Джо Абъркромби
Червена страна (2)

Лекият път

— Преживял съм множество разочарования. — Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка, се изтегна сковано назад и се подпря на лакът. — Предполагам, така е с всички велики мъже. Изоставят мечтите си, покосени от предателство, но намират нови, към които да вървят. — Той извърна поглед към Мулкова и смръщил вежди, се вторачи в стълбовете дим, които се издигаха към синьото небе над горящия град. — Аз съм изоставил не една мечта.

— Това сигурно изисква неимоверен кураж — каза Суорбрек и стъклата на очилата му проблеснаха за миг, когато вдигна поглед от бележките си.

— Естествено! Не помня вече колко пъти смъртта ми е била прибързано обявявана от един или друг преизпълнен с оптимизъм враг. Четиресет години на изпитания, борба, предизвикателства и предателства. Живее ли човек достатъчно дълго… накрая всичко се превръща в руини пред очите му. — Коска се отърси от обзелата го меланхолия. — Но ако не друго, не съм страдал от скука! Колко приключения преживяхме, а, Темпъл?

Темпъл примижа като от болка при мисълта. За него последните пет години се състояха тук-там от страх, тягостно еднообразие, съпътствано от спорадична диария, провал след провала в битката с една или друга чума и бягане като от чума от истинската битка. Но на него не му плащаха да говори истината. Точно обратното.

— Героични — отвърна той.

— Темпъл е моят нотариус. Той изготвя договорите и следи да се спазват. Един от най-умните копелдаци, които някога съм срещал. Колко езика говориш, Темпъл?

— Като майчин не повече от шест.

— Най-важният човек в проклетата дружина! След мен, естествено. — Ветрецът подухна и разроши пухкавите снежнобели кичури около оцвъканото с кафеникави петънца голо теме на Коска. — О, нямам търпение да ти разкажа всичките си истории, Суорбрек! — Темпъл успя да скрие надигналото се в гърдите му отвращение. — Обсадата на Дагоска! Завършила с пълен провал. Битката за Афиери! Срам и позор. Кървавите години! Смяната на страните, по-честа от тази на ризите. Кампанията за Кадири! Пиянско фиаско. В продължение на няколко години дори си гледах коза. Опърничаво добиче, но вярно до гроб, трябва да й се признае…

Суорбрек успя да изпълни един раболепен поклон — достоен за възхищение подвиг, предвид това, че седеше с кръстосани крака и облегнат на голяма каменна плоча.

— Нямам никакво съмнение, че читателите ми ще тръпнат от възхита, съпреживявайки подвизите ви.

— Достатъчно, че да запълнят дванайсет тома!

— Ще има предостатъчно…

— Между другото навремето бях върховен херцог на Висерин. — Коска махна величествено с ръка да потуши благоговеенето на слушателите си, не че имаше такова. — Не се тревожете, няма нужда да ме наричате Ваше Превъзходителство, в Дружината на Милостивата ръка не държим на формалностите, нали така, Темпъл?

— Никакви формалности — въздъхна дълбоко Темпъл. Повечето от членовете й бяха лъжци, всичките до един — крадци, а мнозина — обикновени убийци. Нямаше нищо чудно в липсата на формалност.

— Сержант Дружелюбния е с мен по-отдавна и от Темпъл, от времето, когато свалихме от власт върховния херцог Орсо и качихме Монцаро Муркато на трона на Талинс.

Суорбрек вдигна очи от бележките си:

— Познавате върховната херцогиня?

— Интимно. Не бих преувеличил, като кажа, че бях неин най-близък приятел и ментор. В обсадата на Мюрис спасих живота й, а тя — моя! В даден момент трябва да ти разкажа историята за възкачването й на престола, славно начинание. Почти няма велика личност, за която или срещу която някога да не съм се бил. Сержант Дружелюбен?

Безвратият сержант вдигна глава и извърна безизразно като гладка каменна плоча лице.

— Как бяха за теб годините, прекарани в моята компания?

— Доброволно избран затвор. — Той се върна към търкалянето на заровете си — занимание, което можеше да запълни часове наред от деня му.

— Този е страшен шегаджия! — Коска размаха кокалест показалец към напълно сериозния сержант. За петте си години в Дружината Темпъл не беше чул и една шега от Дружелюбния. — Ще видиш, Суорбрек, в дружината цари атмосфера на шеги и закачки!

