Джо Абъркромби
Червена страна (15)

Божият гняв

— Не ми харесва този облак! — извика Лийф и махна от лицето си няколко кичури коса, но вятърът моментално ги грабна и ги плесна обратно там.

— Ако адът има облаци — промърмори Темпъл, — ще да изглеждат точно като този.

Облакът представляваше сиво-черна планина на хоризонта — висока, докъдето му стигаше погледът, вряща колона, засенчила слънцето и придаваща войнствен вид на небето по краищата й. И всеки път, когато го поглеждаше, беше все по-близо. От цялата необятна Далечна страна, която да покрие в сянката си, как така право към него бе тръгнал? Очевидно притежаваше необясним магнетизъм по отношение на опасностите.

— Да палим огньовете и да се връщаме при фургоните! — извика на Лийф.

Все едно малко дъски и брезентово чергило бяха сигурно убежище срещу предстоящата да се изсипе на главите им бяс на небесата. Вятърът определено не беше на негова страна. Нито ръмежът, който започна. Нито пък дъждът, който го последва и който го блъсна сякаш от всички страни едновременно, пронизвайки протритите му дрехи с такава лекота, все едно въобще не съществуваха. Той се приведе още по-ниско над малката купчинка кравешки тор, която вече се размиваше в ръцете му и бързо се връщаше към първоначалната си, доста по-миризлива форма на съществуване, и като не спираше да ругае, продължи с опитите да я запали от тлеещата главня.

— Кофти работа е да палиш мокри лайна, а? — провикна се Лийф.

— Признавам, не е най-приятната работа, която някога съм вършил — отвърна Темпъл, но като се замисли, май всичко, което беше работил досега, включваше същото неприятно усещане на пълна безсмисленост.

Чу конски тропот, обърна се и видя Шай да скача от седлото, придържайки с една ръка шапката на главата си. Наложи се да дойде почти до него, за да надвика вятъра, и Темпъл моментално установи, че мислите му са другаде — върху ризата й. Беше залепнала по тялото й от дъжда, най-горното й копче беше разкопчано и разтворената й яка разкриваше малък триъгълник от загоряла от слънцето кожа и част от бледата кожа около него, лъснали от водата изпъкнали ключици и може би едва загатнати…

— Казах, къде е стадото? — изкрещя в лицето му Шай.

— Ъ… — Темпъл посочи с палец през рамо. — Сигурно на миля зад нас!

— Бурята ги плаши. — Лийф беше присвил свирепо очи, заради вятъра най-вероятно, но може би заради Темпъл, беше му трудно да прецени.

— Бъкхорм се притесняваше да не се пръснат. Прати ни да запалим огньове около лагера. — Темпъл посочи полукръга от десетина огньове, които бяха успели да запалят преди дъжда. — Може да ги отклонят, в случай че се втурнат панически насам. — Добави, но като се замисли, едва тлеещият резултат от усилията му нямаше да успее да отклони и стадо агънца. Вятърът духаше силно, скубеше дима и го носеше из равнината. Брулеше високата трева и я караше да поляга на вълни и да се върти на спирали. — Къде е Суийт?

— Нямам представа. Ще трябва да се оправяме сами. — Тя го повлече за ръкава. — Няма да запалиш нищо повече в тоя дъжд! Да се връщаме при фургоните!

Тримата се запрепъваха през проливния дъжд, блъскани непрестанно от талазите на вятъра, и Шай трябваше да влачи подплашения си кон за оглавника. Равнината беше потънала в странен сумрак и те не видяха фургоните чак докато едва не се блъснаха в тях. Бяха в пълен безпорядък. Около тях хората водеха отчаяна битка — теглеха воловете, правеха опити да спънат паникьосани коне, да привържат непокорния добитък или просто се бореха с връхните си дрехи, които вятърът беше превърнал в плющящи врагове.

Ашджид стоеше насред всичко това — с трескаво облещени очи и вдигнати към изливащите се небеса кльощави ръце, — а малоумният му последовател беше коленичил в краката му. Приличаха на статуя на някой пророк мъченик.

— Никой не може да избяга от небесата! — пищеше Ашджид и сочеше нагоре. — Не можеш се скри от Бог! Бог вижда всичко!

Според Темпъл той беше от най-опасния тип свещеници — истински вярващ.

— Не си ли забелязал, че Бог много го бива във виждането — провикна се той, — но в помагането никакъв го няма?

— Имаме по-големи проблеми от един глупак и малоумния му последовател — скастри го Шай. — Трябва да доближим фургоните един до друг. Ако стадото се втурне през лагера, кой знае какво може да стане!

