Брандън Сандърсън
Сияйни слова (97)

69
Нищо

„Раисе е пленник. Не може да напусне системата, която сега обитава. Следователно, разрушителните му способности са възпрени.“

Когато мостът падна под него, Каладин се пресегна за Светлина.

Нищо.

Обзе го ужас. Стомахът му като че пропадна и той се преобърна във въздуха.

Падането в мрака на пропастта бе кратък миг, но и цяла вечност. Зърна как Шалан и неколцина мъже в сини униформи падат и се блъскат ужасено.

Като удавник, който се бори да изплува, Каладин бъхтеше наоколо за Светлина. Няма да умре така! Небето е негово! Ветровете са негови. Пропастите са негови.

Няма да умре така!

Сил изпищя — ужасен, болезнен писък, който разтърси костите на Каладин. В същия миг той вдъхна от Светлината на Бурята, от самия живот.

Стовари се на дъното на пропастта и всичко стана черно.

* * *

Плуваше през болката.

Тя го заливаше като течност, ала не влизаше вътре. Кожата му я възпираше.

КАКВО СИ СТОРИЛ?

Далечният глас прозвуча като тътен на гръмотевица.

Каладин зина, отвори очи и болката пропълзя вътре. Внезапно цялото тяло го заболя.

Лежеше на гръб и гледаше нагоре към ивицата светлина във въздуха. Сил? Не… не, това бе слънчевата светлина. Отворът на пропастта, високо над него. Толкова навътре в Пустите равнини пропастите бяха дълбоки стотици стъпки.

Каладин изстена и се надигна да седне. Светлината бе невъзможно далечна. Той беше погълнат от тъмнината, а пропастта наоколо беше сенчеста и сумрачна. Хвана се за главата.

Взех малко Светлина на Бурята съвсем накрая, размисли той. Оцелях. Но този вик! Преследваше го и отекваше в ума му. Прозвуча почти като вика, който чу, щом докосна Меча на дуелиста на арената.

Провери за рани, шепнеше наученото от баща му някъде от неговите мисли. Тялото може да изпадне в шок от лошо счупване или рана и да не усети щетите. Каладин повтори движенията, с които провери крайниците си за счупвания, и не посегна към сферите в кесията си. Не искаше да осветява мрака, та да се изправи лице в лице с мъртвите, които навярно бяха около него.

Беше ли и Далинар сред тях? Адолин тичаше към баща си. Успял ли бе принцът да се добере до него преди рухването на моста? Носеше Броня, а и накрая скочи.

Каладин опипа бедрата и ребрата си. Болка и драскотини, но нищо счупено или разкъсано. Светлината, която задържа накрая… беше го защитила, може би дори го беше излекувала, преди да свърши. Накрая бръкна в кесията и извади сферите, само за да установи, че всички са потъмнели. Потърси в джоба си, после застина, понеже чу дращене наблизо.

Скокна на крака и се завъртя. Щеше му се да има оръжие. Дъното на пропастта стана по-светло. Някаква нетрепваща светлина разкри прилични на ветрила къдроцветни и висящи ластари по стените и тук-там струпани по дъното клонки и мъх. Глас ли беше това? Каладин за миг се обърка, когато сенките на стената пред него се размърдаха нереално.

После някой излезе иззад ъгъла. Този някой бе облечен в копринена рокля и носеше торба през рамо. Шалан Давар.

Тя изпищя при вида му, хвърли торбата на земята и заотстъпва, притиснала ръце до тялото си. Даже изтърва сферата, която носеше.

Каладин развъртя ръката си в рамото, та да я намести, и пристъпи по-близо до светлината.

— Успокой се — рече. — Аз съм.

— Отче на Бурята! — възкликна Шалан и избърза да си вземе сферата от земята. После приближи и поднесе светлината към него. — Наистина си ти… мостовият. Как…?

— Не знам — излъга той и погледна нагоре. — Ужасно си разместих шията и лакътят ме боли като гръм. Какво стана?