Да не споменаваме кипящите вражди, невероятния мързел, насилието, болестите, плячкосването, подмолността, пиянството и разврата, които биха накарали и дявола да се изчерви, каза си наум Темпъл.

— През тези пет години — добави на глас той — не съм спрял да се смея.

В началото намираше историите на Стареца за истински забавни, пленителни и интригуващи. Бяха почти магическа, рядко срещана възможност да наблюдава човек без всякакъв страх. Но сега от тях му се повдигаше. Дали той бе прозрял истината, или Коска я беше забравил, не можеше да каже. Най-вероятно по малко и от двете.

— Да, каква кариера само. Множество моменти на гордост. Множество триумфи. Но и поражения. Всеки велик мъж ги има. Съжаленията са цената, която плащаме в този занаят, повтаряше някога Сазайн. Често съм бил упрекван в непостоянство, но аз смятам, че винаги, на всеки кръстопът в живота си съм поемал в една и съща посока. Натам, накъдето на мен ми се иска. — Мислите на застаряващия наемник се отплеснаха отново към въображаемото му славно минало, а Темпъл се възползва от възможността и тихомълком се изниза покрай една съборена каменна колона. — Имах щастливо детство, но бурна младост, пълна с всякакви грозни злополуки. На седемнайсет напуснах родното си място и поех в търсене на щастието си, въоръжен само с остър ум, кураж и вярното си острие…

Темпъл заслиза по слънчевия склон, оставяйки зад гърба си сянката на древните руини, а разстоянието милостиво заглуши перченето на Стареца. Каквото и да казваше Коска, атмосферата в подножието на хълма не беше на шеги и закачки.

Темпъл познаваше мизерията и нещастието. Беше живял предостатъчно дълго с тях. Но по-окаяни и злощастни от последните пленници на дружината не беше виждал: цяла дузина от страховитите бунтовници от Старикланд — голи, окървавени и окаляни, приковани с вериги за побит в земята кол. По никакъв начин не можеше да си ги представи като опасност за най-великата страна в Кръга на света. Дори не приличаха на хора. Само татуировките по ръцете им говореха за някаква последна, безсмислена проява на неподчинение.

Майната му на Съюза. Майната му на краля, гласеше изписания с ярко открояващи се букви ред на ръката на един. Мнение, към което Темпъл напоследък питаеше все повече симпатии. Все по-често го глождеше мисълта, че се е озовал на грешната страна. За пореден път. Но в момента на избора не е лесно да видиш грешката си. А може би, както казваше някога Кадия, в момента, в който избереш една от страните, вече си избрал грешната. От друга страна, Темпъл беше забелязал, че останалите по средата обикновено отнасяха най-лошото. А на него му беше дошло до гуша все да отнася най-лошото.

Суфийн стоеше край пленниците с празна манерка в ръка.

— Какво правиш? — попита го Темпъл.

— Пилее водата — обади се Берми, който се беше изтегнал на слънце отстрани и се почесваше по русолявата брада.

— Напротив — отвърна Суфийн. — Опитвам се да дам на пленниците от Божията милост.

Един от тях имаше ужасна рана на корема, открита, непревързана. Примигваше учестено и мълвеше неразбираемо може би молитва. Веднъж помиришеш ли рана, почти няма спасение, знаеше Темпъл. Но и на останалите изгледите за спасение не бяха големи.

— Ако въобще има Бог, той е един мазен хитрец, на когото не можеш да имаш вяра за нищо — промърмори Темпъл. — Ще е по-милостиво от твоя страна да ги убиеш.

— И аз това казвам — обади се Берми.

— Но за това се иска смелост. — Суфийн вдигна ножницата на меча си и я подаде с дръжката напред. — Ти имаш ли смелост, Темпъл?

Темпъл изсумтя.

Суфийн свали ножницата.

— Аз също. Затова им давам вода, но дори и тя не е достатъчно. Какво става там горе на билото?

— Чакаме работодателите. А докато чакаме, Стареца подхранва суетата си.

— Голям апетит за изхранване — обади се отново Берми, който сега късаше маргаритки и ги хвърляше наоколо.

— С всеки следващ ден по-голям. Вече се доближава по размери до угризенията на Суфийн.

