Джо Абъркромби
Червена страна (38)

Остриета

Практик Уайл пъхна пръст под маската да почеше зачервеното отдолу. Обривите и прежуленото — далеч не най-лошата част от работата, но почти.

— Това е то — каза и пренареди картите, все едно така ръката му щеше да стане по-малко скапана. — Убеден съм, че вече е намерила друг.

— Ако има мозък в главата си — изръмжа Поут.

Уайл почти стовари юмрук върху масата, но се притесни, че така може да нарани ръката си, и се удържа.

— Ето това имам предвид, като казвам, че ме принизяваш и унижаваш. Предполага се, че трябва да се държим един за друг, но ти не спираш да ми се подиграваш!

— Не помня в клетвата, която съм положил, да се споменава нещо за това, че не мога да ти се подигравам — каза Поут, хвърли няколко карти на масата и изтегли нови от тестето.

— Вярност на Негово Величество — намеси се Болдър, — подчинение на Негово Високопреосвещенство и безмилостност към предателството, нищо за това да се държим един за друг.

— Но не пречи, нали? — отвърна възмутено Уайл и пак пренареди картите си.

— Бъркаш представата си за това какъв трябва да е светът с това какъв е в действителност — каза Болдър. — Отново.

— Малко солидарност, не искам повече. Всички сме в тази продънена лодка.

— Тогава започни да изгребваш и спри да мрънкаш. — Поут се почеса хубаво под маската. — През целия път дотук не спря да се жалваш. Храната. Студът. Прежуленото под маската. Любимата у дома. Навиците на Болдър. Избухливостта на Лорсен. Достатъчно да вбесиш човек.

— Дори ако светът не е достатъчно вбесяващ сам по себе си — каза Фенриг, който не играеше, но седеше с вдигнати крака на масата и гледаше. Той притежаваше неестественото търпение да не върши нищо в продължение на часове.

— Ботушите ти са достатъчно вбесяващи — изгледа го Поут.

— Ботушите са си ботуши — изгледа го на свой ред Фенриг с тези негови пронизителни сини очи.

— Ботушите са си ботуши? Какво въобще означава това? Ботушите са си ботуши?

— Ако вие двамата нямате нищо смислено за казване, предлагам ви да млъкнете. — Болдър кимна с огромната си като канара глава към затворника. — Вземете пример от него. — Старецът не каза и дума по време на разпита от Лорсен. Докато го горяха, дори почти не издаде звук. Просто седеше и гледаше под присвитите си клепачи, докато плътта му лъсваше насред сините татуировки.

Погледът на Фенриг се извърна към Уайл:

— Мислиш ли, че можеш да понесеш така добре горенето?

Уайл не отговори. Не му се и мислеше за това. Не обичаше да го причинява на човек въпреки положената от него клетва и независимо от това колко предателства, убийства или кланета се предполагаше, че е извършил човекът. Едно е да раздаваш правосъдие от хиляда мили разстояние и съвсем друга работа да държиш нажеженото желязо. Просто не му се мислеше за това, точка по въпроса.

„Стабилна работа е това, Инквизицията — казваше баща му. — По-добре да задаваш въпросите, отколкото да отговаряш, а?“ И двамата се смяха, въпреки че на Уайл не му беше забавно. Често се смееше на нещата, които само баща му намираше за забавни. Ако беше тук, на негово място, не би се смял обаче. Или може би му приписваше повече, отколкото заслужаваше. Уайл имаше лошия навик да го прави.

Понякога се замисляше дали е възможно кауза, която изисква горене, рязане или по какъвто и да е друг начин изтезаване на хора, да е праведна. Погледнато отстрани, далеч не изглеждаше като тактиката на справедливия, търсещ правосъдие и истина. Също така тя рядко даваше положителни резултати. Освен ако целта не е просто болка, страх, омраза и осакатяване. Може би именно това беше целта им.

Понякога се чудеше дали мъченията не бяха причината за предателствата и измяната, които Инквизицията така ревностно преследваше, но не споделяше подобни мисли с останалите. Иска се смелост да предвождаш атака, но поне знаеш, че имаш хора зад гърба си. Иска се съвсем различна и много по-рядко срещана смелост да се изправиш сам и да заявиш открито: „Аз не одобрявам методите ни“. Особено право в лицата на мъчители. Уайл не притежаваше коя да е от двете. Затова правеше каквото му е наредено, опитваше се да не мисли за това и се чудеше какво ли е да имаш работа, в която да вярваш.

Фенриг нямаше неговите проблеми. Той обичаше работата си. Виждаше го в тези негови сини проницателни очи. Сега той се обърна към затворника и ухилен до уши каза:

— Убеден съм, че преди да стигнем в Старикланд, ще е престанал да го понася така добре. — Затворникът продължаваше да мълчи, а посинелите му от татуировките ребра се вдигаха и отпускаха спокойно при всяко дрезгаво вдишване и издишване. — Много нощи до тогава. Много горене ще падне. Да, точно така. Мисля, че ще стане много по-разговорлив, когато…

— Аз вече предложих да млъкнеш — каза Болдър. — Сега смятам да го направя под формата на заповед. Какво ти…

На вратата се почука. Три бързи удара. Практиците се спогледаха учудено. Лорсен се връща с още въпроси. Веднъж влезе ли му въпрос в главата, той не беше от хората, които щяха да чакат до сутринта за отговор.

