Джо Абъркромби
Червена страна (5)

Всеки има минало

Дъждът се сипеше като из ведро. Беше напълнил дълбоките коловози и отпечатъци от човешки и конски крака в калта и на улицата й липсваше само течението, за да мине успешно за река. Обвиваше града в плътна сива пелена и удавяше като мъгла светлината на окачените тук-там фенери, чиито оранжеви отблясъци танцуваха като призрачни видения в стотиците локви. Изливаше се на потоци от преливащите улуци, от покривите без улуци и от периферията на шапката на Лам, който седеше прегърбен, мълчалив и подгизнал на капрата. Проточваше се на струйки от табелата, провъзгласяваща селището за град Ейвърсток, окачена на скована от разкривени дървени колове рамка. Просмукваше се в опръсканите с кал хълбоци на воловете — Калдер вече куцаше сериозно с единия заден крак и Скейл вървеше натам. Падаше по гърбовете на конете, привързани за парапета пред някаква съборетина, която трябваше да мине за пивница. Три злощастни коня с почернели от водата гърбове.

— Те ли са? — попита Лийф. — Това техните коне ли са?

— Те са — отвърна Шай. Беше премръзнала и подгизнала, чувстваше се като погребана в калта.

— Какво ще правим? — Лийф се опита да скрие напрежението в гласа си, но се провали грандиозно.

Лам не му отговори. Вместо това се надвеси към Шай и прошепна в ухото й:

— Да кажем, че си хваната между две обещания и не можеш да изпълниш едното, без да нарушиш другото. Какво правиш тогава?

Според Шай това беше почти смехотворен въпрос предвид настоящото им положение. Тя сви рамене в подгизналата си риза:

— Ще спазя това, което си струва повече, предполагам.

— Ъхъ — промърмори той, загледан в тресавището на улицата. — Пак листа по водата, а? Никакъв избор. — Тримата останаха така за момент, после Лам се обърна на капрата. — Аз ще вляза пръв. Вие настанете воловете в обора, после елате вътре кротко и спокойно. — Той скочи от фургона и ботушите му изпляскаха в калта. — Освен ако не предпочитате да останете тук. Може да се окаже по-добра идея.

— Аз ще си свърша работата — викна троснато Лийф.

— А знаеш ли каква ще е тя? Някога убивал ли си човек?

— А ти?

— Просто не ми се мешай в краката. — Лам беше някак различен. Не така прегърбен. По-висок. Всъщност огромен. Половината му намръщено лице беше скрито под шибаната от дъжда периферия на шапката, другата половина — едва забележима на оскъдната светлина. — Не ми се пречкайте в краката. Искам да ми обещаете.

— Добре — каза Лийф и погледна учудено към Шай.

— Добре — отвърна тя на свой ред.

Странна работа, да го чуе от него. Напролет човек можеше да срещне агънца, по-свирепи от Лам^[1]. Но хората понякога се държат странно от гордост и така нататък. Тя самата не страдаше от излишна гордост. Затова реши да го остави да си говори, да се пробва с каквото е намислил и да влезе пръв. В края на краищата, получи се, когато продаваха зърното, нали? Остави го да привлече погледите към себе си, а тя се промъкна незабелязано отзад. Пъхна ножа в ръкава си и проследи с поглед възрастния северняк, който газеше с мъка през тресавището на улицата, разперил ръце, да пази равновесие.

Когато Лам се провалеше, тя щеше да направи каквото трябва. Нямаше да й е за пръв път. Беше го правила и преди по по-маловажни причини и за хора, които го заслужаваха по-малко. Увери се, че ножът се плъзва безпрепятствено от ръкава й, и усети как сърцето й забива лудо. Ще успее да го направи отново. Трябва да го направи отново.

Отвън пивницата беше истинска съборетина, но когато Шай прекрачи прага, й трябваше само поглед да установи, че вътрешността й не падаше по-долу. Видът на това място я накара да се замисли с носталгия за „Мръвки“ — нещо, което не бе предполагала дори, че е възможно. В опушената до безобразие камина гореше немощен огън. Вкиснатият въздух миришеше на дим, мухъл и невидели сапун човешки тела. Барът представляваше дебела талпа, усукана в средата, набраздена от пукнатини и излъскана от стотиците лакти и години употреба. Съдържателят на пивницата, или в този случай — собственикът на бараката, стоеше зад него и бършеше чаши. Мястото, колкото и схлупено и тясно да беше, не беше пълно с хора, което в отвратително време като това не беше добър знак за репутацията му. Петима, трима мъже и две жени, търговци според Шай и не от най-проспериращите, седяха на най-отдалечената маса, надвесени над чинии с яхния. Един кльощав седеше на друга маса в компанията на чаша. Имаше изнурен от работа вид. Шай познаваше този вид от оцвъканото на черни петна огледало, което някога притежаваше, затова го определи като фермер. На съседната маса седеше някакъв тип, сгушен в палто от животинска кожа с дълъг косъм, толкова голямо, че от него се подаваха само малко посивяла коса и шапка с няколко мазни пера, втъкнати в лентата над периферията. На дървената маса пред него имаше полупразна бутилка. Срещу него, изправила стегнато гръб като съдия по време на съдебен процес, седеше възрастна жена дух. Носът й беше счупен и силно изкривен на една страна, а дългата й посивяла коса беше сплетена на плитки, вързани с накъсан на дълги парцали протрит плат, който подозрително наподобяваше знамето на Старата империя. Лицето й беше набраздено от толкова дълбоки бръчки, че човек можеше да го използва за поставка за чинии. Ако чиниите ти, естествено, не са изгорели заедно с огледалото и всичко останало, което си притежавал.