— Някой дръпна ръчката за извънредни случаи.

— Каква ръчка?

— Тя срутва моста в пропастта.

— Проклятие, звучи доста тъпо да имаш такъв уред — установи Каладин и зарови в джоба за останалите сфери. Тайничко ги погледна. Също бяха потъмнели. Бурята да го отнесе. Всичките ли беше използвал?

— Зависи — възрази Шалан. — Ами ако твоите хора са се изтеглили по моста и противникът се изсипва подире им? Предполага се, че ръчката има някакъв предпазител и не може да се дръпне по случайност, обаче може да се освободи бързо при нужда.

Той изстена, когато Шалан поднесе светлината край него към мястото, където двете половини на моста се бяха разбили в дъното на пропастта. Там лежаха телата, които Каладин очакваше.

Погледна. Трябваше да погледне. Нямаше следа от Далинар, но няколко от офицерите и светлооките дами, които тогава пресичаха моста, лежаха усукани и потрошени на купчини. При падане от двеста, че и повече стъпки нямаше оцелели.

Освен Шалан. Каладин не помнеше да я е грабнал, падайки. Но и не помнеше нищо от падането, освен вика на Сил. Този вик…

Добре. Трябва да е уловил Шалан несъзнателно и да я е заредил със Светлина, за да забави падането. Роклята й беше изпокъсана, а косите — рошави, ала иначе явно бе невредима.

— Събудих се тук долу, в тъмното — каза тя. — Минало е доста време от падането ни.

— Откъде знаеш?

— Горе е почти тъмно. Скоро ще настане нощ. Когато се събудих, чух ехо от викове. Борба. Иззад онзи ъгъл видях нещо да свети. Оказа се, че е паднал войник, а кесията със сферите му е разкъсана. — Шалан видимо потрепери. — Бил е убит от нещо, преди да падне.

— Паршендите — каза Каладин. — Точно преди мостът да рухне, чух тръбите на предните отряди. Бяхме нападнати.

Проклятие. Вероятно това означаваше, че Далинар се е изтеглил, стига наистина да бе оцелял. Тук нямаше нищо, което да си заслужава сражението.

— Дай ми една сфера — поиска той.

Шалан му даде и Каладин отиде да огледа падналите. Привидно проверяваше дали някой няма пулс, но всъщност търсеше оръжие или сфери.

— Мислиш, че някой е останал жив? — попита Шалан. Гласът й прозвуча слабо в тихата пропаст.

— Е, ние някак оцеляхме.

— Как стана това според теб? — попита Шалан и погледна отвора на пропастта, високо горе.

— Видях вятърни духчета, точно преди да паднем. Чувал съм в приказките, че те пазят човек, когато пада. Може да е било това.

Шалан мълчеше, докато той претърсваше труповете.

— Да — продума тя най-сетне. — Звучи логично.

Изглежда я убеди. Хубаво. Поне докато не почне да се чуди за приказките за „Благословения от Бурята Каладин“.

Нямаше други живи, но Каладин се увери, че Далинар и Адолин не са сред загиналите.

Глупав бях да не видя, че предстои опит за убийство, мислеше си той. Садеас опита да отслаби Далинар с разкриването на виденията на празненството преди няколко дни. Класически заговор. Опозори противника си, а после го убий, за да е сигурно, че няма да се превърне в мъченик.

По труповете имаше малко ценни неща. Шепа сфери, разни принадлежности за писане, които Шалан жадно грабна и пъхна в чантата си. Никакви карти. Каладин нямаше представа къде се намират. А с идването на нощта…

— Какво ще правим? — тихо попита Шалан, взирайки се в това царство на мрака с неочакваните сенки, леко потрепващите пипала и ластари, прилични на сипнали се полипи с мърдащите във въздуха мустачки.

Каладин си спомняше първите слизания в пропастите. Винаги му се струваха прекалено зелени, влажни и чужди. Наблизо изпод мъха надничаха два черепа и сякаш ги наблюдаваха. От някаква далечна локва се чу плясване и Шалан почна лудо да се озърта. Макар вече пропастите да бяха като дом за Каладин, той не отричаше, че понякога определено го тревожеха.

