Брандън Сандърсън
Спиращият войната (18)

15.

Затаила дъх, Сири се обърна. И го видя, застанал зад нея, макар да нямаше представа как е дошъл. Никакъв вход нямаше там, само каменната стена.

Носеше бяло. Не беше очаквала това. Нещо в БиоХромата му караше чисто бялото да се разцепи, както беше видяла преди малко, да се пречупи като светлина, минала през призма. Сега, на дневна светлина, най-после можеше да го види добре. Облеклото му сякаш се изпъваше и образуваше оформена като халат дъга в цветна аура около него.

И беше млад. Много по-млад, отколкото предполагаха срещите им в сумрака. Уж беше царувал десетилетия в Халандрен… но все пак не изглеждаше на повече от двайсет. Тя го зяпна със страхопочитание, с леко отворена уста, и всички думи, които се беше канила да изрече, й избягаха. Този мъж наистина беше бог. Самият въздух се изкривяваше около него. Как можеше да не го е проумяла? Как бе могла да се държи с него толкова лошо? Чувстваше се като глупачка.

Той я изгледа с неразгадаемо изражение, с толкова сдържано лице, че й напомни за Вивена. Вивена. Тя нямаше да се държи толкова войнствено. Щеше да е заслужила брака с толкова величествено същество.

Слугинята тихо изсъска и я дръпна отново за роклята. Със закъснение Сири се смъкна на колене, а дългият шлейф на роклята й леко се плъзна зад нея.

 

 

Блашуивър покорно коленичи на дивана си. Лайтсонг обаче остана прав, загледан над стадиона към мъжа, когото едва можеше да види. Богът крал носеше бяло, както правеше често, за драматичен ефект. Като единственото същество, достигнало Десетото извисяване, Богът крал имаше толкова силна аура, че можеше да извлича цвят дори от нещо безцветно.

Блашуивър изгледа Лайтсонг и той попита:

— Защо коленичим?

— Това е нашият крал! — изсъска тя. — На колене, глупако!

— Какво ще стане, ако не го направя? — каза Лайтсонг. — Не могат да ме екзекутират. Аз съм бог.

— Ще навредиш на каузата ни!

„Каузата ни? — помисли Лайтсонг. — Една среща и вече съм част от плановете й?“

Само че не беше толкова глупав, че да си навлече ненужно гнева на Бога крал. Защо да рискува съвършения си живот, пълен с хора, готови да носят стола му през дъжда и да му чупят орехи? Така че коленичи. Превъзходството на Бога крал беше спорно, също като божествеността на Лайтсонг — и двете бяха част от една голяма игра на преструвки.

Но беше открил, че въображаемите неща често се оказват единствено съществените в човешкия живот.

 

 

Коленичилата пред съпруга си Сири задиша бързо.

Цялата арена бе заглъхнала и неподвижна.

Макар да бе свела очи, Сири все пак можеше да види загърнатите в бяло нозе на Сузеброн. Дори те излъчваха аура от цвят — белите каишки на сандалите му се пречупваха на цветни ивици.

Две намотки цветно въже паднаха на земята от двете страни на Бога крал, усукаха се, изпълнени със свой собствен живот, увиха се внимателно около Сузеброн и го издърпаха нагоре във въздуха. Тя вдигна малко глава и видя как въжетата поставиха съпруга й на каменната издатина и как той се отпусна на златния си трон. До него двама Пробуждащи жреци заповядаха на оживелите въжета да се увият около ръцете и раменете им.

Богът крал протегна ръка. Хората се надигнаха, забърбориха отново, после насядаха по местата си. „Тъй… Значи няма да седне с мен“, помисли Сири, след като се изправи. Изпита отчасти облекчение, но също така и разочарование. Тъкмо бе започнала да преодолява страха си от това, че е в Халандрен и е омъжена за бог. Сега той беше успял отново да я впечатли. Седна притеснена и зарея поглед над тълпите.

Какво трябваше да мисли за Сузеброн? Не можеше да е бог. Нали?

Аустре беше истинският бог на хората, този, който пращаше Завърналите се. В Халандрен бяха почитали него преди Велебран и прокуждането на кралската фамилия. Чак след това бяха пропаднали и бяха станали езичници, почитащи Многоцветните тонове: БиоХроматичен дъх, Завърналите се и изкуството изобщо.

И все пак Сири никога не беше виждала Аустре. Бяха я учили за него, но какво да мисли човек за Бога крал? Божественият цветен ореол не беше нещо, което можеше да пренебрегне. Започваше да разбира как точно хората на Халандрен — след като за малко са щели да бъдат унищожени от враговете си, а след това са били спасени от дипломатичните умения на Блажения миротворец — са започнали да търсят в Завърналите се божествено напътствие.

Въздъхна и погледна човека, който се качваше по стълбите към ложата й. Беше Сини пръсти — със зацапаните си с мастило ръце и все така с перото и дебелата книга в ръце. Вдигна очи към Бога крал, кимна и записа нещо в книгата.

— Виждам, че Негово безсмъртно величество се е настанил и че вие сте подходящо изложена на показ, Съсъд.