— Ще отвориш ли? — извърна се Фенриг към Поут.

— Защо аз?

— Най-близо си.

— Ти пък си най-нисък.

— Какво общо има това, мамка му?

— Нищо, просто ми е забавно.

— Може би ножът ми в задника ти ще развесели мен? — Поут тръсна надолу ръка и острието на ножа блесна изневиделица от ръкава му. Обичаше да го прави. Проклет фукльо.

— Ще престанете ли най-после вие двамата, хлапета такива? — Болдър хвърли картите на масата, наведе напред огромното си тяло и избута ръката на Поут с ножа. — Дойдох да си почина от проклетите ми деца вкъщи, не да ставам бавачка на други.

Уайл за пореден път пренареди картите и се зачуди имаше ли някакъв шанс да спечели. Една победа, толкова много ли искаше? Но с такава скапана ръка. Баща му винаги повтаряше: „Няма калпава ръка, има само калпави играчи“, но Уайл беше на друго мнение.

Отново се почука.

— Добре, де, идвам! — провикна се Болдър, докато изтегляше резето. — Не е като да…

Нещо изтропа, Уайл вдигна поглед и видя Болдър да залита към стената, изблъскан от вратата. Беше малко пресилено, независимо колко се бяха забавили да отворят. Явно и Болдър беше на същото мнение, защото отвори уста да протестира и зяпна учудено, когато от нея бликна кръв. Едва тогава Уайл забеляза стърчащата от дебелата му шия дръжка на нож.

Изпусна картите си.

— Ъ? — Фенриг понечи да стане, но качените на масата крака не му позволиха.

На прага не стоеше Лорсен, а огромният северняк, онзи с многото белези. Той пристъпи озъбен в стаята и храс! Заби ножа до дръжката в лицето на Фенриг. Носът му беше сплескан под гарда на острието, той изхриптя, политна назад, ритна масата и карти и монети полетяха във въздуха.

Уайл скочи от стола и се запрепъва заднешком. Севернякът се обърна към него. Лицето му беше опръскано с кръв. Бръкна под палтото си и извади още един нож…

— Спри! — изсъска Поут. — Или ще го убия! — Някак беше успял да се добере до затворника, беше приклекнал зад облегалката на стола, за който беше завързан, и беше опрял нож в гърлото му. Винаги му сечеше бързо пипето на Поут. И добре, че имаше поне един като него.

Уайл осъзна, че беше спрял да диша, и пое шумно дъх.

Белязаният северняк отмести очи от него към Поут, после обратно, вирна леко брадичка и отпусна бавно ножа надолу.

— Доведи помощ! — викна Поут, сграбчи затворника за посивялата коса, изви главата му назад и опря върха на острието в наболата му от брада шия. — Аз държа нещата под контрол тук.

Уайл заобиколи с разтреперани колене северняка, отметна една от висящите от тавана кожи, с които беше преграден долният етаж на форта, подхлъзна се в кръвта на Болдър, излетя през вратата и хукна презглава.

— Помощ! — крещеше с цяло гърло. — Помощ!

Един от наемниците свали бутилката от устата си и го изгледа с мътен поглед:

— Кв’о?

Празненството продължаваше, чуваха се женски смях, викове и песни, хора се въргаляха мъртвопияни по земята. Никой не се наслаждаваше истински на преживяването, но продължаваха по навик, веднъж започнали, не можеха да спрат, също както потръпващ в конвулсии труп. И всичко това обагрено в ярките тонове на съскащия огън в средата. Уайл се подхлъзна в калта и падна, изправи се и свали маската от лицето си, за да изкрещи още по-силно:

— Помощ! Севернякът! Затворникът!

Някой го посочи с пръст и избухна в смях, друг му изкрещя да млъква, трети повръщаше върху едната стена на палатка. Уайл се огледа за някого, който можеше да упражни някакъв контрол и да въдвори малко ред в този хаос, и изведнъж някой го сграбчи за ръката.

— Какви ги плямпаш? — Оказа се самият генерал Коска с помътнели от пиене очи, а едната му буза беше хлътнала и омазана с пудра.

— Онзи северняк! — изпищя Уайл и се вкопчи в мърлявата му риза. — Лам! Уби Болдър! И Фенриг! — Той вдигна треперещ показалец към форта. — Там, вътре!

Трябваше да му го признае, Коска реагира подобаващо.

— Враг в лагера! — изрева той и захвърли празната си бутилка на земята. — Обградете форта! Ти покривай вратата, никой да не излиза! Димбик, искам хора отзад! Ти остави жената! На оръжие, нещастници такива!

Някои скочиха на мига и се впуснаха да изпълнят заповедите му. Двама измъкнаха от някъде лъкове и ги насочиха към вратата. Някой стреля по невнимание и стрелата му се заби в жарта. Повечето обаче просто зяпаха глуповато, продължиха с веселбата или се нахилиха до уши и зачакаха развръзката на шегата.

— Какво става, по дяволите? — Лорсен се появи отнякъде с разкопчано, набързо навлечено над нощницата черно палто и щръкнала във всички посоки коса.

— Изглежда, нашият приятел Лам се опитва да освободи затворника ти — отвърна Коска. — Разкарайте се от вратата, кретени такива, това да не ви е шега?

— Да го освободи? — промърмори Суорбрек и повдигна учудено вежди над накриво поставените очила — явно току-що се беше измъкнал от постелята.

