Джо Абъркромби
Червена страна (40)

Времената се менят

Кмета стоеше на обичайното си място на балкона, с ръце на познатия, добре излъскан парапет и наблюдаваше строежа на новата фабрика на Кърнсбик от другата страна на улицата. Огромният й скелет вече се извисяваше над амфитеатъра — новото изпреварваше древното, — покрит с паяжина от скелета. Издигаше се на същото място, където някога беше стоял Белият дом на Папа Ринг. Противна постройка. Постройка, която с години бе мишена на омразата, коварността и гнева й. А как само й липсваше в момента.

Кмет ли, нищо подобно, беше кралицата на Далечна страна от момента, в който Папа Ринг спря да рита под бесилката. Но още щом сграбчи цветния венец на победата, той се превърна в изсъхнала плетеница от слама и бурени. Насилието и пожарът пропъдиха половината население на града. Тръгнаха слухове, че златото е на изчерпване. А след тях, че някой е ударил нова жила на юг от Хоуп, и хората започнаха да се изнасят от Крийз на тълпи. Без противник от другата страна на улицата трябваше да освободи повечето от хората си. Ядосани, на тръгване от града те се отдадоха на палежи и така си отиде голяма част от онова, което беше оцеляло в предишния пожар. Въпреки това останаха достатъчно постройки — необитаеми и без потенциални наематели. Парцелите в града и тези по хълмовете, за които златотърсачите в продължение на години се избиваха помежду си, се обезцениха напълно само за ден. Почти всички игрални домове и вертепи затвориха. „Храмът на зара“, откъдето доскоро се изливаха толкова пари, че все едно сечеше монети в него, сега църцореше едва.

Целият Крийз й принадлежеше. Но не струваше пукната пара.

Понякога й се струваше, че е прекарала целия си живот в строежи. В къртовски труд, леене на пот и кръв само за да види построеното да се руши пред очите й. Отчасти заради собственото й високомерие, отчасти заради отмъстителността на другите, но най-вече заради капризните удари на тази безочлива разбойница, наречена съдба. Цял живот бягаше от един провал към друг. Дори името си трябваше да изостави накрая. И до ден-днешен винаги държеше готова за път чанта. Пресуши чашата и я напълни отново.

Това се нарича смелост. Взимаш разочарованията и провалите си, вината и срама и всички нанесени и получени рани и ги потапяш в забравата на миналото. Започваш отново. Проклинаш вчерашния ден и с гордо вдигната глава прегръщаш утрешния. Времената се менят. И онези, които го виждат, които са готови да ги посрещнат и да се променят с тях — те просперират. Затова сключи сделката с Кърнсбик. Затова откъсна безропотно парче от така трудно извоюваната си малка империя.

Дотогава малката му фабрика, която всъщност изглеждаше достатъчно голяма, когато я преустрои от бардак, бълваше черен дим. Първоначално през двата си тенекиени комина, а после през три тухлени, които, като настанеше безветрие, покриваха цялата долина със сива пелена, същите, които прогониха и останалите курви, които до момента бяха успявали някак да свържат двата края.

От това, което се виждаше в момента, комините на новата му фабрика щяха да са два пъти по-големи. Най-голямата постройка на сто мили околовръст. Дори не знаеше какво прави там, само, че е нещо свързано с въглища. Както се оказа, планината беше скътала малко злато, но за сметка на това бълваше щедри количества от тази чернилка. Когато сенките на новия строеж започнаха да се удължават, Кмета започваше да мисли дали нямаше да е по-добре с Папа Ринг от другата страна на улицата. Него, ако не друго, го познаваше. Но Папа Ринг вече го нямаше, а с него си беше отишъл и светът, за който се бяха борили — безвъзвратно, като разнесен от вятъра дим. Сега Кърнсбик водеше хора в града. Да строят, да копаят и да поддържат пещите му запалени. По-чисти, по-кротки и трезви хора, от тези с които Крийз беше свикнал, но те също имаха нужда от развлечения.

— Времената се менят, а? — Кмета вдигна наздравица. За Папа Ринг може би. Или за самата себе си в годините, когато още имаше име. Видя нещо през стъклото на чашата си и я свали. По главната улица се зададоха двама ездачи и по вида им си личеше, че са бързали. Ръката на единия беше привързана на гърдите. Беше онова момиче, Шай Саут. А другият — юристът Темпъл.

Кмета сбърчи чело. След двайсет години в избягване на бедствия и катастрофи можеше да подуши опасността от една миля разстояние. И сега при вида на тези двамата, насочили се към прага й, направо се задушаваше от миризмата й. Темпъл падна, докато слизаше от седлото. После помогна на Шай да слезе — куцаше силно.

