Брандън Сандърсън
Сияйни слова (99)

70
От кошмар

„Дали това е замисъл на Танаваст или не, хилядолетия минаха, без някой от шестнадесетте да умре. Ако и да жаля за големите страдания, които Раисе причини, не вярвам, че бихме могли да се надяваме на по-добър изход от този.“

Каладин хукна надолу през пропастта. Прескачаше клонаци и смет, плясваше в локвите. Момичето се справяше по-добре от очакваното, макар заради роклята да бе далеч по-бавна от него.

Позабави, за да се нагоди към нейните крачки. Колкото и да беше влудяваща, Каладин нямаше да допусне адолиновата годеница да бъде изядена от пропастно чудовище.

Стигнаха пресечка и избраха пътя случайно. На следващата спряха само колкото да видят дали не са преследвани.

Бяха. Тропот зад тях, нокти по камъка. Дращене. Каладин грабна чантата на момичето — вече носеше и торбата й — и хукнаха по следващия коридор. Или Шалан бе отлична бегачка, или ужасът я бе обзел, понеже дори не се задъха, когато стигнаха следващата пресечка.

Нямаха време за бавене. Каладин пак се понесе. Шумът от стърженето на черупката изпълваше ушите му. Из пропастта внезапно отекна звукът на четири гласа, мощен като хиляда тръби. Шалан изпищя, ала Каладин едва я чу в ужасния шум.

Пропастните растения се прибираха на вълни. За миг цялото място, което гъмжеше от живот, опустя, като че светът се готвеше за буря. Двамата пак стигнаха кръстопът и Шалан се позабави да погледне обратно, по посока на звука. Протегна ръце напред, като че се канеше да прегърне звяра. Проклета жена! Каладин я грабна и я повлече подире си. Претичаха през две пропасти, без да спират.

Звярът още ги следваше, но сега Каладин само го чуваше. Нямаше представа колко близо е, но ги беше надушил. Или пък ги чуваше? Каладин не знаеше как ловуват чудовищата.

Нужен е план! Не можем само…

На следващия кръстопът, Шалан хвана в обратната на избраната от него посока. Каладин изруга, спря тежко и хукна след нея.

— Не е време — изпухтя той — да спорим за…

— Мълчи. След мен.

Поведе го до една пресечка, после до друга. Каладин остана без дъх, дробовете му негодуваха. Шалан спря, сетне посочи и затича в пропастта. Каладин я последва, като току поглеждаше през рамо.

Виждаше само чернота. Лунната светлина бе твърде далечна и приглушена. Не можеше да освети дълбините. Нямаше и да разберат, че чудовището ги е настигнало, докато не попадне в светлината на сферите. Но звучеше близо. Отче на Бурята!

Каладин отново се съсредоточи върху тичането. Едва не се препъна в нещо на земята. Труп? Прескочи го и настигна Шалан. Полите й бяха разкъсани и съдрани от тичането, косите й бяха чорлави, лицето й гореше. Тя поведе по друг коридор, където забави ход и спря. Опря ръка на стената и се задъха.

Каладин затвори очи. Вдишваше и издишваше. Не можем да почиваме дълго. Той ще дойде. Имаше чувството, че ще припадне.

— Покрий светлината! — прошепна Шалан.

Каладин й се намръщи, но я послуша.

— Не можем да почиваме дълго — също прошепна той.

— Тихо.

Мракът беше пълен, с изключение на мъждивата светлинка, която се процеждаше между каладиновите пръсти. Дращенето като че идеше точно над тях. Бурята да го отнесе! Можеше ли да се бие с такова чудовище? Без Светлина на Бурята? Той отчаяно опита да вдъхна Светлина от сферите, които държеше в дланта си.

Никаква Светлина. А и не беше виждал Сил след падането. Дращенето продължи. Каладин се подготви да бяга, но…

Звуците сякаш не приближаваха повече. Каладин се замисли. Трупът, който прескочи — беше на някой от падналите в днешното сражение. Шалан ги бе довела обратно на мястото, откъдето тръгнаха.

И… при храна за чудовището.

