Джо Абъркромби
Червена страна (17)

Справедлива цена

Беше ужасно студено на хълмовете. Нощем децата, премръзнали и уплашени, се гушеха едно в друго край огъня със зачервени от студа бузи и обвити в парата от дъха си лица. Роу взе ръцете на Пит в своите, разтри ги и духа в тях, за да ги сгрее, опита се да го увие още по-стегнато в кожите.

Скоро след като слязоха от лодката, дойде човек и каза, че Папа Ринг имал нужда от всички, а Кантлис започна да ругае, за това обикновено не се искаше много, и отпрати седем от хората си. Така останаха само шестима с това копеле Черното, но така или иначе, вече никой не говореше за бягане. Всъщност никой не говореше за нищо. Сякаш всяка миля от пътя бе отскубвала частица от духа им, от мислите им и сега бяха просто парчета месо, изнемощели и низвергнати, на път към кланицата, която Кантлис бе отредил за тях.

Жената на име Бий също бе отпратена. Тя плака и пита Кантлис:

— Къде водиш децата?

А той се ухили злобно и отвърна:

— Майната ти, връщай се в Крийз и си гледай твоята работа.

Сега беше работа на Роу, онова момче, Евин и още няколко от по-големите да се грижат за пришките по краката на малките и да ги успокояват, когато се изплашеха.

Вървяха нагоре, нагоре по хълмовете, по виещи се пътеки, изровени от някога текли реки. Лагеруваха край огромни скали, които приличаха на срутени каменни постройки, древни като самата планина. Дърветата ставаха все по-високи, като гигантски колони, които пронизваха небето. Най-ниските им клони бяха високо над главите им и скърцаха тихо в безшумната гора. Нямаше храсти, нито животни, насекоми дори нямаше.

— Къде ни водиш? — Роу сигурно за стотен път попита Кантлис, чиито хубави дрехи съвсем се бяха изпокъсали и приличаха на дрипи, и за стотен път той само вирна челюстта си с набола брада към сивите очертания на върховете и отвърна:

— Напред.

Минаха през малък град, целият построен от дърво, зле построен, и едно кльощаво куче ги залая, но хора нямаше, никакви, нито един. Черното гледа намръщен зеещите прозорци, въртеше език по дупката в зъбите си и каза:

— Къде са се дянали всички? — Каза го на северняшки, но Лам я беше научил достатъчно, че да го разбере. — Не ми харесва тая работа.

Кантлис изсумтя присмехулно:

— Не ти е работа да ти харесва.

Продължиха напред, нагоре и дърветата постепенно се смалиха до ниски пожълтели борове и ели, после до сухи хилави фиданки, докато накрая вече нямаше дървета. Студът също изчезна и стана неестествено топло. Полъхът на вятъра беше като горещ дъх по лицето, а после стана горещо, много горещо. Децата започнаха да изостават, да се влачат едва с почервенели, покрити с капчици пот лица. Склонът беше покрит със скали с избила по тях на жълти петна сяра, а земята — топла като човешка плът, сякаш жива. От зейнали като усти пукнатини в скалите съскаше пара, а във вдлъбнатините имаше локви със засъхнала по краищата им сол. Водата бълбукаше, вдигаше воняща пара и правеше пяна с шарени мазни петна. Кантлис ги предупреди да не я пият, защото била отровна.

— Това място не е наред — каза Пит.

— Просто място — каза му Роу, но видя страха в очите на останалите деца, в очите на хората на Кантлис и тя самата го почувства. Това място беше мъртво.

— Шай още ли върви след нас?

— Естествено. — Но Роу не мислеше, че това е възможно, не и толкова далеч. Толкова далеч, че сякаш бяха в друг свят. Вече почти не помнеше как изглежда Шай, нито Лам, нито фермата. Започваше да мисли, че всички те не съществуват, че са били просто сън, само сън.

Стана прекалено стръмно за конете, а после и за мулетата, за това не ги взеха и един от мъжете остана да ги пази. Заизкачваха стръмна клисура, чиито отвесни скали бяха целите покрити с дупки — прекалено четвъртити, че да ги е създала природата, — а в подножието им имаше много купчини натрошена скала. На Роу й приличаше на изоставена мина. Но кои са били тези древни миньори и какво са копали в тази пустош, нямаше представа.

След цял ден в задушливата воня, с парещи носове и гърла, те се натъкнаха на огромен, извисяващ се към небето и остър като игла каменен стълб. Стените му бяха изронени, на вдлъбнатинки и потъмнели от времето, но голи, без прашинка мъх, лишей или каквото и да е друго растение. Когато приближиха скупчени, пристъпящи предпазливо, Роу видя, че беше покрит с букви. Не можеше да ги прочете, но знаеше, че са предупреждение. По скалните стени отстрани, стигащи почти до небето, имаше още от четвъртитите дупки, много повече отпреди, а също високи скелета от старо дърво, дървени платформи, висящи въжета и кофи и пресни следи от копане в скалата.

Кантлис вдигна ръка:

— Спрете тук.

— Сега пък какво? — попита Черното с ръка на дръжката на меча.