Дъждът вече се лееше на талази и Темпъл беше подгизнал така, все едно се беше къпал с дрехите. Първата от няколко седмици насам, като се замислеше. Видя Корлин, оголила зъби, със залепнала от дъжда коса. Бореше се с въжето в опит да привърже плющящия край на брезентовото чергило на фургон. Лам стоеше до нея, подпрял с рамо друг фургон, и буташе ли, буташе, все едно можеше да го помести. Всъщност фургонът едва помръдваше, но помръдваше. Двама от опърпаните сулджуки притичаха до него и тримата заедно успяха да го задвижат напред. Лулайн Бъкхорм качваше едно по едно децата си във фургона и Темпъл й се притече на помощ.

— Покайте се! — изкрещя пронизително Ашджид. — Това не е просто буря, това е Божият гняв!

Савиан го сграбчи за дрехата и го придърпа към себе си:

— Това е просто буря. Продължавай да дрънкаш и ще ти покажа аз Божия гняв! — Извика в лицето му той и го хвърли на земята.

— Трябва да… — Устните на Шай продължиха да се движат, но вятърът удави думите. Тя го дръпна и той се запрепъва след нея. Беше само на крачка-две от нея, но имаше чувството, че ги делят мили разстояние. Беше тъмно като нощ, водата се стичаше на ручеи по лицето му, трепереше от студ и страх и ръцете му висяха безпомощно. Озърна се и изведнъж загуби ориентация. Обзе го паника.

Накъде са фургоните? Къде е Шай?

Съзря наблизо един от огньовете — още тлееше сред облак искри в сумрака — и затича, залитайки, натам. Вятърът го пресрещна като затръшваща се врата, но той продължи да напира насреща му, залиташе като пиян, препъваше се, но продължи да напредва. Изведнъж един по-коварен порив дойде изневиделица от другата му страна, събори го на земята и го затъркаля по тревата. До ушите му долетя пронизителното пищене на Ашджид — този път призоваваше Бог да покоси неверниците.

Доста строго, каза си Темпъл. Не можеш да се насилиш да вярваш, нали така?

Запълзя на четири крака, не смееше да се изправи от страх, че вятърът ще го понесе и ще го отвее до някое далечно място, където костите му ще останат да се белеят върху непознала човешки крак земя. Проблесна светкавица и разсече тъмнината, разкривайки пред очите му страховита картина — откроени на тъмния фон, обкантени в бяло фургони, застинали около тях човешки фигури във всевъзможни пози и всичкото това надрано от белите черти на дъждовните капки. Миг по-късно всичко отново потъна в тъмнина.

Последва гръмотевица. Грохотът й сякаш накара земята да потрепери и Темпъл усети коленете му да омекват. Но гръмотевиците постепенно заглъхват, а грохотът на тази ставаше все по-силен. Земята вече със сигурност се тресеше. В този момент осъзна, че това не беше гръмотевица. Бяха копита. Стотиците трамбоващи копита на стадото. Гигантска, подплашена от бурята, тежаща тонове плът се носеше към него — безпомощен, на четири крака в тревата. Проблесна нова светкавица и той ги видя. Тъмнината им придаваше чудовищен вид — едно огромно изчадие със стотици рога, вряща, препускаща през равнината маса.

— О, боже! — прошепна Темпъл. Колко сука и въртя, а ето как ледената хватка на смъртта отново е стиснала гърлото му. — О, боже!

— Ставай, шибан идиот такъв!

Някой го задърпа нагоре, а последвалата светкавица освети лицето на Шай — без шапка, със залепнала за главата коса и изкривени от напрежение устни, разкриващи решително стиснати зъби. Темпъл никога не бе изпитвал такава радост от извикана в лицето му обида. Тръгна след нея. Вятърът ги връхлетя и двамата с Шай се запрепъваха под напорите му. Пороят вече наподобяваше легендарния потоп, с който Бог наказал арогантността на жителите на древния Сипот. Грохотът на стадото и на гневното небе се сляха и заехтяха в общ ужасяващ тътен.

Две светкавици проблеснаха почти едновременно и осветиха зейналата задната част на фургон. Брезентовото чергило се мяташе яростно, а под него Темпъл видя протегната навън ръка и облещеното лице на Лийф. Момчето крещеше нещо, но вятърът го заглушаваше напълно.

Ръката сграбчи неговата и той бе изтеглен нагоре и във вътрешността на фургона. Следващата светкавица освети Лулайн Бъкхорм, няколко от децата й, две от курвите и един от братовчедите на Джентили, сгушени един до друг между чували и бъчви, подгизнали от вода, сякаш току-що бяха преплували река. Темпъл видя Лийф да издърпва и Шай във фургона, а от това, което чу, покрай колелата вече бушуваше същинска река. С общи усилия тримата успяха да се преборят с плющящото чергило на фургона.

