Джо Абъркромби
Червена страна (11)

Причини

— Каква земя само, а?

— На мен ми изглежда просто като ужасно много земя — отвърна Лийф.

Суийт разпери ръце и пое дъх така дълбоко, все едно искаше да всмуче целия свят през носа си.

— Така си е. Далечна страна е това! Далечна, защото е толкова далече от най-далечното място, където е стъпвал цивилизован човешки крак. Далечна, защото е толкова далече от което и да е друго място, където е стъпвал цивилизован човешки крак.

— Далечна, защото е толкова далеч от каквото и да било на тоя свят — добави Шай, загледана в тревното еднообразие, полюшвано от лекия бриз. Далеч, много далеч отпред, толкова бледи, че можеха да минат за заблуда на окото, се виждаха сивите очертания на хълмове.

— Но да вървят на майната си цивилизованите, а, Лам?

Лам повдигна едва вежди:

— А може просто да ги оставим на мира, а?

— Или да им заемем малко гореща вода от време на време — промърмори Шай и се почеса под мишницата. Отдавна беше качила неканени „пътници“ там и на други места. Имаше чувството, че всяка гънка по тялото й беше запълнена с прах, чак зъбите й скърцаха от нея, освен това в последно време не усещаше в устата си друг вкус освен на солена пот, примесен с този на нещо умряло и изсъхнало на слънцето.

— А, да вървят на майната си, казвам аз, и те, и горещата им вода! Като толкова ти е притрябвала, тръгвай на юг към Империята и помоли стария легат Сармис за гореща вода. Или на изток към Съюза и моли Инквизицията.

— Тяхната може да се окаже прекалено гореща — промърмори отново Шай.

— Кажи ми само къде другаде тялото се чувства така свободно.

— Не се сещам — призна Шай. Имаше обаче нещо диво и заплашително в цялото това огромно пространство. Имаше чувството, че може да смаже човек с тежестта си.

Но не и ако името му е Даб Суийт. Той напълни до пръсване гърди и пак занарежда:

— Лесно се влюбва в нея човек, в Далечна страна, но опасна любовница е тя, с груби ласки. Такава поне е с мен, от времето, когато бях по-млад и от нашия Лийф. Най-добрата трева винаги е току зад хоризонта. Най-сладката вода — в следващата река, и най-синьото небе — отвъд друга планина. — Той въздъхна дълбоко. — И преди да се усетиш, ставите започнали да пукат сутрин, не можеш да спиш два часа накуп, без да ставаш да пикаеш, и изведнъж разбираш, че най-добрата земя е зад гърба ти. Никога оценена, подмината незабелязано, докато очите са били вперени напред.

— А и отминалите лета обичат компанията — добави замислено Лам, почесвайки звездообразния белег на едната си брадясала буза. — Всеки път, като погледнеш назад, сякаш повече са се насъбрали зад гърба ти гадовете.

— И накрая всичко ти напомня за нещо от миналото. Местата, на които си бил. Хората, които си срещал. Ти самият навремето. Днешното избледнява, а вчерашното става все по-реално. А утрешното се е свило до грахово зърно.

Лам зарея замечтан поглед в далечината и на устните му се появи едва доловима усмивка:

— Щастливите долини от миналото — промърмори замислен.

— Ех, как обичам, като дъртаците се разнежат за доброто старо време. — Шай хвърли закачлив поглед на Лийф. — Подмладявам се, като ги слушам.

— Вие, палета такива, си мислите, че утре никога няма да дойде — отвърна сърдито Суийт. — Че имате повече време пред себе си от парите в банка. Един ден ще разберете колко сте сбъркали.

— Ако духовете не ни убият преди това — намеси се Лийф.

— Много ти благодаря, че ме подсети за тази чудесна вероятност — каза Суийт. — Щом философстването не ти допада, имам друга работа за теб.

— И тя е?

Възрастният скаут кимна напред. Тревата беше осеяна с плоски като пити изсъхнали и побелели кравешки говна — скъп спомен, оставен от скитащо из равнината стадо.

— Събиране на говна.

— Хм — изсумтя Шай. — Не събра ли вече достатъчно говна, докато ви слушах как с Лам се жалвате за доброто старо време?

— За беда, със спомени огън не се пали, иначе всяка вечер щеше да ми е топло и приятно. — Суийт изпъна ръка и описа широка дъга пред себе си. Докъдето стигаше погледът, нямаше друго освен трева, земя и небе. Необятно еднообразие във всяка посока. — На сто мили околовръст няма да намериш и една съчка. Докато не минем моста в Сиктус, ще горим само кравешки говна.