Погледът на Шай се спря на последните членове на тази весела компания, небрежно, сякаш те въобще не бяха там. Само дето бяха. Трима, прегърбени над масата. Имаха вид на хора от Съюза, доколкото бе възможно да се прецени нечий произход след няколко сезона в прахоляка на Близка страна. Двама от тях бяха млади. Единият, с чорлава рижа коса, мърдаше неспокойно, сякаш му беше влязла муха под ризата. Другият имаше красиво лице, доколкото можеше да прецени по профила му Шай, и носеше палто от каракул, препасано с хубав, покрит с метални капси колан. Третият беше по-възрастен, с брада и износен цилиндър на главата, килнат небрежно на една страна — явно се мислеше за голяма работа.

Той имаше меч — Шай видя медния връх на ножницата му да се подава през цепката на палтото му. Красавецът имаше секира и дълъг нож, препасани в колана, а до тях висеше намотано въже. Рижият седеше с гръб към нея, но можеше да се досети, че и той има едно-две остриета по себе си.

Не можеше да повярва колко обикновени изглеждаха тримата. Обикновени и невзрачни като хилядите други скитници, които й бяха минали пред очите в Скуеърдийл. Красавецът пъхна палец в префърцунения си колан и провеси пръсти непринудено, както прави човек, подпрял се на бара след дълга езда. Само дето неговата беше минала през изгорената й ферма, опустошените й мечти и беше отнесла със себе си брат й и сестра й към незнайни мрачни места.

Шай стисна зъби и тръгна през стаята. Придържаше се към сенките покрай стената, не се криеше, но гледаше да не се набива на очи. Което не се оказа никакъв проблем — Лам, противно на обичайното му поведение, правеше именно това. Беше се настанил пред далечния край на бара, подпрял едри юмруци на напуканото дърво.

— С хубаво време ни посрещате тука. — Лам свали шапка и взе да я изтръсква от дъжда така, че всеки, който поне малко го бе грижа какво става наоколо, извърна поглед. Само старата жена дух проследи с хлътналите си очи Шай, докато се прокрадваше покрай стената, но явно не се впечатли от видяното.

— Леко дъждовно, а? — отвърна съдържателят на пивницата.

— Ако дъждът се усили още малко, ще трябва да опънеш въже през улицата, за да прекарваш хората със сал до вратата си.

— Не бих отказал клиентела, от която да падне малко печалба — каза съдържателят и огледа вкиснато гостите в пивницата. — Чувам, напоследък през Близка страна се изсипва бая народ, ама нещо не се тълпят насам. За пиене ли си дошъл?

Лам свали ръкавиците си и ги метна небрежно на бара:

— Ще пия една бира.

Съдържателят се пресегна за едно тенекиено канче, добре излъскано от кърпата.

— Не тая. — Лам посочи към една голяма стара и прашасала глинена халба на най-горния рафт. — Предпочитам нещо, дето тежи в ръцете.

— За чаши или за жени говорим? — попита съдържателят, докато се пресягаше да я свали.

— А защо не и за двете. — Лам се беше нахилил до уши. Как можеше да се смее точно сега? Погледът на Шай се стрелна към тримата, надвесени над чашите им.

— От къде си? — попита съдържателят.

— От изток. — Лам повдигна рамене в подгизналото палто. — Североизток. Близо до Скуеърдийл.

Един от тримата, рижият, погледна към Лам, подсмръкна и извърна поглед.

— Далече е. Стотина мили сигурно.

— Може и повече да се окаже по пътя, по който дойдох. А и с тоя проклет фургон. Дъртият ми задник се смля на кайма.

— Е, ако си тръгнал на запад, на твое място бих размислил. Много народ се е запътил натам, зажаднели за злато. Чувам, че са разбунили духовете.