Каладин чакаше напрегнато и слушаше как сърцето блъска в гърдите му. Драскането отекваше в пропастта. Странно, но някаква светлина проблесна в коридора зад тях. Какво ли беше това?

— Стой тук — тихо рече Шалан.

После, колкото и да не беше за вярване, тя тръгна към звуците. Каладин несръчно държеше сферите в една ръка, а другата протегна и я сграбчи.

Тя се обърна и сведе поглед. Без да иска, Каладин я бе уловил за скритата ръка. Тутакси я пусна.

— Трябва да го видя — прошепна Шалан. — Толкова сме близо.

— Да не си луда?

— Май да.

И продължи към звяра.

Каладин се двоумеше и я ругаеше безгласно. Най-сетне остави копието и пусна торбата и чантата върху сферите, та да приглушат светлината. Тръгна след нея. Какво друго можеше да стори? Да обяснява на Адолин? Да, князче. Оставих Вашата годеница да се размотава сама в тъмнината и чудовището да я изяде. Не, не отидох с нея. Да, аз съм страхливец.

А напред имаше светлина. И светлината разкриваше Шалан — поне силуета й — приклекнала до завоя в пропастта, тя надничаше оттатък. Каладин отиде при нея, сниши се и надзърна.

Там беше.

Звярът изпълваше пропастта. Беше дълъг и тънък, а не закръглен или масивен като някои по-дребни кремлинги. Извит и лъскав, със стреловидна муцуна и остри мандибули.

И сбъркан. Сбъркан по някакъв труден за описване начин. Нали грамадните животни трябваше да са тромави и кротки като чулите. А този огромен звяр се движеше с лекота, краката му стъпваха на стените на пропастта и се държаха там, та туловището едва докосваше земята. Изяде трупа на войника — стисна го с по-малките щипци близо до устата си, после страховито отхапа и откъсна половината.

Лицето му беше като от кошмар. Зло, силно, почти разумно.

— Тези духчета — прошепна едва доловимо Шалан. — Виждала съм ги…

Духчетата танцуваха около звяра. Те бяха източникът на светлината. Приличаха на светещи стрелички и наобикаляха чудовището на ята, но от време на време някое се отделяше и изчезваше като малко валмо дим във въздуха.

— Небесните змиорки — додаде Шалан. — Те следват и небесните змиорки. Пропастното чудовище харесва труповете. Възможно ли е поначало родът му да е мършояден? Не, щипците изглеждат предназначени за трошене на черупки. Подозирам, че бихме се натъкнали на стада диви чули близо до естествените местообитания на чудовищата. Но те идват в Пустите равнини да правят какавиди, а тук храната е оскъдна и затова нападат хората. Защо това чудовище е останало, след като е направило какавидата?

Пропастното чудовище привърши храненето. Каладин хвана Шалан за рамото и тя с видима неохота му позволи да я отмъкне.

Върнаха се при вещите си, взеха ги и възможно най-тихо се оттеглиха по-дълбоко в тъмнината.

* * *

Вървяха с часове. Посоката бе напълно различна от досегашната. Шалан пак позволи на Каладин да води, но направи всичко по силите си да следи пропастите. Нужно й беше да ги нарисува, за да е по-сигурна.

Образите на пропастното чудовище се тълпяха в ума й. Какво величествено животно! Пръстите направо я сърбяха да го нарисува по Спомена, който взе. Краката бяха по-големи, отколкото тя си представяше; не като на ног, с неговите тънки прешленести крачка, поддържащи дебелото му тяло. Този звяр излъчваше мощ. Като белогръба, само че огромен и още по-странен.

Вече бяха далеч от него. Надяваха се това да означава, че са в безопасност. Нощта дотежаваше на Шалан, защото бе станала рано за експедицията.

Тайно провери сферите в кесията. Изчерпила бе всички по време на падането. Благословен да е Всемогъщият за Светлината — трябваше да напише благодарствен глиф. Без силата и издръжливостта, получени от Светлината, никога нямаше да настигне дългокракия Каладин.

В името на Бурята, сега вече бе изтощена. Като че Светлината беше преумножила способностите й, ала сетне я изостави смазана и изнурена.