Пресуши чашата, пое шумно дъх през стиснатите си зъби и тръгна към вратата. Мимоходом закопча копчетата на яката си, хвърли поглед към шкафа, в който държеше готовата за път чанта, и се зачуди дали днес нямаше да се видят отново с нея.

Някои хора са ходещи бедствия. Никомо Коска беше такъв. Лам — също.

Има и друг вид хора, които сами по себе си не причиняват неприятностите, но отвориш ли им вратата си — водят ги за ръка. Темпъл — подозираше, откакто го срещна за пръв път — може би беше от тези хора. Когато го видя от стълбите — облегнат на бара, — слизайки към празната й игрална зала, вече беше убедена, че е от тях. Дрехите му бяха изпокъсани, изцапани с кръв и омазани с кал. Погледът му беше обезумял, дишаше тежко.

— Изглеждаш така, сякаш си се скъсал от бързане — каза тя.

Той вдигна поглед нагоре и в очите му се появи вина.

— Може да се каже.

— А по пътя си се натъкнал на малко неприятности.

— Може да се каже и това. Може ли да помоля за питие?

— Можеш ли да платиш за него?

— Не.

— Не се занимавам с благотворителност. Какво търсиш тук?

Той се замисли за момент, после вдигна към нея най-искрената и убедителна физиономия, която беше виждала. Това моментално я накара да застане нащрек.

— Нямам къде другаде да отида — каза той.

— Сигурен ли си, че вложи достатъчно старание в търсенето? Къде е Коска?

Той преглътна тежко:

— Ха, смешна работа, че питаш точно за него.

— Да ме виждаш да се смея?

— Не.

— Значи не е смешно?

— Не е. — Той се отказа от убедителната усмивка и на лицето му се изписа страх. — Предполагам, че е на няколко часа езда зад нас.

— И идва насам?

— Така мисля.

— С всичките си хора?

— С онези, които са му останали.

— А това колко е?

— Някои умряха в планината, други дезертираха…

— Колко?

— Предполагам, около сто.

Кмета стисна юмрук и ноктите й се впиха в дланта.

— А инквизиторът?

— Жив и здрав, доколкото ми е известно.

— Какво искат?

— Инквизиторът иска да изтезава наред в името на едно по-светло бъдеще.

— А Коска?

— Коска иска древно златно съкровище, което открадна от драконовите хора и което… — Темпъл зачопли нервно протритата яка на ризата си. — Аз откраднах от него.

— И къде е в момента това дважди крадено съкровище?

Темпъл направи измъчена гримаса:

— Откраднато. Онази жена, Корлин, го взе. Оказа се, че тя е бунтовническият водач Контъс. Ден, пълен с изненади, а?

— Така… изглежда — прошепна Кмета. — Къде е Корлин?

Темпъл й поднесе любимото си безпомощно повдигане на рамене:

— Където й видят очите.

Кмета не беше почитател на въпросното повдигане на рамене.

— Нямам хора, за да се бия с тях. Нямам пари, с които да им платя. Нямам древно съкровище за Никомо-проклет-да-е-Коска и със сигурност нямам по-светло бъдеще за инквизитор-шибания-Лорсен! Има ли шанс твоята глава да умилостиви и двамата?

— Боя се, че не — преглътна отново Темпъл.

— Аз също. Но ще се наложи поне да им отправя това предложение поради липсата на по-добро.

— Като стана дума… — Темпъл облиза нервно устни. — Аз имам предложение.

Кмета сграбчи Темпъл за ризата и го придърпа към себе си:

— Добро предложение? Най-доброто, което съм чувала?

— Искрено се съмнявам, но предвид обстоятелствата… още ли е у теб онзи договор?

 

 

— Уморен съм — каза ефрейтор Брайт и изгледа равнодушно скупчените една връз друга колиби на Крийз.

— Ъхъ — отвърна просто Ког Стария. Едва успяваше да държи очите си отворени след пиршеството от миналата нощ, ужаса на стадото през лагера, дългото ходене и още по-дългото яздене след това.

— Мръсен съм — добави Брайт.

— Ъхъ. — Пушекът от огромния огън в лагера, търкалянето в храстите с цел избягване на копитата на връхлитащите коне и калта от галопиращите отпред ездачи.

— Всичко ме боли — продължи Брайт.

