Джо Абъркромби
Червена страна (16)

Практично мислене

— Дължиш ми…

— Сто и две марки — прекъсна я Темпъл. Беше буден. В последно време се будеше преди зазоряване и беше готов да става още щом отвореше очи.

— Точно така. Ставай. Нужен си ми.

— Открай време действам така на жените. Истинско проклятие.

— За тях безсъмнено.

Темпъл въздъхна и отметна одеялото. Болеше го тук-там, но нищо сериозно, щеше да мине бързо. Беше започнал да се стяга от работата. Усещаше тялото си твърдо на места, където от доста време не беше. Наложи се да премести катарамата на колана си с две дупки. Така де, не точно катарама, а извит пирон и не точно колан, а ремък от старо седло, но наистина на два пъти вече трябваше мести пирона.

— Не ми казвай, нека позная — каза той. — Ще яздя след стадото.

— Не. След като приключиш със сутрешната молитва за задругата, Лам ще ти заеме коня си. Идваш на лов с мен и Суийт.

— Трябва ли да ми причиняваш това всяка сутрин? — попита, докато нахлузваше ботушите си. — Какво те е направило такава проклета.

Шай продължи да го гледа отгоре с ръце на кръста.

— Суийт се натъкнал на някаква горичка и мисли, че може да има дивеч. Но ако толкова искаш да яздиш след стадото, ще яздиш след стадото. Просто реших, че малко почивка може да ти дойде добре, но както кажеш. — Тя се обърна и понечи да тръгва.

— Чакай, ти сериозно ли?

— Защо ми е да си правя шеги с теб?

— Отивам на лов? — Суфийн го беше карал да отиде на лов с него сигурно стотици пъти и всеки път Темпъл му отговаряше, че не може да си представи нещо по-скучно от това. Но сега, след няколко седмици в прахоляка зад стадото, беше готов да хукне презглава и със смях на устата из равнината.

— Само се успокой — каза Шай. — Никой не се е побъркал дотам, че да ти даде лък в ръцете. Аз и Суийт ще стреляме, а Плачеща скала ще подкарва дивеча към нас. Ти и Лийф ще ни следвате, ще дерете, кормите и товарите в каруцата. Няма да е зле и да съберем нещо за горене — малко разнообразие от лайнените огньове.

— Дране, кормене и дърва за огрев! Разбрано, Ваше Величество! — Спомни си няколкото месеца в скотобойните в плувналия в пот касапски квартал на Дагоска. Вонята, мухите, къртовския труд и ужасната глъч. Тогава му се стори същински ад. Сега падна на колене, сграбчи ръката й и започна да я целува и да благодари за щедростта й.

Шай отскубна ръката си:

— Спри да се излагаш. — Беше още прекалено тъмно, за да види лицето й, но на Темпъл му се стори, че забеляза усмивка. Тя измъкна ножа от колана си. — Това ще ти трябва.

— Собствен нож! При това голям! — Все още на колене, Темпъл вдигна победоносно юмруци към небето. — Отивам на лов! — изкрещя той.

Отнякъде се появи един от древните братовчеди на Джентили, сигурно беше ходил да се облекчава.

— На кого му пука? — избоботи навъсен той, тътрейки крака покрай Темпъл.

С първите лъчи на зората по небето задругата потегли на път, а петимата се отделиха и тръгнаха през сухата трева — Лийф на капрата на празната каруца, в която да товарят дивеча, а Темпъл на гърба на коня на Лам в отчаяна борба да го убеди, че имат обща кауза. Спряха на склона на нещо, което тук минаваше за долина, но навсякъде другаде щеше да бъде определено просто като канавка, и пред тях се разкри рехавата горичка в подножието й, състояща се от чепати пожълтели дървета. Суийт седеше отпуснато на седлото и оглеждаше невзрачната растителност. Какво точно очакваше да види, бог знае.

— Горе-долу бива? — изръмжа той на Плачеща скала.

— Горе-долу. — Тя смушка стария си сив кон и петимата поеха надолу по полегатия склон.

Мускулестите елени, които изскачаха измежду дърветата пред арбалета на Суийт и лъка на Шай, изискваха различен подход от този за едрия рогат добитък, който висеше на куките във вонящите кланици на Дагоска, но като цяло работата си беше същата и някогашните му умения се възвърнаха бързо и с лекота. Лийф помагаше, като държеше за предните копита елените, и скоро Темпъл успяваше да свали цялата кожа с няколко бързи движения на ножа и едно рязко дръпване надолу. Дори се възгордя от себе си, когато успя да изкара всичките вътрешности в една-единствена вдигаща пара в мразовитото утро лъщяща купчина. Показа на Лийф как се прави и в следващия момент двамата, омазани до лактите в кръв, се замеряха с парчета черва и се кискаха като хлапета.

Не след дълго в каруцата лежаха проснати пет лъщящи трупа на елени. Шестият бе току-що одран и с отрязана глава, всички вътрешности бяха струпани на обща, накацана от мухи купчина, а кожите — отстрани, на червено-кафява камара като захвърлени небрежно дрехи.

Темпъл изтри ножа в една от тях и кимна към възвишението:

— Ще отида да видя защо се бавят толкова?

— Ще изкормя последния. — Лийф му се усмихна, докато яхаше коня на Лам. — Благодаря за съветите.

— Преподаването на знания е най-благородното призвание, казваше Кадия.

— Кой е той?

Темпъл се замисли, преди да отговори.

— Добър човек, който даде живота си, за да спаси моя.

— Звучи ми като кофти сделка — каза Лийф.

— Хм — изсумтя Темпъл. — Дори аз съм съгласен с това. Няма да се бавя. — Тръгна нагоре по склона покрай дърветата, наслаждавайки се на скоростта, която предлагаше конят на Лам, и доволен, че най-после успяваше да се погоди с животното. На стотина крачки отпред видя Шай и Суийт да оглеждат гората от седлата си.

— Хей, мързеливци, не можете ли да ги убивате малко по-бързичко?

— Да не би да си готов с всичките?

— Одрани, изкормени и готови за тенджерата.

— Гледай ти — избоботи Суийт и подпря инкрустирания със слонова кост приклад на арбалета на бедрото си. — По-добре някой, дето разбира повечко, да иде да види какви ги е свършил юристът. Да провери дали не е одрал Лийф вместо елените.

Шай обърна коня си и двамата тръгнаха към каруцата.

— Не е зле — кимна одобрително тя. Сигурно за пръв път, откакто я познаваше, помисли си Темпъл и установи, че определено му допада да получава одобрението й. — Май ще успеем да направим авантюрист от теб.

— Може или пък аз ще ви направя разлигавени градски чеда, кой знае?

— За това се иска повече желязо в жилите, отколкото имаш ти.

— Така е, мекушав съм си аз.

— Абе, не знам. — Тя му хвърли един кос поглед и повдигна многозначително вежда. — Започвам да мисля, че под рехавата хартия май има някакъв метал.

Темпъл тупна юмрук в гърдите си:

— Метал, не мисля, тенекия — може би.

— Е, от тенекия не можеш да изковеш меч, но прилична кофа — винаги.

— Или вана.