На следващата пресечка Каладин спря и я огледа.

Тя му се усмихна слабо.

— Ще трябва да спрем, за да пренощуваме.

— Съжалявам.

— Не е само заради теб — отвърна той и вдигна поглед към небето. — Откровено нямам представа вървим ли в правилната посока или не. Съвсем се обърках. Ако на зазоряване видим откъде изгрява слънцето, това ще ни каже накъде да продължим.

Тя кимна.

— Все още можем да се върнем навреме — додаде Каладин. — Няма нужда да се тревожиш.

Така го каза, че Шалан тутакси се разтревожи. Все пак му помогна да намери относително сухо място на земята и двамата се настаниха. Сложиха сферите в средата, като измислено огнище. Каладин порови в торбата, която Шалан бе взела от мъртвия войник, и извади хляб и пастърма от чул. По никой начин не беше най-привлекателната храна, ала поне беше нещо.

Шалан облегна гръб на стената, загледа се нагоре и почна да се храни. Безквасният хляб беше от Превърнато зърно — личеше по вкуса на развалено. Облаците в небето не й позволяваха да види звездите, ала пред тях се движеха звездни духчета и правеха фигури.

— Странно е — прошепна тя, докато Каладин се хранеше. — Долу съм едва половин нощ, а ми се струва много по-отдавна. Платата горе изглеждат толкова далечни, нали?

Каладин изсумтя.

— Ах, да. Сумтенето на мостовия. Цял език. Ще трябва да разуча морфемите и интонациите заедно с тебе. Още не ги знам.

— От теб ще излезе ужасен мостови.

— Твърде съм ниска ли?

— Хмм, да. И твърде много жена. Съмнявам се, че ще изглеждаш добре в обичайните къси гащи и отворен елек. Или по-скоро ще изглеждаш прекалено добре. Може да е малко разсейващо за другите мостови.

Шалан се усмихна, порови в чантата и извади скицника и моливите. Поне беше паднала с тях. Почна да рисува, като си тананикаше тихичко. Отмъкна една от сферите да си свети. Шарка стоеше на полите й и се задоволяваше да мълчи в присъствието на Каладин.

— Бурята да го отнесе. Не правиш автопортрет с одеждите на мостови…

— Да, разбира се. Рисувам ти прелъстителни картинки, след като сме прекарали няколко часа заедно в пропастта. Ама че въображение имаш, мостови — отвърна тя и защрихова една линия.

— Е, нали за това говорехме — промърмори той, стана и отиде да види какво рисува. — Мислех, че си уморена.

— Смазана съм. Затова трябва да си почина.

Очевидно. Първата скица нямаше да е на пропастното чудовище. Нужно й беше да загрее.

Затова изобрази пътя им през пропастите. Нещо като карта, но по-скоро картина на пропастите, както би ги видяла отгоре. Направи я с достатъчно въображение, та да е интересна, ала беше убедена, че представя погрешно някои ридове и ъгли.

— Какво е това? — попита Каладин. — Рисунка на равнините?

— Нещо като карта — отговори Шалан, но се свъси. Какво говореше за нея обстоятелството, че не може да тегли няколко черти и да представи местоположението им като нормален човек? Трябваше да нарисува картина. — Не знам пълните очертания на платата, които заобиколихме, а само пропастите, през които минахме.

— И ги помниш толкова добре?

Бурни ветрове. Нали имаше намерението да държи в тайна способността да вижда неща и да ги запаметява?

— Ъъ… Не, не наистина. Налучквам повечето.

Почувства се глупаво, задето разкри умението си. Воал щеше да намери какво да каже. Всъщност, доста зле беше, че Воал не е тук долу. Повече щеше да я бива в тази работа с оцеляването сред пустошта.

Каладин взе рисунката от пръстите й, стана и я освети със сферата.

— Добре. Ако картата ти е точна, ние сме вървели на юг вместо на запад. Трябва ми светлина, за да се оправя по-добре.

— Може би — рече Шалан и извади друг лист, за да започне скицата на пропастното чудовище.

