Джо Абъркромби
Червена страна (22)

Остарели новини

— Търся две деца.

Каменни, безизразни физиономии.

— Казват се Роу и Пит.

Тъжно клатене на глави.

— Тя е на десет, а той — на шест. Не, на седем. Вече е на седем.

Състрадателно мърморене.

— Бяха отвлечени от мъж на име Грега Кантлис.

Уплаха в очите и вратата се затръшва в лицето й.

Трябваше да си признае, че започваше да й писва от всичко това. Подметките й се бяха протрили от трамбоване по кривата главна улица, която с всеки следващ ден ставаше все по-дълга и по-крива: от равнината се изсипваше все повече народ, опъваха палатки върху всяко свободно парче кална земя, сбутваха нови бараки в пролуките между съществуващите или просто зарязваха фургоните си отстрани. Раменете й бяха насинени от бутане в тълпата, краката я боляха от катеренето по стръмните склонове, за да говори с хората в схлупените бараки, накацали по тях. Гърлото й беше пресипнало от повтаряне на все същите въпроси из комарджийски зали, пушални за хъск и пивници — толкова много, че вече едва ги различаваше една от друга. Отскоро имаше не една, в която не я пускаха повече. Тормозела клиентите, така казаха. Може би бяха прави. Може би и Лам беше прав, като просто си седеше и чакаше Кантлис сам да дойде при него, но Шай не беше от хората, дето ги бива в чакането. Кръвта на дух в жилите ти, това е, би казала майка й. От друга страна, майка й също не беше от онези, дето могат да чакат.

— Гледай ти, Шай Саут.

— Как я караш, Хеджес? — поздрави Шай, въпреки че й беше достатъчен само поглед, за да се досети за отговора. Той по принцип нямаше вид на преуспял в живота, но по пътя насам в погледа му поне имаше искрица надежда. Сега тя беше угаснала, оставяйки го опърпан, посърнал и потънал в сивота. Крийз не беше място, където виреят мечти и избуяват надежди. Всъщност според нея тук май нищо не вирееше. — Мислех, че търсиш работа.

— Не можах да намеря нищо. Не и за човек с крак като този. Не би предположила, че водих атаката при Осранг, нали? — Прав беше, Шай не би предположила, но понеже го беше споменавал и преди, просто замълча. — Ти още ли търсиш родата си?

— Така ще е, докато ги открия. Чувал ли си нещо?

— Ти си първият човек, с когото разменям повече от две думи на кръст от седмица насам. Не би повярвала, че водих атаката, а? Не би си и помислила. — Настъпи неловко мълчание в очакване на неизбежното. И то не се забави. — Да ти се намира някоя и друга пара?

— Имам нещо. — Тя бръкна в джоба си, подаде му няколкото монети, които преди малко бе взела от Темпъл, и продължи нататък. Така де, никой не обича да се навърта около провала, нали? В случай че се окаже прилепчив.

— Няма ли да ми кажеш да не ги изпия? — провикна се той след нея.

— Не съм проповедник. Човек има право да избира как точно да се самоунищожи.

— Така е. Ти не си лош човек, Шай Саут, свястна си!

— По този въпрос май сме на различни мнения — промърмори под нос Шай и остави Хеджес да тътри крака към най-близката пивница, което в Крийз не отнемаше дълго, дори за човек с неговата окаяна походка.

— Търся две деца.

— За това не знам нищо, но имам други вести за теб! — Тази беше странен тип. Дрехите й някога със сигурност са били изящни, но оттогава бяха минали много месеци, месеци на кал и разлята храна. Тя отвори провисналото си палто с театрална превзетост и извади свитък смачкана хартия.

— Какво са това, новинарски бюлетини? — Шай съжали, че бе подела този разговор, но вече нямаше връщане назад. Тясната кална пътека между канавката и верандите от прогнило дърво беше препречена от големия корем на жената.

— Имаш набито око за качество. Ще купиш ли нещо?

— Не мисля.

— Нима не те интересуват политика и събития от далечни земи?

— Обикновено с нищо не променят дните ми.

— А може би си в такова лошо настроение заради невежеството си по отношение на текущите събития?

— Винаги съм смятала, че е заради алчността, мързела и грубиянството на хората, но предполагам, че ти няма да ми повярваш.