— Несъмнено. — Отново пиршеството от миналата нощ, отново тежката езда, а също синката на ръката му от падането в планината и старата рана на задника — тя никога не спираше да боли. Човек не би помислил, че стрела в задника може да е такава напаст, но ей на̀. Броня за задника. От това се нуждае всеки наемник.

— Тежка кампания беше — каза Ког.

— Ако „тежка“ може да опише половин година здрава езда, здраво пиене, убийства и грабежи.

— Че как иначе да ги опишеш?

Брайт се замисли за момент.

— Прав си. Виждал ли си по-лошо? Ти си с Коска от години.

— В Севера беше по-студено. Кадир — по-прашасал. Последната касапница в Стирия беше по-кървава. В един момент имаше истински метеж в дружината. — Той намести оковите, висящи на колана му. — Престанахме да използваме вериги и почнахме да бесим за най-малкото прегрешение. Но като цяло, не. Не съм виждал по-лошо. — Ког подсмръкна, изхърка мощно, завъртя из устата си насъбрания сопол, претегли го добре на консистенция и тегло, изпъна назад гръб и го изплю в идеална парабола в отворения прозорец на една от колибите.

— Не съм виждал друг да плюе така добре — каза Брайт.

— Работата е в практиката — отвърна Ког. — Като при всичко останало.

— Разбързайте се! — изрева през рамо от началото на колоната Коска. Ако осемнайсет можеха да минат за колона. И все пак те бяха щастливците в дружината. Останалите сигурно още се точеха пеша през платото. Онези, които още дишаха.

Мислите на Брайт очевидно течаха в същата посока.

— Загубихме много свестни мъже през последните няколко седмици.

— „Свестни“ може би е малко преувеличено казано.

— Знаеш какво имам предвид. Не мога да повярвам, че Бракио го няма вече.

— Голяма загуба.

— И Джубаир.

— Аз не съжалявам, че главата на черното копеле не е вече на раменете му.

— Особняк беше, вярно, но сигурен човек зад гърба ти, когато стане напечено.

— Аз предпочитам да стоя настрана от напечени ситуации.

Брайт го погледна, без да извръща глава, и забави малко ход, за да не го чуят онези отпред.

— Напълно те разбирам. Искам да се прибера вече у дома.

— Къде е у дома за хора като нас?

— Е, хубаво, искам да отида където и да е, само не тук.

Ког огледа камарата натрошено дърво и отломки, които сега минаваха за Крийз. Градът по принцип не беше място с вероятност да очарова цивилизована душа, но сега нямаше никакъв шанс, половината — пепелище, другата половина — обезлюден. Останалите в града изглеждаха като хора, които или не знаеха как да си тръгнат, или вече бяха изпаднали дотам, че да не искат дори да опитат. Един ужасяващо окаян просяк покуца след тях с протегната ръка и падна в канавката. От другата страна на улицата една беззъба жена седеше и се смееше ли, смееше. Побъркана. Или беше чула нещо забавно. Най-вероятно побъркана.

— Разбирам напълно — каза Ког. — Но сега трябва да намерим парите. — Вътрешно не беше убеден, че иска да ги намери. През целия си живот беше драпал със зъби и нокти за дребни монети. После изведнъж се оказа с толкова много злато в ръцете, а от него в този момент — никаква полза. Направо светът изгуби смисъл, камо ли златото.

— Не си ли скътал малко?

— О, естествено. Малко. — В действителност повече от малко. Кесията под мишницата му тежеше от монети. Не дотам, че да се поти от теглото им, но прилично количество.

— Всеки е скътал по нещо — промърмори Брайт. — Та на практика, сега търсим парите на Коска, прав ли съм?

Ког смръщи чело:

— Въпрос на принцип е.

— Принцип? Сериозно?

— Не можем да позволим някой да дойде и да ни ограби просто ей така.

— Ние самите го заграбихме, нали? — каза Брайт и Ког не можеше да отрече това по никакъв начин. — Казвам ти, това злато е прокълнато. От момента, в който сложихме ръка на него, нещата отидоха от лайно към камара лайна.

— Няма такова нещо като проклятие.

— Кажи го на Бракио и Джубаир. Колко тръгнахме от Старикланд?

— Над четиристотин според Дружелюбния, а той никога не греши в броенето.

— Колко сме в момента?

Ког понечи да отговори, но размисли и млъкна. Беше очевидно, че нямаше как да спори.

— Именно — продължи Брайт. — И останем ли за по-дълго тук — всички сме пътници.

Ког насъбра нова храчка и този път я изплю в прозореца на горния етаж на една от постройките. Истинският майстор трябва от време на време да си поставя предизвикателства.