Шай притвори очи.

— Мътните го взели, вана.

— Или покрив.

— Мътните го взели, покрив. — Стигнаха билото на склона и погледнаха надолу към дърветата. — Помниш ли какво е да имаш покрив над…

Видяха каруцата, до нея купчината одрани еленови кожи, а до тях на земята лежеше Лийф. Темпъл беше сигурен, че е той, защото разпозна ботушите му. Обаче не можеше да види лицето му заради двете фигури, клекнали над него. Първоначално помисли, че момчето просто е паднало и двамата му помагат да стане, така изглеждаше.

Тогава единият се обърна. Беше облечен в съшити едно за друго сигурно стотина парчета различни животински кожи, а в ръката му имаше окървавен нож. Отвори широко уста и изплези език. Нададе пронизителен вой, писклив и протяжен като вълк срещу луната, и хукна нагоре по склона право към тях.

Темпъл не можеше да помръдне на седлото. Стоя и зяпа с отворена уста препускащия насреща му дух, чак докато не стигна почти до него, толкова близо, че вече виждаше ясно облещените му очи насред намазаното с червена боя лице. Тогава тетивата на лъка на Шай бръмна току до ухото му, стрелата прелетя няколкото крачки до голите гърди на духа и той се закова на място, сякаш зашлевен през лицето.

Погледът на Темпъл се стрелна към втория дух. Носеше наметало от трева с преплетени в него кости. Беше се изправил, сваляше от гърба си лък и посягаше за стрела към привързания на бедрото си кожен колчан. Шай препусна надолу по склона, надавайки почти толкова нечовешки крясък, колкото духа преди малко, и извади късия си меч.

Духът успя да извади стрела, но вместо да я вдигне към лъка, се обърна рязко на една страна и седна на земята. Темпъл се обърна и видя Суийт да сваля арбалета.

— Не са сами! — извика той и без да откъсва поглед от дърветата по края на гората, смъкна надолу арбалета, опря го в ботуша си и опъна с една ръка тетивата, като едновременно с това с другата извърна коня.

Духът понечи да постави стрелата в лъка, но я изпусна, посегна за нова, но не можа да изпъне ръката си заради стърчащата от нея къса стрела от арбалета на Суийт. Погледна пропускащата към него Шай и изкрещя. В следващия миг тя го посече през лицето и той се претърколи в тревата.

Темпъл последва Шай надолу по склона и скочи от седлото. Лийф приритваше с крак, все едно се опитваше да стане. Шай клекна до него, той докосна ръката й и се опита да каже нещо, но от устата му бликна кръв. Навсякъде имаше много кръв. Течеше от устата и от носа му, от дупките с нащърбени краища, където до преди бяха ушите му, от порезните рани по ръцете му и от раната от стрела на гърдите му. Темпъл стоеше безпомощен над него, с треперещи ръце.

— Качи го на коня си! — кресна му Шай и той се сепна, окопити се и сграбчи момчето под мишниците. Плачеща скала се беше появила отнякъде и в момента млатеше улучения от Шай дух с късата си сопа. Докато влачеше Лийф към коня, ясно чу хрущенето на кости и глухото тупкане на сопата. Спъна се и падна, изправи се отново и продължи да влачи момчето.

— Остави го! — извика Суийт. — Свършено е с него, глупак да си — ще знаеш!

Темпъл не му обърна внимание. Сграбчи Лийф за ризата и колана и скърцащ със зъби от напрежение, започна да се бори да го преметне пред седлото. Тежеше много за такова кльощаво хлапе.

— Няма да го оставя — изсъска през зъби Темпъл. — Не го оставям… не… го… оставям…

Темпъл не виждаше нищо около себе си, светът се беше смалил и сега в него бяха само той, Лийф и конят, само изгарящите му от болка мускули, тежестта на момчето и хъркането и стоновете му. Чу заглъхващия тропот на коня на Суийт. И викове на непознат език, който дори не звучеше човешки. Тялото на Лийф се свлече, започна да се изплъзва от ръцете му и конят се дръпна. Шай се появи изневиделица до него — ръмжеше от усилие, от страх, от яд — и двамата заедно успяха да преметнат Лийф пред рога на седлото, а стрелата в гърба му щръкна пречупена, черна на фона на светлото небе.

Ръцете на Темпъл бяха покрити с кръв. Той спря и се вторачи в тях за момент.

— Тръгвай! — изкрещя Шай. — Тръгвай, шибан глупако!

Темпъл се метна на седлото, лепкавите му от кръвта пръсти се засуетиха с юздите и той зарита с пети с такава сила, че когато конят му — конят на Лам — подскочи и препусна напред, насмалко не падна от седлото. Секунда по-късно летеше. Вятърът брулеше лицето му, отнасяше дрезгавото му крещене и размазваше сълзите от очите му. Плоският хоризонт се тресеше и подскачаше пред очите му, тялото на Лийф се мяташе пред рога на седлото, Плачеща скала и Суийт бяха само две мърдащи прашинки в далечината. Шай беше точно отпред, обърна се да погледне през рамо и Темпъл видя ужаса в очите й. Не искаше да поглежда назад… Трябваше да погледне, не можа да устои.

Бяха по петите му. Адски изчадия — намазани с боя лица, наклепани с боя коне, накичени с кожи, пера, кости и зъби. На врата на един се подмяташе съсухрена и разкривена човешка ръка. Друг носеше нещо като корона от биволски рога, а трети беше привързал на гърдите си медена тепсия, в която лъщеше следобедното слънце. Където погледна — развени червени и жълти коси, размахвани оръжия с назъбени остриета, шипове и клюнове. Всичките крещяха надъхани за предстоящия му ужасяващ край и Темпъл усети кръвта си да се смразява.

— О, боже… о, боже… мамка му… боже…

Ругатните заваляха в такт със стъпката на коня му — коня на Лам. Покрай главата му профуча стрела и изчезна в тревата отпред. Шай му изкрещя нещо през рамо, но вятърът я заглуши. Темпъл се беше вкопчил в юздите, в ризата на Лийф. Дъхът му свистеше накъсан. Раменете и тилът му бяха настръхнали, сърбяха го в очакване на края. Знаеше, че съвсем скоро ще е мъртъв, не, по-лошо от мъртъв. В главата му останаха само мислите за това, че май трябваше да си остане зад стадото. Че трябваше да остане на онзи хълм над Ейвърсток. Че трябваше да излезе напред, когато гуркулите дойдоха за Кадия, вместо да се спотайва в притихналата безпомощна редица на срама заедно с останалите.

Изведнъж забеляза движение отпред и осъзна, че това беше задругата. Очертанията на фургони и добитък започнаха да се оформят на хоризонта. От колоната се отделиха ездачи и препуснаха да ги пресрещнат. Хвърли поглед през рамо и видя, че духовете бяха започнали да изостават. Чу подвикванията им. Един изстреля стрела, но тя падна далеч зад него и Темпъл проплака от облекчение. Опомни се едва пред колоната и успя да спре препускащия си кон — коня на Лам — в последния момент. Животното трепереше от умора почти колкото той от страх.