— Това не са угризения — каза Суфийн и изгледа намръщено пленниците. — Нарича се праведност. Не са ли те учили на това свещениците?

— Нищо не те отучва от праведност така добре като религиозното учение — промърмори Темпъл. Спомни си как Кадия проповядваше уроците си в празната бяла стая и как той му се присмиваше тогава. Благотворителност, милост, безкористност. Как съвестта е частицата от самия Него, която Бог поставя в човека. Късче божественост в плътта. На Темпъл му трябваха години, за да го извади като треска от пръста си. Погледът му срещна този на един от пленниците. Беше жена с провиснала пред лицето сплъстена коса. Тя протегна към него ръце, колкото й позволяваше веригата. За водата или за меча, той не можа да прецени. Сграбчи бъдещето си!, гласяха мастилените думи на едната й ръка. Откачи манерката си и замислено я претегли в ръка.

— Угризения? — попита Суфийн.

Може и да бе минало много време, откогато ги беше носил, но Темпъл не беше забравил усещането на оковите.

— От колко време си съгледвач, Суфийн?

— Осемнайсет години.

— Значи, знаеш, че съвестта е калпав водач.

— Със сигурност не познава терена наоколо — добави Берми.

Суфийн разпери ръце:

— Кой тогава ще ни показва пътя?

— Темпъл! — долетя отгоре дрезгавият вик на Коска.

— Ето го твоя водач, вика те — каза Суфийн. — Ще трябва да им дадеш водата си по-късно.

Темпъл му подхвърли манерката и тръгна нагоре по склона.

— Ти го направи. По-късно ще са в ръцете на Инквизицията.

— Все по лесния път, а, Темпъл? — провикна се след него Суфийн.

— Винаги — промърмори под носа си Темпъл. Не се срамуваше от това.

— Добре дошли, господа, добре дошли! — Коска свали с театрален жест натруфената си шапка при вида на славните им работодатели, приближаващи в стегната формация около един огромен, обкован със стомана фургон. Въпреки че Стареца за пореден път беше спрял, слава богу, да пие преди няколко месеца, поведението му все още беше като на леко пийнал. Имаше очевидна непохватност в движенията на кльощавите му ръце, клепачите му вечно бяха лениво притворени, а речта му беше безгрижно завалена. Още повече че той по принцип си беше непредсказуем и човек никога не знаеше какво ще каже или направи в следващия момент. Някога Темпъл намираше тази му непредсказуемост за вълнуваща, все едно да гледаш колелото на късмета да се върти, тръпнещ в очакване да разбереш какво ще ти се падне. Напоследък беше по-скоро като да клечиш свит на кълбо под буреносен облак, без да знаеш къде ще удари следващата мълния.

— Генерал Коска. — Началник Пайк, глава на Инквизицията на Негово Кралско Величество в Старикланд, човекът с най-много власт на петстотин мили околовръст, пръв слезе от коня. Лицето му беше изгорено до непознаваемост — очите му бяха вкопани насред розовата маска на огромния белег, а единият край на устните му беше повдигнат в нещо, което можеше да мине за усмивка, но по-скоро беше гаден номер, скроен от опустошителния огън. Една дузина едри практици, облечени от глава до пети в черно, с черни маски на лицата и въоръжени до зъби, се наредиха около него.

Коска, без всякакво притеснение от присъствието им, обходи с усмивка долината:

— Мулкова гори, както виждам.

— По-добре в пламъци, но в ръцете на Съюза, отколкото проспериращ в ръцете на бунтовниците — каза инквизитор Лорсен, докато слизаше от коня си. Беше слаб, изпит, с плам в погледа. Темпъл му завидя за последното. За вярата в правотата на сътвореното, без значение от злините, с които е постигнато.

— Именно, именно — каза Коска. — Мнение, зад което жителите на Мулкова безсъмнено застават единодушно! Познавате сержант Дружелюбния, а това е господарят Темпъл, нотариус на дружината.

Последен от коня слезе генерал Бринт. Подобно начинание беше от особена трудност за него, откакто в битката за Осранг беше изгубил по-голямата част от ръката си и цялото си чувство за хумор. Сега носеше левия ръкав на пурпурната си униформа сгънат и пришит към рамото.

— Значи сте готов за спорове по договора — заяви той, докато оправяше колана на сабята си, после изгледа Темпъл, все едно беше чумав.