Темпъл се дръпна назад в тъмнината и усети някой да прави същото до него. Може би Шай, може би Лийф или братовчедът на Джентили — беше му все едно.

— Мили боже — прошепна, — какво време си имате тук.

Никой не отговори. Не знаеха какво да отвърнат, бяха прекалено изтощени, за да го направят, или пък просто не го чуха от тропота на преминаващото стадо и барабаненето на пороя по брезента над главите им.

 

 

Следата, оставена от стадото, не беше никак трудна за проследяване — калната бразда от изровена земя се виеше между фургоните и постепенно се разширяваше от другата им страна, където животните бяха започнали да се разпръскват в различни посоки. Тук-там, лъснали под лъчите на утринното слънце, се виждаха все още мокри трупове на крави.

— Добрите хора в Крийз ще трябва да почакат още малко за Божието слово — каза Корлин.

— Така изглежда. — Първоначално Шай ги взе за просто купчина мокри парцали, но когато клекна да погледне отблизо, видя бялото везмо по едното ъгълче на черния плат. Робата на Ашджид. Тя свали шапката си. Реши, че така е редно да постъпи в момент като този. — Не е останало много от него.

— Предполагам, това става, когато човек бива прегазен от няколкостотин глави добитък.

— Напомни ми да не опитвам. — Шай се изправи и нахлупи шапка. — Да вървим да кажем на останалите.

Лагерът кипеше от дейност. Хората поправяха счупеното и събираха пръснатото от бурята. Част от стадото можеше да е на мили разстояние, затова Лийф и няколко други бяха тръгнали да ги прибират обратно. Лам, Савиан, Маджуд и Темпъл бяха заети с поправянето на един от фургоните, който вятърът беше натикал в канавката. Естествено, Лам и Савиан вдигаха фургона, докато Маджуд работеше по оста на колелото със стяга и чук. Темпъл просто държеше пироните.

— Всичко наред ли е? — попита той, когато ги видя да се задават.

— Ашджид е мъртъв — отвърна Шай.

— Мъртъв ли е? — изпъшка Лам, пусна фургона и изтупа длани.

— Повече от сигурно — каза Корлин. — Стадото го е прегазило.

— Казах му да не се отдалечава — изръмжа Савиан. Този човек беше самата сантименталност, по нищо не му личеше, че е поне малко разстроен от новината.

— Кой сега ще се моли за нас? — Маджуд обаче определено изглеждаше разтревожен.

— Имаш нужда някой да се моли за теб? — учуди се Шай. — Не те мислех за много набожен.

Търговецът поглади замислено острата си брадичка:

— Раят е на дъното на пълната кесия, така е, но… като че ли свикнах със сутрешната молитва.

— Аз също — каза Бъкхорм, който, придружен от няколко от синовете си, се присъедини към групата.

— Да не повярваш — промърмори Темпъл. — Явно все пак е успял да привлече някого на страната на вярата.

— Ей, юристът! — викна му Шай. — Не беше ли свещеник една от многото ти професии?

Темпъл направи измъчена физиономия и се надвеси над ухото й:

— Да, но измежду всички срамни епизоди от миналото ми този е може би най-срамният.

— Хубаво — вдигна рамене Шай. — Щом така предпочиташ. Знаеш, че винаги ще има място за теб зад стадото.

Темпъл се замисли за момент, после се обърна към Маджуд:

— В продължение на години се обучавах лично при Кадия, главен хадиш във Великия храм в Дагоска, световно признат оратор и теолог.

— С две думи… — Бъкхорм побутна с показалец шапката си нагоре. — Мъ… мъ… можеш ли да казваш молитва, или не можеш?

— Да — въздъхна тежко Темпъл. — Да, мога. — Извърна се и прошепна на Шай: — Молитва от невярващ свещеник за невярващо паство от хора от най-различни страни, където никой не вярва в куп различни богове.

Шай просто сви рамене:

— В Далечна страна сме. Хората имат нужда от нещо различно, в което да не вярват. — Обърна се към останалите. — Той ще каже най-добрата проклета молитва, която сте чували! Казва се Темпъл^[1] все пак! От това по-религиозно може ли?

Маджуд и Бъкхорм размениха скептични погледи.

— Е, щом е възможно пророк да падне от небето, сигурно е възможно и да бъде довлечен от река.

— Пък и не е като от небето да са завалели… други възможности.