Сред фургоните цареше хаос. Паниката, обзела задругата, беше такава, все едно духовете бяха не шест, а шестстотин. Лулайн Бъкхорм крещеше за загубено дете, Джентили се беше оплел в ремъците на един ръждив стоманен нагръдник, по-стар и от него самия, няколко крави се бяха измъкнали от стадото и препускаха напред-назад, а насред всичко това Маджуд се беше изправил на капрата на фургона си и призоваваше за спокойствие, но въпреки че крещеше, никой не го чуваше.

— Какво стана? — изръмжа Лам, спокоен както винаги, но Темпъл успя само да поклати глава. Не можеше да обясни с думи. Насили се да разтвори изтръпналите си от стискане пръсти и да пусне ризата на Лийф, за да може Лам да го свали от коня и да го положи на земята.

— Къде е Корлин? — извика Шай. Темпъл се смъкна от седлото и когато го направи, установи, че не усеща краката си, бяха изтръпнали, безчувствени, сякаш бяха от дърво. Лам разпори ризата на Лийф и Темпъл клекна до него и започна да бърше кръвта от гърдите му, но колкото и да бършеше, от раната бликаше нова. Цялото тяло на момчето лъщеше почервеняло от нея.

— Дай ми ножа — щракна с пръсти Темпъл и Лам сложи дръжката в ръката му. Вторачи се в стрелата. Сега какво, какво да направи, да я издърпа, да я изреже, да я изтика обратно от другата страна, какво? Опита се да си спомни какво му беше казвал Кадия за раните от стрели, нещо за това кое е най-добре, кое дава най-много шанс за оцеляване, но мислите му препускаха хаотично, а очите на Лийф се бяха кръстосали, устата му зееше, а косата му беше цялата сплъстена от кръв.

Шай дотича отнякъде.

— Лийф? Лийф?

Лам внимателно пусна момчето и тялото му се изпъна по гръб на земята. Темпъл заби ножа в тревата до себе си и се изправи. Мислите го връхлетяха една през друга — всичко, което знаеше за това момче. Че беше хлътнал по Шай, че тъкмо бяха започнали да се сприятеляват с него, че беше изгубил родителите си и сега се опитваше да открие брат си, който е отвлечен от бандити. Че го биваше с воловете, че беше трудолюбив… но нищо от това не беше от значение повече, защото за него всичко беше свършило и нищо нямаше да се върне обратно. Всичките му мечти и страхове свършваха тук, върху отъпканата трева, откъснати от света завинаги.

Гадна работа.

 

 

Савиан ревеше с пълно гърло, кашляше, сочеше насам-натам с арбалета си, опитваше се да подреди фургоните в кръг — импровизирано укрепление с барикади от натрупани бурета, сандъци и навити на макари въжета, с добитъка, прибран вътре, а жените и децата на най-сигурното място. Само дето Шай не се сещаше къде точно беше то. Хората се щураха панически, все едно възможността от нападение на духове въобще не беше обсъждана досега, и правеха точно това, което им беше казано да не правят. Дърпаха упорития добитък, суетяха се в търсене на прибрани оръжия, в опити да спасят вещите си, децата си или просто стояха като истукани, вкопчени един в друг, все едно вече бяха пронизани, а ушите им — отрязани.

Големият фургон на Йосиф Лестек беше заседнал и няколко от мъжете се опитваха да го избутат.

— Зарежете го! — викна им Савиан. — Няма да се измъкнем оттук с актьорство! — И мъжете оставиха фургона да обещава с ярките си цветове първокласно театрално забавление на празната равнина около него.

Шай се запровира през гъмжилото в укреплението и се качи на фургона на Маджуд. На юг над разлюляната на вълни трева видя трима духове да яздят в кръг. Един протягаше нагоре покрито с шипове копие и на Шай й се стори, че ги чу да пеят пронизително и ведро. Суийт беше подпрял зареден арбалет на коляното си, потриваше замислено брадясалата си буза и също гледаше натам. Около него витаеше необяснимо спокойствие и Шай с радост се приюти в него.

— Как е момчето? — попита я той.

— Мъртво — отвърна тя и от това й се догади, но не се сещаше какво друго да каже.

— Ааа, проклятие! — Лицето на Суийт се изкриви в горчива гримаса. Той притвори клепачи и ги притисна с палец и показалец. — Проклятие. — Отвори очи и ги насочи отново към духовете на хоризонта. — Сега по-добре да гледаме ние да не го последваме.

Дрезгавото викане на Савиан продължаваше да се носи наоколо и хората започнаха да се качват по фургоните с лъкове в ръце, необиграни ръце и всякакви лъкове — чисто нови, никога досега насочвани към каквото и да било и същински реликви, отдавна излезли от употреба.

— Какво пеят тези? — попита Шай. Извади една стрела от колчана си и взе да я върти из пръстите си. Опипваше грапавините по дървото, все едно за пръв път пипаше нещо такова.

— Хм — изсумтя Суийт. — За ужасната гибел, която ни чака. Според тях е на път да ни споходи.

— Така ли е? — не се сдържа да не попита Шай.

— Зависи. — Мускулите по челюстта му заиграха под брадата и той бавно се изплю на земята. — От това дали това е цялата орда на Санджийд, или я е разделил на части и това е само една от тях.

— И кое от двете е?

— Предполагам, ще ги броим, като дойдат. Ако се окажат няколко дузини, ще знаем, че имаме шанс. Ако се окажат няколкостотин, ни чакат жестоки съмнения по въпроса.

Бъкхорм се покатери на фургона. Беше навлякъл дълга почти до коленете ризница, чийто край шляпаше при всяко движение по кожения му панталон — по-тесен и не по мярка.

— Защо се мотаем? — изсъска той. Явно поне за момента духовете бяха успели да го отърват от заекването. — Защо не тръгваме?

Суийт извърна бавно сивите си очи към него:

— Накъде да тръгваме? Наоколо няма замъци. — Погледна отново към равнината, празна, докъдето стигаше погледът, и към тримата духове, които продължаваха да яздят в кръг на билото на плитката долина. Пронизителното им пеене все така се носеше над тревата. — Това нищо тук е толкова добро, колкото и кое да е друго.

— По-добре да прекараме оставащото време в подготовка за това, което предстои, отколкото да бягаме от него. — Лам се беше изправил в цял ръст на съседния фургон. През последните няколко седмици беше събрал завидна колекция от ножове и в момента ги проверяваше един по един. Беше спокоен, невъзмутим, сякаш не се готвеше за битка за живота си, а стоеше пред нива, която трябваше да оре. Прекалено спокоен, като се замислеше Шай. Сякаш отдавна е искал да се заеме с тази нива, но едва сега му се удаваше възможност.

— Кой си ти? — попита тя.

Той вдигна за момент очи от остриетата на ножовете:

— Познаваш ме.

— Познавам един голям мекушав северняк, който и на муле не би вдигнал ръка. Познавам един просяк, който дойде във фермата посред нощ и остана да работи за корички хляб. Познавам човек, който люлееше на ръце брат ми и му пееше, когато имаше треска. Ти не си този човек.