— Сериозно?

— Сигурна работа, приятел — подхвърли оня с коженото палто и подаде глава навън като костенурка от черупката си. Имаше най-дрезгавия и дълбок глас, който Шай беше чувала, а навремето се бе наслушала на продрани гласове. — Плъзнали са из цяла Далечна страна, като мравки от прегазен мравуняк са се изсипали. Разгневени, наточени за уши, също като в доброто старо време. Чувам, самият Санджийд е свалил меча от стената.

— Санджийд? — Съдържателят на пивницата разкърши врат, сякаш изведнъж го бе стегнала яката.

— Самият император на Равнините. — Шай остана с впечатлението, че дъртото копеле се наслаждаваше на страха, който всяваше с приказките си. — Духовете му избили цяла задруга от предприемачи в пустото само преди седмица-две. Трийсет души може би. Отрязали им ушите, носовете, не се съмнявам — и пишките.

— Какво, мамка му, ще ги правят тях? — попита фермерът, погледна тревожно жената дух и потрепери.

Тя не отвърна на погледа му, не отговори, не помръдна дори.

— Ако си решил да вървиш на запад, на твое място бих се сдобил с голяма компания. Много хора, с малко чувство за хумор и много стомана, така бих направил аз. — Онзи се сгуши пак в палтото.

— Добър съвет. — Лам вдигна голямата халба и отпи бавно. Шай преглътна с него. Изведнъж така й се прииска и на нея халба бира. Не, мамка му, трябваше да се махне оттук. Да излезе навън или да се заеме с работа. Само дето Лам не се беше разбързал за никъде, все едно ореше нивата, бавно и полека. — Не съм сигурен накъде ще тръгна обаче.

— А какво те доведе тука? — попита съдържателят.

Лам започна да навива мокрите си ръкави и масивните мускули по покритите му с посивели косми ръце заиграха:

— Последвах едни хора до тук.

Рижият вдигна отново очи. Едното му рамо потрепери и тръпката се изкатери по бузата му. Този път не отмести поглед от Лам. Шай остави ножа да се плъзне от ръкава, скри го зад ръката и горещите й лепкави от пот пръсти стиснаха дръжката.

— И защо? — попита отново съдържателят.

— Запалиха фермата ми. Отвлякоха децата ми. Обесиха приятеля ми — отвърна Лам спокойно, сякаш не беше кой знае какво, и пак надигна халбата.

Изведнъж стана толкова тихо, че Шай го чу да преглъща. Един от търговците, сбърчил тревожно чело, извърна очи към него. Цилиндърът хвана чашата си и Шай видя жилите на ръката му да изскачат — така здраво я беше стиснал. Лийф избра точно този момент да застане на прага на пивницата — блед и подгизнал — и да се заозърта наоколо. Никой не го забеляза — всички погледи бяха насочени към Лам.

— Лоши хора, безмилостни — продължи той. — Откъдето минат през Близка страна, отвличат деца, а след себе си оставят обесени. За последната седмица съм погребал сигурно една дузина.

— Колко са копелетата?

— Двайсетина.

— Ми да съберем дружина и да тръгнем да ги търсим, а? — предложи съдържателят, въпреки че видът му ясно говореше за това, че би предпочел да си остане, където е, и да продължи да си бърше чашите. Но кой можеше да го вини за това?

— Няма смисъл — поклати глава Лам. — Отдавна са си заминали.

— Добре. Хубаво. Правосъдието ще ги застигне, мисля аз, рано или късно. Правосъдието винаги те застига, така казват.

— Правосъдието ще получи каквото оставя аз от тях. — Лам беше приключил с навиването на ръкавите и явно доволен от резултата, се извърна настрани, подпря се небрежно на бара и се вторачи право в тримата. Преди да влязат, Шай не знаеше какво ще стане вътре, но това, Лам ухилен до уши, разговорлив и непринуден — това не беше очаквала. — Като казах, че отдавна са си заминали, това не е пълната истина. Трима се отделиха от групата.

— Сериозно? — включи се в разговора Цилиндъра.

Лам го погледна право в очите, дълго и изпитателно:

— Самата истина.

— Трима, казваш? — Едната ръка на Красавеца се плъзна предпазливо към дръжката на секирата в колана му. Настроението в стаята рязко се промени и напрежението от предстоящото насилие надвисна като буреносен облак под схлупения таван.

— Ей, вижте — поде съдържателят на пивницата, — не искам неприятности в…

— И аз не исках неприятности. Ама, стана тя, каквато стана. Неприятностите така правят. — Той отметна мокрите кичури коса от лицето си и Шай видя очите му — грейнали, широко отворени. Устата му също. Дишаше тежко. Усмихваше се. Не като човек, захванал се с тежка работа. А като човек, изправен пред приятно занимание. Не бързаше да започне, удължаваше момента, наслаждаваше му се. Сякаш са му сервирали вкусно ястие. И тогава Шай видя белезите му така, както не ги бе виждала досега, и по ръцете й плъзна тръпка, премина по гръбнака й и накара всяко косъмче по тялото й да настръхне.