— Второто нещо, от което се нуждае наемникът, е добро оръжие. — Коска плесна бащински с длан рамото на Темпъл. — Първото е добър юрист.

— А къде се нарежда пълната липса на морал и скрупули?

— На пето място — отвърна Темпъл. — Веднага след късата памет и остроумието.

Началник Пайк гледаше изпитателно Суорбрек, който не беше спрял да си води бележки.

— А какви услуги предлага този тук на дружината ви?

— Това е Спилион Суорбрек. Моят биограф.

— Просто скромен разказвач на истории! — Суорбрек се поклони енергично на началника. — Въпреки че смело мога да заявя, че моите истории са способни да разплачат зрял мъж.

— В хубавия смисъл на думата? — обади се Темпъл.

Разказвачът може би го чу, но отмина това без коментар. Беше прекалено зает със самовъзхвали:

— Аз списвам истории за героизъм и приключения, вдъхновение за всеки поданик на Съюза! А днес благодарение на чудото, наречено печатарска преса, сътворено от Рималди, те достигат до все повече хора. Предполагам, запознат сте с моята „Предания за Харод Велики“ в пет тома? — Не последва отговор. — В която изковавам с думи чутовната величественост на сътворението на Съюза? — Отново тишина. — Или с поредицата ми в осем тома, озаглавена „Животът на Касамир, героя на Англанд“? — Пълно мълчание. — В която повдигам булото на величието на отминалите времена, за да разкрия под него падението на настоящето?

— Не. — По подобното на размекнат восък лице на Пайк нямаше и следа от емоции.

— Ще ви ги изпратя, началник!

— Може да използвате откъси от тях за извличане на самопризнания от затворниците — промърмори под нос Темпъл.

— Не си правете труда.

— В никакъв случай, началник, за мен ще е удоволствие! Генерал Коска ми позволи да се присъединя към него в настоящата кампания, през което време той разказва, а аз записвам подробностите от славната му кариера на наемник. Възнамерявам да го направя главен герой в следващата ми и най-успешна творба.

Гласът на Суорбрек заглъхна насред пълното мълчание на билото на хълма.

— Освободете ме от присъствието на този човек — каза Пайк. — Начинът му на изразяване е обида за ухото.

Двама практици моментално подкараха Суорбрек пред себе си, който заотстъпва заднешком по-бързо, отколкото позволяваше склонът. Коска не даваше вид на ни най-малко обезпокоен или смутен от случилото се.

— Генерал Бринт! — Той стисна сърдечно в шепи ръката на генерала. — Чух, че сте изразили тревога относно нашето участие в сражението…

— Липсата на участие е това, което ме тревожи — сряза го Бринт и отскубна ръката си.

Коска изпъчи устни и си придаде вид на сериозно засегнат от думите на генерала:

— Да не искате да кажете, че сме се провалили в опитите си да изпълним нашите условия по договора?

— Нещо повече, не се провалихте в демонстрацията на липса на чест, съвестност и професионализъм…

— Не си спомням да са споменати в договора — намеси се Темпъл.

— Заповедта ви беше да атакувате! Това, че не го направихте, коства живота на няколко от хората ми, един от тях мой личен приятел!

Коска махна лениво с ръка, сякаш приятелството беше нещо незначително и преходно, без място в сериозните разговори на възрастни мъже.

— Бяхме притиснати, генерал Бринт, в доста разгорещено сражение.

— Изразяващо се в безкръвна размяна на стрели!

— Говорите така, сякаш кръвопролитната размяна на стрели е за предпочитане. — Темпъл протегна ръка към Дружелюбния и сержантът извади от вътрешния си джоб договора. — Член осми, ако не се лъжа. — Той бързо намери точния параграф и поднесе документа на генерала. — Технически погледнато, всяка размяна на амуниции се смята за сражение. Следователно на всеки член на дружината е дължимо допълнително заплащане.

— Допълнително заплащане? — кръвта се отдръпна от лицето на генерала. — Въпреки че нямате дори един ранен?

— Имаме един случай на дизентерия — покашля се Коска.

— Това да не е някаква шега?

— Не и за човек, оставен на милостта на дизентерията, уверявам ви!