— Никой не би. — Жената не помръдна от пътеката.

Шай въздъхна. Знаеше за скритата си дарба да вбесява хората, затова реши този път да опита с добро.

— Добре тогава. Давай, избави ме от невежество.

Жената взе най-горния бюлетин и зачете с патос:

— Бунтовниците търпят поражение при Мулкова — разгромени от войските под командването на генерал Бринт! Какво ще кажеш за това, а?

— Нищо, освен ако не са били разгромени за втори път. Това стана още преди да напусна Близка страна. Всеки го знае.

— Хм, дамата желае нещо по-прясно — промърмори жената и запрелиства свитъка. — Край на конфликта в Стирия! Сипани отваря портите пред Змията от Талинс!

— Това беше преди поне две години. — Шай започваше да мисли, че жената беше леко перната през главата, ако това минаваше за нещо особено на място като това, където всеки беше безметежно и щастливо побъркан, посърнал в унило умопомрачение или просто луд посвоему.

— Предизвикателство, значи. — Тя наплюнчи мръсен палец и продължи да прелиства, докато не стигна до един бюлетин с неопровержимо античен вид. — Легат Сармис подрънква оръжие на границата с Близка страна? Страх от имперско нахлуване?

— Сармис дрънчи оръжие по границата от десетилетия. Той е най-агресивният легат, за когото си чувала.

— Значи е самата истина!

— Новините, мила моя, са като млякото — вкисват бързо.

— Аз пък мисля, че добре отлежали, са за предпочитане, като виното.

— Радвам се, че си ценител на добрата реколта, но аз вчерашни новини не купувам.

Жената скри листовете хартия в обятията си като грижовна майка чедото си и когато се наведе към Шай, тя видя, че цилиндърът на главата й беше разпран и зееше отгоре. През дупката зърна най-натежалия от пърхот скалп, който беше виждала, а вонята на гнило, която я лъхна в лицето, почти я събори по гръб.

— Не са по-лоши от утрешните, нали? — каза жената, избута Шай от пътя си и продължи нататък, размахвайки опърпания свитък над глава. — Новини! Нося новини!

Шай пое дълбоко дъх и продължи по пътеката. Мамка му, колко само беше уморена. От друга страна, Крийз не изглеждаше като място за отмора.

— Търся две деца.

Този в средата я дари с поглед, който явно трябваше да мине за похотлив.

— Ще ги имаш от мен, момиче.

Онзи отляво избухна в смях. Стоящият отдясно се нахили и от единия край на устата му се проточи сок от дървесната гъба, която дъвчеше, и потече по брадата му. От вида й Шай се досети, че това не ставаше за пръв път. Не бяха обещаващо трио тези, но ако се беше придържала само към обещаващите, щеше да е приключила в Крийз още на първия ден.

— Бяха отвлечени от фермата ми.

— Ми, сигурно не е имало нищо друго за крадене.

— Честно да ти кажа, май си прав. Отвлече ги човек на име Грега Кантлис.

Физиономиите им моментално се промениха. Този отдясно се изправи и я погледна смръщено. Онзи отляво се изплю върху парапета. Похотливият продължи да се хили по същия начин.

— Бая нагло от твоя страна да ги говориш такива тук, момиче. Мамка му, какво нахалство.

— Не си първият, който ми го казва. В такъв случай сега по-добре да си взимам нахалството и да си го нося нататък по улицата.

Шай понечи да продължи, но онзи слезе от верандата, препречи й пътя и размаха показалец пред лицето й:

— Знаеш ли какво, нещо ми мязаш на дух ти.

— Мелез — изсумтя един от приятелите му. — Ще да е наполовина дух.

— Четвърт, като стана дума — стисна зъби Шай.

Похотливата усмивка вече напираше да скъса лицето на мъжа.

— Е, да знаеш, че ние хич не ги обичаме твоите хора от тази страна на улицата.

— По-добре четвърт дух, отколкото сто на сто задник, нали така?

Ето я и нея, скритата дарба да вбесява хората. Веждите на мъжа се сключиха и той пристъпи към Шай:

— Ах, ти, шибана…

— По-добре спри, където си — каза тя и осъзна, че ръката й някак се беше озовала на дръжката на ножа.

Очите на онзи се присвиха. Ядосан. Явно не беше очаквал от нея да му се опълчи така явно и така директно, но вече нямаше връщане назад, не и пред очите на приятелите му.