— Иначе какво ли не се изсипа оттам — обади се Лам и погледна нагоре.

— И какво ще е заплащането ми? — попита Темпъл.

Маджуд сбърчи чело:

— На Ашджид не му плащахме.

— Ашджид нямаше друга грижа освен Бог. Аз трябва да мисля и за себе си.

— Да не споменаваме дълговете ти — додаде Шай.

— Да, да не споменаваме дълговете ми. — Темпъл хвърли един увещаващ поглед на Маджуд. — Още повече ти самият изрази ясно убежденията си по отношение на благотворителността, когато отказа такава на давещия се.

— Уверявам те, аз съм твърдо за благотворителността, колкото всеки друг, но се грижа и за интересите на партньора си Кърнсбик, а той не пропуска нищо.

— Естествено, както неведнъж си ни казвал.

— Освен това ти не се давеше, беше просто мокър.

— Хората понякога демонстрират благотворителност и към мокрия.

— А ти не го направи — отбеляза Шай.

Маджуд поклати глава:

— Кълна се, вие двамата можете да продадете очила на слепец.

— И ще са му от същата полза като молитвата — на злодея — додаде Темпъл и притвори смирено очи.

Търговецът потри замислено плешивото си теме.

— Така да бъде. Но аз не купувам на сляпо. Първо да чуя молитвата, пък ако думите ти ме убедят, ще платя честна и справедлива цена тази сутрин и всяка следваща. Да се надяваме, че ще успея да я впиша като дребни разноски.

— Дребни да са. — Шай се надвеси над ухото на Темпъл. — Искаше почивка от язденето зад стадото, това може да се окаже новата ти работа. Изрази малко повече вярва в думите, юристе.

— Хубаво — прошепна й Темпъл. — Но ако ще съм новият свещеник на задругата, искам ботушите на стария. — Той се качи на един от близките фургони, а насъбралите се наоколо хора запристъпяха неловко и оформиха полукръг около него. За изненада на Шай се оказа, че почти половината задруга беше дошла. Нищо не привлича хората към молитва както смъртта, каза си, а също скорошната демонстрация на Божия гняв. Всичките сулджуки бяха тук. Лейди Ингълстад — също, изправила гръб, с любопитно изражение на лицето. Повечето от курвите и сводникът им, въпреки че според Шай той не беше дошъл толкова заради словото на всемогъщия, колкото просто да си наглежда стоката.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото съскане на ножа на Хеджес, който се беше заел с разфасоването на мъртвия добитък, и стърженето на лопатата на Савиан, който копаеше дупката, в която щеше да почива в мир доскорошният духовен водач на задругата. Без ботушите си. Темпъл събра длани пред гърдите си, преплете пръсти и смирено обърна лице към небето — отново ясно и дълбоко, без следа от вчерашната буря.

— Боже…

— Близо си, но не позна! — Възрастният скаут се появи на коня си, хванал небрежно юздите с два пръсти. — Добро утро, храбри спътници!

— Къде се дяна, за бога? — попита Маджуд.

— Изследвах терена. За това ми плащате, нали?

— А също и да помагаш, когато се извие буря.

— Не мога да ви водя за ръка през цялото време. Бяхме на север — посочи той с палец през рамо.

— На север — повтори Плачеща скала, която незнайно как беше успяла да влезе в лагера напълно незабелязана от противоположната посока на Суийт.

— Проследихме пътя на духовете, за да може сега да ви преведем без неприятни изненади.

— Пътя на духовете? — обади се от фургона Темпъл с опънато от тревога лице.

Суийт вдигна ръка:

— Спокойно, няма нужда още да пълните гащите. Това е Далечна страна. Духовете винаги са наблизо. Въпросът е обаче кои и колко? Опасявахме се, че може да са от хората на Санджийд.

— И? — попита Корлин.

— Преди да успеем да видим, бурята ни връхлетя. Оставаше ни само да намерим скала, до която да се подслоним и да изчакаме да отмине.

— Ъхъ — изсумтя Плачеща скала в нещо като подкрепа на думите на Суийт.

— Трябваше да сте тук — възмути се лорд Ингълстад.

— Дори и аз не мога да съм навсякъде, милорд. Но моля, не ми обръщайте внимание, продължавайте с укорите. Презрението е постоянен спътник на скаута. Всеки знае по-добре и разбира повече, докато не дойде време да покаже. Очаквах, че това е задруга от хора с достатъчно здрави сърца и хладни умове — разбираемо, милорд не е сред тях, — че да се оправят сами в една буря. А какво виждам? — Суийт нацупи устни и закима, оглеждайки окаяното състояние на лагера и обитателите му. — Малко загуби откъм добитък, но пък това си беше бая буря. Можеше да е по-зле.