— Изложена?

— Разбира се — каза Сини пръсти. — Това е главната цел на посещението ви тук. Завърналите се нямаха много възможност да ви видят, когато дойдохте при нас.

Сири потръпна и се постара да заеме по-добра поза.

— Не трябва ли да обърнат внимание на жреците долу? Вместо да оглеждат мен, искам да кажа.

— Вероятно — отвърна Сини пръсти, без да вдига очи от книгата. — Опитът ми обаче показва, че рядко правят това, което се очаква от тях. — Не изглеждаше особено почтителен към боговете.

Сири се замисли. Сини пръсти така и не беше обяснил странното си предупреждение. „Нещата не са каквито изглеждат.“

— Сини пръсти. За онова, което ми каза снощи. Нещата…

Той мигновено й хвърли поглед — с широко отворени очи и настойчив — и я спря. После отново се зае с книгата си. Посланието беше ясно. Не сега.

Сири въздъхна и едва овладя подтика си да се отпусне на стола. Долу жреци в различни цветове стояха на ниски платформи и спореха под ситния дъжд. Тя ги чуваше, но не разбираше нищо — спорът им като че ли бе свързан с начина, по който се справяха с отпадъците и сметта в града.

— Сини пръсти — попита тя. — Те наистина ли са богове?

Писарят се поколеба и най-сетне вдигна глава от книгата си.

— Съсъд?

— Завърналите се. Наистина ли смяташ, че са богове? Че могат да виждат бъдещето?

— Аз… не мисля, че съм подходящият, когото да питате, Съсъд. Да доведа някой от жреците? Той може да отговори на въпросите ви. Само един…

— Не — спря го Сири. — Не искам мнението на жрец — искам мнението на обикновен човек. Типичен поклонник.

Сини пръсти се намръщи.

— С всичките ми извинения, Съсъд, аз не съм поклонник на Завърналите се.

— Но работиш в двореца.

— И вие живеете в двореца, Съсъд. Но никой от двама ни не почита Многоцветните тонове. Вие сте от Идрис. Аз съм от Пан Кал.

— Пан Кал е същото като Халандрен.

Сини пръсти повдигна вежди и присви устни.

— Всъщност е доста различен, Съсъд.

— Но ви управлява Богът крал.

— Ние можем да го приемем като крал, без да го почитаме като свой бог — каза Сини пръсти. — Това е една от причините, поради които съм стюард, а не жрец.

„Халатите му — помисли Сири. — Може би затова винаги носи кафяво.“

Погледна жреците на платформите долу на пясъка. Всеки бе облечен в различна гама от цветове. Може би защото всеки представляваше различен Завърнал се.

— Какво мислиш за тях тогава?

— Добри хора са — отвърна Сини пръсти. — Но подведени. Донякъде каквото мисля и за вас, Съсъд.

Тя го погледна. Той обаче вече се беше навел над книгата си. Не беше лесно да се води разговор с този човек.

— Но как обясняваш излъчването на Бога крал?

— БиоХрома — каза Сини пръсти и продължи да пише. Изглежда, изобщо не беше притеснен от въпросите й. Явно беше свикнал да се справя с прекъсвания.

— Другите Завърнали се не пречупват бялото в цветове като него, нали?

— Да. Не го правят. Те обаче нямат такова богатство от Дихания като него.

— Значи все пак е различен — каза Сири. — Защо се е родил с повече?

— Не се е родил, Съсъд. Силата на Бога крал не произтича от вътрешно присъща БиоХрома от това, че се е Завърнал — в това той не се различава от другите. Но той притежава нещо повече. Наричат го Светлината на мира. Красив израз за цяло съкровище от Дихания, наброяващо десетки хиляди.

„Десетки хиляди?“, помисли Сири.

— Толкова много?

Сини пръсти кимна разсеяно.

— Казват, че Боговете крале са единствените, постигнали Десетото извисяване. Това кара светлината да се пречупва около него и му дава и други способности. Способността да накърнява Безжизнени заповеди например, или способността да Пробужда предмети, без да ги докосва, само с гласа си. Тези сили не са толкова божествена функция, а по-скоро просто въпрос на владеене на толкова много Дъх.

— Но откъде го е взел?

— Повечето първоначално е било събрано от Блажения миротворец — каза Сини пръсти. — Той е събрал хиляди Дихания в дните на Велебран. Предал ги е на първия Бог крал на Халандрен. Това наследство се е предавало от баща на син от столетия… и е нараствало, тъй като на всеки Бог крал се дават по два Дъха седмично вместо по един, колкото получават другите Завърнали се.

— О!

Сири се отпусна на стола си, странно разочарована от чутото. Сузеброн не беше бог. Беше просто човек с много повече БиоХрома от обичайното.

Но… какво трябваше да мисли за самите Завърнали се? Никога не й се беше налагало да погледне обективно на това, в което вярваше. Аустре беше просто… ами, бог. Не задаваш въпроси на хората, когато говорят за Бог. Завърналите се бяха узурпатори, които бяха прогонили поклонниците на Аустре от Халандрен, без самите те да са божества.