— Сега ще чакаме.

— Колко дълго?

— Няма да е много, братко. — На скалата се беше облегнал небрежно мъж. Роу не знаеше как така не го беше забелязала на идване, защото определено не беше дребен. Беше много висок, слаб, а сивата му коса беше обръсната до кожа. Носеше роба от неизбелено платно. В сгъвката на лакътя на мускулестата му ръка имаше жезъл, почти колкото него висок, а в другата държеше малка сбръчкана ябълка. Вдигна я и отхапа от нея. — Привет — каза с пълна уста. Усмихна се на Кантлис, на Черното и на останалите и по дружелюбното му лице заиграха ситни бръчици. Усмивката му съвсем не беше намясто сред тази мрачна пустош. Усмихна се и на децата, на Роу най-вече, поне така й се стори. — Привет, деца.

— Искам си парите — каза Кантлис.

— Разбира се. — Мъжът продължи да се усмихва. — Защото имаш празнина в душата и вярваш, че златото ще я запълни.

— Защото имам дългове и ако не ги платя, съм мъртвец.

— Всички сме мъртъвци, братко, всеки, когато му дойде времето. Как ще извървим пътя до там обаче, само това е от значение. Но ти ще получиш справедливо заплащане. — Погледът му се премести върху децата. — Преброих едва двайсетина.

— Дълго пътуване — каза Черното, без да сваля ръка от дръжката на меча. — Загубите са неизбежни.

— Нищо не е неизбежно, братко. Каквото се случва, се случва заради избора, който правим.

— Не аз съм този, дето купува деца.

— Аз ги купувам. Не ги убивам. Това ли е, което запълва празнината в теб, нараняването на слабия?

— Никаква празнина няма в мене — отвърна Черното.

— Нима? — Възрастният мъж отхапа от ябълката и подхвърли огризката на Черното.

Севернякът посегна инстинктивно да я хване и изпъшка тежко. Възрастният мъж някак бе успял да прекоси разстоянието между двамата с два светкавични скока и сега стоеше пред него, опрял края на жезъла си в гърдите му.

Черното потрепери, изпусна огризката и понечи да изтегли меча си, но в ръката му не беше останала сила. Тогава Роу видя, че това не беше жезъл, а копие, чийто окървавен връх стърчеше от гърба на северняка. Възрастният мъж го положи внимателно на земята и притвори очите му.

— Грубо от моя страна, знам, но смея да твърдя, че без него светът ще е по-добър.

Роу погледна трупа на северняка с почернели от кръвта дрехи и изпита задоволство, не знаеше защо е така, но се радваше.

— Мътните го взели — промълви един от хората на Кантлис. Роу вдигна поглед и видя от мините да излизат тихомълком хора. Бяха много, от всякакви раси и на всякаква възраст, но облечени еднакво — със същите кафеникави роби като на възрастния мъж — и всичките с обръснати глави.

— Приятели — каза възрастният мъж, докато се изправяше.

— Направихме всичко по силите си. — Гласът на Кантлис беше изтънял и потреперваше.

— Натъжава ме, че това е всичко, на което сте способни.

— Искам си парите, само това.

— Натъжава ме, че парите са единственото, което може да иска човек.

— Имахме сделка.

— Това също ме натъжава, но е така, имахме сделка. Парите ти са там. — Мъжът посочи към дървена кутия на една от скалите, покрай която бяха минали на идване. — Желая ти много радост с тях.

Кантлис грабна кутията и Роу видя злато в нея. Той се усмихна широко и мръсното му лице грейна, огряно от блясъка на жълтия метал.

— Да вървим — каза Кантлис и заедно с хората си запристъпя заднешком.

Едно от по-малките деца започна да хленчи, защото така правят малките деца, когато нямат нищо друго, обикват и най-омразния човек. Роу сложи ръка на рамото му каза: „Шшш“, и се опита да бъде смела, да не показва страха си, когато възрастният мъж пристъпи и застана пред нея.

Пит стисна малките си юмручета:

— Да не си посмял да нараниш сестра ми!

Мъжът клекна и главата му застана на нивото на тази на Роу — отблизо беше огромен. Сложи нежно едната си огромна длан на рамото й, а другата — на рамото на Пит:

— Деца, казвам се Уердинур, трийсет и деветата Дясна ръка на Създателя. Аз никога няма да ви нараня, нито ще позволя на друг да го стори. Заклел съм се в това. Заклел съм се да пазя тази свещена земя и хората на нея, до последен дъх, до последна капка кръв и само смъртта ще ме спре да го направя.

Той извади една тънка верижка и я окачи на шията на Роу. И там, на края й, имаше парченце тъмносив матов метал с формата на водна капка.

— Какво е това? — попита Роу.

— Драконова люспа.

— Истинска?

— Да, истинска. Всички имаме по една. — Той бръкна в пазвата на робата си, извади своята и й я показа.

— Защо трябва да я нося?

Той й се усмихна и очите му се наляха със сълзи:

— Защото сега си моя дъщеря. — Разтвори ръце и я прегърна силно.