— И ще готвим на тях?

— На това, дето ядем в момента, може само да подобри вкуса — отбеляза Лам.

— Част от чара на преживяването — добави Суийт. — Както и да е, набавянето на материал за огрев е работа на младите.

Лийф погледна към Шай:

— Аз не съм толкова млад — заяви възмутено и сякаш да подкрепи твърдението си, поглади с пръсти брадичка, където с много любов и усърдие беше започнал да отглежда рехава русолява окосменост.

Шай беше почти сигурна, че тя можеше да се похвали с повече лицева окосменост от него. Суийт явно също не остана впечатлен, защото заяви невъзмутимо:

— Достатъчно млад си да омажеш ръце за благото на задругата, момче! — Той плесна по рамото нацупения Лийф. — Така де, кафявото по дланите е знак за безпримерен кураж и отличие в изпълнението на дълга! Медалът на равнината!

— Искаш ли юристът да помогне? — попита Шай. — Срещу три къса е твой за целия следобед.

— Ще ти дам два — присви очи Суийт.

— Дадено. — Не си заслужаваше да се пазари за дребни суми.

— Мисля, че на юриста много ще му хареса — каза Лам, след като Суийт и Лийф тръгнаха обратно към колоната. Старият скаут отново нареждаше с носталгия за отминалите времена.

— Не е тук за забавление.

— Никой от нас не е.

Двамата подкараха конете напред в пълно мълчание, сами насред равнината и небето отгоре — толкова огромно, безкрайно, че Шай имаше чувството, че в даден момент земята ще спре да я държи върху себе си, небето ще я погълне с празнината си и тя ще се носи из него до безкрай. Размърда ръка — рамото и лакътят още боляха, вратът и ребрата също се обаждаха, но с всеки следващ ден все по-малко. Не се тревожеше, беше преживяла и по-лошо.

— Съжалявам — каза Лам ни в клин, ни в ръкав.

Шай се обърна към него. Седеше прегърбен на седлото, увесил глава и рамене, сякаш на врата му тежеше котва.

— И го докарваш на вид — каза.

— Сериозно, Шай. Съжалявам. За онова в Ейвърсток. За това, което направих. И за онова, което не направих. — Говореше бавно, все по-бавно, сякаш всяка дума беше истинско мъчение. — Съжалявам, че никога не ти казах какво бях… преди да дойда във фермата на майка ти… — Шай не откъсваше очи от него. Устата й пресъхна. Той не вдигна очи. Сведе още повече поглед и започна да търка замислено чуканчето на липсващия пръст на лявата си ръка. — Исках просто да погреба миналото. Да бъда никой и нищо. Разбираш ли?

Шай преглътна тежко. Тя самата имаше един-два спомена, които с охота би гледала да потъват в някое блато.

— Предполагам — отвърна.

— Но семената от миналото дават плод в настоящето, така казваше баща ми. Само дето съм такъв глупак, че така и не се поучих от него, повтарям все същата грешка отново и отново, все пикая срещу вятъра. Миналото не се погребва. Поне не такова като моето. И кръвта винаги те застига.

— Какъв си бил? — Гласът на Шай изтъня немощен насред огромната празнина на равнината. — Войник?

Смръщеното лице на Лам се навъси още повече:

— Убиец. Да наричаме нещата с истинските им имена.

— Бил си се във войните? В Севера?

— Във войни, в битки, в дуели, в каквото имаше. И когато чуждите битки свършиха, започнах свои. И когато враговете свършиха, обърнах приятелите си в такива.

Преди Шай си мислеше, че всеки отговор е по-добър от никакъв. Вече не беше толкова сигурна.

— Имал си причини, предполагам — смотолеви тя така уклончиво, че думите й прозвучаха като въпрос.

— Добри в началото. После все по-калпави. Накрая открих, че можеш да лееш кръв и без тях, и съвсем се отказах да ги търся.

— Но сега имаш причина.

— Ъхъ. Сега имам. — Лам пое дълбоко дъх и се изправи. — Тези деца… те са всичко хубаво, което някога съм сътворил в живота ми. Роу и Пит. И ти също.

— Хм, ако броиш мен към хубавите неща в живота ти, явно много си го закъсал.

— Така е. — Той извърна очи към нея и погледът му бе така настоятелен, че Шай не можа да му устои. — Ако щеш, вярвай, ти си най-свестният човек, когото познавам.

