Джо Абъркромби
Червена страна (29)

По трима

— Какъв студ, мамка му — прошепна Шай.

Бяха намерили нещо като заслон — дупка в замръзналите корени на голямо дърво, — но когато вятърът се обърнеше, усещането беше като при леден шамар в лицето. Въпреки омотаното два пъти около главата одеяло, така че само очите й се виждаха, лицето й беше почервеняло и щипеше така, все едно беше отнесла истински шамар. Лежеше на една страна и й се пикаеше, но не смееше и да си помисли дори за сваляне на панталона — само жълта ледена висулка на задника й липсваше в момента. Придърпа палтото около раменете си, после и покритата със скреж вълча кожа, която й беше дал Суийт, размърда премръзналите си пръсти в коравите от студа ботуши и долепи безчувствените си пръсти до устата, за да използва колкото топъл дъх й беше останал и докато все още го имаше.

— Мамка му, какъв студ.

— Хм, това е нищо — изръмжа Суийт. — Навремето ни застигна виелица в планината при Хайтауър, два месеца изкарахме затрупани в преспите. Такъв студ беше, че алкохолът замръзна в бутилките. Трябваше да ги чупим и да си го делим на парчета.

— Шшш — промърмори Плачеща скала и от посинелите й устни излезе едва забележимо облаче пара.

Досега Шай се чудеше дали не беше замръзнала още преди часове с лулата в зъбите. В продължение на цялата сутрин не беше мигнала повече от три пъти, взираше се в Бийкън през шубрака, който бяха избрали за скривалище миналата вечер.

Не че там имаше какво да се види. Лагерът беше мъртвило. Снегът по единствената улица беше навят пред вратите, а по натежалите от ледени висулки покриви беше натрупан на високи преспи и като цяло беше непокътнат, с изключение на виещите се следи на самотен вълк. Нямаше дим от комините, нито светлина зад вкочанените чергила на почти погребаните под снега палатки. Древните гробници бяха станали просто бели могили. На върха на порутената кула, на която в далечни времена е горял сигналният огън, дал името на лагера^[1], сега имаше само сняг. Ако не бяха жалостивият вой на вятъра в окаяните борове и ели и потупването на капак на прозорец, мястото щеше да е по-тихо от гробницата на Ювенс.

Шай не беше от хората, които ги биваше в чакането, и това не беше тайна за никого, но лежането в шубрака й напомняше прекалено много за бандитските години. По корем в прахоляка и Джег до нея дъвче ли, дъвче, после плюе и пак дъвче в ухото й, а Нийри лее нечовешки количества пот — лежат и чакат някой пътник да извади лошия късмет да мине по пътя отдолу. Отвън закоравялата разбойница, Дим, зла до мозъка на костите си, а отвътре малко момиченце с невероятно лош късмет, на крачка да полудее от постоянния страх. Страх от онези, които я преследват, от онези с нея, но най-вече — от самата себе си. Никога не знаеше какво ще направи в следващия момент. Имаше чувството, че е марионетка в ръцете на злобен лунатик, без никакъв контрол над ръцете и устата си и само мисълта за това я караше да потреперва и да иска да се измъкне от кожата си.

— Не мърдай — прошепна Лам, той самият неподвижен като пън.

— Защо? Няма никой наоколо, мястото е по-мъртво от…

Плачеща скала вдигна един чепат показалец пред лицето на Шай и бавно го наклони към края на гората от другата страна на лагера.

— Виждаш ли двата големи бора ей там? — прошепна Суийт. — И трите скали между тях, дето приличат на пръсти? Там им е скривалището.

Шай вторачи поглед в безцветната плетеница от сняг, скала и дърво, докато не я заболяха очите. И най-накрая успя да зърне едва доловимо за окото движение.

— Един от тях? — прошепна тя.

Плачеща скала вдигна два пръста.

— Те се движат по двама — обясни Суийт.