— Аз съм този човек. — Той прекрачи разстоянието между двата фургона, разтвори ръце и я стисна в смазваща прегръдка. — Но не съм само това — чу го Шай да прошепва в ухото й. — Стой настрана от мен, Шай. — Лам скочи от фургона. — А ти да я пазиш! — каза на Суийт.

— Шегуваш ли се? — Възрастният скаут се прицелваше с арбалета. — Разчитам, че тя мен ще пази!

В този момент Плачеща скала нададе пронизителен крясък и посочи на юг.

Те се появиха иззад билото — излезли като от кошмар изчадия: реликви от отдавна отминала дива ера, назъбен от стотиците нащърбени метални и каменни остриета рояк. Всичките слушани с годините истории за кланетата и погромите им, на които Шай се беше смяла, я връхлетяха наведнъж и я оставиха без дъх.

— Свършено е с ушите ни — проплака някой.

— Все едно много ги ползвате в момента. — Суийт свали арбалета с мрачна усмивка. — На мен ми изглеждат като няколко дузини.

Шай приклекна и се опита да ги преброи, но някои от конете имаха изрисувани коне по телата им, други нямаха ездачи, едни носеха по двама, а на гърбовете на трети имаше плашила с форма на човешка фигура. Бяха направени от опънати върху пръчки платнища и плющяха издути от вятъра, надути като телата на удавници. И всичко това се размаза и затанцува пред насълзените очи на Шай — безумни, смъртоносни, неузнаваеми като чумата. Стори й се, че чу Темпъл да се моли. Прииска й се и тя да знаеше как.

— Кротко! — крещеше Савиан. — Задръж! — Шай нямаше представа какво искаше да каже с това. Един от духовете носеше качулка, осеяна с парчета от натрошено стъкло, които блестяха като скъпоценни камъни. Крещеше, а устата му беше застинала широко отворена. — Бий се и живей! Бягай и умри! — На нея открай време бягането й се удаваше повече, а само от мисълта за бой й призляваше. Ако имаше най-добър момент за бягане, цялото й същество крещеше, че е именно сега. — Под шибаната боя са просто хора! — Един от духовете се изправи на стремената и размаха окичено с пера копие. Той, тя или то не носеше дрехи — просто боя и огърлица от отрязани уши.

— Дръж се за другите или умри сам! — продължаваше да крещи Савиан.

Една от курвите, чието име Шай беше забравила, се изправи с лък в ръка и развяна от вятъра руса коса. Тя кимна на Шай и Шай й отвърна. Голди, така се казваше. Дръж се за другите. За това се казва задруга, нали така?

Първата стрела полетя. Изстреляна панически, безполезна и безобидна, тя падна в тревата далеч от целта. Последваха я други и Шай пусна своята към прииждащите духове. Дори не си направи труда да избира цел — бяха толкова много. Върховете на стрелите проблеснаха и изчезнаха в тревата и гърчещата се маса от човешки тела. Тук-там някой падна от седлото, някой и друг кон се откъсна от групата. Духът с качулката се свлече назад с късата стрела от арбалета на Савиан в намазаните си с боя гърди, но роякът връхлетя жалкия форт на задругата и го погълна. Конете се виеха около фургоните, изправяха се на задните си крака и вдигаха прахоляка, докато в един момент изрисуваните им тела станаха само тъмни, подобни на привидения фигури в мътилката. Виковете и крясъците на духовете, цвиленето на конете кънтяха отвсякъде — заплашителни и коварни като гласовете в главата на умопобъркан.

Около Шай западаха стрели. Една изсвистя и изтрака в един от сандъците. Втора се заби в чувала току до нея, а трета затрептя забита в капрата на фургона. Тя започна да вади стрела след стрела от колчана и да стреля, отново и отново, навсякъде и наникъде. Не спираше да крещи от страх, от ярост. Зъбите й щяха да се счупят от скърцане. Главата й се пръскаше от воя на духовете и от собствените й изсъскани ругатни. Закъсалият фургон на Лестек представляваше червена могила, по която се катереха и пълзяха тъмни фигури — сечаха я със секирите си, ръгаха с копията като ловци, успели да повалят огромен звяр.

Едно от понитата, цялото набодено със стрели, запреплита крака и падайки настрани, започна да хапе животното до себе си. Вторачена в него, Шай почти не забеляза прехвърлящия се през страничната преграда на фургона дух. Видя просто едно нарисувано с червена боя облещено око насред лицето му. Един от пръстите й попадна в устата на духа и задърпа бузата му, после двамата паднаха от фургона и се затъркаляха в прахоляка. Нечии силни ръце сграбчиха главата й, дърпаха я нагоре, извиваха врата й, а тя ръмжеше през стиснатите си зъби и се опитваше да намери пипнешком ножа си. Изведнъж главата й избухна в ярка светлина. Шумът заглъхна, стана неестествено тихо. Виждаше тътрещи се по земята крака. Вдигаха прахоляк и той я задавяше. Усети парене, разкъсваща болка под едното ухо. Закрещя и заблъска напосоки, но не можеше да се освободи.

Тогава тежестта отгоре й изчезна и Шай видя Темпъл вкопчен в духа. Двамата се боричкаха за почервенял от кръв нож. Изправи се ужасно бавно, изтегли с изтръпнала ръка меча от ножницата, пристъпи напред в люлеещия се свят пред очите си, наръга духа и в този момент осъзна, че беше наръгала Темпъл — двамата бяха така оплели тела, че не знаеше кое на кого е. Прокара ръка под брадичката на духа, притисна го здраво към себе си и опря острието на меча в гърба му. Натисна с всичка сила и продължи да натиска, докато не усети острието да престъргва кости и да влиза докрай. Ръката й беше цялата топла и лепкава.

Отгоре профучаха стрели — леки и ефирни като пеперуди, — падаха сред стадото и животните, някои вече с щръкнали от окървавените си гърбове пера на стрели, запръхтяха недоволно. Започнаха да се блъскат едно в друго. Един от братовчедите на Джентили се свлече на колене с две стрели в гърдите и корема, едната от които висеше пречупена.

— Там! Там! — Шай видя нещо да изчезва, завлечено под един от фургоните. Нечия ръка посегна да я хване за глезена и тя стовари ботуша си отгоре, залитна и за малко не падна. В следващия момент някой беше до нея и млатеше нещо на земята с лопата. Няколко от курвите ръгаха с копия друго нещо на земята, пищяха и ръгаха, все едно убиваха плъх.

Зърна пролука между два от фургоните и от другата си страна духовете. Бяха слезли от конете и нахлуваха в пролуката. Чу Темпъл да изпъшква нещо на неговия език, а някъде отстрани простенването на жена — а дали не беше собственият й глас? Изгуби самообладание и залитна назад с изкривено от страх лице, все едно още една крачка прашна земя между нея и духовете щеше да я спаси като щит. Когато първият дух се изправи насреща й, всякаква мисъл за бой я напусна окончателно. Онзи стискаше с двете си намазани с боя ръце дръжката на огромен меч с покафеняло от ръжда острие, а на лицето си носеше като маска човешки череп.