— Да започвам ли? — каза Темпъл.

— Ако питаш мен, не. Всъщност какво точно правиш там горе?

— Ще казва сутрешната молитва — отвърна Шай.

— Той ли? А какво стана с оня другия богомазец? Как му беше името?

— Стадото го прегази по време на бурята — отбеляза равнодушно Корлин.

— Е, тогава няма нужда от име. — Суийт бръкна в една от чантите на седлото и извади бутилка. — Ами, давай тогава, юристе. — Той отпи голяма глътка.

Темпъл въздъхна и погледна към Шай. Тя вдигна рамене и изговори безмълвно: „Зад стадото“. Той въздъхна отново и вдигна очи към небето.

— Боже — поде отново. — По причини, известни само тебе, избра да заселиш много лоши хора на този свят. Хора, които ще откраднат, вместо да сътворят. Които ще разрушат, вместо да засеят и отгледат реколта в земята. Хора, които ще запалят заради едното удоволствие да гледат как нещо гори. Знам това. Срещал съм тези хора. Яздил съм с тях. — Темпъл сведе поглед за момент. — Бях един от тях.

— О, добър е юристът — промърмори Суийт и подаде бутилката на Шай.

Тя отпи, като внимаваше глътката да е само една.

— Истински чудовища, не хора, ще каже някой. — Гласът на Темпъл се издигаше и спадаше, а жестовете му бяха уверени и на място, умееше да пленява тълпата, Шай трябваше да му го признае. — Но истината е, че не се иска ни чудо, ни магия, за да накараш човека да върши злини. Просто лоша компания. Лош избор. Лош късмет. И умерена доза малодушие.

Шай подаде бутилката на Лам, но той беше така улисан в проповедта на Темпъл, че не я забеляза. Вместо него Корлин я пое от ръката й.

— Но събралите се тук сега, скромно молещи за благословията ти, са други хора. — И все повече от тях прииждаха и заставаха в полукръга, забеляза Шай. — Не съвършени хора, не. Всеки с недостатъците си. Едни са несъпричастни. — Темпъл погледна строго Маджуд. — Други ги влече повечко бутилката. — Корлин замръзна с наполовина вдигната към устата си бутилка. — Трети си падат малко алчни. — Този път погледът му спря на Шай и тя, пък макар и само за момент, се засрами, а това не беше малко постижение.

— Но всеки от тях е тук, за да сътвори нещо ново! — През тълпата премина вълна на одобрителен шепот и хората закимаха като един. — Всеки от тях е избрал тежкия път! Правилния път! — Беше добър, много добър. Шай не можеше да повярва, че човекът, който сега си изливаше душата така, все едно цял живот бе носил Божието слово в сърцето си, беше същият, който по десет пъти на ден мрънкаше и се оплакваше от прахоляка. — Да се опълчат срещу опасностите на тази дива земя, за да съградят нов живот! С двете си ръце, с пот на челото и праведност в сърцата! — Темпъл разпери ръце. — Това са добрите хора, Боже! Твои чада, смирени пред теб, обнадеждени и устремени! Закриляй ги от бурите! Напътствай ги през изпитанията на деня, днес и занапред!

— Урааа! — изкрещя малоумникът и започна да скача и размахва ръце. Явно лоялността му нямаше проблем с прескачането от един пророк към друг. — Добри хора! Добри хора! — продължи да подскача и вика, докато Корлин не го хвана и не го укроти до себе си.

— Хубави думи — каза Лам, докато Темпъл слизаше от фургона. — Мътните го взели, това бяха много добри думи.

— Чужди, ако трябва да съм честен.

— Е, със сигурност ги каза така, все едно наистина вярваш в тях — каза Шай.

— Няколко дни след стадото и ще повярваш във всичко — промърмори под нос Темпъл.

Паството му започна да се разотива, но преди да се впуснат в поредното ежедневие, мнозина спряха да му благодарят. Маджуд остана последен, стиснал устни и вперил изпитателен поглед в Темпъл.

— Убеди ли се? — попита го Шай.

Търговецът бръкна в кесията си — чудо само по себе си — и извади монета от два къса.

— Трябвало е да се придържаш към молитвите — обърна се той към Темпъл. — Тук се търсят повече от законите. — Подхвърли му монетата и тя проблесна на утринното слънце.

Темпъл се усмихна широко и посегна да я хване.

— Сто и дванайсет. — Шай го изпревари и я сграбчи във въздуха.