— Момиче, ти по-добре не слагай ръка на тоя нож, освен ако не си готова да го използваш.

— Дали ще го използвам, или не, зависи от това дали ти ще спреш, където си. Не пращя от надежди, но кой знае, може да се окаже, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Остави я на мира. — На вратата се беше появил едър мъж. И „едър“ за него определено не беше точната дума. Юмрукът, който беше подпрял на рамката на вратата, изглеждаше голям колкото главата на Шай.

— Ти по-добре не се бъркай в това — каза похотливият.

— По-добре, ама ето, че се набърках. Каза, че търсиш Кантлис? — погледът му се насочи към Шай.

— Точно така.

— Не й казвай нищо! — кресна намръщеният от верандата.

Погледът на едрия се извърна:

— Ти си затваряй устата… — Наложи се да наведе глава, докато излизаше навън. — Или аз ще ти я затворя. — Двамата на верандата отстъпиха да му направят място, а той имаше нужда от много пространство. Навън, на светло, изглеждаше още по-голям. Беше по-висок от Лам, а сигурно и по-широкоплещест от него. Същинско чудовище, но гласът му бе мек и спокоен. Говореше със силен северняшки акцент. — Не обръщай внимание на тия глупаци. Много им стиска да се перчат на някой по-слаб, ама иначе никакви не ги търси. — Той слезе по стъпалата на верандата и те изскърцаха жално под огромните му ботуши. Застана пред похотливеца и го изгледа отгоре.

— Кантлис е от същия дол дренки. Надут фукльо с много чернилка в душата. — Въпреки масивното телосложение лицето му бе някак посърнало. Русите му мустаци висяха унило, а посивялата набола брада отстрани му придаваше жален вид. — Горе-долу точно какъвто бях и аз някога, ако трябва да си призная. Чух, че дължал на Папа Ринг много пари. Но наскоро не се е мяркал насам. От това повече не мога да ти кажа.

— И за толкова ти благодаря.

— За мен е удоволствие. — Той извърна воднистите си сини очи към похотливеца. — Разкарай се от пътя й.

Онзи дари Шай с най-злобната физиономия, на която беше способен, но тя се беше нагледала на всякакви страховити мутри и те вече не я впечатляваха особено. Той понечи да се върне на верандата, но големият не помръдна от място.

— Разкарай се от пътя й в ей тази посока — кимна той към канавката в средата на улицата.

— Какво, в канала ли да стъпя? — каза похотливият.

— В канала ще стъпиш. Или аз ще те сложа да си легнеш в него.

Онзи изруга под нос, прекрачи каменистия бряг на потока и нагази до колене в лайнената вода. Големият постави едната си длан на гърдите си, а другата протегна пред Шай:

— Моля.

— Хиляди благодарности — отвърна тя. — Радвам се, че открих свестен човек от тази страна на улицата.

Мъжът изсумтя натъжено:

— Не оставяй такива дреболии да те заблуждават. Каза, че търсиш деца?

— Брат ми и сестра ми. Защо?

— Може би мога да помогна.

Шай се беше научила да подхожда към предложенията за помощ, а в този ред на мисли и към всичко останало с известна доза подозрение.

— И защо ще ти е да го правиш?

— Защото знам какво е да загубиш семейство. Като да загубиш част от теб самия е, нали? — Шай се замисли над това за момент и реши, че имаше право. — Трябваше да изоставя моето в Севера. Знам, че така е най-добре за тях. Че няма друг начин. Но и до ден-днешен ме боли, че го направих. Не бих казал, че докато ги имах, ме беше много грижа за тях. Но и до сега страдам.

Така беше увесил рамене, че Шай нямаше как да не го съжали.

— Ами, добре дошъл си да дойдеш с мен тогава. Забелязала съм, че хората ме приемат някак по̀ на сериозно, когато зад гърба ми стърчи огромен копелдак.

— Такава е тъжната истина — каза той и тръгна след нея. На всяка негова крачка Шай трябваше да прави по две. — Сама ли си тук?

— Дойдох с баща ми. Нещо като баща.

— Как е възможно някой да ти е нещо като баща?

— Той успява.

— А на тези, дето ги търсиш, и на тях ли е нещо като баща?