Изведнъж с нещо средно между рев и истеричен смях Лам изникна помежду им. Изкривеното му в гримаса лице наподобяваше само бегло онова на човека, когото познаваше, и я изплаши повече от маската на духа. Не видя замаха, само сивата дъга на острието, преди черепът на лицето на духа да изчезне в облак черни капки, а тялото му да се строполи на земята. Савиан стоеше на фургон и ръгаше с копие в нахлуващата крещяща тълпа. Плачеща скала млатеше с късата си тояга, присъединиха се други и започнаха да секат, да ръгат и да сипят ругатни на всеки език в Кръга на света. Започнаха да ги изтикват назад и навън от укреплението. Лам замахна отново и преви на две нечие тяло, срита изпречил се в краката му труп, посече някого в гърба и белите парченца от натрошените кости се откроиха ясно на червения фон. Продължи да сече напред, протегна се, издърпа отнякъде един дух. Онзи се гърчи и извива в опит да се отскубне от юмрука му, но той просто му разби главата в ръба на една бъчва.

Шай знаеше, че трябва да стане и да помогне на останалите, но вместо това просто седна на колелото на фургона и повърна под погледа на лежащия пред нея Темпъл, който я зяпаше от земята, стискайки с ръка хълбока си, където го бе наръгала.

Видя Корлин, спокойна както винаги въпреки опръсканите си в кръв до лактите ръце, захапала със зъби конеца, да шие рана на крака на Маджуд. Дрезгавият глас на Савиан отново се извиси, раздаваше заповеди за сближаване на фургоните, затваряне на пролуката и изхвърляне на труповете навън, за да им станело ясно, че сме готови за още. Шай определено не беше готова за повече. Стисна коленете си, за да спрат да треперят. От едната страна на лицето й се стичаше кръв и косата й беше залепнала от нея. Седеше и зяпаше трупа на духа, когото беше убила.

Бяха просто хора, както каза Савиан. Сега, когато можеше да види добре, това беше момче, не по-възрастно от Лийф. Не по-възрастно, отколкото беше Лийф. Петима от задругата бяха мъртви. Братовчедът на Джентили с двете стрели. Две от децата на Бъкхорм бяха открити с отрязани уши под един от фургоните, а една от курвите беше изчезнала и никой не знаеше нито кога, нито как я бяха отмъкнали духовете.

Малцина се бяха отървали без нито една драскотина, но дори и те, знаеше Шай, до края на живота си щяха да се стряскат в съня си от спомените за този ден. Тя не можеше да накара ръцете си да спрат да треперят. Едното й ухо гореше от болка, там, където духът беше започнал да си прибира трофея. Не знаеше дали е просто порязване, или ухото й се крепи на парче кожа и не искаше да разбира.

Но трябваше да стане. Замисли се за Роу и Пит там някъде в пустошта, изплашени като нея, и мисълта наля нови сили в краката й. Тя изскърца със зъби, изпъшка и се покатери с мъка на фургона на Маджуд.

Отчасти се надяваше, че духовете ще са изчезнали като дим, разнесен от вятъра, но те бяха още там, все така част от този свят — препускаща в безпорядък тълпа, гневни крясъци, провлечено припяване, святкащи стоманени остриета.

— Опазила си ушите си, гледам? — каза Суийт, опипа с палец раната на главата й и това я накара да примижи от болка. — За една бройка.

— Пак ще дойдат — промърмори Шай и се насили да не извръща очи от духовете.

— Може би, а може би не. Само ни пробваха. Да видят дали си струва да ни ударят както трябва.

Савиан се покатери на фургона. Лицето му беше по-свъсено от всякога, а очите му бяха присвити на тънки цепки.

— Ако аз бях един от тях, нямаше да си тръгна, докато не избия всички до крак.

Суийт се загледа замислено в равнината. Явно това добре му се удаваше.

— За наш късмет, не си един от тях. Може и да изглежда най-обикновен дивак, но нашият дух мисли практично. Лесно се пали, вярно, но не е злопаметен. Ако се окажем костелив орех, най-вероятно ще поискат да преговаряме. Ще опитат да измъкнат каквото могат под формата на месо и пари и ще тръгнат да търсят по-лесна плячка.

— Можем да се откупим? — попита Шай.

— Не е много сътвореното от Божията ръка, дето да не можеш да купиш, ако имаш с какво — отвърна Суийт. — Надявам се — промърмори под нос.

— И след като им платим — изръмжа Савиан. — Какво ще ги спре да не тръгнат след нас и да ни избият, когато им хрумне?

Суийт сви рамене:

— Като искаш предсказуеми хора, да си беше останал в Старикланд. Това е Далечна страна.

В този момент накълцаната от остриетата на секирите врата на фургона на Лестек се отвори с трясък и на прага застана самият славен актьор — по нощница, със зачервени очи и чорлава побеляла коса:

— Проклети критици! — избумтя той и размаха една празна тенекиена кутия към духовете в далечината.

 

 

— Всичко ще се оправи — каза Темпъл на сина на Бъкхорм. На втория му син, така мислеше. Не на някой от убитите. Естествено, че не на някой от тях, защото за тях нищо нямаше да се оправи, за тях всичко беше свършило. Подобна мисъл обаче нямаше да утеши брат им, затова Темпъл просто повтори: — Всичко ще е наред. — Опита се да прозвучи уверено и така, сякаш силните удари на сърцето му, да не споменаваме тръпнещата болка от задника му, не караха гласа му да трепери при всяка дума. Смешна работа е това — ранен в задника. Ама не е.

— Ще е наред — каза отново, все едно, натъртвайки на думата, й придаваше достоверност.

Спомни си как Кадия му каза точно това, когато започна обсадата и цял Дагоска беше в пламъци. Беше пределно ясно, че нищо няма да е наред, но му стана по-леко, знаейки, че някой има силите да изрече лъжата. Затова Темпъл стисна рамото на сина на Бъкхорм и повтори:

— Всичко… ще е… наред. — Този път гласът му не потрепери толкова и момчето кимна, а Темпъл усети прилив на сили от това, че успя да даде сили другиму. Зачуди се колко ли щяха да траят тези сили, когато духовете се върнеха.

Бъкхорм заби лопатата в пръста до гробовете. Още беше с дългата ризница, все така закопчана накриво и усукана отпред. Той избърса с опакото на ръката потното си чело и остави черно петно от прахоляк.

— Ще означава много за нас, ако къ… къ… кажеш нещо.

— Наистина ли? — примига насреща му Темпъл. Какво пък, помисли си, понякога от безполезна уста излизат стойностни думи.

Повечето от хората в задругата бяха заети да стягат импровизираното укрепление, да зяпат в хоризонта и да гризат ноктите си до кръв или просто се паникьосваха от собствената си предстояща смърт, за да обърнат внимание на чуждата. Затова край петте купчини прясно нахвърляна пръст застанаха Бъкхорм, стъписаната му жена и остатъкът от домочадието им, състоящо се от осем деца, чиито лица изразяваха различни степени на тъга, ужас и дори щастливо неведение и неуместно добро настроение; две от курвите и техният сводник, който по време на битката никакъв го нямаше, но поне сега се беше появил навреме, за да помогне с копаенето на гробовете; Джентили и двамата му братовчеди; Шай, намусена и вторачена в пръстта на гроба на Лийф, стиснала дръжката на лопатата така, че кокалчетата на ръката й бяха побелели. Имаше малки ръце, забеляза ни в клип ни в ръкав Темпъл и усети, че го обзема неочаквана симпатия към нея. Или може би бъркаше симпатия със самосъжаление. Най-вероятно беше второто.