— Тук долу е по-безопасно, отколкото изглежда. Когато бях във войската на Садеас, прекарвах дни в пропастите и събирах вещи от мъртвите. Само внимавай за духчета на загниването.

— А пропастните чудовища? — попита Шалан и се завъртя да погледне в друга посока, когато някакъв кремлинг се стрелна по стената.

— Никога не съм виждал. — Вярно, макар веднъж да зърна сянката на чудовище, което с дращене вървеше през една от по-отдалечените пропасти. Потреперваше при самата мисъл за този ден. — Не се срещат толкова често, колкото твърдят хората. Истинската опасност са бурите. Виждаш ли, ако вали, дори някъде далеч…

— Да, наводнение. Много е опасно в тясната пропаст. Чела съм за това.

— Убеден съм, че много ще ни помогне — отвърна Каладин. — Спомена, че наблизо има мъртви войници?

Шалан посочи и Каладин тръгна натам. Тя го последва, като се придържаше близо до светлината. Каладин намери няколко мъртви копиеносци, пометени от платото горе. Раните бяха пресни. Току до тях лежеше мъртъв паршенд, също убит наскоро.

Паршендът носеше необработени скъпоценни камъни в брадата си. Каладин докосна един, поколеба се, после опита да вдъхне Светлина. Нищо. Той въздъхна, сведе глава в почит за мъртвите и накрая измъкна копие изпод едно от телата и се изправи. Светлината горе се бе превърнала в тъмно синьо. Нощ.

— И така, чакаме ли? — попита Шалан.

— За какво? — учуди се Каладин и нарами копието.

— Да се върнат… — тя млъкна. — Няма да се върнат за нас, нали?

— Ще решат, че сме мъртви. В името на Бурите, ние би трябвало да сме мъртви. Струва ми се, че сме прекалено далеч, та да идват да извадят труповете ни, предполагам. А това е още по-вярно след паршендското нападение. — Каладин потърка брадичката си. — Може да почакаме похода на Далинар. Той даваше знаци, че ще се движи в тази посока в търсене на центъра. Остават само няколко дни, нали?

Шалан пребледня. Всъщност, пребледня още повече. Светлата й кожа беше толкова особена. Бяла и с червена коса, тя изглеждаше като някакъв много дребен рогоядец.

— Далинар предвижда да тръгне веднага след последната буря преди дъждовния сезон. Тази буря е скоро. И ще донесе много, много и много дъжд.

— Лоша идея значи.

— Можеш и така да го кажеш.

Каладин бе опитвал да си представи какво ли е бурята тук долу. Виждал беше последиците, докато събираха вещи с останалите от Мост Четири. Усуканите и изпотрошени трупове. Камарите отпадъци, натикани в стените и в пукнатините. Камъни с човешки ръст, носени небрежно от водите през пропастите, докато заседнат между стените, понякога на петдесетина стъпки височина.

— Кога? — попита той. — Кога е тази буря?

Шалан се вторачи в него, после почна да рови в чантата си — листеше хартиите със свободната ръка и стискаше чантата със скритата, през плата на ръкава. Махна на Каладин да дойде с неговата сфера, защото тя трябваше да прибере своята.

Той вдигна сферата да й свети, докато тя прегледа някаква изписана страница.

— Утре вечер — тихо каза Шалан. — Веднага след залеза на първата луна.

Каладин изстена и вдигна сферата по-високо да огледа пропастта. Намираме се точно на север от пропастта, в която паднахме, разсъждаваше той. Значи пътят за връщане е… нататък?

— Добре тогава — каза Шалан. Пое дълбоко дъх и захлопна чантата. — Вървим обратно. Тръгваме веднага.

— Не искаш ли да поседнеш и да отдъхнеш за миг?