И все пак бяха толкова могъщи. Защо все пак кралската фамилия бе прокудена от Халандрен? Знаеше официалната версия, преподавана в Идрис — кралският род не беше подкрепил конфликтите, довели до Велебран. Затова хората бяха въстанали срещу тях. Бунтът беше предвождан от Калад Узурпатора.

Калад. Макар да беше избягвала повечето си уроци, дори и Сири знаеше историите за този човек. Той беше довел народа на Халандрен до ереста да създадат Безжизнените. Той беше съставил могъща армия от тези същества, подобни на които земята не беше виждала дотогава. Според историите Безжизнените на Калад били много опасни, нови и изключителни. Ужасни и опустошителни. Накрая го бе победил Миротвореца, който след това бе сложил край на Велебран с дипломация.

Според преданията армиите на Калад все още съществуваха някъде далече. Чакаха, за да се развихрят и един ден отново да опустошават. Тя знаеше, че това е само легенда, разказвана край огнището, но все пак я полазиха тръпки, като си помисли за нея.

Тъй или иначе, Миротвореца беше заграбил властта и бе прекратил Велебран. Но не беше върнал Халандрен на законните й владетели. Историята на Идрис твърдеше, че имало измяна и предателство. Монасите говореха за ереси, вкоренени вече твърде дълбоко в Халандрен.

Разбира се, жителите на Халандрен трябваше да имат своя версия на всичко това. Докато наблюдаваше Завърналите се в ложите им, Сири се зачуди. Едно нещо беше очевидно: нещата в Халандрен съвсем не бяха толкова ужасни, колкото я бяха учили.

 

 

Вивена потръпна. Стотиците и хиляди хора с ярки пъстроцветни облекла около нея я ужасяваха.

„Нещата тук са дори по-лоши, отколкото казваха учителите ми“, реши тя и се размърда неспокойно на седалката си. Парлин като че ли почти се беше отърсил от нервността си, че са сред такава голяма тълпа. Беше се съсредоточил върху пренията на жреците долу на арената.

Тя все още не можеше да реши какво да мисли за Дъха, който бе поела в себе си. Ужасно нещо ли беше, или чудесно? Постепенно започваше да приема, че е ужасен тъкмо защото усещането бе толкова чудесно. Колкото повече кипяха хората около нея, толкова по-сломена се чувстваше от усиленото от Дъха възприятие за тях. Ако Парлин можеше да долови дори бегло невероятния размах на всички тези цветове, нямаше да зяпа толкова глупаво дрехите. Ако можеше да почувства хората, щеше да се почувства задушен като нея, неспособен да диша.

„Това е — каза си тя. — Видях Сири и знам какво са направили с нея. Време е да си ходим.“

Обърна се и се изправи.

И замръзна.

Някакъв мъж стоеше два реда по-назад и гледаше право към нея. Обикновено нямаше да му обърне никакво внимание. Обикновен мъж с опърпано кафяво наметало, разкъсано на места, с хлабави панталони, вързани на кръста с просто въже. Лицето му беше обрасло с груба четинеста брада. Косата му беше несресана и падаше до раменете.

Но създаваше около себе си толкова ярък мехур от цвят, че трябваше да е от Петото извисяване. Гледаше я и изведнъж я обзе паническото чувство, че знае точно коя е.

Залитна. Непознатият не откъсваше очите си от нея. А после отметна наметалото си и оголи голям меч с черна дръжка, окачен на кръста му.

Малко хора в Халандрен носеха оръжия. На този като че ли му беше все едно. Как беше внесъл това нещо в двора? Хората покрай него се заотдръпваха и Вивена бе готова да се закълне, че има нещо особено в този меч. Като че ли потъмняваше цветовете. Правеше ги по-дълбоки. Правеше бронзовите багри кафяви, червените морави, сините — тъмносини. Сякаш самият меч имаше БиоХрома…

— Парлин — каза тя по-рязко, отколкото искаше. — Тръгваме си.

— Но…

— Веднага! — Вивена се обърна рязко и тръгна към пътеката. Новопридобитите й БиоХроматични сетива я уведомиха, че мъжът продължава да я гледа. Едва сега осъзна, че тъкмо очите му я бяха накарали да се почувства толкова неловко.

„Учителите говореха за това — помисли тя, докато с Парлин вървяха към един от каменните проходи към изхода. — Жизнен усет, способността да разбереш, когато някои хора са наоколо, и да разбереш кога те наблюдават. Всеки я има, в малка степен. БиоХромата я усилва.“

Щом навлязоха в прохода, усещането, че я наблюдават, изчезна и Вивена въздъхна облекчено.

— Защо си тръгваме? — попита Парлин.

— Видяхме каквото ни трябваше — отвърна Вивена.

— Да де, видяхме. Но мислех, че ще искаш да чуеш какво говорят жреците за Идрис.

Вивена замръзна.

— Какво?

Парлин се намръщи. Изглеждаше смутен.

— Мисля, че може да обявят война. Но защо? Нали имаме мирен договор?

„Господи Боже на Цветовете!“, помисли тя. Обърна се и заситни назад.