— Боже — изграчи дрезгаво той и се покашля. — Изглежда… понякога… че не си наоколо. — С всичките кръвопролития и погроми, на които се беше нагледал, поне според него не просто не беше наоколо, а въобще не съществуваше. — Но аз знам, че си — излъга Темпъл. Така де, не му плащаха да говори истината. — Защото ти си навсякъде. Около нас и в нас. И ти бдиш над нас. — Не се справяш особено добре, но от Бог какво повече да искаш. — Затова те моля… умолявам те да бдиш над тези момчета, погребани в чужда земя, под непознато небе. И над тези мъже и жени също. Знаеш им прегрешенията, но знаеш, че дойдоха да съградят нещо ново в тази пустош. — Темпъл усети сълзите му да напират, прехапа устни, вдигна лице към небето и ги прогони с мигане. — Приеми ги в обятията си и им дай покой. Никой не го заслужава повече от тях.

Останаха за момент над гробовете, притихнали, умислени. Вятърът развя протритите краища на палтото на Темпъл и преметна кичури от косата на Шай през лицето й. Накрая Бъкхорм протегна ръка и в шепата му лъснаха няколко монети:

— Благодаря ти.

Темпъл внимателно избута назад мазолестите му пръсти, затвори шепата му й я стисна с две ръце:

— За мен беше чест. — Думите не променяха нищо. Нямаше да върнат децата. Затова нямаше да вземе парите, колкото и да бе голям дългът му.

Беше започнало да притъмнява и небето на запад розовееше, нарязано от черните облаците като вълни по гладко море, когато Суийт най-накрая слезе от фургона на Маджуд:

— Искат да преговаряме! — извика той. — Запалиха огън на половината разстояние до лагера си и чакат да отидем да говорим.

Изглеждаше адски доволен от факта, помисли си Темпъл. Сигурно той самият трябваше да е доволен, но сега седеше на земята до гроба на Лийф, извърнат на една страна, за да не пада тежестта на раната на задника му, и се чувстваше така, сякаш нищо на този свят не беше в състояние да му донесе каквато и да е радост.

— Сега искат да говорим — отбеляза жлъчно Лулайн Бъкхорм. — След като двете ми момчета са мъртви.

— По-добре сега, отколкото след като и останалите ти момчета ги последват — отвърна Суийт с горчива гримаса. — По-добре да тръгвам.

— Аз също идвам — каза Лам. По едната страна на лицето му все още се виждаха засъхнали пръски кръв.

— Аз също — каза Савиан. — Да съм сигурен, че копелетата няма да се опитат да ни въртят номера.

Суийт прокара замислено пръсти през брадата си:

— Така да бъде. Няма да навреди, като им покажем, че имаме желязо в жилите.

— Аз също ще дойда. — Маджуд закуца напред с изкривено от болка лице и блеснал на показ златен зъб. Единият крачол на панталона му се вееше, срязан от Корлин, за да зашие раната на крака му. — Заклех се никога повече да не те оставям да се пазариш от мое име.

— Ти не мърдаш никъде — отвърна Суийт. — Ако нещата загрубеят, ще трябва да бягаме, а теб не те виждам да тичаш с този крак.

Маджуд отпусна внимателно тежестта си на ранения крак, примижа от болка и кимна към Шай:

— Тогава тя отива на мое място.

— Аз? — смотолеви Шай. — Да преговарям с проклетите копелета?

— Нямам вяра на друг да се пазари от мое име. Партньорът ми Кърнсбик винаги настоява за най-добрата цена.

— Започвам да мразя човека, без да съм го срещала.

Суийт поклати глава:

— Не мисля, че Санджийд ще погледне с добро око на това жена да преговаря с него.

Ако до момента се беше колебала, според Темпъл след тези думи Шай вече беше взела решение.

— Ако мисли практично, ще го преживее. Да вървим.

 

 

Седяха в полукръг около пращящия огън, на стотина крачки от скалъпеното укрепление на задругата, а огньовете на лагера им блещукаха в далечината от другата страна. Духовете. Ужасът на равнината. Диваците от Далечна страна.

Шай искаше да ги мрази с цялата си душа и сърце, но когато се замислеше за това, единственото, което й идваше наум, беше Лийф в студената земя и й призляваше от мисълта за безсмислената му смърт. А също за брат му и за нейния също, които все още бяха някъде там, в неизвестност, и от това се чувстваше изстискана до капка и с огромна празнина в душата. Освен това, като ги видя отблизо, седнали кротко край огъня, без бойни викове и смъртоносни оръжия, се замисли дали някога беше виждала по-окаяна сбирщина от тях. Сигурно не, при все че през по-голямата част от живота си бе заобиколена от отчаяние, а през останалата — от нищета.

Бяха облечени в подобия на дрехи, съшити от опърпани полуощавени кожи, парчета от всевъзможни, явно събирани оттук-оттам дрехи, а под тях бяха бледи и кльощави. Един се беше ухилил до уши, сигурно при мисълта за богатствата, които ги очакваха, а в устата си имаше един-единствен прогнил зъб. Друг гледаше сериозно изпод ръба на преправен на шлем меден чайник, чийто чучур стърчеше напред над челото му. Възрастният, който седеше в средата, Шай взе за великия Санджийд. Имаше наметало от пера, а под него потъмнял от времето метален нагръдник, с който някой генерал от Старата империя преди хиляда години много се бе гордял. На врата му висяха три огърлици от човешки уши — явно доказателство за мъжеството и силата му, само дето в момента беше далеч от най-добрата си форма. Дишаше тежко, с дълбоко хриптене, съсухреното му лице беше цялото сбръчкано и от единия ъгъл на провисналата му уста се проточваше лига.

Възможно ли бе тези достойни за посмешище жалки подобия на хора да са чудовищата, които по-рано връхлетяха с вой и крясък укреплението им? Трябваше да знае отговора. Да си спомня урока, научен от годините, през които тя самата бе страховит бандит — между страховития и окаяния няма много разлика в зависимост от това откъде ще го погледнеш.

Всъщност, ако нещо я плашеше в момента, това бяха възрастните мъже от нейната страна на огъня — прорязаните от дълбоки бръчки лица, които на подскачащата светлината от огъня изглеждаха дяволски и непознати, святкащите очи насред тъмните сенки под челата, хладният блясък на острието на стрелата в заредения арбалет на Савиан, чепатото лице на Лам, грубо като усукано вековно дърво, прорязано от стари белези, безизразно, с нищо неподсказващо мислите в главата му, дори за Шай, която го познаваше от толкова години. Най-вече за нея може би.

Суийт кимна почтително и каза няколко думи на езика на духовете, придружени от широки жестове с двете ръце. Санджийд отвърна бавно и пресипнало, разкашля се, но успя да добави още няколко думи.

