Джо Абъркромби
Червена страна (6)

Отвлечените

Децата оставаха скупчени едно до друго, притихнали. Всеки път, когато Кантлис отиваше да подкара нови. Да „подкара“, така казваше той, все едно говореше за изоставен добитък и все едно никой не умираше по време на прибирането му. Все едно че нищо от онова, което бяха направили с фермата, не се случваше. И все едно не се смееха след това, когато докараха нови облещени от ужас малки деца. Черното винаги се смееше с онзи свой смях на пресекулки, ухилен до уши, с двата липсващи предни зъба. Все едно от убиването на хора по-хубава шега не беше чувал.

В началото Роу се опитваше да разбере къде точно се намираха. Дори се чудеше дали да не опита да остави знак за онези, които със сигурност щяха да тръгнат да ги търсят. Но после нивята и горите останаха далеч назад и сега пътуваха през необятна, обрасла с твърда трева равнина, в която освен тук-там някой самотен шубрак друго нямаше. Вървяха на запад, но нищо друго не знаеше. А и беше заета, трябваше да мисли за Пит и за останалите деца, да гледа да са нахранени, чисти и да мълчат.

Децата бяха всякакви, но всичките под десет. Бяха двайсет и едно, допреди онова момче, Кеър, да се опита да избяга. Черното тръгна да го гони и се върна целия в кръв. Оттогава бяха двайсет и никой повече не опита да бяга.

С тях имаше една жена на име Бий. Тя беше свястна, нищо, че имаше белези от шарка по ръцете. Понякога прегръщаше децата. Никога Роу, защото тя нямаше нужда, и никога Пит, понеже него Роу го прегръщаше. Но понякога прегръщаше по-малките и им шепнеше успокоително, когато плачеха — и тя не искаше да дразни Кантлис, тя също се страхуваше от него. Понякога той я удряше, а тя, след като избърсваше кръвта от носа си, винаги намираше някакво извинение за това. Казваше, че имал много тежък живот, че бил изоставен от родителите си като дете, че бил бит и така нататък. Според Роу това беше по-скоро причина човек да не бие другите, но от друга страна, предполагаше, че хората винаги намираха някакво извинение. Пък било то и такова мижаво.

Според Роу Кантлис не беше нищо особено. Яздеше най-отпред, наконтен в хубавите си дрехи, все едно беше голяма клечка, тръгнал по важна работа, а не просто крадец на деца, убиец и най-долна отрепка, заобиколил се с още по-долни от него отрепки, пред които да се перчи и на чиито фон да изглежда нещо повече. Вечер палеше голям огън — обичаше да гледа неща да горят, — сядаше да пие и после лицето му се изкривяваше в горчива гримаса и той почваше да се жалва за всичко. Как нищо в тоя живот не било честно, как оня банкер го измамил и го лишил от наследството му, как нищо не ставало както той иска.

Веднъж спряха до широка река и прекараха целия ден там. Роу го пита: „Къде ни водиш?“, а той й каза само: „Нагоре по реката“. После дойде дълга лодка, спря до брега и той ги качи в нея и потеглиха нагоре по реката. Няколко мъже на нея, целите в мускули, я тикаха с пръти, теглеха с въжета от брега или гребяха, а плоската земя отстрани се плъзга ли, плъзга бавно покрай тях, а после, далеч, много далеч отпред, от маранята се показаха три високи върха — малко по-тъмни от синьото небе.

В началото Роу се радваше, че не трябва да язди повече, но после видя, че сега по цял ден не правеха друго, освен да седят. Седяха под навеса отпред и гледаха как водата и земята отстрани се носят бавно покрай тях и отнасят стария им живот далеч назад. С всеки ден лицата на близки и познати все по-трудно се появяваха в спомените, докато накрая миналото не се превърна в сън, а бъдещето — в непознат кошмар.

Черното често слизаше от лодката с лъка си и няколко от хората и отиваше на лов, а после се връщаше и носеше месо. Често просто седеше и пушеше. И гледаше децата и се усмихваше широко насреща им с часове наред. Като гледаше празното място от липсващите му предни зъби, Роу си спомняше как той надупчи Гъли със стрели и как го остави да виси на голямото дърво. И като си спомняше за това, й ставаше тъжно и искаше да плаче, но знаеше, че не може, защото тя беше от най-големите и всичките по-малки деца очакваха от нея да е силна, а тя се беше зарекла да е точно такава. Казваше си, че като не плаче, ще ги победи. Малка победа, но Шай казваше, че победата си е победа, без значение колко е малка.

След няколко дни на лодката видяха нещо да гори в далечината. Над тревата се показаха кълба дим, които се вдигаха нагоре и чезнеха в безкрайното небе, а над тях се виждаха черните точици на кръжащи птици. Онзи, който командваше мъжете от лодката, каза, че трябва да се върнат, защото се тревожел заради духовете, а Кантлис просто се изсмя, намести ножа в колана си и му каза, че има други неща, много по-близко до него, за които да се тревожи, и с това разговорът приключи.

Същата нощ Роу се събуди, защото някой я разтърси силно. Когато отвори очи, видя един от мъжете надвесен над нея. Онзи започна да й говори как му напомняла за някого и се усмихваше така, все едно му имаше нещо на очите. Дъхът му миришеше на вкиснато, когато я хвана здраво за ръката. Пит го удари с всичка сила, но това не беше никак силно. Бий се събуди и се разкрещя и Кантлис дойде и издърпа мъжа далеч от нея, а после Черното го рита, докато онзи не спря да мърда, и накрая го хвърли в реката. Кантлис се разкрещя на останалите да не са си и помисляли да пипат стоката, а вместо това да си ползвали шибаните ръце, защото можели да се обзаложат, че няма копеле на тоя свят, дето да му опропасти печалбата.

Тя знаеше, че не трябваше да го прави, но просто не се сдържа и думите се изплъзнаха от устата й: „И като ще се обзалагате, може да се обзаложите също така, че сестра ми идва за мен! Сестра ми ще ви намери!“.

Помисли си, че Кантлис ще я удари, но вместо това той я погледна с такова изражение, сякаш тя бе последната му грижа, отредена от несправедливата съдба, и й каза: „Слушай, малката, миналото го няма вече, също като водата, дето тече покрай лодката. Колкото по-скоро си го избиеш от празната глава, толкова по-добре за теб. Вече нямаш сестра. Никой не идва за теб“. И после тръгна към носа на лодката, като не спираше да цъка с език и да бърше с мокър парцал кръвта от хубавите си дрехи.

„Истина ли е? — попита тогава Пит. — Наистина ли никой не идва за нас?“

„Шай идва.“ Роу не се съмняваше, че е така, защото Шай, имаше й доверие, не беше човек, на когото някой може да нарежда какво да прави. Но това, което не му каза, беше, че малко се надява Шай да не идва за тях, защото не искаше да я види надупчена със стрели. И защото не знаеше какво толкова можеше да направи Шай, понеже, въпреки че трима си бяха тръгнали и въпреки че двама бяха отвели конете да ги продават, и въпреки този, когото Черното уби, Кантлис пак имаше цели тринайсет мъже. Роу не виждаше какво толкова можеше да направи някой, който и да е.

Искаше й се обаче Лам да беше тук, защото щеше да се усмихне и да каже: „Всичко е наред. Не се тревожи“, точно както правеше, когато имаше буря и тя не можеше да заспи. Щеше да е хубаво.