— Отдъхнала съм си напълно — отвърна тя. — Ако и ти си така, предпочитам да тръгваме. Щом се приберем, можем да си седим, да пийваме вино с подправки и да се смеем колко глупаво е било от наша страна да бързаме, като сме имали толкова много време за губене. Много бих искала да се почувствам глупава точно така. Ти?

— Аха. — Харесваше пропастите. Това обаче не означаваше, че иска да преживее бурята в пропаст. — Нямаш карта в чантата, нали?

— Не — свъси се Шалан. — Не взех моите карти. Сиятелната Велат носеше. Ползвах нейните. Но може да си припомня нещо от видяното.

— Тогава, мисля, че трябва да вървим нататък — каза Каладин и посочи. След това тръгна.

* * *

Мостовият се отправи накъдето беше посочил, без дори да й позволи да каже мнението си. Шалан запази сръднята за себе си, грабна торбата — беше намерила няколко меха с вода у един войник — и чантата. Забърза след него, а полите й се закачиха за нещо, за което тя се надяваше, че е много бяла пръчка.

Високият мостови умело прескачаше и заобикаляше отломките, вперил поглед напред. Защо той трябваше да оцелее? В интерес на истината обаче, Шалан бе доволна да намери някого. Нямаше да е приятно да върви тук долу сама. Той поне беше достатъчно суеверен да си мисли, че е бил спасен от някакъв поврат на съдбата и от духчета. Шалан нямаше представа как се е спасила тя самата, какво остава за него. Шарка се возеше върху полите й, а преди намирането на мостовия, той разсъждаваше как Светлината на Бурята е опазила живота й.

Жива след падане от най-малко двеста стъпки? Това само доказваше колко малко знае Шалан за способностите си. Отче на Бурята! Спасила беше и този човек. Убедена беше. Той падаше точно до нея.

Но как? И можеше ли да разбере как да го направи отново?

Забърза да го настигне. Проклетите алети и техните влудяващо дълги крака. Той маршируваше като войник, без да се замисля, че Шалан трябва да подбира пътя си по-внимателно. Не искаше полите й да се закачат на всеки клон.

Стигнаха до някакво езерце на дъното на пропастта и той скокна на един пън, който лежеше във водата като мост, почти без да наруши хода си. Шалан спря на края.

Мостовият я погледна в светлината на сферата.

— Няма пак да ми искаш ботушите, нали?

Шалан вдигна крак и показа приличните на войнишки ботуши, които носеше под роклята. Това го накара да попривдигне вежда.

— Не ми е и хрумвало да излизам в Пустите равнини по пантофки — съобщи тя и се изчерви. — Пък и никой не може да ти види обувките под толкова дълга рокля.

Тя гледаше пъна.

— Искаш ли да ти помогна да минеш?

— Всъщност се чудя как стволът на тежкостъпо дърво се е озовал тук — призна Шалан. — Не е възможно да виреят из тези части на Пустите равнини. Твърде студено е. Може да е расло някъде по крайбрежието. И бурята наистина го е довлякла толкова далече? На четиристотин мили?

— Няма да ме караш да спирам, за да го нарисуваш, нали?

— О, я стига — отвърна Шалан, стъпи на пъна и премина. — Знаеш ли колко скици на тежкостъпи дървета имам?

Другите неща тук долу обаче бяха съвсем различни. Докато вървяха, Шалан използваше своята сфера — която трябваше някак да крепи в свободната ръка, докато в скритата държеше чантата, а на рамото й висеше торбата — та да осветява наоколо. Беше изумително. Дузини видове ластари, червени, оранжеви и виолетови къдроцветни. Ситни скални пъпки по стените, малки гроздове бобинки, които отваряха и затваряха черупките си, сякаш дишат.

Клъбца духчета на живота се носеха около някакъв шистокор, който растеше възлест като пръсти. Горе почти никъде не се срещаше подобно образувание. Бляскавите песъчинки зелена светлина се понесоха през пропастта към цяла стена, покрита с тръбообразни растения, от чиито горен край се гънеха дребни пипала. Когато Шалан мина, пипалата се прибраха като вълна, минала нагоре по стената. Шалан тихо пое дъх и взе Спомен.