— Ще почакаме слънцето утре — каза Каладин. — Изгревът ще ми подскаже накъде да вървим.

Шалан кимна и се зае с рисунката, а той си направи място и се настани, като сгъна куртката си за възглавница. И на Шалан й се щеше да се свие, ала скицата не можеше да чака. Поне нещо трябваше да изобрази.

Издържа едва половин час — през това време направи навярно четвърт от скицата — и сетне се наложи да я остави, да се свие на земята с торбата вместо възглавница и да заспи.

* * *

Още беше тъмно, когато Каладин я смушка с дръжката на копието да се буди. Шалан изстена, обърна се върху дъното на пропастта и сънливо опита да сложи възглавницата на главата си.

Тя, разбира се, се разсипа и върху Шалан напада чулска пастърма. Каладин се разсмя.

Много ясно, това го развесели. Проклет човек. Колко ли беше успяла да поспи? Замига с мътните си очи и се взря в отвора на пропастта далече горе.

Не. Нямаше и най-малък проблясък светлина. Значи, два или три часа сън? Или по-скоро „сън“. Трудно беше да се определи какво е правила. Навярно би го нарекла „мятане и въртене върху каменистата земя с внезапно будене от време на време, та да видя, че лигата ми е направила локвичка“. Всъщност, това определение не се отрони от езика й. За разлика от споменатата лига.

Седна и протегна схванатите си крайници. Провери дали през нощта ръкавът й не се е разкопчал, или да е станало нещо също толкова смущаващо.

— Трябва ми баня — промърмори тя.

— Баня? Та ти си далеч от цивилизацията само от един ден.

Тя сбърчи нос.

— Това, че ти си свикнал на вонята на немитите мостови, не значи, че и аз трябва да се присъединя.

Каладин се подсмихна, взе парче пастърма от рамото й и го метна в устата си.

— В родния ми град банята беше веднъж седмично. Мисля, че дори на тамошните светлооки ще им се види странно, че тук всички, даже простите войници, се къпят по-често.

Как смееше той да е толкова весел сутрин? Или по-точно „сутрин“. Докато Каладин не гледаше, тя го замери с още едно парче пастърма. Проклетникът го улови.

Мразя го.

— Чудовището не ни изяде, докато спяхме — рече той и пререди торбата, като остави навън само един мях вода. — Бих казал, че при тези обстоятелства това е най-голямата благословия, която можем да чакаме. Хайде, ставай. Твоята карта ми дава представа накъде да вървя. Ще можем да видим и слънцето, за да се уверим, че сме на прав път. Искаме да бием бурята, нали?

— Теб искам да набия — измърмори Шалан. — С пръчка.

— Това пък какво беше?

— Нищо — отвърна тя, стана и се помъчи да направи нещо с чорлавите си коси. В името на Бурите. Сигурно изглеждаше като поразена от гръм мастилница с червено мастило. Въздъхна. Нямаше четка, а и не личеше Каладин да й дава време да си сплита косите, затова си нахлузи ботушите — носенето на едни чорапи два дни поред беше най-малкото й недостойнство — и взе чантата. Каладин носеше торбата.

Шалан тръгна след него през пропастта. Стомахът й се оплакваше от слабата снощна храна. Не й се струваше добре да яде, затова — нека си къркори. Така му се пада, рече си тя. Каквото и да означаваше това.

Най-сетне небето почна да просветлява. От мястото на светлината разбраха, че вървят накъдето трябва. Каладин изпадна в обичайното си мълчание и бодрото му държание от сутринта се изпари. Изглеждаше погълнат от тежки мисли.

Шалан се прозя и тръгна редом с него.

— Какво си мислиш?

— Мисля си колко е хубаво да има малко тишина. Никой да не ми додява.

— Лъжец. Защо толкова се стараеш да отблъснеш хората?

— Може просто да не искам нови спорове.

— Няма и да получиш. — Шалан пак се прозина. — Прекалено рано е за спорове. Опитай. Обиди ме.

— Няма да…

— Обида! Веднага!

— По-скоро бих вървял през тези пропасти с умопобъркан убиец, отколкото с тебе. Така поне ако разговорът ми дотегне, ще мога лесно да се отърва.