Шай обърна глава и размърда схванатото си рамо. Открай време намираше добрите думи за по-трудни за преглъщане от лошите. Зависи на какво си свикнал, предполагаше.

— Явно имаш много малко приятели.

— Враговете по̀ ми се удават. Без значение. Не знам как, но ти имаш добро сърце, Шай.

Шай отново си спомни как я носи от онова дърво, как пя на децата и как превързва гърба й:

— Ти също — отвърна.

— О, просто ме бива в това да заблуждавам хората. И мъртвите са ми свидетели, още по̀ ме бива в това да заблуждавам себе си. — Той зарея поглед в хоризонта. — Не, Шай, аз нямам добро сърце. Където отиваме, ще има неприятности. Ако сме късметлии, малко, но с годините разбрах, че определено не минавам за късметлия. Затова ме чуй. Когато следващия път ти кажа да не ми се пречкаш в ръцете, стой настрана, чу ли?

— Защо? Ще ме убиеш ли? — Каза го на шега, но хладината в тона му изтри усмивката от лицето й.

— Никой не знае какво точно ще направя.

Вятърът се възползва от настъпилата тишина и прошумоля във високата трева, накъдряйки я на вълни. Но донесе нещо със себе си. До ушите на Шай достигнаха викове, а в тях — непогрешимата нотка на паника и объркване.

— Чу ли това?

— Какво ти казах за късмета ми? — Лам обърна коня си към колоната.

Задругата беше в пълен безпорядък. Хората скупчени, крещящи един на друг, лутащи се напред-назад. Приклещени фургони, тичащи около колелата кучета и плачещи деца — ужас и паника навред, все едно самият Глъстрод се бе надигнал от гроба и ги връхлиташе с намерението да ги унищожи до крак.

— Духовете! — чу Шай някой да крещи. — Ще ни отрежат ушите!

— Всички да се успокоят! — крещеше отнякъде Суийт. — Не са проклетите духове, не са им притрябвали ушите ви! Пътници като нас, нищо повече!

Шай отправи поглед на север и видя подскачащи, подредени в редица точици, точно на границата на тъмното на земята и светлото на небето — препускащи ездачи.

— Откъде си толкова сигурен? — изписка лорд Ингълстад. Стискаше няколко ценни вещи в прегръдката си и имаше вид на готов да побегне на някъде без посока, просто да побегне.

— Защото духовете, наточени за кръв, не се появяват просто ей така на хоризонта! Вие стойте тук и гледайте да не се изпотрепете взаимно, а аз и Плачеща скала ще идем да поговорим с тях.

— Може да знаят нещо за децата — каза Лам и пришпори коня си след двамата скаути. Шай го последва.

Задругата може и да бе изтерзана и омърляна от пътя, но на фона на опърпаната колона от ездачи, която приближаваше, бяха направо кралска процесия. Хората бяха оръфани като просяци, с трескави погледи в зачервените очи, конете им изпощели и с пожълтели зъби. След тях идваха няколко фургона, а най-отзад се влачеше малобройно, накацано от рояк мухи стадо добитък. Задругата на прокълнатите.

— Как я карате? — поздрави Суийт.

— Как, питаш? — Водачът, едро копеле в протрит съюзнически шинел с разпрани и провиснали от ръкавите златни ширити, спря коня си пред тях. — Ще ти кажа как я караме. — Той се наведе и се изплю настрани покрай шията на коня. — Година по-стари, откакто тръгнахме в обратната посока, и с нищо по-богати оттогава, ето как. Стига ни толкова Далечна страна. Връщаме се в Старикланд. И ако искаш съвета ни, вие направете същото.

— Няма злато там, а? — каза Шай.

— Може и да има, момиче, но аз няма да умирам за него.

— Нищо на тоя свят не идва даром — каза Суийт. — Винаги има рискове.

— Пфу — изсумтя мъжът. — Миналата година, като тръгвахме, се смеех в лицето на рисковете. Сега да ме чуваш да се смея? — Ни най-малко, помисли си Шай. — Крийз е във война. Всяка нощ убийства, хора мрат като мухи, а на другия ден нови се изсипват в града. Вече не си дават зор дори да ги погребват.

— Местните открай време са по копаенето, не по заравянето, доколкото си спомням — отвърна Суийт.

— Е, сега са още по-лоши. Тръгнахме към Бийкън да си търсим парцел за разработване. Хълмовете направо гъмжат от хора, дошли за същото.