— Член деветнайсет… — хартията прошумоля под пръста на Темпъл, пробягващ по гъсто изписания документ. — „Всеки войник, негоден за служба в резултат от заболяване по време на изпълнение на настоящия договор, ще се смята за загуба за дружината.“ И съгласно този член ни дължите допълнително заплащане за покриване на загубите. А дори не споменавам останалото, като например взимането на пленници, доставянето им…

— Всичко се свежда до пари, така ли?

Коска вдигна така високо рамене, че позлатените еполети докоснаха ушите му:

— А до какво друго да се сведе? Ние сме наемници. По-добрите мотиви ги оставяме на по-добрите хора.

Бринт, почервенял от яд, изгледа Темпъл:

— Сигурно си много доволен от шикалкавенето си, гуркулски червей такъв.

— Нямахте проблем да поставите подписа си под тези условия, генерале. — Темпъл обърна хартията и му показа четливо изписания подпис. — Дали съм доволен, или не, не е от значение. Нито шикалкавенето ми. Освен това съм наполовина дагосканец, наполовина стириянец, след като ще обсъждаме произхода ми…

— Не ме интересува произходът ти, знам само, че си едно мургаво копеле, син на долна курва.

— Майка ми никога не се срамуваше от професията си — усмихна се Темпъл. — Защо тогава аз да го правя?

Генералът се вторачи в началник Пайк, който беше приседнал на един голям, покрит тук-там с лишеи къс зидария. Беше извадил от джоба си комат хляб и цъкаше тихо с език в опит да примами накацалите по руините птици.

— Да разбирам ли, че одобрявате подобен „законен“ бандитизъм, началник? Това „договорно“ малодушие, тази скандална…

— Генерал Бринт. — Гласът на Пайк беше тих, но нещо в него, подобно на скърцането на ръждясали панти, накара генерала да замълчи и възцари пълна тишина наоколо. — Оценявам усърдието, което демонстрирахте днес, както и това на хората ви. Но войната свърши. Ние победихме. — Той хвърли няколко трохи в тревата и проследи с поглед една птичка, която се спусна и започна да кълве. — Не ни подхожда да се препираме за това кой какво е свършил. Подписахте договора. Ще го спазим. Не сме диваци.

— Ние не сме. — Бринт хвърли по един гневен поглед на Коска, Темпъл и Дружелюбния, но и тримата, всеки посвоему, не се впечатлиха. — Трябва ми малко чист въздух. Тук нещо вони! — С известни усилия той се покатери на седлото, обърна коня и препусна, последван от адютантите си.

— Аз не намирам нищо особено във въздуха — отбеляза ведро Темпъл с известно облекчение от края на конфронтацията.

— Моля да извините генерала — каза Пайк. — Той е прекалено отдаден на службата си.

— Винаги съм склонен да прощавам чуждите слабости — каза Коска. — В края на краищата, аз самият имам не една и две.

Пайк дори не направи опит да го обори.

— Имам още работа за вас — каза вместо това. — Инквизитор Лорсен, бихте ли обяснили? — После той обърна гръб на присъстващите, сякаш срещата му с тях само отвличаше вниманието му от птиците, които беше дошъл да нахрани.

Лорсен пристъпи напред, очевидно наслаждаващ се на момента.

— Бунтът е към края си. Инквизицията е на път да изкорени всички предатели на короната. Някои от бунтовниците обаче успяха да избягат и сега са пръснати през проходите и отвъд тях, из нецивилизования Запад, където, без съмнение, ще продължат да сеят раздор и неподчинение.

— Копелета, страхливци! — Коска се плесна гневно по бедрото. — Толкова ли не можаха да останат и да бъдат избити до крак като мъже? Аз съм твърдо за това хората да сеят ечемик например, за да го превръщат в напитки, но раздор и неподчинение — каква наглост!

Лорсен присви подозрително очи, но продължи:

— По политически съображения армията на Негово Величество не може да продължи да ги преследва.

— Политически съображения… — намеси се Темпъл — като законни граници например?

— Именно — отвърна Лорсен.

— О, аз никога не съм ги приемал много на сериозно — каза Коска, загледан в пожълтелите си грапави нокти.

— Именно — включи се Пайк.

