Брандън Сандърсън
Спиращият войната (16)

13.

— Ще го отдам — заяви твърдо Вивена.

Седеше с наемниците в дома на Лемекс. Беше денят след като й натрапиха Диханията и бе прекарала неспокойна нощ, оставяйки двамата наемници и сестрата да се погрижат за изнасянето на тялото на Лемекс. Не помнеше как е заспала от умората и напрежението през деня, но помнеше, че беше легнала да отдъхне за малко в другата спалня на горния етаж. Когато се събуди, се изненада, че наемниците още са тук. Явно бяха преспали долу с Парлин.

Утрото уж беше по-мъдро от вечерта, но проблемите й не ставаха по-лесни за решаване. Все още имаше в себе си целия мръсен Дъх и все още не знаеше какво щеше да прави в Халандрен без Лемекс. С Дъха поне имаше идея какво щеше да направи. Можеше да бъде отдаден.

Бяха в дневната на Лемекс. Като повечето места в Халандрен, стаята преливаше от цветове. Стените бяха направени от тънки ивици подобно на тръстика дърво, замацано с жълти и зелени петна. Вивена не можеше да не забележи, че сега вижда всеки цвят много по-ярко. Имаше странно точен усет за цвят — можеше да раздели багрите и оттенъците му, да разбира инстинктивно доколко близо е всеки цвят до идеалния. Очите й сякаш се бяха настроили до съвършенство.

Беше много, много трудно да не види красотата в цветовете.

Дент се беше подпрял на отсрещната стена. Тонк Фах се беше изтегнал на един диван и току се прозяваше. Пъстрата му птица беше кацнала на крака му. Парлин беше излязъл навън да пази.

— Кое, принцесо? — попита Дент.

— Дъхът — каза Вивена. Седеше на кухненско столче вместо на някой от твърде пищните фотьойли или дивани. — Ще излезем навън, ще намерим нещастни хора, които са били насилени от вашата култура и Дъхът им е бил отнет, и ще дам на всеки по един Дъх.

Дент хвърли поглед към Тонк Фах, а той само се прозя.

— Принцесо — пак заговори Дент, — не можете да отдавате Дъх един по един. Трябва да отдадете всичко наведнъж.

— Включително собствения си Дъх — добави Тонк Фах.

Дент кимна и каза:

— Това би ви оставило Бездушна.

Стомахът й се обърна, като чу това. Мисълта, че не само щеше да изгуби новата красота и цвят, но и собствения си Дъх, душата си… е, това почти стигаше, та косата й да побелее.

— Тогава значи това не е решение.

В стаята се възцари тишина.

— Би могла да Пробуди нещо — подхвърли Тонк Фах, размърда крак и птицата изграчи. — Да натика Дъха в гащи или нещо такова.

— Правилно — каза Дент.

— Какво… какво означава това? — попита Вивена.

— Съживявате нещо, принцесо — обясни Дент. — Неодушевен предмет. Това ще измъкне част от Дъха ви и предметът ще стане един вид жив. Повечето Пробуждащи го правят само временно, но не виждам защо да не можете да оставите Дъха там.

Пробуждане. Взимане на душите на хора и създаване на неживи чудовища с тях. Вивена имаше чувството, че за Аустре това е дори по-голям грях от простото носене на Дъха. Въздъхна и поклати глава. Проблемът с Дъха беше, в известен смисъл, просто отвличане — боеше се, че се спира на него просто за да не мисли за липсата на Лемекс. Какво щеше да прави без него?

Дент седна на стола до нея и вдигна крака на масичката. Поддържаше се по-спретнато от Тонк Фах: тъмната му коса бе прибрана на опашка и беше гладко избръснат.

— Мразя да съм наемник — заговори той. — Знаете ли защо?

Тя повдигна вежда.

— Работата е несигурна — продължи Дент. — Нещата, които правим, обикновено са опасни и непредсказуеми. Работодателите ни имат лошия навик да умират.

— При това обикновено не от простуда — добави Тонк Фах. — Предпочитаният метод обикновено е с мечове.

— Например сегашното ни положение. Нямаме вече работодател. Това ни обърква.

Вивена замръзна. „Значи ли това, че договорът им е приключил? Знаят, че съм принцеса на Идрис. Какво ще направят с тази информация? Затова ли се задържаха снощи, вместо да си тръгнат? Канят ли се да ме изнудват?“

Дент я изгледа, после се обърна към Тонк Фах:

— Видя ли?

— Мда — отвърна Тонк Фах. — Мисли.

Дент се отпусна още на стола.

— Точно за това говоря. Защо всеки предполага, че когато един наемнически договор е приключил, ще ги предадем? Мислите, че обикаляме и мушкаме хора просто така, за забавление ли? Смятате ли, че един хирург има този проблем? Хората притесняват ли се, че в момента, в който му платят, ще се изсмее безумно и ще им отреже пръстите на краката?