— Да, на тях също.

— Не трябва ли тогава да е с теб и да ти помага да ги търсиш?

— Прави го. По негов си начин. В момента строи къща от другата страна на улицата.

— Онази новата, дето видях, че вдигат?

— Работилницата на Маджуд и Кърнсбик.

— Добра постройка. А това е рядкост тук. Не разбирам обаче с какво това ще му помогне да намери малките.

— Разчита, че друг ще му помогне.

— Кой?

Шай не беше от хората, които разкриват картите си просто ей така, но нещо в държанието му й подсказа, че може да е открита с него:

— Кмета.

Мъжът пое шумно дъх през стиснатите си зъби:

— Аз по-скоро бих пъхнал топките си в устата на змия, отколкото да се доверя на тази жена.

— Така си е, тази нейна усмивка е прекалено лъчезарна.

— Да нямаш вяра на човек, който не използва истинското си име, това знам аз.

— Ти още не си ми казал твоето.

Едрият мъж въздъхна тежко:

— Надявах се, че няма да се наложи. Хората почват да ме гледат с друго око, като го чуят.

— Да не е от онези, смешните, а? Зардник например?

— Де тоз късмет. Да кажем просто, че името ми не разсмива никого. Няма да повярваш колко пот хвърлих да го направя още по-голямо. Години наред. И сега няма излизане от сянката му. Сам си ги изковах тия окови, няма спор.

— Май важи за всички ни.

— Вероятно си права. — Той спря и й подаде ръка. Нейната изгледаше като детска ръчичка в топлата му шепа, когато я стисна. — Казвам се…

— Глама Златния!

Шай видя лицето му да потръпва и раменете му да провисват още повече, докато се обръщаше назад. Зад него на улицата стоеше младеж. Беше едър, с белег през двете устни и опърпано палто. Поклащаше се леко и Шай се досети, че явно беше пил доста. За кураж сигурно, въпреки че в Крийз човек не се нуждаеше от специална причина да пие. Той насочи един потреперващ показалец към двамата, а другата му ръка се спусна към дръжката на голям нож на колана му.

— Ти си тоя, дето убил Стоклинг Мечката, а? — ухили се подигравателно младежът. — Дето спечелил всичките тия боеве? — Той се изплю току пред краката на едрия. — Не ми изглеждаш нещо особено!

— Ами, не съм нищо особено — отвърна тихо едрият.

Младият мъж примига озадачено.

— Е, сега аз те предизвиквам, копеле!

— И какво, ако това хич не ме интересува?

Онзи огледа намръщен хората по верандите, които бяха спрели кой каквото вършеше и бяха вперили погледи към него. Завъртя език из устата си, явно разколебан какво да прави оттук нататък. После погледът му спря на Шай и това му даде идея:

— А коя е кучката? Да не е шибаната ти…

— Не ме карай да те убивам, момче. — Нямаше заплаха в тона на Златния. Молба по-скоро, защото в погледа му се четеше само тъга.

Пръстите на младежа се поколебаха над дръжката на ножа, през лицето му премина тръпка, после пребледня. Проклет банкер е бутилката, лесно дава назаем кураж, но не се забавя да си поиска обратно дължимото. Той отстъпи заднешком и пак се изплю на земята:

— Не си струва, мамка му — викна сърдито.

— Така е, не си струва. — Златния изпрати с поглед оттеглящия се младеж, после се обърна и забърза напред.

Чуха се няколко въздишки на облекчение, тук-там някой сви рамене и глъчката на улицата постепенно се усили.

Шай преглътна тежко. Устата й бе пресъхнала:

— Ти си Глама Златния?

Той кимна бавно, после добави:

— Но знам много добре, че не е останало много „златно“ в мен. — Разтри длани, докато гледаше назад към изчезващия в тълпата младеж, и Шай видя, че ръцете му трепереха. — Голяма напаст е славата. Голяма напаст.

— Ти си този, който ще се бие за Папа Ринг в предстоящия бой?

— Аз съм този. Да ти кажа обаче, надявам се да не се стига до там. Чувам, че Кмета няма човек, който да се бие за нея. — Светлите му очи се присвиха. — Защо, ти какво си чула?

— Нищо — отвърна Шай. Опита с всички сили да се усмихне непринудено и се провали успешно. — Абсолютно нищо.