— Проследих тези тримата — каза Лам. — Тръгнах по дирите им и ги следвах в продължение на два дни.

Всички затаиха дъх. Съдържателят отстъпи крачка назад с увиснали в ръцете чаша и парцал, с половинчата усмивка на лицето си. Тримата се извърнаха на столовете и застанаха с лице към Лам и с гръб към Шай и тя осъзна, че неволно пристъпва бавно напред. Усещаше краката си натежали, докато изпълзяваше от сянката покрай стената, сякаш газеше през река от мед. Изтръпналите й пръсти се наместиха около дръжката на ножа. Времето се проточи до безкрайност. Всички затаиха дъх.

— И къде те отведе следата? — попита Цилиндъра и гласът му потрепери.

Усмивката на Лам се разтегли още повече — усмивка на човек, получил именно онова, което най-много е искал за рождения си ден.

— Точно до шибаните ви крака.

Цилиндъра отметна единия край на палтото си и посегна към дръжката на меча.

Лам запрати изотдолу голямата халба и тя се пръсна в главата му, пращайки го по гръб на пода сред парчета натрошена глина и пръски бира.

Нещо изскърца пронизително — фермерът явно се беше опитал да скочи на крака, но вместо това се преметна заднешком през стола.

Рижият отстъпи назад, дали да си направи място, дали от изненада, Шай не разбра, но се озова току пред нея и тя опря плоската част на острието на ножа си в гърлото му, а с другата ръка го сграбчи през раменете.

Някой изкрещя.

Лам прекоси стаята с един скок. Сграбчи китката на Красавеца в момента, в който онзи измъкваше секирата от префърцунения си колан, и я изви нагоре. С другата ръка изтегли ножа му, заби го с всичка сила в чатала му и дръпна острието нагоре. Струите кръв оплискаха и двамата. Красавеца изпищя пронизително, оглушително силно в тясното помещение, свлече се облещен на колене, стиснал в шепи изсипващите се от корема му черва. Лам го просна по очи с мощен удар на дръжката на ножа в тила и писъкът му секна.

Една от жените скочи на крака и запуши устата си с ръка.

Рижият се размърда в ръцете на Шай, но тя го стисна още по-здраво, натисна ножа в гърлото му и прошепна в ухото му:

— Шшт!

Цилиндъра, сега останал без него, се надигна, олюлявайки се, от пода. От раната на челото му течеше кръв. Лам го стисна за врата и го отлепи от пода с такава лекота, сякаш беше парцалена кукла. Засили го напред и размаза физиономията му в дървения бар. Вдигна го и го стовари отново, а главата му изхрущя като строшено глинено гърне. И пак, опръсквайки с кръв престилката на съдържателя на пивницата, стената зад него, че и тавана. Лам вдигна високо ножа и Шай зърна за миг отражението на ухилената му физиономия в острието. После стоманата описа размазана сива дъга, изчезна в гърба на Цилиндъра и с мощен трясък отвори прясна пукнатина по цялата дължина на дървения бар. Лам го остави прикован за бара, с колене на педя от пода и драскащи по дъските върхове на ботушите му. Целият под наоколо беше опръскан с кръв.

Всичко продължи едва няколко секунди, през които Шай не си пое дъх нито веднъж. Стана й горещо, зави й се свят, стаята беше толкова светла и ярка пред очите й. Замига на парцали. Не разбра какво точно стана. Не беше помръднала от място. Не можеше да помръдне и в момента. Нищо не мърдаше. С изключение на Лам, който вървеше към нея. Половината му лице беше опръскано с черни струйки и капки кръв. Очите му горяха, зъбите му блестяха насред тази налудничава усмивка, дъхът му свистеше в гърлото и излизаше с тихо ръмжене.

— Мамка му, мамка му — проскимтя рижият, но Шай натисна ножа и го укроти на мига. Видя в колана му затъкнат дълъг нож — почти меч — и го извади със свободната си ръка. В следващия миг Лам беше надвиснал над двамата. Главата му почти опираше в гредите на ниския таван. Сграбчи момчето за ризата и го изтръгна от хватката на Шай.

— Говори. — Той шамароса момчето с такава сила, че ако не го държеше с другата ръка, със сигурност щеше да го просне на пода.

— Аз… — смотолеви момчето.

Лам го шамароса отново. Плесницата прозвуча като гръмотевица и накара търговците в другия край на стаята да подскочат от страх, но нито един не помръдна от място.