— Отдавна съм с Коска.

— Времената се менят. Погледни това място например. — Брайт кимна към празните колиби, които допреди месец-два гъмжаха от народ. — И каква е тая воня?

Ког сбърчи нос. Естествено, Крийз винаги беше вонял, но с добрата стара воня на лайна и долнопробен живот — място, където да се почувства човек у дома си. Сега във въздуха се усещаше особен задушлив мирис, а над целия град се стелеше бледа кафеникава мъгла.

— Не знам. Обаче не ми харесва.

— Искам да си вървя у дома — каза натъжен Брайт.

Колоната приближаваше центъра на града, ако такъв беше останал. От едната страна на калната улица се виждаха високо скеле и огромна купчина дървени греди — строяха нещо. На отсрещната страна, „Храмът на зара“, където преди месец и нещо Ког беше прекарал няколко приятни вечери, си стоеше все същият. Коска спря колоната с вдигнат юмрук, после с помощта на Дружелюбния се надигна от седлото и слезе сковано.

Кмета стоеше на стълбите, облечена в дълга черна рокля, закопчана до под брадичката. Каква жена само. Истинска дама според Ког, който не помнеше откога не беше използвал тази дума.

— Генерал Коска — усмихна се приветливо тя. — Не очаквах…

— Не се прави на изненадана — прекъсна я гневно той.

— Но аз съм изненадана. Боя се, че идвате в малко неподходящ момент, очакваме…

— Къде е златото ми?

— Моля?

— Няма проблем, прави се на много учудена. И двамата не сме глупаци. Къде е проклетият ми нотариус тогава?

— Вътре, но…

Старецът тръгна покрай нея и заизкачва с мъка и мърморейки, недоволно стълбите, последван от Дружелюбния, Суорбрек и Димбик.

Кмета докосна леко ръката на Лорсен:

— Инквизитор Лорсен, длъжна съм да протестирам.

— Скъпа милейди Кмет. Аз протестирам от месеци. И докъде ме доведе това?

Коска нехаеше за половин дузината биячи на Кмета от двете страни на вратата. Но Ког добре ги огледа, докато изкачваше стълбите след останалите, и от тревожния поглед на Брайт разбра, че и той бе направил същото. Дружината ги превъзхождаше по брой — а и още прииждаха по платото, колкото бързо можеха да ходят — но в този момент хич не му се искаше да се бият с тях.

По принцип не обичаше да се бие.

 

 

Капитан Димбик изпъна униформата си. Въпреки че предницата й беше цялата в кал. Въпреки че се беше протрила по шевовете. Въпреки че той вече не принадлежеше към никоя армия, че нямаше страна и националност и се биеше за принципи и каузи, в които само ненормален би вярвал. Въпреки че се чувстваше напълно изгубен и всеки ден водеше отчаяна борба да прикрие ненавистта и съжалението, които изпитваше към себе си, въпреки това.

По-добре изпъната, отколкото смачкана.

Мястото беше променено от последното му посещение. Игралната зала беше неестествено празна — игралните маси бяха струпани покрай стените, жените — изведени навън, клиенти нямаше, дори нишите в стените бяха празни — и скърцащият дъсчен под беше останал гол. Десетина от биячите на Кмета стояха пръснати наоколо, въоръжени и следящи зорко цялата зала. Зад дългия бар стоеше мъж и бършеше чаши. В средата имаше маса — прясно полирана, но с видими следи от дългогодишна употреба. На нея зад свитък хартия седеше Темпъл, учудващо необезпокоен от влизането на хората на Димбик, които се наредиха около него.

Можеше ли да ги нарече хора? Опърпани, изпосталели, дори моралът им, по принцип нисък, съвсем се беше сринал. Не, те не бяха типичният пример за човечност. Димбик опита навремето да наложи някаква дисциплина. След уволнението си от армията. След опозоряването си. Помнеше бегло, сякаш гледаше през димна завеса, онзи първи ден в униформа. Толкова красив, застанал пред огледалото. Надъхан от истории за храброст, с бляскава кариера пред себе си. Изпъна отново жалките останки от униформата. Как успя да падне толкова ниско. Долна отрепка. Не, по-долу, лакей на отрепки.

Проследи с поглед славния Никомо Коска да крачи през стаята, подрънквайки с изкривените си шпори, приковал поглед в Темпъл, а мишето му лице — изкривено в злобна гримаса. Отиде до бара, естествено, къде другаде? Грабна бутилка, отпуши я със зъби и изплю тапата. После изгълта на един дъх почти една четвърт.