— Какво? — кресна Лорсен и сграбчи Уайл за яката.

— Поут държи затворника… за заложник. Той държи нещата под кон…

През отворената врата на форта излетя навън човешка фигура, залитна напред, очите му гледаха облещени над черната маска, а ръцете му бяха притиснати към гърдите. Поут. Просна се по очи и снегът около него порозовя.

— Та, какво казваше за Поут? — викна Коска. Жена изпищя и залитна назад с ръка на устата. От колиби и палатки наизлизаха хора с помътнели очи, полуоблечени, намъкващи брони. — Искам още стрелци там — извика той и задрапа пъпките по врата си. — Ако нещо мръдне, искам го на игленик! И разкарайте оттук проклетите цивилни!

— Жив ли е Контъс? — изсъска Лорсен в лицето на Уайл.

— Така мисля… беше, когато… когато…

— Побягна като страхливец? Сложи си маската, по дяволите, срам и позор!

Може би инквизиторът беше прав и Уайл наистина беше срам и позор за Инквизицията. Изпита странно чувство на гордост от вероятността да е така.

— Чуваш ли ме, господарю Лам? — провикна се Коска, докато сержант Дружелюбния му помагаше да се намъкне в ръждивия нагръдник, комбинация от помпозност и разложение, самото олицетворение на собственика си.

— Ъхъ — чу се гласът на северняка от тъмната вътрешност на форта.

Над лагера сега беше най-тихо след триумфалното завръщане на наемниците.

— Радвам се, че ни удостои отново с присъствието си! — генералът посочи на полуоблечените си стрелци позициите, които искаше да заемат около колибите. — Щеше ми се обаче да ни бе предупредил за идването си. Можехме да ти организираме по-подобаващо посрещане!

— Исках да ви изненадам.

— Оценяваме жеста! Но сега искам да те предупредя, че имам около сто и петдесет въоръжени мъже наоколо! — Коска огледа поклащащите се в несигурните ръце арбалети и кървясалите погледи и пребледнелите лица около себе си. — Някои са много пияни, но все пак. Отколешен почитател съм на отчаяните каузи, но дори аз не виждам щастлив край от това положение!

— Никога не съм обичал щастливия край — изръмжа Лам.

Уайл не можеше да си представи що за човек трябва да си, за да не трепне гласът ти в подобна ситуация.

— Нито пък аз, но можем да опитаме да измислим нещо заедно! — Коска изпрати с жест още хора от двете страни на форта и поиска нова бутилка. — Затова защо не хвърлиш оръжие и не излезеш оттам, за да се разберем като цивилизовани хора?

— И цивилизацията не я обичам много — извика Лам. — Май ти ще трябва да дойдеш при мен.

— Проклети северняци — промърмори Коска, измъкна тапата и я запрати настрани. — Димбик, имаш ли някой, който да не е пиян?

— Нали ги искаше пияни до припадък? — отвърна капитанът, заклещил ръка в парадния пояс, докато се бореше да го сложи.

— Е, сега ми трябват трезви.

— Няколкото постови може би…

— Прати ги вътре.

— И искаме Контъс жив — кресна Лорсен.

— Ще направим всичко възможно, инквизиторе — кимна отривисто капитанът.

— Но не обещаваме нищо. — Коска надигна продължително бутилката, без да откъсва очи от форта. — Ще накарам това северняшко копеле да съжалява, че се върна.

 

 

— Не трябваше да се връщаш — изръмжа Савиан, докато зареждаше арбалета.

Лам надникна покрай ръба на отворената врата:

— Вече съжалявам. — Нещо изтропа, хвръкнаха трески и от дървото щръкна лъскавият връх на стрела. — Той дръпна назад главата си и затвори с ритник вратата. — Не мина точно, както се надявах.

— Важи за почти всичко в този живот.

— В моя поне. — Лам измъкна ножа от шията на практика, избърса острието в черното му палто и го хвърли на Савиан. Той го улови във въздуха и го пъхна в колана си.

— Един нож в повече никога не е излишен.

— Ръководно правило в живота.

— Или в смъртта — каза Лам и му подхвърли втори. — Трябва ли ти някаква дреха?

Савиан разкърши ръце и се загледа в татуировките си. В думите, по които се бе ръководил досега животът му.

— Какъв смисъл има да ги правиш, ако няма да ги показваш? Крих ги предостатъчно.

— Човек е това, което е, казвам аз.

Савиан кимна:

— Ще ми се да се бяхме запознали преди трийсет години.

— Не ти трябва. Тогава бях побъркано копеле.

— Ами сега?

Лам заби кинжал в плота на масата.

— Мислех, че ми е дошъл малко мозък в главата. — Заби втори в рамката на вратата. — Но ето че пак се занимавам с ножове.

— Сам си избираш пътя, нали така? — Савиан започна да натяга втория арбалет. — Казваш си, че е само за малко, за днес, за утре. След трийсет години поглеждаш назад и виждаш, че си избрал пътя на живота си. Ако си знаел навремето, че така ще стане, си щял да внимаваш повече какво избираш.

— Сигурно. Честно казано, аз не съм много по предпазливото мислене.

Савиан приключи с натягането на тетивата и се загледа в татуираната като гривна около китката си дума „Свобода“.

— Винаги съм мислел, че ще умра в битка за каузата.

— И ще стане — каза Лам, зает да разпределя всякакви оръжия из стаята. — Каузата по спасяването на дъртия ми задник.