— Аз обичам да режа пръсти — подхвърли Тонк Фах.

— То е друго — каза Дент. — Не би го направил просто защото договорът ти е изтекъл, нали?

— Тц — отвърна Тонк Фах. — Пръстите са си пръсти.

Вивена завъртя очи.

— Какъв смисъл има в това?

— Смисълът, принцесо, е, че просто си мислехте, че ще ви предадем. Че може би ще ви ограбим или ще ви продадем в робство, нещо от този род.

— Глупости — каза Вивена. — Не мислех за нищо такова.

— Сигурен съм — отвърна Дент. — Наемническата работа е много уважавана — законна е почти във всяко кралство, което познавам. Ние сме също тъй част от обществото като хлебарите или рибарите.

— Не че плащаме на данъчните — добави Тонк Фах. — Обикновено ги мушкаме просто за забавление.

Вивена само поклати глава.

Дент се наведе над масичката и заговори с по-сериозен тон.

— Опитвам се да кажа, принцесо, че не сме престъпници. Наемни работници сме. Приятелят ви Лемекс беше шефът ни. Сега е мъртъв. Допускам, че договорът ни сега се прехвърля към вас, ако предпочитате.

Вивена се почувства леко обнадеждена. Но можеше ли да им се довери? Въпреки приказките на Дент й беше трудно да повярва в мотивите и алтруизма на двама мъже, които се биеха за пари. Само че не се бяха възползвали от болестта на Лемекс и бяха останали, въпреки че можеше да са обрали къщата и да са изчезнали, докато беше спала.

— Добре — каза тя. — Колко ви е останало от договора?

— Представа нямам — отвърна Дент. — Бижутата се занимава с тия неща.

— Бижутата ли? — попита Вивена.

— Третият член на групата — поясни Тонк Фах. — Отиде да се оправя с бижутерските работи.

Вивена се намръщи.

— Колко души сте?

— Само трима — отвърна Дент.

— Ако не броим домашните любимци — добави Тонк Фах и намести птицата на крака си.

— Ще се върне след малко — каза Дент. — Снощи се отби, но вие спяхте. Знам, че имаме поне още няколко месеца останали по договора ни, а половината ни беше платено в аванс. Дори да решите да не плащате останалото, сигурно ви дължим още няколко седмици.

Тонк Фах кимна.

— Тъй че ако искате някой да бъде убит, сега е моментът.

Вивена го зяпна, а Тонк Фах се изкиска.

— Наистина ще трябва да свикнете с ужасното ни чувство за хумор, принцесо — каза Дент. — Стига да решите да ни задържите, разбира се.

— Вече намекнах, че ще ви задържа — отвърна Вивена.

— Добре. Но какво ще правите с нас? И защо изобщо дойдохте в града?

Вивена не отговори веднага. „Няма смисъл да го крия. Те вече знаят най-опасната част — самоличността ми.“

— Тук съм, за да спася сестра си. Да я измъкна от двореца на Бога крал и да се погрижа да се върне в Идрис невредима.

Дент само я изгледа. Тонк Фах подсвирна.

— Амбициозно — изтъкна той. Папагалът повтори подсвирването.

— Принцеса е все пак — каза Дент. — Те са амбициозни обикновено.

— Сири не е готова да се оправи с Халандрен — каза Вивена и се наведе над масичката. — Баща ми я изпрати вместо мен, но не мога да понеса мисълта, че ще служи като съпругата на Бога крал. За жалост, ако просто я отвлечем и побегнем, Халандрен най-вероятно ще нападне отечеството ми. Трябва да направим така, че тя да изчезне по начин, който да не може да се проследи до страната ми. Ако се наложи, можем да я заменим с мен.

Дент се почеса по главата.

— Е? — попита Вивена.

— Малко е извън нашата сфера на опит — рече Дент.

— Ние обикновено бием и убиваме — поясни Тонк Фах.

Дент кимна и добави:

— Или пазим от биене и убиване. Лемекс ни държеше отчасти просто като лична охрана.

— Защо просто не е поискал двама идриански войници да го пазят?

Дент и Тонк Фах се спогледаха.

— Как да се изразя по-деликатно? — каза Дент. — Принцесо, вашият Лемекс злоупотребяваше с пари от краля и ги харчеше за Дъх.

— Лемекс беше патриот! — заяви мигновено Вивена.

— Може и така да е. Но и един добър жрец може да се изкуши да свие няколко монети от ковчежето, тъй да се каже. Според мен вашият Лемекс беше решил, че ще е по-добре да има външен мускул, вместо вътрешни лоялисти, които да го пазят.