— Ето го и него! — изграчи Стареца. — Кукувицата в гнездото! Змията в пазвата! Ъ… ъ…

— Червеят в лайното? — подсказа Темпъл.

— Защо не, щом предлагаш? Какво беше казал Вертурио? Не се бой от врага си, но от приятел — винаги. Вертурио, по-мъдър от мен човек! Простих ти! Простих ти, а какво получих като отплата? Надявам се да си водиш бележки, Суорбрек! Можеш да напишеш набързо някоя притча за изкуплението и за цената на предателството. — Писателят побърза да извади молив, а мрачната усмивка на Коска се стопи и лицето му остана мрачно. — Къде е златото ми, Темпъл?

— Не е у мен. — Нотариусът взе свитъка. — Но имам това.

— Ууу, надявам се да е много ценно — кресна Коска и надигна отново бутилката. Дружелюбния беше отишъл до една от игралните маси и подреждаше заровете на купчинки, напълно необезпокоен от покачването на напрежението в стаята. На влизане инквизитор Лорсен кимна отривисто на Димбик и той отвърна със същото, после приглади косата си. Замисли се дали инквизиторът беше сериозен, като каза, че ще му осигури назначение в Кралската гвардия, когато се върнат в Адуа. Най-вероятно не, но човек има нужда от мечти, които да го крепят. Ако не втори шанс, то поне надеждата за такъв…

— Това е договор — каза Темпъл достатъчно силно, че да бъде чут от всички. — Присъединяващ Крийз и заобикалящите го земи към Империята. Съмнявам се, че Негово Сиятелство императорът ще остане очарован да научи за нахлуването в териториите му на въоръжена част, финансирана от Съюза.

— Ще ти дам аз на тебе такова нахлуване, че дълго няма да го забравиш. — Коска хвана дръжката на сабята си. — Къде, по дяволите, е златото ми?

С нарастваща неизбежност ситуацията отиваше към кръвопролитие. Отметнаха се назад палта, сърбящи пръсти се насочиха към дръжките на оръжия, остриета бяха разхлабени в ножниците, зашариха присвити очи. Двама от хората на Димбик извадиха клиновете и освободиха спусъците на заредените си арбалети. Мъжът зад бара спря да бърше чаши и спусна подозрително ръка под него и каквото и да имаше там, Димбик не се съмняваше, че единият му край е заострен. Проследи всичко това с нарастващ ужас. Мразеше насилието. Беше постъпил в армията заради униформите. И маршируването. И…

— Стойте! — кресна Лорсен и тръгна с широка крачка през стаята. Димбик си отдъхна, че имаше поне един човек с авторитет и власт, който все още владееше положението. — Началник Пайк ясно нареди да не влизаме в никакви стълкновения с Империята! Тази експедиция е достатъчен провал и без да разпали война!

— Не ми казвай, че ще се подлъжеш по този фарс — изгледа го с насмешка Коска. — Този си вади хляба с лъжи!

— Не и този път. — Кмета влезе с плавна походка в залата, следвана от двама от биячите си. Единият беше изгубил едното си око, но така беше спечелил двойно повече страховитост. — Документът е подписан от излъчени от градската общност представители и има съответната сила.

— Смятам го за най-добрата си работа. — Ако лъжеше, Темпъл беше още по-самодоволен от обикновено. — Основава се на принципа за неприкосновеност на собствеността, заложен във формирането на Съюза, взима под внимание най-ранните териториални претенции на Империята, в сила е дори съгласно старите минни традиции. Убеден съм, че ще издържи във всеки съд.

— За беда нотариусът ми напусна внезапно — изсъска през зъби Коска. — Така че, ако ще оспорваме договора ти, ще го направим в съда на наточената стомана.

— Дори не е подписан — изсумтя Лорсен и подхвърли свитъка на масата.

Коска присви злобно кървясали очи:

— Но да кажем, че е. Ти, Темпъл, знаеш най-добре, че единствените закони, които значат нещо, са онези, подкрепени със сила. Най-близката имперска част е на седмици път оттук.

Усмивката на Темпъл се разтегна още повече:

— О, малко по-близо са, отколкото си мислиш.

Вратата се отвори рязко и пред стъписаните погледи на тежко въоръженото множество в залата влязоха войници. Имперски пехотинци с антични брони по ръцете и бедрата, нагръдници с позлата, копия с листовидни върхове в ръцете и къси мечове с широки остриета, препасани на кръста. Кръглите им щитове бяха гравирани — ръката на Ювенс с пет гръмотевици и пшеничен сноп. Изглеждаха така, сякаш бяха излезли от легендите от древността.

