твърдения Лайтсонг държеше да е учтив. „По-добре да съм мил — помисли си и се усмихна. — Така, ако тя наистина заграби кралството, може би ще ме обезглави последен.“

— Питате за естеството на визитата ми? Мисля, че няма никакво естество, ваше величество, освен да изглежда естествена — нещо, в което вече се провалих, след като ви зяпах толкова дълго, като си мислех за мястото ви в цялата тази бъркотия.

Кралицата се намръщи.

Лайтсонг метна още едно зърно в устата си.

— Чудесни неща — заговори той отново и взе друго зърно. — Възхитително сладки и загърнати в собственото си малко вързопче. Подвеждащи всъщност. Толкова твърди и сухи отвън, но толкова сладки отвътре. Не мислите ли?

— Ние… нямаме грозде в Идрис, ваша милост.

— Аз съм по-скоро обратното, знаете ли — каза той. — Пухкав и хубавичък външно, без особена тежест вътрешно. Но предполагам, че това не е важно. Вие, скъпа, сте особено желана гледка. Много повече от едно гроздово зърно.

— Аз… И защо така, ваша милост?

— Не сме имали кралица от много време — каза Лайтсонг. — Отпреди моето Завръщане всъщност. И Сузеброн наистина ходеше оклюмал из двореца напоследък. Изглеждаше самотен. Добре е, че вече има жена.

— Благодаря за комплимента ви, ваша милост — отвърна кралицата.

— О, няма защо. Ще измисля още няколко, ако искате.

Тя замълча.

„Е, това беше — помисли той с въздишка. — Блашуивър беше права. Може би не трябваше да идвам.“

— Добре — каза кралицата и косата й изведнъж почервеня, щом вдигна ръце във въздуха. — Какво все пак става тук?

Той се поколеба.

— Ваше величество?

— Подигравате ли ми се?

— Не бих казал.

— Но вие сте бог! — каза тя и вдигна очи към навеса. — Тъкмо когато си помислих, че нещата в този град започват да добиват смисъл, жреците започват да ми говорят глупости, а после идвате вие! Какво да правя с вас? Приличате повече на момченце, отколкото на бог!

Лайтсонг помълча, а след това се отпусна на стола си и се усмихна.

— Разкрихте ме — каза и разпери ръце. — Убих истинския бог и заех мястото му. Дойдох да ви взема за откуп от близките ви.

— Ясно — каза кралицата и свъси вежди. — Не трябва ли обаче да сте… не знам, по-авторитетен или нещо такова?

Той разпери ръце.

— Скъпа, точно това минава за авторитетност тук в Халандрен.

Тя не изглеждаше убедена.

— Лъжа нагло, разбира се — каза той и лапна още едно зърно. — Не бива да основавате мнението си за другите на това, което мислите за мен. Всички други са много по-божествени.

— Мислех, че сте богът на храбростта.

— Формално.

— Приличате ми повече на бог на шутовете.

— Кандидатствах за поста и ме отхвърлиха — отвърна той. — Трябва да видите онзи, който върши тази работа. Вечно намръщен и ужасно грозен.

Сири го изгледа недоверчиво.

— Не лъжа този път — каза Лайтсонг. — Мъртгивър, богът на смеха. Ако изобщо има по-неподходящ бог за този пост от мен, това е той.

— Не ви разбирам — каза тя. — В този град май има много неща, които не разбирам.

„Тази жена не лъже — помисли Лайтсонг, взрян в младите й объркани очи. — Или пък е най-добрата актриса, която съм срещал.“

Това означаваше нещо. Нещо важно. Възможно беше да е имало съвсем банални причини да пратят това момиче вместо сестра й. Заболяване на по-голямата дъщеря може би. Но Лайтсонг не вярваше на това. Имаше нещо друго. Заговор, дори може би няколко заговора. Но каквито и да бяха тези заговори, тя не знаеше за тях.

„Привидения на Калад! — изруга наум Лайтсонг. — Това дете ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на вълците!“

Но какво можеше да направи по въпроса той? Въздъхна, стана и жреците му се разшетаха да прибират нещата. Момичето го гледаше объркано. Той й кимна и се усмихна, а тя стана и приклекна в реверанс, макар че всъщност не беше длъжна. Беше кралицата му, въпреки че не беше Завърнала се.

Лайтсонг се обърна да си тръгне, но спря, понеже си спомни своите първи няколко месеца в двора и объркването, което бе изпитал. Сложи ръка на рамото й и каза тихо:

— Не им позволявай да те докопат, дете.