— Краката ти миришат — отвърна Шалан. — Виждаш ли? Много е рано. Не е възможно да съм остроумна в този час. Значи, никакви спорове. — Тя замълча и додаде малко по-тихо. — Пък и никой убиец не би склонил да тръгне с тебе. Всеки трябва поне малко да се държи на положение.

Каладин изсумтя и устните му трепнаха.

— Внимавай — предупреди Шалан и прескочи някакъв пън. — Това беше почти усмивка. А и мога да се закълна, че по-рано сутринта ти беше весел. Добре де, умерено доволен. Все едно, ако почнеш да изпадаш в по-добро настроение, това ще наруши разнообразието на цялото пътешествие.

— Разнообразие ли?

— Да. Ако и двамата сме приятни, няма никакво изкуство. Нали разбираш, голямото изкуство е въпрос на противопоставяне. Светлини и сенки. Щастливата, усмихната и лъчезарна дама и мрачният, сърдит и зловонен мостови.

— Това… — Каладин замълча. — Зловонен?

— Могъщ портрет. Разкрива героя с вътрешните му контрасти — силен, но с намек за уязвимост, та да може зрителят да се отъждестви с него. Малкото ти затруднение може да допринесе за динамично противопоставяне.

— Как изобщо можеш да нарисуваш такова нещо? — свъси се Каладин. — Освен това, не съм зловонен.

— Охо, ставаш все по-добър? Олеле.

Каладин я погледна безмълвно.

— Объркване. Щедро ще го възприема като знак за изумлението ти, че проявявам чувство за хумор толкова рано. — Шалан се приведе заговорнически и прошепна. — Наистина не съм много остроумна. По една случайност, ти си глупав, затова така изглежда. Контраст, помниш ли?

Тя му се усмихна и продължи да върви, като си тананикаше. Всъщност денят изглеждаше доста по-добре. Защо по-рано тя беше в лошо настроение?

Каладин притича да я настигне.

— Бурята да те отнесе, жено. Не знам какво да правя с теб.

— За предпочитане е да не е труп.

— Изненадан съм, че никой не е свършил тази работа вече. — Каладин поклати глава. — Кажи ми честно. Защо си тук?

— Ами, мостът рухна и аз паднах…

Каладин въздъхна.

— Извинявай. Нещо в тебе ме кара да се заяждам, мостови. Дори сутрин. Както и да е. Защо дойдох тук? Имаш предвид, в Пустите равнини?

Той кимна. Имаше някаква груба хубост в него. Като красотата на скала, за разлика от красотата на изящна скулптура, каквато притежаваше Адолин.

Но напрежението на Каладин я плашеше. Изглеждаше сякаш непрестанно е със стиснати зъби и не може да си позволи — или да позволи другиму — просто да поседне и хубавичко да си почине.

— Дойдох заради работата на Ясна Колин. Изследванията й не бива да се изоставят.

— А Адолин?

— Адолин е приятна изненада.

Минаха край цяла стена, покрита с увиснали ластари, чиито корени бяха високо в скалата, на едно отчупено място. Сгърчиха се и се изтеглиха, когато Шалан наближи. Много са бързи, отбеляза тя. По-бързи са от повечето ластари. Тъкмо обратното на растенията в градините у дома, където насажденията бяха култивирани отдавна. Опита да грабне един и да го отреже, но той се движеше твърде бързо.

Проклятие. Трябваше й парченце, за да може щом се върнат, да завъди растението за опит. Представи си, че е тук да изследва и да записва нови видове и това й помогна да разсее унинието. Чу тихото жужене на Шарка откъм полите й, като че той разбираше какво върши, та да се разсее от трудностите и опасностите. Перна го. Какво щеше да си помисли мостовият, ако чуеше, че дрехата й бръмчи?

— Чакай малко — каза Шалан, когато най-сетне улови един ластар. Каладин се облегна на копието и загледа как тя отрязва крайчеца на растението с ножчето, което държеше в чантата си.

