Брандън Сандърсън
Сияйни слова (96)

68
Мостове

„Струва ми се обаче, че всичко е направено с цел, и ако ние като младенци се запретваме из работилницата, по-скоро ще увеличим бедата, а няма да я предотвратим.“

Пустите равнини.

Каладин не ги имаше за свои така, както приемаше пропастите, където неговите хора намериха сигурност. Помнеше твърде добре болката в окървавените нозе, разбити от тази неравна каменна пустош, по време на първия пробег. Тук не вирееше почти нищо — само някоя и друга туфа скални пъпки или няколко инатливи ластари, които се спущаха в пропастта от подветрената страна на платото. Дъното на цепнатините гъмжеше от живот, ала тук горе бе голо.

Болезнените стъпала и пламтящите рамене от бягането с моста не бяха нищо в сравнение с клането, което очакваше хората му в края на пробега. Бурята да го отнесе… дори като гледаше през равнините, Каладин потреперваше. Сякаш чуваше свистенето на стрелите във въздуха, виковете на ужасените мостови, песента на паршендите.

Трябваше да смогна да спася повече хора от Мост Четири, каза си той. Щях ли да успея, ако бях усвоил силите си по-бързо?

Вдъхна Светлина, та да се успокои. Само че светлината не дойде. Стоеше вцепенен, а войниците крачеха по един от грамадните механични мостове на Далинар. Опита пак. Нищо.

Извади сфера от кесията си. Огнената марка сияеше по обичайния начин и багреше пръстите му в червено. Нещо не беше наред. Каладин не можеше да почувства бурята вътре, както чувстваше по-рано.

Сил се носеше високо над пропастта заедно с вятърните духчета. Звънкият й смях падаше върху Каладин като дъжд и той вдигна поглед.

— Сил? — обади се тихо Каладин. Не искаше да изглежда като побъркан, но нещо дълбоко в него се плашеше като уловен за опашката плъх. — Сил!

Неколцина войници го изгледаха и после вдигнаха очи към небето. Каладин не им обърна внимание, понеже Сил се понесе надолу като лента от светлина. Завъртя се около него и продължи да се смее.

Светлината на Бурята се върна. Каладин отново я усещаше и жадно вдъхна от сферата, макар да прояви здравия разум да я скрие в юмрук и да тури ръка пред гърдите си, та да не е прекалено явно. Светлината на една марка не стигаше да го разкрие пред хората, а той се чувстваше много, много по-добре, когато тя бушуваше вътре в него.

— Какво стана? — прошепна Каладин на Сил. — Нещо не е наред с нашата връзка ли? Да не е защото не намерих думите достатъчно бързо?

Сил кацна на китката му и прие образа на млада жена. Надзърна в юмрука му и вирна главица.

— Какво има вътре? — попита тя заговорнически.

— Знаеш какво е, Сил — отвърна Каладин и изстина, като че го заля вълна дъждовна вода през буря. — Сфера. Не я ли видя ей сега?

Тя го погледна невинно.

— Правиш лош избор. Зловреден. — Чертите й за миг наподобиха неговите и тя скокна напред, все едно искаше да го подплаши. Разсмя се и отлетя.

Лош избор. Зловреден. Значи, беше заради обещанието, което даде на Моаш да помогне в убийството на краля. Каладин въздъхна и продължи напред.

Сил не можеше да разбере защо това е правилното решение. Тя беше духче и нейната нравственост беше глуповата и опростена. Да си човек често означаваше да избираш еднакво отблъскващи възможности. Животът не беше чист и спретнат, както Сил искаше. Беше объркан, зацапан с крем. Нямаше човек, който да върви през живота и да не се покрие с мръсотията, дори и Далинар.

— Искаш прекалено много от мен — тросна й се той, когато стигна от другата страна на пропастта. — Аз не съм някой славен рицар от древността. Аз съм един сломен човек. Чуваш ли ме, Сил? Съсипан съм.