— Ооо, бива си я — прошепна Шай и се почувства като пълен аматьор в компанията им.

— Най-добрата.

— Как ще ги накараме да излязат оттам?

— Сами ще си излязат. Стига онова ненормално пиянде, Коска, да удържи на думата си и си свърши работата.

— Никаква гаранция за това — промърмори Шай.

При все цялото бръщолевене на Коска за бързи действия, дружината му се мота из Крийз като рояк мухи около лайно в продължение на цели две седмици, преди да попълнят продоволствието си, разбирай да са обърнали града нагоре с краката и да са причинили куп различни неприятности. А после им отне дори повече да изминат няколкото дузини мили по високото плато между Крийз и Бийкън в постоянно влошаващо се време и следвани от тълпа от най-амбициозните курви, комарджии и амбулантни търговци от Крийз, които все още таяха надежди да изкопчат от наемниците каквито пари не бяха успели да похарчат в града. И през цялото това време Стареца се любуваше с огромна усмивка на уста на мудния им безпорядък, все едно си беше съвсем в реда на нещата, и не спираше да раздува измислените истории от славното си минало, за да може онзи идиот, биографът му, да ги запише.

— Според мен дъртото копеле го бива на думи, но не и на дела…

— Шшт! — изсъска Лам.

Ято възмутени врани се вдигнаха с крясъци в студеното небе и Шай се притисна към земята. Вятърът донесе приглушения шум от викове, тропот и дрънчене и в далечината се появиха ездачи. Бяха двайсетина и препускаха през заснежената долина, пришпорвайки запотените и обвити в пара коне с всички сили.

— Ненормалното пиянде си удържа на думата — промърмори той.

— Този път. — Шай жестоко се съмняваше, че това му е навик.

Наемниците слязоха от конете и се пръснаха из лагера. Започнаха да отварят врати, да разпарят вкочанените като дърво платнища на палатките, крещяха и вдигаха такъв шум, че в това мъртвило човек можеше да си помисли, че е настъпил краят на света. Гледайки тази паплач, която беше на нейна страна, Шай се замисли дали беше направила правилния избор. Не че имаше много възможности. Целият й живот беше поредица от моменти като този — правиш каквото можеш, с каквито лайна разполагаш.

Лам докосна ръката й и тя проследи с поглед показалеца му, който сочеше към скривалището. Забеляза една тъмна фигура да се стрелва между дърветата и да изчезва в храсталака.

— Един е на път — изръмжа Суийт. При цялата какофония на наемниците вече не си правеше труда да говори тихо. — Сега с малко късмет ще изтича право в потайните им земи. Право в Ашранк и ще каже на драконовите хора, че двайсетина конници са пристигнали в Бийкън.

— Престори се на слаб, когато си силен — промърмори Лам. — И на силен, когато си слаб.

— Ами другият? — попита Шай.

Плачеща скала прибра лулата си и издърпа от колана си късата дървена сопа, закривена в горния край като клюн — по-красноречив отговор на въпроса си Шай не можеше да очаква от нея, — и се промъкна ловко и чевръсто като змия зад дървото, на което седеше облегната досега.

— На работа — каза Суийт и запълзя след нея, много по-бързо отколкото Шай някога го беше виждала да ходи изправен. Тя проследи двамата възрастни скаути, които се запромъкваха между черните дървета към скривалището на драконовите хора.

Шай остана да чака до Лам, трепереща върху замръзналата земя.

Той беше решил да продължи да бръсне главата си и явно освен от коса и брада беше успял да се освободи от всякакво чувство — всяка дълбока бръчка, изпъкнала кост или следа от тежкото му минало бяха на показ. Савиан беше извадил с върха на ножа си конците от раната на бузата му, а останалите рани от боя с Глама Златния бяха почти зараснали, готови да се изгубят сред плетеницата от стари белези. Историята на един живот на насилие и битки, изписана така ясно на това очукано като наковалня лице, как досега не я беше разчела?