— Какво, мам… — промърмори Коска.

В средата на почетната стража вървеше възрастен мъж с бяла като сняг брада и лъскав шлем с дълъг гребен от пера. Вървеше бавно и стъпваше внимателно, все едно ходенето му причиняваше болка, въпреки това гърбът му беше прав като дъска. Гледаше право напред, сякаш Коска и хората му, Кмета и нейните, Темпъл, Лорсен и всички останали бяха нищожни буболечки, недостойни за вниманието му. Като милостив Бог, дарил с присъствието си човешката паплач. Наемниците отстъпиха боязливо от пътя му, респектирани не толкова от страха от имперските войници в стражата му, колкото от силата и авторитета, които излъчваше възрастният мъж.

Кмета се сниши в нисък реверанс в краката му:

— Легат Сармис — прошепна тя, останала без дъх. — Ваше Превъзходителство, безкрайно сме поласкани от присъствието ви…

Димбик зяпна с широко отворена уста. Легат Сармис, същият, който беше разбил враговете на империята в Третата битка за Дармиум и после наредил пленниците да бъдат избити до крак. Известен из целия Кръг на света като ненадминат пълководец и безмилостен противник. Онзи, за когото смятаха, че в момента е на стотици мили на юг от Крийз. Стои пред него от плът и кръв. Не можеше да се отърси от мисълта, че беше виждал някъде това благородно лице. Изсечено на монета може би.

— Поласкани сте — изговори бавно думите възрастният мъж, — защото присъствието ми е присъствието на Негово Сиятелство император Голтъс Първи. — Тялото на легата може и да бе покосено от възрастта, но гласът му не беше — глас на титан, гръмотевичен, кънтящ в гредите на високия таван. Коленете на Димбик, които по принцип имаха склонността да омекват в присъствието на авторитетни личности, се разтрепериха от слабост. — Къде е документът?

Кмета се изправи и отправи смирен жест към масата, на която Темпъл беше поставил свитъка и до него писалка. Сармис изпъшка тихо, докато се навеждаше.

— Аз подписвам с името Голтъс, защото тази ръка е ръката на императора. — Подписа документа с очевидна театралност, която при други обстоятелства би изглеждала направо смехотворна. — Готово. Вече стоите на имперска земя като нейни поданици и под закрилата на Негово Сиятелство! Признателни за щедростта му. Смирени пред законите му. — Ехото заглъхна и той свъси вежди, сякаш едва сега забелязваше наемниците наоколо. Безпощадният му поглед огледа залата и Димбик настръхна.

— Кои… са тези… хора? — Сармис подбираше и изговаряше думите с всяваща страхопочитание прецизност.

Дори Коска беше затаил дъх от това величествено представление, но сега, за всеобща изненада, намери отново гласа си. Беше пресипнал, немощен, смехотворен в сравнение с този на Сармис, но той не изглеждаше притеснен от това, когато размаха бутилката и каза:

— Аз съм Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка и…

— И ние тъкмо си тръгвахме! — прекъсна го Лорсен и го подхвана внимателно за лакътя.

Стареца отказа да помръдне.

— Без златото ми? Не мисля така!

На Димбик никак не му допадаше посоката, в която отиваха нещата. Сигурно и на останалите също. Чу се тихо тракане — Дружелюбния беше хвърлил заровете. В ръката на едноокия бияч на Кмета изневиделица се беше появил нож. Песимистичен според Димбик знак за щастлива развръзка.

— Достатъчно! — изсъска Лорсен и направо задърпа Стареца за ръката. — Когато стигнем в Старикланд, всеки ще получи допълнително възнаграждение! Всеки в дружината!

Суорбрек беше клекнал в ъгъла — вероятно в опит да потъне в земята — и пишеше в тефтера си. Сержант Ког пристъпяше едва забележимо към вратата — добър инстинкт. Балансът на силите се беше променил, но не към по-добро. Беше едва ли не умолявал Коска да изчака пристигането на повече хора, преди да влязат в града, но все едно да спореше с прилива. Сега трябваше само един нервен пръст върху спусък на арбалет и кървавата баня беше неизбежна.

Димбик вдигна ръка към стрелците бавно, внимателно, като с плашлив кон:

— Кротко…

— Да ти пикая на допълнителното възнаграждение! — кресна Коска и се задърпа от ръката на Лорсен. — Къде ми е шибаното злато?