— Изследването на Ясна — подзе той. — Има ли нещо общо с постройките, които се крият тук, под крема?

— Какво те кара да кажеш това? — попита Шалан и прибра растението в празното бурканче от мастило, което държеше за събиране на проби.

— Прекалено много усилия положи да дойдеш тук. Привидно всичко се правеше, за да проучиш какавидата на пропастното чудовище. При това мъртва. Трябва да има нещо повече.

— Виждам, че не разбираш натрапчивото естество на науката.

Шалан раздруса бурканчето.

Каладин изсумтя.

— Ако наистина искаше да видиш какавида, можеше просто да ги накараш да ти донесат. Имат от онези, теглени от чули, шейни за ранените. Шейната щеше да свърши работа. Не беше нужно ти самата да пътуваш толкова далече.

Проклятие. Разумен довод. Добре, че Адолин не бе помислил за това. Принцът беше чудесен и определено не беше глупав, но беше… умствено праволинеен.

А този мостови се оказа различен. Как я наблюдаваше, как разсъждаваше. Дори как говореше, осъзна тя. Каладин говореше като образован светлоок. Ами робското клеймо на челото му? Косата го прикриваше, но според Шалан единият знак беше шаш.

Навярно можеше да се чуди какво движи този човек също толкова дълго, колкото той явно се тормозеше за нея.

— Богатства — предположи Каладин, когато продължиха по пътя си. Задържа някакви мъртви клони, стърчащи от един процеп, та Шалан да мине. — Тук има някакво скрито съкровище и ти го търсиш? Но… не. Можеш достатъчно лесно да се сдобиеш с богатство чрез брака си.

Шалан не отговори и прекрачи през отвора, който той беше направил за нея.

— Никой не беше чувал за тебе преди. В дома Давар наистина има дъщеря на твоя възраст, а и отговаряш на описанието. Може да си самозванка, обаче наистина си светлоока, а и това веденско семейство не е особено важно. Ако се главоболеше да се представяш за друга, нямаше ли да си избереш по-важна личност?

— Явно доста си мислил по въпроса.

— Това ми е работата.

— Откровена съм с теб. Изследването на Ясна е причината да дойда в Пустите равнини. Мисля, че целият свят може да се намира в опасност.

— Затова разговаря с Адолин за паршите.

— Чакай. Откъде… Твоите хора бяха на терасата с нас. Те ли ти казаха? Не допусках, че са достатъчно близо, та да подслушват.

— Нарочно им казах да стоят близо — обясни Каладин. — По онова време донякъде бях убеден, че си тук, за да убиеш Адолин.

Е, Каладин беше откровен. И прям.

— Моите хора казаха, че изглежда си искала паршите да бъдат убити.

— Нищо подобно не съм казвала. Обаче се тревожа, че те могат да ни предадат. Доста е съмнително и не вярвам, че ще убедя Върховните принцове без още доказателства.

— Но ако успееш — полюбопитства Каладин, — какво ще направиш? С паршите.

— Ще ги прокудя.

— И кой ще ги замени? Тъмнооките?

— Не казвам, че ще бъде лесно.

— Ще трябват още роби — разсъди Каладин. — Мнозина честни хора ще се окажат с робско клеймо.

— Приемам, че още таиш горчивина от онова, което е станало с теб.

— А ти нямаше ли да се чувстваш така?

— Да, предполагам. Наистина съжалявам, че са се отнесли с тебе така, но можеше да е по-лошо. Можеха да те обесят.

— Не искам да съм на мястото на палача, който опитва да го направи — отвърна Каладин тихо, но напрегнато.

— Нито пък аз — подхвърли Шалан. — Мисля, че обесването е лош занаят за палач. По-добре да си онзи с брадвата.

Каладин се намръщи.

— Нали разбираш, с брадвата е по-лесно да се издигнеш с цяла глава…

Каладин зяпна. После потръпна.

— Ох, Бурята да го отнесе. Това беше ужасно.

— Не, беше смешно. Явно доста бъркаш двете неща. Не бой се. Тук съм, за да ти помогна.

Каладин поклати глава.