— Доблестна кауза е това. — Савиан постави стрелата в жлеба. — Мисля да отида горе.

— Да, върви. — Лам изтегли меча, който беше взел от Уердинур — дългото матово острие със сребристата буква над гарда на дръжката. — Нямаме цяла нощ за губене.

— Ще се оправиш ли сам долу?

— Ти по-добре не слизай. Онова побъркано копеле отпреди трийсет години понякога ме навестява.

— Значи ще имам двама ви на помощ тук долу. Не трябваше да се връщаш. — Савиан му подаде ръка. — Но се радвам, че го направи.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. — Лам пое ръката му и я стисна. Останаха за момент така, един срещу друг, очи в очи, и в този момент Савиан знаеше, че ако се бяха срещнали преди трийсет години, също щяха да се разберат само с поглед. Но времето за приятелство свърши. Той открай време влагаше повече усилия във враговете си, а сега навън имаше предостатъчно от тях. Обърна се и изкачи стъпалата към ниската мансарда под покрива по три наведнъж. Държеше по един арбалет във всяка ръка, а колчанът със стрелите беше препасал на гърба си.

Видя четири прозореца, два гледаха към фасадата на форта, два — към задната част. Сламеници покрай стените. Ниска маса в средата със запалена на нея газена лампа, а в светлото петно — лък, колчан със стрели и боздуган с остри, проблясващи зловещо метални шипове. Едно полезно нещо от наемниците — оставяха оръжия навсякъде около себе си. Приклекна, подпря внимателно арбалета под прозореца отляво, после пропълзя до този отдясно, открехна леко капаците и надникна навън.

Огромният огън осветяваше хаоса в лагера. Хората тичаха насам-натам. Изглежда, дошлите да забогатеят покрай наемниците не бяха очаквали да се озоват в разгара на битка. Пред вратата на форта лежеше трупът на един от практиците, но Савиан не смяташе да рони сълзи за него. Като дете се разплакваше лесно, но с годините очите му пресъхнаха завинаги. Нямаше друг начин. Това, което беше видял, това, което беше вършил — нямаше толкова солена вода на света.

Видя пръснати покрай колибите стрелци с насочени към форта лъкове и се опита да запомни позициите им, ъгъла, под който трябваше да стреля, и разстоянието до всеки. Тогава видя тичащи към врата мъже със секири в ръце. Грабна лампата от масата, запрати я навън, тя се превъртя няколко пъти в тъмнината и се пръсна в тръстиковия покрив на една от колибите.

— Идват към вратата! — извика през рамо.

— Колко са? — чу се гласът на Лам отдолу.

— Петима, мисля! — Погледът му зашари по тъмните силуети пред огъня. — Шестима! — Вдигна арбалета, опря приклада стабилно на рамото си и изпита топло и приятно чувство, като това да лежиш притиснат в гърба на любовница. Прииска му се да бе прекарал повече време притиснат до любовница, отколкото до приклада на арбалет, но беше избрал пътя си, а това тук беше поредната спирка по него. Натисна спусъка, усети потрепването на арбалета, един от онези със секирите залитна настрани и се стовари по задник на земята.

— Петима! — извика, докато отиваше до съседния прозорец. Остави празния арбалет на земята и взе приготвения под прозореца. Няколко стрели изтракаха по стената, една се превъртя във въздуха и падна някъде в стаята. Прицели се в един от тъмните силуети, стреля и видя наемника да полита в пламъците. Въпреки силния шум отвън го чу да крещи, докато гореше.

Сниши се и седна под прозореца, опрял гръб в стената. Една стрела влетя над главата му и се заби в гредите на покрива. Разтърси се от поредния пристъп на кашлица се, но успя да я потуши. Раните от изгорено по ребрата му започнаха да щипят. Чу първите удари на секирите във вратата. Трябваше да ги остави на грижите на Лам. От задната страна на форта говореха тихо, но той ги чу. Притича покрай масата и сграбчи лъка. Нямаше време да препасва колчана със стрелите, просто го пъхна в колана си.

Пое дълбоко дъх, потисна нов пристъп на кашлица, запъна стрела в тетивата, опъна я бавно и едновременно с това пъхна горния рог на лъка под капаците на прозореца и ги открехна. Подаде се навън и издиша бавно.

Бяха клекнали в сянката до черната стена. Един вдигна глава — облещени очи и кръгло лице — и Савиан го улучи право в отворената уста само от няколко крачки разстояние. Приготви нова стрела. Нещо профуча и докосна косата му. Бавно и спокойно опъна лъка. Видя проблясъка на стомана пред лъка на стрелеца отдолу, когато той направи същото. Улучи го в гърдите. Извади нова стрела. Някой притичваше покрай стената. Стреля и го видя да се строполява в снега. Шум от стъпки и скърцането на снега — последният се измъкваше към ъгъла на форта. Прицели се в гърба му и стреля. Онзи се свлече на колене и простена, после се разкашля. Савиан извади още една стрела, улучи го отново, затвори с лакът двата капака на прозореца и пое дълбоко дъх.

Разтресе се от кашлица и трябваше да се облегне на стената. Отдолу се разнесе рев, последва го звън на стомана, чуха се ругатни, трясъци, тропот и още трясъци.