— Бийкън, казваш? Последно като бях там, не бяха повече от три палатки на кръст.

— Е, сега е цял град. Или по-скоро беше.

— Беше?

— Останахме да пренощуваме там няколко нощи, после хванахме дивото. Проверихме един-два потока, но не намерихме нищо освен студена кал и се върнахме в града… — Мъжът замлъкна и се отнесе на някъде. Един от спътниците му свали шапката си — периферията й бе наполовина отпорена — и заби поглед в нея. Странна гледка на фона на това очукано от несгодите лице, но очите му се напълниха със сълзи.

— И? — подкани го Суийт.

— Нямаше никого. Двеста, че и повече души имаше в лагера. А после никой, разбираш ли?

— Къде са отишли?

— В ада, мамка му, ако питаш мен. Но ние не смятаме да им ходим на гости. Мястото е безлюдно, човече, вярвай ми. Яденето си стои по масите, прането проснато да съхне по въжетата. А насред площада намерихме изрисуван драконов кръг — десет крачки широк. — Мъжът потрепери. — Майната му на всичко казвам аз.

— Да върви на майната си — додаде съседът му и нахлупи опърпаната шапка.

— От години никой не е виждал драконови хора — каза Суийт, но в погледа му имаше тревога.

Шай за пръв път го виждаше притеснен от нещо.

— Драконови хора? — попита тя. — Какво точно са те? Нещо като духове?

— Нещо като — отвърна Плачеща скала.

— Живеят на север — каза Суийт. — Високо в планините. С тях да си нямаш вземане-даване.

— Аз по-скоро с Глъстрод бих си имал вземане-даване — отбеляза мъжът в съюзническия шинел. — Бих се със северняците във войната, бих се с духовете в равнината, бих се с хората на Папа Ринг в Крийз и крачка назад не направих. — Той поклати глава. — Но няма да се бия с тия драконови копелета. Ако ще планината да е цялата от злато, пак няма. Магьосници, това са те. Магьосници и демони. Там не ме търси.

— Благодаря за предупреждението и оценяваме загрижеността ти — каза Суийт, — но стигнахме дотук и мисля да продължим нататък.

— Дано забогатеете повече от Валинт и Балк, взети заедно, но без нас. — Той махна на окаяните си спътници. — Тръгваме!

Лам го хвана за ръкава:

— Чувал ли си за Грега Кантлис?

Мъжът отскубна ръката си:

— Работи за Папа Ринг. Няма да намериш по-черно копеле в цяла Далечна страна. Намериха една задруга по хълмовете около Крийз. Трийсет души с отрязани уши, одрани, труповете обезобразени и така нататък. Папа Ринг каза, че били духовете, но аз подочух, че било работа на Кантлис.

— Ние имаме сметки за уреждане с него — намеси се Шай.

Мъжът извърна към нея хлътнали от умора очи:

— Съжалявам да го чуя. Но не съм го виждам от месеци, а и не горя от нетърпение да видя това копеле отново. Ни него, ни Крийз, ни какво да е от тая пуста земя. — Той цъкна с език и подкара коня.

Тя се загледа в отдалечаващата се колона от съкрушени мъже, насочила се на изток, обратно към цивилизацията. Подобна гледка не вдъхваше оптимизъм, дори и до момента да бяха изпитвали някакъв. Шай лично не беше.

— Мислех, че познаваш всички в Далечна страна — каза на Суийт.

— Тези, които са тук отдавна — сви рамене възрастният скаут.

— Но не и този Грега Кантлис, а?

Той сви още повече рамене:

— Крийз гъмжи от главорези, повече са от дървесните въшки в гората. Не ходя чак толкова често, че да ги различавам един от друг. Стигнем ли до там живи и здрави, ще те представя на Кмета. Тогава ще получиш отговорите, които търсиш.

— Кмета?

— Кмета движи нещата в Крийз. Е, Кмета и Папа Ринг. И това е така от времето на първите две сковани дъски на онова място. И през цялото това време двамата не са си първи приятели. И като гледам, май няма шанс да се сприятелят повече.

— И Кмета ще ни помогне да намерим Грега Кантлис, така ли? — попита Лам.

Суийт отново сви рамене. Още малко по-нагоре да ги вдигнеше и щеше да си бутне шапката от главата:

— Кмета винаги може да помогне. Ако има вие с какво да помогнете на Кмета. — Той пришпори коня и препусна обратно към колоната на задругата.