Вивена замълча. Все още й беше трудно да си представи разсъдливия, умен и страстно отдаден човек, какъвто го представяха писмата му, като крадец. Но пък също тъй трудно беше да си представи, че Лемекс бе държал в себе си толкова много Дъх.

Но злоупотреба? Да краде от Идрис?

— Като наемник човек научава някои неща — каза Дент, все така отпуснал се в стола и с ръце зад врата. — Биеш се с достатъчно хора и усещаш, че започваш да ги разбираш. Оставаш жив, като предвиждаш ходовете им. Работата е, че хората не са прости. Дори идрианците.

— Скучни, да — добави Тонк Фах. — Но не и прости.

— Вашият Лемекс беше въвлечен в някои големи планове — каза Дент. — Искрено смятам, че наистина беше патриот. В този град се въртят много интриги, принцесо. Някои от проектите, по които ни караше да работим Лемекс, бяха мащабни и бяха за доброто на Идрис, доколкото мога да преценя. Предполагам, че просто бе решил, че заслужава да бъде компенсиран малко за патриотизма си.

— Доста симпатичен тип всъщност — добави Тонк Фах. — Не искаше да притеснява баща ви. Просто сам правеше сметките, даде си повишение и посочи в докладите си, че разходите му са много по-големи, отколкото бяха в действителност.

Вивена се смълча, докато осмисли думите им. Как можеше човек, който е крал пари от Идрис, също така да е бил патриот? Как можеше човек, верен на Аустре, да се окаже с няколкостотин БиоХроматични дъха?

Поклати огорчено глава. „Видях човеци, които се поставиха над други и ги видях пропаднали“, напомни си тя. Беше едно от Петте видения. Не биваше да съди Лемекс, особено след като вече бе мъртъв.

— Чакай — каза тя и изгледа недоверчиво наемниците. — Каза, че сте били просто телохранители. С какво тогава сте помагали в „проектите“ на Лемекс?

Двамата се спогледаха.

— Казах ти, че е умна — рече Тонк Фах. — Нищо че не е наемник.

— Наистина сме телохранители, принцесо — каза Дент. — Но това не значи, че сме лишени от известни… умения. Можем да направим така, че някои неща да се случват.

— Неща?

Дент сви рамене.

— Познаваме хора. То е част от това, което ни прави полезни. Ще помисля по проблема със сестра ви. Може да ми хрумнат някои идеи. Прилича малко на похищение…

— По което не си падаме особено — подхвърли Тонк Фах. — Споменахме ли го това?

— Да — каза Вивена. — Лоша работа. Не носи пари. Та какви бяха тези „проекти“, по които работеше Лемекс?

— Не съм много наясно с тях в цялост — призна Дент. — Виждахме само парчета — тичахме по задачи, уговаряхме срещи, заплашвахме хора. Имаше нещо общо с работата за баща ви. Можем да го разкрием, ако искате.

Вивена кимна.

— Искам.

Дент стана.

— Добре. — Отиде до дивана на Тонк Фах, плесна го по крака и птицата изкряка. — Тонк. Хайде. Време е да претършуваме къщата.

Тонк Фах се прозя и се надигна.

— Чакайте! — спря ги Вивена. — Да претършувате къщата?

— Естествено — отвърна Дент и тръгна към стълбището. — Разбиваме скрити каси. Претърсваме документи и папки. Ще разберем какви ги е кроил Лемекс.

— На него му е все тая — каза Тонк Фах и стана. — Нали умря.

Вивена потръпна. Още съжаляваше, че не можеше да осигури на Лемекс прилично идрианско погребение вместо да го прати в халандренската костница. Да позволи на двама закоравели типове да ровят в личните му вещи й се струваше кощунство.

Дент явно забеляза притеснението й.

— Няма да го правим, ако не искате.

— Ами да — подхвърли Тонк Фах. — Няма да научим какви ги е кроил Лемекс обаче.

— Направете го — каза Вивена. — Но аз ще ръководя.

— Всъщност съмнявам се — отвърна Дент.

— И защо?

— Защото. Значи, знам, че никой не пита наемниците за мнението им. Виждате ли…

— О, добре. Просто го направете — каза Вивена ядосано, макар че веднага се укори за раздразнението си. Какво й ставаше? Последните няколко дни явно я бяха изнервили.

Дент само се усмихна, сякаш избухването й му се стори невероятно смешно.

— Днес Завърналите се свикват Дворцовото си събрание, принцесо.

— Тъй че? — попита Вивена с принудено спокойствие.

— Тъй че — отвърна Дент — също днес сестра ви ще бъде представена на боговете. Подозирам, че ще искате да я видите, да разберете как се държи. Ако ще го правите, може би е време да се раздвижите. Дворцовото събрание ще започне скоро.