Отиде, залитайки, до един от предните прозорци, постави стрела в лъка и погледна навън. Двама тичаха към вратата. Улучи единия в лицето и той падна по гръб като покосен, а вторият заби пети в калта и хукна настрани. Последното, което видя, преди да се дръпне рязко от прозореца, бяха застинали във въздуха, осветени от огъня стрели. Разнесе се тракане по стената.

Нещо изпука и капаците на един от задните прозорци се отвориха. На перваза се появи ръка. Той пусна лъка на земята, грабна мимоходом боздугана от масата и като внимаваше да не закачи гредите на покрива, замахна и го стовари върху изникналия в отвора на прозореца шлем. Онзи полетя надолу.

Обърна се, в отвора на другия прозорец се появи тъмна фигура, промуши се вътре с нож в зъбите си. Скочи към него, но дръжката на боздугана се отплесна от рамото му и двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят, да ръмжат, да пъшкат. Савиан усети парене по корема си и залитна назад. Блъсна се с гръб в стената, а онзи го натисна отгоре. Извади ножа от колана си. Едната половина от озъбената физиономия на наемника грейна осветена от огъня навън и Савиан заби острието си в нея. Онзи скочи назад и докато залиташе, видя, че лицето му беше разпрано и от него висеше голямо парче месо. Наемникът започна да се мята бясно из тесния таван, а Савиан се надигна по стената и скочи отгоре му. Свали го на земята и започна да го ръга, да кашля и пак да ръга, докато онзи не спря да мърда. Остана коленичил над него, раздиран от кашлица — имаше чувството, че червата му щяха да изпаднат.

Отдолу се разнесе раздиращ ушите крясък, някой пропищя отчаяно: „Не! Не! Не!“, а след това се чу ръмженето на Лам: „Да, шибаняко!“. Нещо изтропа глухо два пъти, после стана тихо.

Лам изпъшка някъде отдолу, чу се трясък, сякаш беше ритнал нещо.

— Добре ли си? — провикна се Савиан. Не можа да познае гласа си — странен, задавен.

— Още дишам — Лам звучеше още по-странно и от него. — Ти?

— Отнесох една драскотина. — Той вдигна ръка от корема си. Кръвта лъщеше черна върху татуировките. Много кръв.

Прииска му се да поговори за последно с Корлин. Да й каже всички онези неща, които си мислеше, но бяха прекалено трудни за казване в момента и които винаги можеше да й каже по-късно. Колко се гордееше от това, което беше станала. Колко би се гордяла с нея майка й. За това, че продължаваше борбата. Примижа от болка. Или може би, че трябва да се откаже от нея, защото човек живее един живот, и струва ли си, като погледнеш назад, да видиш само кръв по ръцете си?

Но вече беше прекалено късно да й казва каквото и да било. Беше избрал пътя си и ето къде свършваше той. Не беше чак толкова зле в края на краищата. И добро, и лошо в него, малко гордост, малко срам като при всички останали. Пропълзя, кашляйки, към предната стена, вдигна един от арбалетите и започна да натяга тетивата с лепкавите си ръце. Проклети ръце. Нямаше я някогашната им сила.

Изправи се до прозореца и погледна навън. Хора се движеха, над колибата, на чийто покрив беше хвърлил лампата, се издигаха огромни пращящи пламъци.

— Само това ли можете? — извика навън.

— За твоя беда — чу се гласът на Коска. — Не!

Нещо просветна, чу се съскане и изведнъж стана светло като ден.

 

 

Звукът беше като този от Божия глас, както го описваха святите писания, когато само с шепот изравнил със земята Немай — града на арогантните и безверниците. Джубаир отлепи длани от ушите си, но те продължиха да звънят. Когато задушливият дим започна да се разнася, напрегна очи към форта.

Постройката беше понесла сериозен удар. В стените имаше дупки, достатъчно широки да пъхнеш пръст, юмрук, дори глава. Половината от горния етаж беше изчезнала безследно. Натрошените като трески дъски тлееха, три от гредите на стените все още се крепяха в единия ъгъл — напомняйки за формата на постройката. Чу се пропукване, половината покрив пропадна и по земята се посипаха натрошени керемиди.

— Впечатляващо — каза Бракио.

— Силата на гръмотевицата — промърмори Джубаир и погледна бронзовата тръба. Беше почти изцяло изскочила от стойката си и сега лежеше накриво отгоре, а от черната й паст излизаше тънка струйка дим. — Такава мощ трябва да принадлежи само нему.

Усети ръката на Коска на рамото си.

— Но ето че той я поверява в наши ръце, за да вършим работата му. Вземи няколко от хората си и намерете дъртите копелета.

— Искам Контъс жив! — кресна Лорсен.

— Ако е възможно — прошепна в ухото на Джубаир Коска. — Мъртъв върши същата работа.

Той кимна. Беше стигнал много отдавна до убеждението, че понякога Бог говореше през устата на Никомо Коска. Неочакван избор за пророк, биха казали някои — безскрупулен, разюздан бял пияница, чиито устни не са изричали и една молитва, — но още щом го видя за пръв път в битка и разбра, че не знае що е страх, Джубаир откри в него частица от божественото. Знаеше, че върви в Божията сянка, така както пророкът Калул, предпазван само от вярата си, беше преминал невредим през порой от стрели, за да убеди императорът на Гуркул да спази обещанието си и да се покае пред мощта на всемогъщия.

— Вие тримата — посочи той, — чакате сигнала ми, после влизате през вратата. Вие, след мен.