Мостовият спря и се обърна.

— Е?

— Нима не забелязваш колко е красиво?

Той вдигна поглед към стената от тръбообразни растения. Шалан беше убедена, че някъде е чела за тях, но името й убягваше.

Мостовият продължи напред.

Шалан затича подире му. Торбата биеше по гърба й. Почти се препъна в камара усукани мъртви ластари и пръчки, когато го настигна. Изруга и заподскача на един крак, преди да стъпи устойчиво.

Той се пресегна и взе торбата.

Най-сетне, помисли Шалан.

— Благодаря.

Каладин изсумтя, метна торбата на рамо и продължи, без да продума. Стигнаха до кръстопът в пропастта — един коридор водеше наляво, а друг надясно. Трябваше да обиколят следващото плато, преди да продължат на запад. Шалан огледа процепа и добре запамети как изглежда платото от тази страна, а Каладин избра пътя.

— Ще отнеме време — рече той. — Даже по-дълго, отколкото трая идването ни тук. Тогава трябваше да изчакваме цялата войска. От друга страна, минавахме по средата на платата. Сега заобикалянето на всяко много ще удължи пътя.

— Е, поне компанията е приятна.

Той я изгледа.

— Приятна за тебе, искам да кажа.

— През целия път на връщане ли ще слушам бръщолевенето ти?

— Не, разбира се. Имам намерение освен това да плещя, да бъбря и от време на време да ломотя. Обаче не много, та да не разваля нещо хубаво.

— Прекрасно.

— Упражнявам се и да дрънкам глупости.

— Нямам търпение да чуя.

— О, добре, всъщност това беше.

Каладин я изучаваше, суровите му очи се впиваха в нейните. Тя се обърна. Мостовият явно не й вярваше. Беше телохранител; Шалан се съмняваше, че вярва на много хора.

Стигнаха до друга пресечка и този път Каладин решаваше по-дълго. Шалан разбираше защо — долу трудно можеше да се определи посоката. Платата бяха разнообразни и неравномерни. Някои бяха дълги и тесни, други — почти съвършено кръгли. По страните си имаха издатини и полуострови. Така виещият се между тях път се превръщаше в лабиринт. Би трябвало да е лесен — все пак, задънените проходи бяха малко, така че двамата просто трябваше да вървят все на запад.

Но накъде беше запад? Долу можеха много, много лесно да се загубят.

— Нали не подбираш наслуки откъде да минем? — попита Шалан.

— Не.

— Явно много знаеш за пропастите.

— Да.

— Може би защото мрачната атмосфера приляга на нрава ти.

Каладин гледаше напред и вървеше, без да отговори.

— Бурята да го отнесе — възкликна Шалан и забърза да го настигне. — Предполагаше се, че това е ведро. Какво е нужно, за да се поотпуснеш, мостови?

— Май съм просто един… как го каза? „Изпълнен с омраза“ човек?

— Не съм видяла доказателство за противното.

— Защото не си си направила труда да погледнеш, светлоока. Всеки под твоето положение е само играчка.

— Какво? — възкликна тя. Имаше чувството, че я е зашлевил през лицето. — Откъде ти хрумна?

— Очевидно е.

— За кого? Само за теб? Кога си ме видял да се отнасям към човек с по-ниско положение като към играчка? Дай ми един пример.

— Когато се озовах в затвора — отвърна той начаса, — задето направих нещо, за което всеки светлоок щеше да бъде приветстван.

— И това беше по моя вина?

— По вина на всички вас. Всеки път, когато някой от нас е мамен, поробван, бит или съсипан, вината пада върху всички вас, които поддържате това. Дори непряко.

— Ох, моля те. Светът не е справедлив? Какво велико откритие! Някои хора с власт тормозят онези, над които властват? Удивително! И откога е почнало това?