— Говори.

— Какво…

— Кой командва?

— Кантлис. Така се казва. — И момчето започна да плямпа несвързано, едва смогваше да раздели думите една от друга. — Грега Кантлис. Не знаех що за група са, гадове, исках просто да стигна от тук до там, да изкарам малко пари. Работех на сала, прекарвахме хора през реката, у дома, на изток, един ден заваля, реката придойде и го отнесе, сала и… — Пляс. — Не искахме, истината казвам… — Пляс. — Има големи гадняри с него. Един северняк, Черното му викат, надупчи със стрели стареца. А те всички се смяха.

— Мен да ме чуваш да се смея? — Лам го фрасна през лицето с опакото на ръката си.

Рижия вдигна безпомощно ръка да се предпази и тя се разтрепери пред лицето му.

— Аз не се смях! Не! Ние не искахме да имаме нищо общо с тези убийства, затова си тръгнахме! Трябваше да са само плячкосване и обири, така каза Кантлис, после се оказа, че ще крадем деца и…

Лам го прекъсна с плесница.

— Защо са му децата? — попита той и го зашлеви през подутата луничава буза, омазана с кръвта от носа му.

— Има купувач за тях. Всички ще бъдем богати, каза, ако ги закараме там. Каза, че не иска и косъм да пада от главите им. Да са здрави и силни за пътуването.

Лам го шамароса отново и сцепи бузата му.

— Пътуване? Накъде?

— До Крийз, каза, като за начало…

— Това е почти където започва Сокуая — каза Шай, — на другия край на Далечна страна.

— Кантлис има кораб, чака го за пътуване по реката. Нагоре по течението… нагоре…

— До Крийз, а оттам накъде?

Главата на момчето клюмна. Клепачите му запърхаха — губеше съзнание. Лам го шамароса отново по едната буза, после — по другата, накрая го разтърси за ризата.

— До Крийз, а оттам накъде?

— Не каза. Не и на мен. Може на Тавърнър. — Момчето погледна прикования за бара мъж с щръкналата от гърба му дръжка на нож. Според Шай той беше приключил завинаги с говоренето.

— Кой купува децата? — попита Лам.

Главата на момчето се люшна и клюмна. Лам го удари отново и пак, и пак. Една от жените покри с шепи лице, другата беше като закована намясто, изправена до масата. Един от мъжете я придърпа бавно на стола до себе си.

— Кой купува?

— Не знам — смотолеви момчето и от разцепената му уста потекоха кървави лиги.

— Стой тук. — Лам пусна момчето и отиде до Цилиндъра, около чиито ботуши се беше стекла голяма локва кръв. Пресегна се и разкопча колана с меча му, после извади нож от палтото му. Претърколи с крак Красавеца и ококорените му очи се изцъклиха към тавана — вече не беше такъв красавец с изсипаните си навън черва. Свали опръсканото с кръв въже от колана му и се върна при момчето. Под смаяния поглед на изтръпналата, останала без сили Шай започна да връзва единия край на въжето за врата на момчето. Не беше кой знае какъв възел, но достатъчно здрав. Повлече момчето след себе си към вратата и то тръгна като послушно куче.

Лам спря. Съдържателят на пивницата беше излязъл иззад бара и сега стоеше на прага. Пореден пример за това, че няма как да знаеш на какво е способен човек, нито какво ще му хрумне, нито кога ще му хрумне да го направи. Стискаше здраво парцала за бърсане на чаши в ръце, сякаш беше могъщ щит срещу всякакво зло. Шай се съмняваше, че простото парче плат ще му помогне много, но нямаше как да не се възхити на куража му. Молеше се само Лам да не го нареди до Красавеца, проснат в локва кръв на дъските на пода.

— Така не е редно — каза съдържателят.

— А като умреш, това ще го направи ли по-редно? — попита Лам. Гласът му беше тих и спокоен, без всякаква заплаха в него — просто въпрос. Не му трябваше да крещи с пълно гърло — двамата мъртви зад гърба му го правеха вместо него.

Очите на съдържателя се стрелнаха насам-натам, но сред посетителите на пивницата явно нямаше герои, готови да му се притекат на помощ. Всичките имаха такъв изплашен вид, сякаш Лам беше самата смърт. Освен двама — старата жена дух продължаваше да седи невъзмутимо, изпънала гръб, а спътникът й, все така сгушен в коженото си палто, протегнал напред и кръстосал небрежно крака, бавно си наливаше питие в чашата.

— Не е редно — повтори съдържателят, но гласът му беше станал по-слаб и от разредена бира.

— Колкото редно, толкова — каза Лам.