— Не че не си остроумна, Шалан. Само че усещам, че се стараеш прекалено. Светът не е някакво слънчево място и това няма да се промени, колкото и неистово да се мъчиш да обърнеш всичко на шега.

— Технически светът е слънчево място. През половината време.

— За хора като теб — може би.

— Какво значи това?

Каладин се свъси.

— Виж какво, не искам пак да се караме. Става ли? Аз само… Моля те. Нека оставим този въпрос.

— А ако обещая да не се ядосвам?

— Нима можеш?

— Разбира се. Повечето време не се ядосвам. Много ме бива в това. Вярно, че не се случва, когато съм с теб, но ми се струва, че ще се справя.

— Пак почваш.

— Извинявай.

Повървяха малко в мълчание. Минаха край някакви цъфтящи растения, под които лежеше удивително запазен скелет, почти недокоснат от течащата през пропастта вода.

— Добре — подзе Каладин. — Ето. Мога да си представя как изглежда светът на такава като теб. Растеш обгрижвана и получаваш каквото поискаш. Животът е прекрасен, слънчев и си заслужава да му се посмееш. Това не е твоя грешка и аз не те виня. Не ти се е налагало да се справяш с болката и смъртта като мен. Мъката не е твоя спътница.

Мълчание. Шалан не отговори. И как би могла да отговори на това?

— Какво? — попита най-сетне Каладин.

— Опитвам да реша как да отговоря. Разбираш ли, току-що каза нещо много, много смешно.

— Че защо не се смееш тогава?

— Е, не е от тези смешни неща.

Шалан му подаде чантата и стъпи на малък сух камък, който минаваше по средата на дълбока локва. Обикновено дъното на пропастта беше равно — заради отлагането на толкова много крем — но водата в тази локва изглеждаше поне две-три стъпки дълбока.

Шалан разпери ръце настрани и тръгна.

— Добре. Да видим сега — заговори тя, докато пристъпваше внимателно. — Мислиш, че съм живяла прост, щастлив живот, пълен със слънце и радост. Но освен това намекваш, че имам тъмни и зловещи тайни и по тази причина си подозрителен и даже враждебен към мен. Казваш ми, че съм надменна, и приемаш, че смятам тъмнооките за играчки. Но когато ти обяснявам, че опитвам да ги защитя — както и всички останали — внушаваш, че се меся и трябва просто да оставя нещата такива, каквито са.

Тя стигна до другата страна на локвата и се обърна.

— Би ли казал, че това е точно обобщение на разговорите ни досега, Благословени от Бурята Каладин?

Той се намръщи.

— Да. Като че ли.

— Олеле. Ти съвсем определено ме познаваш добре. Особено ако имаме предвид, че почна разговора с признанието, че не знаеш какво да ме правиш. Странно твърдение от човек, който — от моя гледна точка — е разбрал всичко. Следващия път, когато се мъча да реша какво да правя, само ще те попитам. Защото излиза, че ти ме познаваш по-добре, отколкото аз самата се познавам.

Каладин мина по същия камък, а Шалан го наблюдаваше зорко, понеже той носеше нейната чанта. Но за пренасянето на чантата над водата повече се доверяваше на него. Когато Каладин премина, тя посегна да си вземе чантата, ала установи, че го хваща за ръката, за да привлече вниманието му.

— А какво ще кажеш за това? — подзе Шалан и го погледна право в очите. — Заклевам се тържествено и в десетото име на Всемогъщия, че не мисля злото на Адолин и на семейството му. Искам да предотвратя едно бедствие. Може да греша, може да се заблуждавам, но ти се кълна, че съм искрена.

Каладин се взираше в очите й. Толкова настойчиво. Шалан потрепери от израза му. В този човек имаше страст.

— Вярвам ти — каза Каладин. — И мисля, че това е достатъчно.

Той погледна нагоре и изруга.

— Какво? — попита Шалан и също погледна към далечната светлина горе. Слънцето надничаше над рида.

Не над онзи, над който трябваше. Вече не вървяха на запад. Пак се бяха отклонили и се бяха отправили на юг.

— Проклятие. Дай ми чантата. Трябва да нарисувам това.