Кмета отстъпваше бавно заднешком, притиснала бледа ръка в гърдите си. Осанката на Сармис обаче придоби още по-авторитарно излъчване. Побелелите му вежди се сключиха:

— Каква е тази наглост?

— Моля за извинение — запелтечи Темпъл. — Ние…

Сармис го зашлеви с опакото на ръката си и той се просна на пода.

— Ще коленичиш, когато се обръщаш към мен!

Устата на Димбик пресъхна. Сърцето му щеше да се пръсне. Крайно несправедливо, помисли си, да умре за абсурдните амбиции на Коска. Парадният му пояс вече беше дал живота си за съмнителната му кауза, стигат толкова жертви. Някога беше чул, че най-добрият войник не е задължително най-смелият. Тогава разбра, че е избрал правилната кариера. Спусна бавно ръка към колана, въпреки че не беше сигурен какво ще прави с нея, когато стигне до дръжката на сабята.

— Няма да бъда измамен отново! — изкрещя пронизително Коска, докато се бореше с Лорсен. Едната му ръка се опитваше да стигне до неговото оръжие, но другата все така стискаше полупразната бутилка. — Мъже от Дружината на Славната ръка! На оръж…

— Не! — Викът на Лорсен изтрещя като затръшната врата. — Генерал Димбик, арестувайте предателя Никомо Коска!

Всички се заковаха на място.

Моментът продължи само секунда, въпреки че изглеждаше много по-дълъг. Моментът, в който всички претеглиха наум шансовете си и възможните изходи от ситуацията. Докато преценяваха накъде се бяха наклонили везните. Изведнъж в главата на Димбик, а със сигурност и на останалите всичко си дойде на мястото. Само миг — и всичко се обърна наопаки.

— Слушам, инквизиторе — отвърна Димбик.

Двамата му стрелци вдигнаха арбалетите си и ги насочиха към Коска. Имаха леко изненадан вид, че го направиха, но ръцете им не трепнаха.

Дружелюбния вдигна поглед от заровете:

— Две — каза той.

Коска зяпна Димбик с увиснало чене:

— Така, значи? — Бутилката падна от безчувствените му пръсти и се изтърколи по пода, разливайки останалия в нея алкохол. — Такава била работата, а?

— А как иначе? — отвърна Димбик. — Сержант Ког?

— Господине? — Като никога ветеранът пристъпи напред и удари токове с впечатляваща армейска прецизност.

— Ако обичате, разоръжете господаря Коска, господаря Дружелюбния и господаря Суорбрек.

— Да бъдат оковани по време на пътуването ни — добави Лорсен. — Когато пристигнем, ги очаква съд.

— Защо аз? — изпищя Суорбрек, облещен от ужас.

— А защо не? — Ефрейтор Брайт изгледа отвисоко писателя и като не откри по него друго оръжие, дръпна молива от ръката му, хвърли го на пода и с огромно старание го стъпка с тока на ботуша си.

— Затворник? — промърмори Дружелюбния. Устните му се разтегнаха в бегла усмивка, когато оковите щракнаха на китките му.

— Ще се върна! — кресна през рамо Коска и от устата му пръсна слюнка. Ког го повлече към вратата въпреки съпротивата и с подмятаща се празна ножница на кръста. — Смейте се, докато можете, защото Никомо Коска винаги се смее последен! Ще си отмъстя на всички ви! Няма да позволя да бъда унижен отново! Аз… — Вратата се затвори зад гърба му.

— Кой беше този пияница? — попита Сармис.

— Никомо Коска, Ваше Превъзходителство — промърмори Темпъл, на колене на пода, с ръка на разбитата си устна. — Известен наемник.

— Хм, не съм чувал за него.

Лорсен постави ръка на гърдите си и се поклони ниско:

— Ваше Превъзходителство, моля приемете извиненията ни за всяко причинено неудобство или…

— Имате осем седмици да напуснете имперската територия — прекъсна го Сармис. — Всеки намерен на нея след това ще бъде погребан жив. — Той изтупа малко прах от нагръдника си. — Имате ли тук нещо подобно на баня?

— Разбира се, Ваше Превъзходителство — промърмори Кмета и почти се свлече отново в краката му. — Ще направим всичко по силите си. — Докато водеше легата към стълбите, се обърна към Димбик. — Вън — изсъска през зъби.

Прясно произведеният генерал на дружината не чака втора покана. С огромно облекчение той и хората му излязоха навън, за да приготвят изморените си коне за напускане на града. Коска беше качен на коня си. Погледна го отгоре, чорлав, с изопнато, безизразно лице.