— Трябва да съберем съд и да го осъдим справедливо, да получим отговори…

Лам се надвеси над него.

— Само един отговор те интересува в момента и това е дали искаш да продължаваш да стоиш на пътя ми.

Съдържателят се дръпна настрани и Лам повлече момчето покрай него.

Почувствала отново сила в краката си, Шай се втурна след него и мина тичешком покрай закования пред вратата Лийф с провесено от изненада чене.

Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Лам влачеше рижото момче през калното тресавище към дървената рамка, на която висеше табелата с името на града. Беше достатъчно висока, за да мине под нея ездач. А също така, за да увисне на нея човек без кон.

— Лам! — Шай скочи от верандата на пивницата и ботушите й затънаха до глезените. — Лам! — Той претегли въжето в ръка, после го метна през кръстосаните дървени колове. — Лам! — Тя затича през калта, заплашваща да смъкне ботушите от краката й. — Лам хвана висящия край на въжето и го опъна. Момчето залитна напред, когато примката се стегна около шията му и подпря брадичката му. Подпухналото му лице имаше глуповато изражение, сякаш не схващаше какво точно предстоеше.

— Не се ли нагледахме на обесени? — викна Шай. Лам не отговори, не се обърна дори, просто нави свободния край на въжето около ръката си.

— Не е редно — каза тя.

Лам подсмръкна и се приготви да вдигне момчето във въздуха. Шай сграбчи въжето над главата на момчето и започна да го реже с късия меч. Оказа се остър, отне й само секунда.

— Бягай.

Момчето я изгледа и замига на парцали.

— Бягай, глупак такъв! — Тя го срита в задника. Момчето направи няколко несигурни крачки напред и се просна по очи в калта. Надигна се с мъка и се отдалечи, залитайки, без дори да си направи труда да свали примката от шията си.

Шай се обърна към Лам. Той гледаше втренчено, с меч в едната ръка и въжето в другата, право в нея, но сякаш не я виждаше. Не приличаше на себе си, все едно беше друг човек. Как е възможно това да е същият човек, който цяла нощ стоя надвесен над Роу, докато имаше треска, и й пееше тихо да я приспи? Вярно, пя ужасно, но все пак. Цяла нощ, с изкривено от тревога лице? Сега гледаше в тези две черни очи и изведнъж я обзе ужас, сякаш гледаше в черна бездна. Сякаш стоеше на ръба на нищото. Едва се сдържа да не побегне.

— Доведи конете им! — кресна той на Лийф, който се беше появил на верандата на пивницата с палтото и шапката на Лам в ръце. — Веднага! — Момчето се завтече да изпълни нареждането му, а той се загледа след рижия. Дъждът започна бавно да отмива кръвта от лицето му. Когато Лийф доведе най-едрия от конете, той хвана рога на седлото и понечи да се метне на гърба на животното, но то се подплаши и отскочи настрани. Лам изпъшка, залитна и се просна по гръб в калта. Едната му ръка се вкопчи в стремето, а другата изпляска силно в локвата. Обърна се и се надигна с мъка на четири крака.

— Ранен ли си? — Шай коленичи до него.

Той вдигна глава и тя видя сълзи в очите му.

— Мътните го взели, Шай, мътните го взели — промълви едва.

Шай напрегна всички сили да го вдигне от земята — непосилна задача, изведнъж се беше отпуснал като труп. Когато най-после успя да застане на крака, той я хвана за палтото и я придърпа към себе си.

— Обещай ми — прошепна, — обещай, че никога повече няма да ми заставаш на пътя.

— Няма. — Тя сложи ръка на белязаната му буза. — Но ще ти държа коня. — Тя хвана оглавника на животното, притисна муцуната му към лицето си и му зашепна успокоително. Прииска й се да можеше някой да направи същото за нея. Лам се покачи на седлото бавно, със стиснати от напрежение зъби. Седна прегърбен, стиснал юздите в дясната си ръка, а с лявата притворил яката на палтото си. Пак изглеждаше стар. По-стар от всякога. Старец, с непосилен товар на прегърбените си рамене.

— Добре ли е? — прошепна Лийф, сякаш се боеше, че Лам може да го чуе.

— Не знам — отвърна Шай.

Лам не даде вид, че ги чу. Беше вперил премрежен поглед към черния хоризонт, почти слял се с притъмнялото небе.

— Ти добре ли си? — прошепна отново Лийф.

— И това не знам. — Имаше чувството, че целият свят се беше разпаднал под краката й и сега се носеше по течението насред странно море, далеч от сушата. — Ти?

Лийф само поклати глава и заби поглед в калта.

— Да вземем каквото ни трябва от фургона и да яхваме конете тогава?

— Ами Скейл и Калдер?

— Съсипани са, а ние трябва да потегляме. Остави ги.