Не можеше да повярва колко лесно беше някога да говори с него. Или по-скоро да му нарежда. Лам, добрият стар страхливец, така предсказуем. Безопасно и удобно, като да говориш сам на себе си. Сега помежду им лежеше пропаст, по-дълбока и по-опасна с всеки следващ ден. Толкова въпроси се въртяха из главата й, но когато най-после се реши да отвори уста, оттам изпадна точно онзи, на който вече знаеше отговора.

— Значи, изчука Кмета, а?

Лам мълча достатъчно дълго, за да си помисли, че въобще не смята да й отговаря.

— По какъвто начин си го представяш и никак не съжалявам.

— Е, явно чукането е хубаво дори и за хора, минали определена възраст.

— Не се съмнявай. Особено ако не са имали много от него дотогава.

— Но това не я спря да ти забие нож в гърба при първия удобен случай.

— А ти много обещания за вярност ли получи от Темпъл, преди да изскочи от прозореца ти?

Сега Шай замълча, преди да отговори.

— Не бих казала.

— Хм. Значи това, че чукаш някого, не му пречи да се обърне и на свой ред да те изчука отзад.

Тя въздъхна дълбоко:

— За някои от нас това само засилва шанса…

Суийт излезе с тромава походка заради огромното си палто от дърветата при скривалището и им махна с ръка. Плачеща скала се появи след него, приклекна и започна да трие сопата в снега, оставяйки бледи розови следи по снежнобялата земя.

— Предполагам, работата е свършена — каза Лам и се надигна с мъка от земята, но остана клекнал до нея.

— Предполагам, да. — Шай се уви в палтото. Беше прекалено студено, за да промени нещо с това. Обърна глава за пръв път, откакто започнаха да говорят, и го погледна. — Може ли да те питам нещо?

Видя слепоочията му да помръдват, когато стисна здраво зъби:

— Понякога невежеството е най-доброто лекарство. — Извърна поглед към нея — странен, измъчен, виновен като на убиец, хванат на местопрестъплението, на когото вече е ясно, че няма мърдане назад. — Но не знам как да те спра да не питаш. — Шай почувства стомахът й да се свива на топка от напрежение, нямаше сили да проговори, но същевременно не можеше да понесе мълчанието.

— Кой си ти? — прошепна. — Имам предвид… кой си бил? Искам да кажа… мамка му!

Забеляза движение — някой тичаше между дърветата към Суийт и Плачеща скала.

— Мамка му! — Миг по-късно тя също тичаше. Препъва се, залита, заби един премръзнал крак в нещо и полетя напред през храсталака, но се изправи и хукна надолу по голия склон. Краката й затъваха толкова надълбоко в непокътнатия сняг, че имаше чувството, че ботушите й са от камък.

— Суийт! — извика запъхтяно.

Тъмната фигура изскочи от дърветата и се понесе надолу по снега към стария скаут. Тя успя да зърне озъбена физиономия и блясък на острие. Не можеше да стигне там навреме. Нито да направи каквото и да е.

— Суийт! — извика отново и той вдигна очи към нея и се усмихна, после се обърна настрани и се ококори. В следващия момент тъмната фигура полетя към него и той приклекна. Но тя не го достигна, усука се във въздуха, строполи се пред него и се запремята в снега. Плачеща скала скочи отгоре й и довърши започнатото с добре премерен удар в главата. Глухият удар на дървото достигна до Шай със секунда закъснение.

Савиан разгърна храсталака и заслиза към тях по склона. Огледа навъсено дърветата по края на гората и започна да опъва арбалета си.

— Добър изстрел — провикна се към него Плачеща скала, втъкна сопата в колана си и захапа отново лулата.

— Добър изстрел, чуй я само! — Суийт побутна нагоре шапка. — Почти се насрах в гащите.

Шай спря превита на две, запъхтяна, с изгарящи от студа дробове.

Лам я настигна, прибирайки меча в ножницата:

— Явно понякога се движат по трима.