Каладин не отговори. Завърза сферите си на върха на копието в кесийка от бялата кърпичка, която откри у една от писарите. Държеше копието нависоко и сферите осветяваха пропастта добре.

— Мисля — продължи Шалан и прибра своята сфера за по-удобно, — че ти само си търсиш оправдания. Да, отнасяли са се зле с теб. Признавам го. Но според мен ти си онзи, който се интересува от цвета на очите. Просто ти е по-лесно да се преструваш, че всеки светлоок те тормози заради положението ти. Питал ли си се някога дали няма по-просто обяснение? Не може ли хората да не те харесват не защото си тъмноок, а защото си страшно непоносим?

Каладин изсумтя и тръгна още по-бързо.

— Не — рече Шалан и направо затича, за да е редом с него. — Няма да се измъкнеш от това. Не можеш да намекваш, че злоупотребявам с положението си и после да се изнижеш без отговор. Направи го по-рано, с Адолин. Сега го правиш с мен. Какво ти има?

— Искаш по-добър пример за това как си играеш с по-нископоставените от теб? — избегна въпроса й Каладин. — Добре. Открадна ми ботушите. Правеше се на някоя, която не си, и тормозеше един тъмноок войник, когото току-що беше срещнала. Достатъчно добър пример ли е това как си играеш с човек, който според теб стои по-ниско?

Шалан спря. Тук Каладин имаше право. Искаше да обвини влиянието на Тин, но неговата забележка обезсили довода й.

Той спря и се обърна. Най-сетне въздъхна и рече:

— Виж сега. Не ти се сърдя за ботушите. От това, което виждам напоследък, не си толкова лоша, колкото са другите. Затова, нека просто оставим нещата така.

— Не съм толкова лоша, колкото са другите ли? — възкликна Шалан и пристъпи напред. — Какъв приятен комплимент. Е, да кажем, че си прав. Може би аз съм безсърдечна богаташка. Това не променя обстоятелството, че ти можеш да си направо лош и противен, Благословени от Бурята Каладин.

Той сви рамене.

— Това ли е? Аз се извинявам и в замяна получавам само свиване на рамене?

— Аз съм това, в което ме превърнаха светлооките.

— Значи въобще не си виновен — хладно каза Шалан — за начина, по който се държиш.

— Бих казал, че не съм.

— Отче на Бурята. Не мога да кажа нищо, за да променя отношението ти към мен, нали? Ти ще продължиш да съдиш хората, да ги ненавиждаш и да си изпълнен със злост. Неспособен да се държиш добре с околните. Животът ти ще да е много самотен.

Това явно го докачи, понеже в светлината на сферите се видя как лицето му почервенява.

— Почвам да си променям мнението, че си по-добра от останалите.

— Не лъжи. Ти никога не си ме харесвал. Още от самото начало. И не само заради ботушите. Виждам как ме наблюдаваш.

— Понеже знам, че лъжеш, усмихвайки се на всеки срещнат. Откровена си, само когато обиждаш някого!

— Единственото откровено нещо, което мога да кажа на теб, са обидите!

— Ба! — пламна Каладин. — Аз само… Ба! Защо като съм с тебе ми иде да си издера лицето, жено?

— Нарочно съм обучена за това. И събирам лица.

Това какво беше?

— Не можеш просто…

Каладин млъкна, когато дращенето, отекващо от пропастта, стана по-силно.

Веднага затули с длан стъкмения от сферите фенер и потопи двама им в мрак. По преценка на Шалан, това не помогна. Тя се запрепъва към Каладин в тъмнината и стисна мишницата му със свободната си ръка. Дразнеше я, но поне беше тук.

Дращенето продължи. Като от камък върху камък. Или… от черупка върху камък.

— Май — тревожно прошепна тя — надвикването в кънтящата мрежа от пропасти не беше много умно.

— Аха.

— Приближава се, нали?

— Аха.

— Значи… бягаме?

Дращенето като че идваше току иззад следващия завой.

— Аха — отвърна Каладин, свали ръка от сферите и побягна далеч от шума.