Вятърът блъсна дъжда в лицето й, Шай придърпа надолу периферията на шапката си и стисна зъби. Брат й и сестра й, за това трябва да мисли сега. Те ще я направляват като две пътеводни звезди в небето, като две светлини в тъмнината. Само те бяха от значение сега.

Шай пришпори коня и поведе групата им в сгъстяващия се сумрак. Не бяха изминали много, когато чу нещо през шума на вятъра. Забавиха ход. Лам изравни коня си с нейния и извади острието от ножницата — дълъг кавалерийски меч, наточен само от едната страна.

— Някой ни следва ли? — попита Лийф и се засуети с лъка.

— Я свали това! В тая тъмница в най-добрия случай ще улучиш себе си. В най-лошия — мен. — Шай чу шум от конски копита по пътя зад тях, а също тропот на колелата на фургон. През стволовете на дърветата проблесна светлинката на факла. Преследваха ги хората от Ейвърсток? Или съдържателят на пивницата щеше да се окаже по-голям радетел за правосъдие, отколкото изглеждаше? Тя хвана кокалената дръжка на късия меч и изтегли острието, което проблесна с последната червенина на здрача. Вече не знаеше какво да очаква. Ако самият Ювенс изникнеше от тъмнината и я поздравеше с „добър вечер“, тя просто щеше да вдигне рамене и да го попита накъде се е запътил.

— Стойте, чакайте! — избумтя нечий плътен дрезгав глас. Не беше самият Ювенс. Оказа се мъжът с огромното кожено палто. Появи се на кон, с факла в ръка. — Свой съм! — провикна се той и забави ход.

— Не и за мен — отвърна Шай.

— В такъв случай първо да оправим тая работа. — Той затършува в една от торбите на седлото си, измъкна наполовина пълна бутилка и я хвърли на Шай. Зад него изтрополя фургон, теглен от два коня. Караше го старата жена дух. Сбръчканото й лице бе все така безизразно, а от устата й стърчеше стара обгорена лула за дървесна гъба. Не беше я запалила, тя просто дъвчеше дългия мундщук.

За момент никой не проговори.

— Какво искате? — попита накрая Лам.

Непознатият бавно килна шапка назад:

— Няма нужда да лееш повече кръв, приятелю, ние не сме врагове. Но дори и да бяхме, след онова в пивницата аз със сигурност щях да съм размислил по въпроса. Искам да поговорим, само това. Да ви направя предложение, което ще е от полза на всички ни.

— Говори тогава — каза Шай, издърпа със зъби тапата на бутилката, но не прибра меча.

— Така и ще направя. Казвам се Даб Суийт.

— Как? — намеси се Лийф. — Като скаута от историите ли?

— Точно като него. Аз съм той.

Шай застина с наполовина вдигната бутилка към устата си:

— Ти си Даб Суийт? Човекът, пръв видял Черните планини. — Тя подаде бутилката на Лам, но той я подаде на Лийф, без да я погледне. Лийф отпи и се задави.

Суийт се изкиска дрезгаво.

— Право да ви кажа, планината първа видя мен. От друга страна, духовете са живели в нея стотици години преди това, а преди тях — хората от Старата империя, а преди тях, преди Старите времена — кой знае още кой. Въобще знае ли някой кой в какво е пръв по тия земи?

— Но при извора на Сокуая си убил огромна червена мечка с голи ръце, нали? — попита Лийф и подаде бутилката на Шай.

— Бил съм при извора на Сокуая много пъти, това е вярно, но тая история с мечката малко ме обижда. — По силно сбръчканото лице на Суийт се разтегна огромна дружелюбна усмивка. — Да излезеш с голи ръце срещу мечка, дори малка, е доста глупава идея. Моят предпочитан подход към мечките, а и към опасностите като цяло е „колкото по-далеч — толкова по-добре“. Но минаха толкова години, много вода изтече — паметта ми не е като едно време, признавам си.

— А може би и собственото си име си забравил, а? — каза Шай и отпи от бутилката. Каква глътка й се бе отворила само.

— Мила жено, не бих отхвърлил това като възможност и ако не беше щамповано на вярното ми седло, бих се съгласил с теб на драго сърце. — Той потупа дружески протритата кожа. — Но ето на̀, Даб Суийт.

— От това, което съм чувала, бях сигурна, че ще си доста по-едър.

— От това, което аз съм чувал, трябва да съм половин миля висок. Хората обичат да приказват. А като заговорят, не зависи от мен колко голям ще ме изкарат, нали така?

— А този дух, тя каква ти се пада? — попита Шай.

Жената отговори вместо него, бавно и тържествено, сякаш държеше реч на нечие погребение:

— Той ми е жена.