Един от посочените, северняк, поклати глава, облещил очи като тепсии:

— Това е… той — прошепна.

— Кой?

— Къ… къ… — мъжът зяпна стъписано, сви средния пръст на лявата си ръка и я вдигна пред лицето на Джубаир.

— Глупак — изсумтя той. — Стой тук тогава. — Тръгна покрай стената на форта, в сянката, в още по-непрогледна тъмнина, но за него това не беше от значение, защото носеше в себе си Божията светлина. Хората му се вторачиха запъхтени и изплашени в постройката. За тях светът беше объркано място, пълно с опасности. Съжаляваше ги. Светът е просто устроен. Единствената опасност е това да се опълчиш на Божия замисъл.

В снега отзад бяха пръснати парчета натрошено дърво, боклук и пепел. Освен тях на земята лежаха няколко пронизани със стрели мъже. Един седеше облегнал гръб на стената, стискаше щръкналата от устата си стрела и тихо хриптеше. Джубаир не им обърна внимание. Започна да се катери по стената. Надникна в опустошения таван — натрошени на парчета маса и стол, разкъсан, бълващ съдържанието си сламеник, нищо не помръдваше. Избута с опакото на ръката си няколко въгленчета от перваза на прозореца и се прехвърли от другата страна. Извади меча си и стоманата проблесна в тъмнината — неустрашима, праведна, богоугодна. Пристъпи напред, като не изпускаше от очи черния отвор на стълбището. Чу шум отдолу, равномерно потропване — туп, туп, туп.

Надникна през остатъка от предната страна на форта и видя хората си, скупчени до вратата отдолу. Изсъска им, един от тях ритна вратата и се втурна вътре. Посочи на двамата зад себе си стълбището. Усети нещо меко под ботуша си, докато се обръщаше. Ръка. Наведе се и отмести една паднала греда от покрива.

— Намерих Контъс — провикна се навън.

— Жив? — разнесе се напрегнатият до скъсване глас на Лорсен.

— Мъртъв.

— Проклятие!

Джубаир вдигна каквото беше останало от бунтовника и го преметна през остатъка от стената. Тялото му се строполи в навятия покрай форта сняг — потрошено, окървавено, с разкъсани от множеството рани татуировки. Божието наказание достига и могъщия, и нищожеството, еднакво безпомощни пред всемогъщия, така е било и така ще бъде. Сега оставаше само севернякът и колкото и страховит да беше, Бог вече бе готов с присъдата за него…

Нечий писък разцепи тишината. Отдолу се чу трясък, някой изрева. Последваха пъшкане и стържене на метал. Някой се изсмя силно и отново писък. Джубаир тръгна към стълбите. Някой проплака — жален, пълен с ужас писък на грешник, озовал се в ада — и постепенно замлъкна. Върхът на меча му ще го води по пътя надолу. Безстрашен, праведен… Той спря и прокара нервно език по устните си. Да изпитваш страх, е равносилно на това да нямаш вяра. На човека не е отредено познание за Божия замисъл. Отредено му е само да приеме ролята си в него.

Затова Джубаир стисна зъби и заслиза по стъпалата.

Долу беше тъмно като в рог. От дупките в стените струяха и потрепваха жълти и оранжеви лъчи от светлината на огъня отвън и хвърляха причудливи сенки наоколо. Тъмно като в ада и също като него вонеше на смърт. Силна гъста смрад. Задържа дишането си, докато слизаше — бавно, много бавно, за да привикнат очите му с тъмнината.

И какво се разкри пред тях.

Кожените завеси, с които беше преграден долният етаж, висяха разкъсани — оплискани с нещо черно — и се поклащаха леко като от вятър, но такъв нямаше. Кракът му докосна нещо на най-долното стъпало и той погледна натам. Отрязана ръка. Смръщил чело, той проследи лъщящата следа по пода до черна лъскава купчина — плът, натрупана на камара. Накълцани, оплетени едно в друго, обезобразени до неузнаваемост парчета плът, извадени вътрешности, разтеглени черва.

В средата имаше маса, а на нея — купчина човешки глави. Светлината отвън играеше по тях и те гледаха към Джубаир с безизразни лица, хилеха се налудничаво, сякаш питаха с очи — гневни, винящи.

— Боже… — Той беше вършил истински касапници в името на всемогъщия, но такова нещо не беше виждал. Това тук не беше описано в никое от светите писания, освен може би в забранената седма книга от седемте, запечатана завинаги в параклиса на Великия храм в Шафа, онази, в която се разказваше за нещата, които Глъстрод донесъл от ада.

— Боже… — промърмори отново.

От тъмнината се надигна дрезгав смях, кожите се разлюляха и металните халки, на които бяха окачени, издрънчаха.

Джубаир се хвърли напред и започна да сече на посоки, но острието му не срещна нищо освен кожа и се оплете в нея. Докато се опитваше да го освободи, се подхлъзна в кървавата пихтия на пода и падна. Скочи на крака, започна да се озърта трескаво, а смехът кънтеше отвсякъде.

— Боже? — едва успя да изрече святата дума от странното усещане, надигнало се стомаха му. То плъзна едновременно нагоре и надолу по гърба, чак до тила, където косата му настръхна, до коленете, които се разтрепериха. Ужасяващо чувство, най-вече защото почти не помнеше да го е изпитвал преди. Беше отдавна забравен детски спомен, изгубен в тъмнината на съзнанието му. Пророкът учеше, че онзи, който среща страх всеки ден, привиква лесно и заживява с него. Но онзи, който не познава страх, как да се изправи лице в лице с този ужасен странник?