— Искаме Дружината на Милостивата ръка да мине планините и да наложи мир в Близка страна чак до река Сокуая. Гнилата плът на бунта трябва да бъде изрязана веднъж завинаги. — Лорсен отсече с длан въображаемата гнилоч пред себе си и повиши глас. — Трябва да прочистим тази клоака на покварата, която оставихме прекалено дълго да гнои на самата ни граница! Тази преливаща… помийна яма! Тази задръстена канавка, която непрестанно бълва смрад и хаос в Съюза!

Темпъл забеляза, че за човек, смятащ се за противник на лошите миризми, инквизитор Лорсен притежаваше истинска дарба по отношение на свързаните с лайна метафори.

— Е, никой не обича задръстените канавки — съгласи се Коска. — Освен онези, които живеят в тях, предполагам, и се изхранват с каквото намерят в тинята. Прочистването на задръстени канавки е наш специалитет, нали така, сержант Дружелюбен?

Едрият сержант вдигна поглед от заровете само колкото да свие рамене, после се върна към заниманието си.

— По принцип Темпъл е лингвистът на дружината, но ако позволите, този път ще опитам аз да преведа казаното. — Стареца засука напомадения си мустак. — Искате от нас да погнем като чумата заселниците в Близка страна. Искате от нас всеки заловен бунтовник и укрилите го хора да послужат за урок на останалите. Искате да им покажем, че нямат друго бъдеще освен онова, дадено им по милостта и волята на Негово Кралско Величество. Да ги накараме сами да се хвърлят в приветстващата ги прегръдка на Съюза. Доближавам ли се до същината на идеята ви?

— Достатъчно близо сте — промърмори началник Пайк.

Темпъл установи, че се поти. Когато вдигна ръка да избърше челото си, тя трепереше. Но какво можеше да направи?

— Договорът ви вече е изготвен. — Лорсен извади свитъка с голям червен восъчен печат в единия му край.

Коска махна пренебрежително с ръка:

— Нотариусът ми ще го прегледа. Аз не ги разбирам много тия юридически дрънканици. Аз съм просто войник.

— Достойно за възхищение — отбеляза Пайк и повдигна едва-едва едната си оголяла вежда.

Темпъл прокара изцапания си с мастило показалец по красиво изписаните параграфи, зашари с очи от един на друг, после се хвана, че все повече поглежда нервно над пергамента, и си наложи да продължи да чете.

— Ще ви придружа по време на тази експедиция — каза Лорсен. — Имам списък със селища, за които подозираме, че укриват бунтовници. Или че са средища на бунтовнически дух.

— Нищо по-лошо от бунтовническия дух — усмихна се широко Коска.

— В частност Негово Високопреосвещенство архилекторът предлага награда от петдесет хиляди марки за залавянето на главния подбудител на въстанието жив, онзи, когото бунтовниците наричат Контъс. Същият е известен с други имена, например Симок. Духовете го наричат Черна трева. В клането при Ростод използва името…

— Без повече имена, имайте милост! — Коска разтри слепоочията си, сякаш внезапно го бе налегнало главоболие. — След битката за Афиери, където получих рана в главата, страдам от ужасяващо къса памет за имена. Този факт е постоянен източник на срам и унижение за мен, но сержант Дружелюбния помни всякакви подробности. Ако вашият човек Коншъс е…

— Контъс.

— Аз какво казах?

— Коншъс.

— Ето на! Ако той е в Близка страна, ще бъде ваш.

— Жив — сряза го Пайк. — Той трябва да отговаря за престъпленията си. Да послужи за урок. За назидание!

— И ще го направи по най-представителния и образователен начин, убеден съм в това!

Пайк подхвърли нова шепа трохи на нарасналото ято пред себе си.

— Средствата за постигането на целите оставяме на вас, генерале. Искаме само да оставите нещо в пепелищата, което да си заслужава анексиране.

— Стига да сте наясно, че една наемна дружина е по-скоро тояга, а не скалпел.

— Негово Високопреосвещенство е наясно с избора си на методи и техните недостатъци.

— Вдъхновяваща личност е архилекторът. Да ви кажа, с него сме близки приятели.

— Едно от условията му, ясно изложено в договора, както ще видите, е да не влизате в съприкосновения с Империята. Каквито и да са, никакви, ясен ли съм? — Стържещата нотка отново се прокрадна в гласа на Пайк. — Легат Сармис продължава да витае покрай границата като гневно привидение. Не очаквам да я премине, но без значение, той не е човек за подценяване, кръвожаден и способен на кръвопролития противник е. В момента Негово Високопреосвещенство не търси нови войни.