Вивена скръсти ръце, без да мръдне от мястото си.

— Учили са ме за тези неща, Дент. Обикновени хора не могат просто така да влязат в Двора на боговете. Ако искаш да гледаш дебатите на Дворцовото събрание, трябва или да си покровителстван от някой от боговете, или да си изключително влиятелен, или да си теглил и спечелил лотарията.

— Точно така — отвърна Дент и се облегна на парапета на стълбището. — Жалко, че не познаваме някой с достатъчно БиоХроматични дихания, за да го сметнат моментално за толкова важен, че да си спечели неоспорим достъп в двора…

— А, Дент — намеси се Тонк Фах, — човек трябва да има поне петдесет Дъха, за да го сметнат за достоен! Това е ужасно много.

Вивена ги изгледа мълчаливо.

— А… аз колко Дъха имам?

— О, към петстотин някъде — отвърна Дент. — Поне така твърдеше Лемекс. Склонен съм да му вярвам. Карате килима да блести все пак.

Тя погледна надолу и едва сега забеляза, че създава около себе си кръг ярки цветове. Не изпъкваше много, но беше видим.

— Няма да е лошо да тръгвате, принцесо — каза Дент и продължи нагоре по стъпалата. — Иначе ще закъснеете.

 

 

Сири седеше изнервена, изрусяла от възбуда, и се мъчеше да се владее, докато слугините оправяха косата й. Брачното й тържество — доста неподходящо наречено според нея — най-после беше приключило и беше време да я представят официално пред боговете на Халандрен.

Сигурно беше прекалено възбудена. Не беше минало чак толкова много време. Но това, че най-после щеше да напусне двореца — макар и само за да присъства на дворцовия съвет, — почти я замайваше. Най-после щеше да пообщува с други хора освен жреци, писари и слуги. Най-после щеше да срещне някои от онези богове, за които толкова много беше чувала.

Освен това той щеше да е на представянето. Имала беше възможност да види Бога крал само по време на нощните им двубои с погледи, когато бе загърнат в сянка. Днес най-сетне щеше да го види на светло.

Усмихна се, докато се оглеждаше в голямото огледало. Слугините бяха нагласили косата й в удивително сложна прическа, една част на плитки, другата оставена да пада свободно. Бяха вързали панделки в плитките и бяха сплели други в свободно падащата й коса. Панделките блещукаха, щом извърнеше глава. Близките й биха изпаднали в ужас при вида на толкова ярки цветове. Сири се ухили палаво и накара косата си да добие по-ярък оттенък златисторусо, за да контрастира по-добре с панделките.

Слугините се усмихнаха одобрително, две от тях ахнаха тихо на преобразяването. Тя се отпусна на стола, с ръце в скута, докато оглеждаше поднесения й избор от тоалети за явяването й в двора. Дрехите бяха пищни — не толкова сложни като тези, които обличаше за спалнята, но много по-официални от ежедневните.

Днес темата за слуги и жреци беше червено и това я накара да избере нещо друго. Най-сетне се спря на златистия тон. Посочи двете златоцветни рокли и жените ги поднесоха, за да може да ги разгледа отблизо. За жалост, докато го правеше, донесоха още три златни одежди от подвижния гардероб в коридора.

Сири въздъхна. Сякаш нарочно й пречеха да направи простичък избор. Просто мразеше да гледа как толкова много възможности изчезват всеки ден. Само ако…

Помисли за миг.

— Мога ли да ги пробвам всички?

Слугините се спогледаха малко объркано. Кимнаха й, а израженията им говореха нещо съвсем просто: разбира се, че можете. Сири се почувства глупаво, но в Идрис никога не бе имала избор. Изправи се усмихната и ги остави да смъкнат халата й и да й облекат първата рокля, като внимаваха да не разбъркат косата й. Сири се огледа и забеляза, че деколтето е твърде дълбоко. Нищо против нямаше да се поперчи с цветове, но многото разголена плът в Халандрен все още й се струваше скандална.

Кимна и ги остави да свалят роклята. После я облякоха в следващата — облекло от две части с отделен корсет. Щом приключиха, Сири хвърли едно око на новото си облекло в огледалото. Хареса й, но искаше да изпробва и другите. Тъй че след като се завъртя да огледа и гърба, кимна и продължи.

Държеше се лекомислено. Но защо толкова се притесняваше, че се държи лекомислено? Баща й го нямаше, за да я изгледа с онова негово строго и неодобрително изражение. Вивена беше на цяло кралство разстояние. Сири беше кралица на народа на Халандрен. Не трябваше ли да се опита да научи техните порядки? Усмихна се на това нелепо оправдание, но все пак продължи със следващата рокля.