— Просто разменяме любезности — обясни Суийт.

— Не виждам причина да любезничим — скастри го Шай. — Да приключваме и да се връщаме.

— Ние можем да говорим с вашите думи — каза един от духовете на общия език. Имаше странен акцент, звучеше така, сякаш устата му бе пълна с чакъл. Беше млад и седеше от едната страна до Санджийд, най-близо от останалите. Сигурно беше синът му. — Казвам се Локуей.

— Хубаво — покашля се Суийт. — Това, дето стана, е от шибано по-шибано, прав ли съм, Локуей? Нямаше нужда да умират хора. Виж каква стана. Трупове и от двете страни и защо, за да стигнем дотук, откъдето можеше да почнем, ако просто бяхте дошли с едното: „Как е?“.

— Всеки, който прекрачва границите ни и стъпва на наша земя, отговаря с живота си — отвърна Локуей.

Явно се взимаше много на сериозно, каза си Шай, малко пресилено от човек със свален от някой съюзнически кавалерист съдран панталон, с парче боброва кожа на чатала.

Суийт изсумтя подигравателно:

— Обикалям тези земи, отпреди ти да засмучеш циците на майка си, момче. И сега ти ще ми казваш къде мога да яздя и къде — не, така ли? — Той се изплю в огъня.

— На кого му дреме кой по коя земя язди? — викна Шай. — Пък и не е земя, дето нормален човек би искал.

Младият дух се навъси:

— Има остър език тази.

— Майната ти.

— Стига — изръмжа Савиан. — Ако ще се договаряме, да се договаряме и да си ходим.

Локуей погледна още веднъж смръщено Шай, наведе се към Санджийд и зашепна в ухото му. Така нареченият император на равнината го изслуша, замисли се за момент и изграчи нещо в отговор.

— Пет хиляди от сребърните ви марки — обяви Локуей, — двайсет животни от стадото, още толкова коне и си тръгвате с уши на главите. Това е думата на страховития Санджийд. — Старият дух вирна брадичка и изръмжа в подкрепа на думите му.

— Ще получите две хиляди — каза Шай.

— Три хиляди тогава, но и животните. — Уменията му да се пазари, бяха по-жалки и от облеклото му, каза си Шай.

— С моите хора се разбрахме за две хиляди. Колкото до животните, получавате дузината крави, дето бяхте достатъчно глупави да убиете със стрелите си, и това е всичко. Коне не.

— Тогава може би ще дойдем и ще си ги вземем сами — отвърна Локуей.

— Може да дойдете и да се пробвате.

Физиономията му се изкриви в гримаса и той понечи да каже нещо, но Санджийд докосна рамото му и без да откъсва поглед от Суийт, смотолеви нещо. Възрастният скаут кимна и младият дух стисна сърдито устни.

— Великият Санджийд приема предложението ви — каза накрая.

Суийт потри длани в крачолите на кръстосаните си крака и се усмихна:

— Добре тогава. Хубаво.

— Ъхъ. — Устните на Санджийд се разтеглиха в крива усмивка.

— Договорихме се — обяви Локуей. Той обаче не се усмихваше.

— Така да бъде — каза Шай. И на нея не й беше до смях, беше скапана от умора и искаше просто да легне и да спи.

Лам се надигна бавно от мястото си. Изправи се и с кървавочервеното небе и залеза зад гърба си, приличаше на огромна черна канара.

— Аз имам по-добро предложение.

Прескочи огъня с един скок и изпод подметките му хвръкнаха искри. В ръката му проблесна в оранжево стомана и Санджийд се изтъркаля настрани, стиснал с ръка гърлото си. Арбалетът на Савиан изтрака и духът с чайника на главата падна със стрела в устата. Един от духовете скочи на крака, но Лам заби ножа до дръжката в темето му и звукът беше същият като при цепенето на дърва.

Локуей скачаше на крака в момента, в който Шай се опитваше да направи същото, но Савиан се хвърли напред, сграбчи го за гърлото и двамата се изтърколиха на земята. Духът започна да се бори, да рита с крака, стискаше дръжката на късата си брадвичка, но беше прикован към земята с извърната към небето озъбена физиономия.

— Какво правиш? — извика Суийт, не че имаше някакво място за съмнения какво точно ставаше.

Лам държеше последния дух с едната ръка, а с другата го млатеше с юмрук в лицето, избивайки и последните оскъдни останки от зъби. Удряше така бързо, че Шай не можа да преброи колко пъти. Ръкавът на ризата му плющеше при всеки замах, юмрукът хрущеше в лицето на духа и така, докато тъмното очертание на главата му не изгуби напълно формата си. Накрая захвърли небрежно безжизненото му тяло в огъня и то зацвърча в пламъците.

Суийт отстъпи назад от хвръкналия облак искри:

— Мамка му! — Той зарови пръсти в посивялата си коса и я задърпа, сякаш се чудеше какво става.

Шай определено не можеше да повярва, че всичко това се случваше. Беше изтръпнала от ужас, все още на земята, вторачена в мятащия се на земята Локуей, прикован от здравата хватка на Савиан.

Санджийд се надигна, залитайки, стиснал с едната си ръка гърло, а другата, протегната напред, драпаше във въздуха с лъснали от кръв пръсти. Имаше нож, но Лам го очакваше да посегне към него. Хвана китката му, изви я настрани и го свали на колене на земята, главата му почти опря в тревата и от устата му се проточиха кървави лиги. Натисна с ботуш плешката му, изтегли меча си от ножницата и стоманата изсъска тихо. Спря за момент, протегна шия на едната страна, после на другата, вдигна острието и го стовари с всичка сила. Чу се едно глухо „туп“. Последва второ, трето, после Лам свали крак, наведе се и вдигна главата на Санджийд за косата. Беше жалка гледка — с една разцепена дълбоко буза, където един от ударите на меча се беше отклонил от шията.

— Това е за теб — каза Лам и подхвърли главата в скута на младия дух.

Задъхан, все още с една от ръцете на Савиан през гърдите си, под чийто набран нагоре ръкав се подаваше тъмна татуировка, Локуей я зяпна облещен. Погледът му запрескача от главата в скута му към лицето на Лам и обратно, после оголи зъби и изсъска:

— Ще дойдем за теб! Преди изгрев, в тъмнината, ние ще дойдем за теб!

— Не — усмихна се Лам и оголените му зъби, очи и струйките кръв по лицето му заблестяха на светлината на огъня. — Преди изгрев… — Той коленичи пред безпомощния дух. — В тъмнината… — Погали нежно бузата му и трите пръста на лявата му ръка оставиха три размазани ивици кръв по бледата му кожа. — Аз ще дойда за вас.

 

 

Чуха шумове в мрака. Първоначално гласове, заглушени от вятъра. Някои питаха какво говорят, други им изсъскаха да млъкват, че така не можели да чуят нищо. После Темпъл чу вик и сграбчи рамото на Корлин, а тя избута ръката му.

— Какво става? — попита Лестек.

— Откъде да знаем? — сопна му се Маджуд.

Видяха сенките край огъня да се разместват, някакво движение и всички ахнаха едновременно от уплаха.