— Не се тревожете, аз самият избягвам войните, доколкото е възможно. — Коска плесна длан на дръжката на сабята си. — Оръжията са за подрънкване, не за размахване, нали така?

— Също така имаме подарък за вас. — Началник Пайк кимна към огромния фургон — чудовище от дебели дъбови дъски, обковани с метал, — теглен от осем мускулести коня. Представляваше кръстоска между превозно средство и укрепен замък, с тесни амбразури на стените и назъбен като на защитна стена парапет на покрива, от който предполагаеми защитници можеха да стрелят във всички посоки при нужда от кръгова отбрана. Нямаше вид на много практичен подарък, но Коска не се славеше като най-практичния човек на света.

— За мен? — Той притисна длан към позлатения си нагръдник. — Ще бъде мой временен дом в дивата пустош!

— Не, в него е скрита… тайна — каза Лорсен. — Нещо, което Негово Високопреосвещенство много би искал да бъде изпробвано.

— Обичам изненадите! Стига да не включват въоръжени мъже зад гърба ми, естествено. Може да предадете на Негово Високопреосвещенство, че за мен ще бъде чест да изпълня волята му. — Коска се надигна с усилие и коленете му изпукаха силно. — Как е договорът?

Темпъл вдигна очи от предпоследната страница.

— Ъъъ… — Договорът беше почти идентичен с изготвения от самия него за последната им кампания, като цяло недвусмислен и неопровержим, но по-щедър в много отношения. — Малко проблеми със снабдяването — запелтечи той, отчаяно търсейки за какво да се хване. — Продоволствието и въоръжението са покрити, но този член наистина трябва да включва…

— Дреболии. Не си струва да губим време за това. Да подписваме и да стягаме хората за поход. Колкото по-дълго бездействат, толкова по-трудно е да ги вдигнеш от задниците им. Никоя природна стихия не е такава заплаха за живота и печалбата, като наемници без работа. Освен може би наемници с работа.

— Би било разумно да разполагам с малко повече време за…

Коска се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Някакви възражения относно договорната част?

Темпъл се замисли и затърси поне дума, която да натежи в негова полза и да убеди човек, за когото няма достатъчно тежък аргумент, който да го убеди в нещо, в което не желае да бъде убеден.

— Не, нищо по договорната част.

— Нещо по финансовата част тогава?

— Не, генерале.

— Значи…?

— Помниш ли деня, в който се срещнахме за пръв път?

Лъчезарната усмивка изникна моментално на сбръчканото лице на Коска. Онази, на която само той бе способен. Самата ведрина и добронамереност.

— Разбира се. Аз бях облечен в подобна синя униформа, а ти — в кафяви дрипи.

— Ти каза… — Вече това изглеждаше почти невъзможно. — Ти каза, че двамата с теб ще вършим добро, че ще постъпваме правилно.

— И не успяхме ли в най-общ смисъл? От юридическа и финансова гледна точка? — Сякаш цялата добрина на света се побираше и не излизаше от границите на тези два полюса.

— Ами… морална?

Старецът сбърчи чело, сякаш му говореха на чужд език.

— Морална? — повтори той.

— Генерале, моля те. — Темпъл впери очи в Коска с най-умолителното и настойчиво изражение на лицето, на което беше способен. Знаеше, че може да го докара, особено ако наистина вярваше в нещо. Или ако залогът беше наистина голям. — Умолявам те. Не подписвай този документ. Това няма да е война, ще е най-обикновено убийство.

Веждите на Коска подскочиха от учудване:

— Нищожна разлика за погребания.

— Ние не сме съдии! Какво ще стане с хората от тези градове, когато мъжете влязат в тях, жадни за плячка? С жените и децата, генерале, които нямат нищо общо с никакъв бунт? Ние сме нещо повече от просто убийци.

— Такива ли сме? Не те чух да го казваш в Кадир. Ти ме убеди да подпиша онзи договор, доколкото си спомням…

— А…

— Ами в Стирия не беше ли ти този, който ме окуражаваше да си взема обратно онова, което ми принадлежи…

— Претенциите ти бяха основателни…

— Преди да се качим на корабите за Севера, ти ми помогна да убедя хората. Когато решиш, си много убедителен.