— Честно казано — изкиска се дрезгаво Суийт, — понякога се чувствам точно така. Това там е Плачеща скала. Двамата с нея сме обиколили всяко крайче на Далечна страна, на Близка страна и на куп други страни, дето дори си нямат име. В момента сме наети като скаути, ловци и водачи на задруга от предприемачи, отправили се през равнините към Крийз.

— Така, значи — присви подозрително очи Шай.

— Както чух, вие също сте се запътили натам. Нямате кораб да ви чака, за да ви качи нагоре по течението, няма и да намерите такъв, който да спре и да ви качи по пътя, с две думи, сами сте насред равнината и ще трябва да я прекосите пеш, на кон или с фургон. С духовете, плъзнали наоколо, ще ви трябва компания.

— Вашата имаш предвид.

— Не обещавам да душа с голи ръце мечки по пътя, но ви уверявам в едно, познавам Далечна страна. Малцина познават тези земи по-добре от мен. Ако някой може да ви закара до Крийз с уши на главата, това съм аз.

Плачеща скала се покашля и прехвърли лулата в другия край на устата си.

— Така де, това сме Плачеща скала и аз.

— И за какво ти е да ни правиш подобна услуга? — попита Шай. Наистина нямаше представа, особено след това, на което бяха станали свидетели в пивницата.

Суийт се почеса по наболата брада:

— Тази експедиция беше планирана, преди да започнат неприятностите в равнините. В групата има всякакви хора. Неколцина с достатъчно желязо в жилите, но без никакъв опит и с много багаж. — Той изгледа Лам, сякаш го преценяваше като стока. Точно както Клей гледаше купчина зърно за продан. — С тия неприятности в Далечна страна човек, който няма да се погнуси от малко кръв, ще ни дойде добре. — Той отмести поглед към Шай. — А като те гледам, нещо ми подсказва, че ако се наложи да хванеш острие, ръката ти няма да трепне.

Шай претегли меча в ръка:

— Справям се колкото да не го изпусна. Какво предлагаш?

— Обикновено човек влиза в задругата с уменията си или с пари. Делим провизии и екипировка и си помагаме с каквото можем. Този едрият…

— Лам.

— Стига, бе? — повдигна учудено вежди Суийт.

— Име като всяко друго — отвърна Лам.

— Не отричам. Ти влизаш без пари. Видях с очите си какво можеш и знам, че ще си от полза. Ти ще платиш половин дял, жено, а момчето — цял, което прави… — Суийт сбърчи чело, докато пресмяташе сумата.

Може и да бяха умрели пред очите й двама души тази вечер, може и стомахът й да беше още на топка, а главата й — замаяна, но изпречеше ли се на пътя й добра сделка, Шай не беше от хората, които ще я пропуснат.

— И тримата влизаме без пари.

— Какво?

— Лийф е най-добрият стрелец, когото някога си виждал. Ценен е.

— Не думай? — Суийт не изглеждаше особено убеден.

— Така е — промърмори Лийф.

— И тримата влизаме безплатно. — Шай отпи и му подхвърли бутилката. — Или така, или никак.

Суийт на свой ред отпи от бутилката бавно и продължително, после погледна отново към Лам, който седеше неподвижно на седлото, притихнал, потънал в сянка, само крайчетата на очите му проблясваха на светлината на факлата. Накрая въздъхна дълбоко:

— Умееш да се пазариш, а?

— Моят подход към лошите сделки е „колкото по-далеч от тях, толкова по-добре“.

Суийт се изкиска тихо и подкара коня си към нея. Стисна бутилката под мишница, издърпа ръкавицата си със зъби и плесна длан в ръката на Шай.

— Дадено. Мисля, че вече започвам да те харесвам, момиче. Как ти е името?

— Шай Саут.

— Шай? — изгледа я учудено Суийт^[2].

— Просто име, старче, нищо повече. Я ми дай пак тая бутилка.

И те потеглиха в тъмното. Даб Суийт боботеше безспирно, редеше история след история — много приказки и нищо казано. Посмяха се дори, все едно не беше минал само час, откакто оставиха зад себе си два пресни трупа. Подаваха си бутилката, докато в нея не остана и капка и Шай не я захвърли в храстите. Усещаше приятна топлина в корема си. Ейвърсток остана зад гърба им — само няколко светлинки в далечината. Шай забави ход и изравни коня си до най-близкия до баща човек, когото някога бе имала.

— Името ти не е наистина Лам, нали?

Той извърна поглед към нея, после пак настрани. И се прегърби още повече над седлото. Придърпа нагоре яката на палтото си. Палецът му търкаше ли, търкаше остатъка от средния му пръст. Липсващия пръст.

— Всеки има минало — каза накрая.

Самата истина.