— Това е капан! — извика лейди Ингълстад и един от сулджуките започна да бръщолеви несвързано на език, който дори Темпъл не беше чувал.

Настана паника и всички запристъпяха стреснато назад. За най-голям срам, Темпъл взе дейно участие в това.

— Въобще не трябваше да ходят там — изграчи Хеджес, все едно през цялото време беше бил против идеята.

— Всички да се успокоят. — Гласът на Корлин както обикновено беше силен и дори не трепна от страх.

— Някой идва! — Маджуд посочи в тъмното.

Последва нов пристъп на паника, ново пристъпяне назад и този път Темпъл беше един от първите.

— Никой да не стреля! — проехтя в тъмнината дрезгавият бас на Суийт. — Само това ми трябва след ден като тоя! — Възрастният скаут пристъпи в светлината на факлите с вдигнати ръце, следван по петите от Шай.

Откъм задругата се разнесе обща въздишка на облекчение, тази на Темпъл — една от най-силните — и някой изтъркаля две от бъчвите, за да пропуснат в укреплението завръщащите се от преговорите.

— Какво стана?

— Говориха ли?

— В безопасност ли сме?

Суийт не отговори, просто стоеше с ръце на кръста и клатеше бавно глава. Шай гледаше свъсено. Савиан се появи отзад, но присвитите му очи не издаваха нищо.

— Е? — попита Маджуд. — Сключихме ли сделка?

— Все още обмислят предложението ни — отвърна Лам, който вървеше най-отзад.

— Какво предложихте? Какво стана, за бога?

— Той ги уби — промърмори тихо Шай.

Настъпи тишина.

— Кой кого уби? — изписка объркано лорд Ингълстад.

— Лам уби духовете.

— Не преувеличавай — каза Суийт. — Остави един да си върви. — Побутна нагоре шапката си и седна тежко до колелото на един от фургоните.

— Санджийд? — изръмжа Плачеща скала. Суийт поклати глава. — О…

— Ти… ги уби? — попита Темпъл.

Лам сви рамене:

— Ако някой тръгне да те убива, тук може и да е прието да му платиш за услугата. Но там, откъдето идвам аз, правим нещата иначе.

— Убил ги е? — каза Бъкхорм с облещени от ужас очи.

— И добре е направил! — извика жена му. — Поне някой има куража да го направи! Получиха си заслуженото! За двете ми мъртви момчета!

— Имаме още осем живи, за които да мислим — отвърна й Бъкхорм.

— Да не забравяме и всеки от задругата! — добави лорд Ингълстад.

— Постъпи правилно — изръмжа Савиан. — Заради онези, които умряха, и заради онези, които оцеляха. Имате ли им вяра на тия шибани диваци? Платиш ли на човек, който те е наранил, само го учиш да посегне отново. По-добре да се научат да се страхуват от нас.

— Ти така казваш! — сопна му се Хеджес.

— Да, така казвам — отвърна сдържано Савиан. — Погледнете го откъм добрата му страна — спестихме доста пари.

— Жалка утеха, ако щъ… щъ… ще ни коства главите! — отвърна сърдито Бъкхорм.

Споменаването на парите явно беше убедило поне Маджуд.

— Все пак мисля, че трябваше да направим този избор заедно — каза той.

— Избор между това да те убият или да умреш, не е никакъв избор. — Лам разбута безцеремонно насъбралите се хора от задругата, все едно въобще не бяха там, и се настани край най-близкия огън.

— Що за хазарт е това?

— Залагаш човешки живот, нашия живот!

— Струваше си да опитаме.

— Ти разбираш от тези неща — обърна се Маджуд към Суийт. — Ти какво казваш по въпроса?

Възрастният скаут разтри тила си:

— Какво има за казване? Свършена работа. Няма връщане назад. Освен ако племенницата ти не е толкова добра лечителка, че да зашие обратно главата на Санджийд — каза на Савиан.

Савиан не отговори.

— Така си и мислех. — Суийт се качи на фургона на Маджуд, застана зад набучения със стрели сандък и се загледа в равнината, черна като небето над нея, само че без звезди.

Темпъл беше прекарал много и дълги безсънни нощи. Нощта, в която гуркулите най-после пробиха градските стени и ядачите дойдоха за Кадия. Нощта, в която Инквизицията претърсва бедняшкия квартал на Дагоска за предатели. Нощта, в която умря дъщеря му, а после, скоро след това, тази, в която жена му я последва. Но по-дълга от тази не беше преживявал.

Хората стояха вторачени в мастилено черната празнота и от време на време някой вдигаше фалшива тревога заради въображаемо движение. Чуваха се гърлените викове на един от предприемачите, който лежеше със стрела в корема и когото Корлин не очакваше да изкара нощта. По заповед на Савиан, който междувременно беше спрял да дава съвети и по всеобщо съгласие бе поел командването в свои ръце, бяха нахвърляни запалени факли от външната страна на укреплението. Светлината им беше още по-лоша и от тъмнината, защото извън осветения кръг около тях човек неминуемо виждаше само смъртна опасност.

Темпъл и Шай седяха заедно в пълно мълчание, а липсата на Лийф бе повече от осезаема. Лам хъркаше блажено и от това и бездруго едва влачещото се време се проточваше до безкрайност. Накрая Шай оклюма, сложи глава на рамото му и заспа. Темпъл се изкуши за момент да я избута от себе си и право в огъня, но се отказа. В края на краищата това може би беше последната му възможност за човешка физическа близост. Ако не броеше духа, който щеше да го убие на сутринта, естествено.

В момента, в който просветля достатъчно, Суийт, Плачеща скала и Савиан яхнаха конете и тръгнаха към дърветата, а останалата част от задругата с прималели от страх сърца и изнурени от безсъние очи, вкопчени в оръжия или един в друг, се качиха по фургоните.

Тримата ездачи се появиха почти веднага. Извикаха отдалеч, че от другата страна на дърветата огньовете на духовете, в които бяха изгорили мъртвите си, още тлеели.

Но си бяха тръгнали. Оказа се все пак, че наистина мислят практично.

Изведнъж цялата задруга се оказа единодушна в ентусиазма и подкрепата си за смелостта и действията на Лам. Лулайн Бъкхорм и съпругът й му благодариха през сълзи от името на мъртвите си синове. Джентили, на младини очевидно, щял да направи абсолютно същото. Хеджес също, ако не бил осакатеният му крак, пострадал при изпълнение на войнския му дълг в битката за Осранг. Две от курвите предложиха да възнаградят Лам, който изглеждаше готов да приеме, докато Шай не отказа от негово име. Лестек се покачи на фургона си и предложи с треперещ от вълнение глас Лам да бъде възнаграден с четиристотин от спестените марки и той изглеждаше готов да откаже, докато Шай не прие от негово име.

Лорд Ингълстад плесна Лам по гърба и му предложи глътка от най-доброто си бренди, отлежавало в продължение на двеста години в избата на семейното му имение в Келн, което в момента, за беда, било собственост на кредиторите му.

— Приятелю — каза благородникът, — ти си един проклет герой, това си ти!

Лам извърна поглед настрани към него, докато отпиваше от бутилката:

— За проклет, проклет съм.