— Помня, когато те прибрах — промърмори той. — Пиян, презрян и никому непотребен. Подадох ти милостива ръка. — Опита да покаже с жест, но оковите на китките му го спряха.

Димбик приглади коса:

— Времената се менят.

— Правосъдие, а, Суорбрек. Лоялност! Добре ме вижте всички, дотук води милосърдието! Такива плодове раждат добронамереност и грижа за ближния!

— Имай милост — кресна Лорсен. — Някой да му запуши устата. — Ког се пресегна от седлото и натика навити на топка чорапи в устата на Коска.

Димбик се наведе към Лорсен и прошепна:

— Ще е най-добре да ги убием. Коска все още има приятели сред останалата част от дружината и…

— Приемам мнението ви, но се боя, че ще откажа. Вижте го само. — Знаменитият наемник представляваше жалка гледка. Седеше прегърбен на седлото с оковани на гърба ръце, скъсаното му кално наметало висеше накриво, позлатата на нагръдника му се белеше, а отдолу беше избила ръжда. Сбръчканото му лице беше покрито със ситни обриви на места, а от устата му стърчеше единият край на чорап. — Човек от миналото, ако някога въобще го е имало. А и не на последно място, драги ми генерале… — Димбик изпъна гръб и приглади униформата си. Харесваше му звученето на новото му звание. — Някой трябва да понесе вината.

 

 

Въпреки ужасната болка в стомаха, бодежите в коленете и потта под бронята той остана гордо изправен на балкона, непоклатим като вековен дъб, дълго след като наемниците се бяха омели навън. Нима великият легат Сармис, безпощаден и непобедим пълководец, всяващ страхопочитание в цял свят, дясната ръка на императора, би позволил и най-малка проява на слабост?

Стори му се, че мина цяла, изпълнена с агония вечност, докато Кмета не се появи на балкона, последвана от Темпъл, и не каза така дълго чаканите думи:

— Тръгнаха си.

Цялото му тяло се отпусна и той изпъшка от облекчение. Свали смехотворния шлем и с трепереща ръка изтри потта от челото си. Не помнеше в дългата си кариера да е обличал такъв абсурден костюм. Нямаше хвърлени на сцената гирлянди от цветя както някога в Палатата на драмата в Адуа след всяко негово превъплъщение в Първия магус, но удовлетворението, което изпита, беше същото.

— Казах ви, че най-добрата ми роля е още пред мен! — каза Лестек.

— И ето че я изигра — каза Кмета.

— Вие двамата ми оказахте подобаваща подкрепа за аматьори, разбира се. Смея да твърдя, че имате талант за сцената.

— Трябваше ли да ме удряш? — Темпъл докосна с пръсти разцепената си устна.

— Все някой трябваше да го направи — промърмори Кмета.

— Запитай се дали страховитият легат Сармис би те ударил, него вини за страданието си — отвърна Лестек. — Актьорската игра е в детайлите, момчето ми, всичко е в детайлите! Актьорът да попие героя си. Което ми напомня: ще благодарите ли от мое име на легиона ми, преди да се е разпръснал. Все пак това беше групово представление.

— За петима дърводелци, трима разорени златотърсачи, бръснар и пияница се справиха блестящо като почетна стража — промърмори Темпъл.

— Този, пияницата, изглеждаше много добре в униформата — добави Лестек.

— Добър избор — съгласи се Кмета.

— Наистина ли се получи? — Шай беше докуцукала и стоеше подпряна на рамката на вратата.

— Казах ти, че ще се получи — отвърна Темпъл.

— Но ти самият не беше убеден.

— Не — призна Темпъл. — Май наистина има Бог.

— Сигурен ли си, че ще повярват? — попита Кмета. — След като се съберат с останалите от дружината и обмислят спокойно нещата?

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — каза Темпъл. — С Коска е свършено. И копелетата искат просто да се приберат у дома.

— Победа на цивилизацията над варварщината — каза Лестек и разроши перата на шлема си.

— Победа на закона над хаоса — каза Темпъл и започна да си вее с договора пред лицето.

— Победа на лъжата над истината — каза Кмета. — Едва извоювана при това.

Шай сви рамене и добави с присъщата си простота и липса на многословност:

— Победата си е победа.

— Самата истина! — Лестек пое дълбоко дъх и напълни гърди. Въпреки болката, въпреки че знаеше, че не му остава още много, а може би именно защото знаеше, издиша с огромно задоволство. — На младини намирах щастливата развръзка просто за клише, но сега, наречете ме размекнат от годините, ако щете, започвам да я оценявам все повече.