Сил долетя при него и прошепна:

— Те до един бяха такива, глупчо.

После отлетя.

Каладин гледаше как войниците се нижат по моста. Не нападаха плато, обаче Далинар и без това водеше многобройна войска. Излизайки в Пустите равнини, те попадаха в местност на бойни действия, а паршендите представляваха постоянна заплаха.

Отрядът на Мост Четири трополеше по механичния мост. Хората носеха своя мост, по-малък. На Каладин и през ум не му минаваше да излезе от лагера без него. Механизмите на Далинар — грамадните, теглени от чули мостове, които се спускаха с лебедки — бяха удивителни, ала Каладин им нямаше вяра. Не струваха колкото един добър мост, който можеш да носиш на рамо.

Сил пак долетя. Наистина ли очакваше той да живее според нейното разбиране за добро и зло? Нима щеше да отнема силите му всеки път, когато той направеше нещо, с което имаше опасност да я обиди?

Щеше да е като да живее с примка на шията.

Каладин реши да не допуска тревогите му да провалят деня и отиде да нагледа Мост Четири. Гледай ясното небе, рече си той. Дишай с вятъра. Радвай се на свободата. След толкова време в плен, това беше чудо.

Намери отряда, застанал в стойка свободно до моста. Странно беше да ги види със старите кожени елеци с подплънки на раменете върху новите униформи. Облеклото ги превръщаше в странна кръстоска между предишните и сегашните мъже. Отдадоха му чест и той отговори.

— Свободно — рече Каладин и те разтуриха строя. Смееха се и се закачаха, а Лопен и помощниците му раздаваха меховете с вода.

— Ха! — обади се Скалата и седна на моста да си пийне. — Тая работа не е толкова тежка, колкото я помня.

— Понеже вървим по-бавно — обясни Каладин и посочи механичния мост на Далинар. — И понеже помниш ранните дни с моста, а не късните, когато бяхме добре нахранени и добре подготвени. Тогава вече ни беше по-лесно.

— Не — възрази Скалата. — Мостът е по-лек, понеже бихме Садеас. Е правилният начин да се кажат нещата.

— Няма смисъл в това.

— Ха! Съвсем смислено си е. — Скалата отпи. — Празноглав равнинец.

Каладин поклати глава, но си позволи да намери отнякъде усмивка заради познатия глас на Скалата. След като пи и той, отърча през платото, защото Далинар току-що беше прехвърлил пропастта. По края на платото се издигаше високо скално образувание, а отгоре му беше кацнала малка дървена постройка, като крепост. Слънчевата светлина отблясваше от далекогледа, закрепен там.

Нямаше постоянни мостове до това плато, което попадаше извън близкия до лагерите обезопасен район. Съгледвачите, които служеха тук, бяха скачачи — прехвърляха пропастите на тесните места с помощта на дълги пръти. Приличаше на служба, която изисква много особена лудост, и по тази причина Каладин открай време уважаваше скачачите.

Един от тях разговаряше с Далинар. Каладин очакваше човекът да е висок и тънък, но той беше нисък и набит, с яки ръце. Носеше униформената куртка на дома Колин, поръбена с бяло.

— Видяхме нещо там, Сиятелни господарю — казваше скачачът. — Видях го със собствените си очи и записах с глифи деня и часа в тефтера. Човек беше, светеше и летеше напред-назад в небето над платата.

Далинар изсумтя.

— Не съм луд, господарю — настоя скачачът и взе да пристъпя от крак на крак. — Останалите момчета го видяха също, щом аз…

— Вярвам ти, войниче. Бил е Убиецът в бяло. Изглеждаше така, когато дойде за краля.

Човекът си отдъхна.

— Сиятелни господарю, сър, и аз това си помислих. Някои в лагера разправяха, че ми се привижда каквото си искам.

— Е, точно този никой не иска да го вижда — отвърна Далинар. — Защо обаче си губи времето тук? Защо не се е върнал да нападне, щом е бил толкова близо?