— Боже… проскимтя Джубаир и започна да отстъпва заднешком към стълбите, когато изведнъж усети нечии ръце около себе си.

— Няма го — чу тих шепот зад гърба си. — Но аз съм тук.

 

 

— Проклятие! — крещеше озъбен Лорсен. Така бленуваната мечта да изправи известния Контъс пред Камарата на лордовете — окован във вериги, сломен, покрит с татуировки, които този път ще гласят „дайте на инквизитор Лорсен така заслуженото повишение“ — се беше изпарила като дим. Или удавена в кръв, по-точно казано. Тринайсет години бъхтене в онази наказателна колония в Англанд и за какво, за да се стигне дотук. Толкова път, толкова жертви, толкова унижения. Въпреки всичките му усилия експедицията се беше превърнала в същински фарс. И той добре знаеше на чия глава ще се стовари вината. Плесна яростно бедрото си. — Исках го жив!

— Ние също. — Коска наблюдаваше замислен опустошения форт през димната завеса. — Но съдбата невинаги е благосклонна към нас.

— Лесно ти е да го кажеш — кресна Лорсен. Като капак на всичко, беше изгубил половината си практици, по-добрата половина. Изгледа гневно Уайл, който още се суетеше с маската си. Как е възможно един практик от Инквизицията на Негово Величество да изглежда така — жалко, невсяващо никакво страхопочитание същество? От човека направо лъхаше нерешителност. Достатъчно силна, че да посее семето си у всеки застанал до него. През годините Лорсен неведнъж бе изпитвал съмнения и нерешителност, но беше направил това, което се очаква от всеки, стъпка ги, задуши ги в себе си, натика ги толкова дълбоко, че да не могат да изтекат навън и да продължат да тровят волята му.

Вратата изскърца и бавно се отвори. Стрелците на Димбик се размърдаха нервно и насочиха лъковете и арбалетите си към тъмния отвор в стената.

— Джубаир? — излая Коска. — Джубаир, хвана ли го? Проклет да си, отговори, като те питам!

Нещо излетя през вратата, отскочи от земята с едно глухо „туп“, търкулна се и спря до огъня.

— Какво е това? — попита Лорсен.

Коска размърда объркано устни:

— Главата на Джубаир.

— Съдбата невинаги е милостива — промърмори Бракио.

Още една глава излетя навън и падна в огъня. Третата уцели покрива на една от колибите, търкулна се надолу и тупна в канавката. Следващата падна сред стрелците. Един захвърли арбалета си и побягна настрани, а късата стрела се заби в една от бъчвите наблизо. Последваха още глави — с развети коси, провиснали от устите езици, — подскачаха по снега, въртяха се и пръскаха кръв.

Последната отскочи силно нагоре, изтърколи се покрай огъня и спря току пред краката на Коска. Лорсен не беше от хората, които се плашеха от малко кръв, но трябваше да признае, че остана леко притеснен от тази демонстрация на безмълвна бруталност.

Очевидно никак гнуслив, генералът я изрита гневно в огъня:

— Колко души успяха да убият тия проклети дъртаци? — възмути се той, въпреки че и двамата бяха значително по-млади от него.

— Около двайсет досега — отвърна Бракио.

— Мамка му, с тези темпове скоро ще ни свършат хората! — Коска се обърна и изгледа гневно Суорбрек, който пишеше трескаво в тефтера си. — Какво, мамка му, си се разписал?

Писателят вдигна поглед и стъклата на очилата му отразиха светлината от огъня:

— Ами, това е… доста драматично.

— Мислиш ли?

Суорбрек посочи смутен към форта.

— Той се върна да спаси приятеля си въпреки нищожните шансове за успех…

— И сега приятелят му е мъртъв. Откога човек, поемащ подобни рискове, минава за герой вместо за непоправим глупак?

— Границата между двете винаги е била доста размита… — промърмори Бракио.

Суорбрек вдигна безпомощно ръце:

— За това дойдох, за история, която разтърсва из основи…

— И аз не можах да ти я дам — кресна Коска, — така ли? Дори проклетият ми биограф ме зарязва! Като нищо ще свърша като злодея в книгата, която сам поръчах, а онзи ненормален главорез ще се окаже героят! Какво мислиш за това, Темпъл? Темпъл? Къде се дяна проклетият нотариус? Ами ти, Бракио?

Стириянецът изтри току-що избилите сълзи от окото си.

— Мисля, че е време да сложим край на баладата за Деветопръстия северняк.

— Най-после нещо смислено! Донесете другата тръба. Искам това жалко подобие на форт да бъде изравнено със земята. Искам този навиращ носа си в чужди работи глупак на кайма, ясно ли е? И някой да ми донесе бутилка. До гуша ми дойде да не ме взимат на сериозно! — Коска блъсна тефтера от ръката на Суорбрек. — Малко уважение, много ли искам? — Той зашлеви писателя, който се стовари тежко по задник в снега и го зяпна стъписан отдолу с ръка на бузата.

— Какъв е този шум? — каза Лорсен и вдигна ръка да въдвори тишина. От тъмнината се чу тътен, който постепенно започна да се усилва, и той пристъпи предпазливо към най-близката колиба.