— Тогава ми позволи да те убедя и сега. Моля те, генерал Коска. Не подписвай.

Двамата замълчаха. Коска пое дълбоко дъх и челото му се сбърчи още повече.

— Значи, имаш възражения по съвест?

— Съвестта е… — промърмори Темпъл — частица от божественото в плътта.

Да не споменаваме калпав водач, помисли си, който толкова пъти го беше откарвал в коварни води. Осъзна, че чопли нервно подгъва на ризата си под изпитателния поглед на Коска.

— Просто имам предчувствието, че тази работа… — затърси думите, които биха обърнали необратимото — ще свърши зле — успя да каже накрая.

— Добрата работа рядко изисква намесата на наемници. — Ръката на Коска стисна по-здраво рамото му и Темпъл долови зад гърба си присъствието на Дружелюбния. Неподвижен, безмълвен, но беше там. — Хората със съвест и убеждения може да се окажат по-пригодни за друга професия. Доколкото знам, Инквизицията на Негово Величество се бори за праведни каузи.

Темпъл преглътна тежко и отмести поглед към началник Пайк, който беше успял да събере завидно по размери пернато и чуруликащо множество.

— Не съм сигурен, че споделям тяхната представа за праведност.

— Е, това е проблемът на праведността — промърмори Коска, — всеки я разбира посвоему. Златото, от друга страна, е универсално. По мое мнение човек живее по-добре с тревогите за това, което е добро за кесията му, отколкото с тревогите за онова, което е… само добро.

— Аз просто…

Коска стисна още по-здраво рамото му.

— Не искам да съм прекалено суров с теб, Темпъл, но не си само ти на този свят. Аз трябва да мисля за доброто на цялата дружина. Петстотин мъже.

— Петстотин и дванайсет — поправи го Дружелюбния.

— А един от тях е с дизентерия. Не мога да пренебрегна всички тях заради твоите чувства. Това би било… неморално. Нужен си ми, Темпъл, но ако желаеш да си вървиш… — Коска вдигна ръка и посочи горящия Мулкова. — Вратата е винаги отворена, предполагам.

Темпъл преглътна тежко. Можеше да си тръгне. Можеше да каже, че не иска повече да има каквото и да било общо с това. Стига толкова, мамка му! Но за това се искаше смелост. Така щеше да остане сам, без цяла армия от въоръжени мъже зад гърба си. Сам, слаб, отново жертва. Тежък път. А Темпъл винаги досега беше избирал лекия. Дори когато знаеше, че е погрешният. Особено тогава всъщност предвид това как лесното и погрешното бяха такава добра компания. Дори и когато още от самото начало знаеше, че накрая ще се окаже, че всъщност това е бил тежкият път, дори тогава. Защо да мислиш за утрешния ден, когато днешният е такова мъчение?

Може би на негово място Кадия би успял да сложи край на това. Най-вероятно с цената на върховна саможертва. Но Темпъл, нямаше две мнения по въпроса, не беше Кадия. Той изтри прясно избилата пот от челото си, насили една половинчата усмивка и се поклони:

— За мен е чест да служа.

— Отлично! — Коска издърпа договора от скованите пръсти на Темпъл и разгърна пергамента върху една прекършена каменна колона, за да го подпише.

Пайк се изправи, изтърси трохите от смачканото си черно палто и птиците се разлетяха подплашени.

— Знаете ли какво има там, на запад? — попита той.

Никой не му отговори. От подножието на хълма се чуха приглушеното подрънкване на вериги, пъшкането и рязкото подвикване на практиците му, съпътстващи отвеждането на пленниците.

— Бъдещето — отговори си сам накрая. — И то не принадлежи на Старата империя. Тяхното време отмина преди хиляда години. Нито пък на онези диваци, духовете. Не принадлежи и на паплачта от бегълци, авантюристи и опортюнисти, пуснали първи корени в девствените земи на Запада. Не. Бъдещето принадлежи на Съюза. И ние трябва да го сграбчим.

— Не трябва да се поколебаем да направим нужното, за да го сграбчим — добави Лорсен.

— Няма страшно, господа. — Коска се ухили до уши, докато изписваше последната завъртулка от името си. — Заедно ще сграбчим бъдещето.