— Мамка му! — каза Димбик.

От тъмнината изникна кон с облещени от ужас очи и миг по-късно надолу по склона сред облаци сняг право към лагера летяха още дузина — потоп от препускаща в галоп конска плът.

Хората хвърлиха оръжие и побягнаха, хвърляха се по очи на земята, претъркулваха се в търсене на прикритие. Лорсен настъпи единия край на дългото си до земята палто и се просна в калта. Чу пронизително изсвирване и над конските гърбове зърна ухиления до уши Даб Суийт. Той вдигна шапка за поздрав, докато препускаше надолу, насочвайки стадото към лагера. В следващия момент конете навлязоха между колибите и наоколо настана същински ад от газещи, ритащи и трамбоващи копита, от цвилещи, блъскащи се едно в друго и вдигащи се на задните си крака животни. Лорсен залепи гръб за стената на колибата и отчаяно заби нокти в грубото дърво.

Усети силен удар в главата, който почти го свали на земята, но той се вкопчи в дървената стена и успя да се задържи на крака. Шумът наподобяваше края на света. Земята се разтресе под копитата на обезумелите животни. Той затаи дъх с отворена уста, изръмжа и стисна до болка очи. Летящите трески и камъчета жегваха лицето му.

Изведнъж всичко утихна. Останаха само тръпнещата болка и звънът в главата му. Лорсен се отдели от стената и направи крачка-две по покритата с конски отпечатъци кал. Примига насред мъглата от дим и уталожваща се прах.

— Прегазиха ни с конете — промърмори.

— Не думай? — извика пронизително Коска, излизайки от една от колибите.

Лагерът беше напълно опустошен. Няколко от палатките просто ги нямаше. Брезентовите им платнища и съдържанието ми — включително човешко — лежаха стъпкани в снега. Фортът продължаваше да тлее. Две от колибите горяха, летящата от покривите им слама се стелеше навред и разпалваше нови пожари. Навсякъде между постройките лежаха тела — мъже, жени, — прегазени до смърт. Ранените се щураха напред-назад, виеха от болка объркани, окървавени. Тук-там някой ранен кон приритваше във въздуха.

Лорсен докосна главата си. Косата му беше залепнала от кръв. По едната му вежда се стичаше струйка.

— Шибаният Суийт! — изкрещя озъбен Коска.

— Предупредих ви, че има сериозна репутация — промърмори Суорбрек, докато вадеше стъпкания си в снега тефтер.

— Може би трябваше да му платим дела — каза замислено Дружелюбния.

— Моля, може лично да му го занесеш! — Коска посочи с треперещ крив показалец — Ей там е, във… фургона! — изграчи смаян.

Укрепеният фургон, подаръкът от началник Пайк, фургонът, докарал до тук огнените тръби и в който беше заключено несметното богатство на драконовите хора…

Фургонът беше изчезнал. На негово място беше останало само подозрително изглеждащо на фона на опустошението чисто петно черна кал.

— Къде е? — извика Коска, изблъска Суорбрек от пътя си и се завтече натам.

В снега и калта, насред множеството отпечатъци от копита, се виждаха ясно две дълбоки прави следи от колела, които водеха надолу към имперския път.

— Бракио? — Гласът на Коска се извиси до умопомрачителен писък. — Намери някакви шибани коне и тръгвай след тях!

Стириянецът го зяпна.

— Ти ги искаше оградени и накуп. Цялото стадо го няма вече.

— Някои трябва да са се откъснали от стадото. Намери коне и тръгвай след проклетите копелета. Веднага! Веднага! Веднага! — Той ритна ядосано снега към Бракио и за малко да падне по гръб. — Къде, по дяволите, е Темпъл?

Дружелюбния извърна очи от следите на фургона и повдигна озадачено вежди.

— Всички, които могат, да тръгват незабавно!

Димбик и Лорсен размениха тревожни погледи:

— Пеша? Чак до Крийз!

— По пътя ще хванем конете!

— А ранените?

— Тези, които могат да ходят, са добре дошли. Останалите — по-голям дял за нас. А сега ги подкарай, проклет глупако!

— Разбрано, господине — промърмори Димбик, свали парадния пояс и го захвърли гневно в калта — гордостта му отдавна приличаше на парцал, но след хвърлянето по корем, за да се спаси от стадото, беше омазан целият с конски фъшкии.

— Ами севернякът? — кимна към форта Дружелюбния.

— Майната му на северняка — изсъска Коска. — Полей проклетата постройка с масло и я запали. Откраднаха златото ни! Откраднаха мечтите ми, разбираш ли това? — Той се загледа намръщен в имперския път и изчезващите в далечината следи от фургона. — Няма да позволя ново разочарование.

Лорсен едва се сдържа да не повтори разсъжденията на Коска отпреди малко за благосклонността на съдбата. Докато наемниците щяха да се изтрепят от бързане в приготовленията си за тръгване, той застана над забравения потрошен труп на Контъс до стената на форта.

— Каква загуба — промърмори той. — Във всяко едно отношение.

Но инквизитор Лорсен беше практичен човек. Човек, който не се плашеше от трудности и тежка работа. Той взе разочарованието си, стъпка го, задуши го в себе си, натика го при съмненията си и насочи мисли към това какво може да бъде спасено от погрома.

— Ще си платиш за това, Коска — промърмори той, загледан в гърба на генерала. — Ще си платиш.