Каладин се прокашля неловко и посочи наблюдателницата.

— Това укрепление горе дървено ли е?

— Да — отвърна скачачът, после забеляза възлите на раменете на Каладин.

— Ъъ, сър.

— Не е възможно да устои на буря — установи Каладин.

— Разглобяваме го, сър.

— И го носите обратно в лагера? — учуди се Каладин. — Или го оставяте тук в бурята?

— Да го оставяме ли, сър? Стоим си вътре в него. — Скачачът посочи една кухина в основата на скалата, избита с чукове или изрязана с Меч. Не изглеждаше голяма — всъщност беше колкото килийка. Явно вземаха дървения под на постройката горе и го закрепваха със скоби от едната страна на дупката като врата.

Наистина, особена лудост.

— Сиятелни господарю, сър — обърна се скачачът към Далинар. — Онзи в бяло може да е някъде тук. Да чака.

— Благодаря ти, войнико — отвърна Далинар и кимна да го освободи. — Следете за нас, докато пътуваме. Имаме сведения за пропастно чудовище, което приближава към лагерите.

— Слушам — откликна онзи, отдаде чест и отърча към въжената стълба, водеща до наблюдателницата.

— А ако убиецът наистина дойде за Вас? — попита тихо Каладин.

— Не виждам с какво ще е по-различно тук — отговори Далинар. — Все някога ще се върне. На Пустите равнини или в двореца, ще се наложи да се бием с него.

Каладин изсумтя.

— Иска ми се да приемете някой от Мечовете, които Адолин печели, сър. По-спокоен ще съм, ако можете да се защитавате.

— Може и да те изненадам — рече Далинар, заслони очи и погледна назад, към лагера. — Но наистина не ми е приятно да оставя Елокар сам.

— Убиецът каза, че иска Вас, сър. Ако не сте заедно с краля, това може само да го защити.

— Предполагам. Освен ако убиецът не го е казал, за да ни подведе. — Далинар поклати глава. — Може следващия път да ти наредя да останеш с него. Не мога да се отърва от усещането, че пропускам нещо важно, което е точно пред очите ми.

Каладин стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на хладните тръпки. Да ти наредя да останеш с него. Сякаш съдбата сама подбутваше Каладин в положение да предаде краля.

— За престоя ти в затвора — подзе Върховният принц.

— Вече е забравен, сър — отвърна Каладин. Поне участието на Далинар в него. — Оценявам това, че не бях разжалван.

— Добър войник си — каза Далинар. — През повечето време.

Очите му пробягаха по отряда на Мост Четири. Вдигаха моста. Един от войниците отстрани особено привличаше вниманието му: Ренарин, в униформата на Мост Четири, вдигаше съоръжението на мястото му. До него Лейтен се смееше и го съветваше как да държи.

— Всъщност, той започна да се вписва, сър — каза Каладин. — Хората го харесват. Никога не съм допускал, че ще го доживея.

Далинар кимна.

— Как е той? — тихо попита Каладин. — След онова, което се случи на арената?

— Отказва да се учи при Захел. Доколкото знам, от седмици не е призовавал Меча си. — Далинар погледа още малко. — Не мога да преценя дали престоят му при твоите хора е добър за него — дали му помага да мисли като войник — или просто го насърчава да избягва по-тежките си отговорности.

— Сър, ако позволите, Вашият син малко прилича на човек, който не пасва. Не е на мястото си. Особен, самотен.

Далинар кимна.

— Тогава, убедено мога да кажа, че Мост Четири навярно е най-доброто място, където може да открие себе си.

Странно беше да каже такова нещо за един светлоок, ала беше истина.

Далинар изръмжа.

— Ще се доверя на преценката ти. Върви. Постарай се хората ти да внимават за убиеца, ако се появи днес.

Каладин кимна и остави Върховния принц. И по-рано беше чувал за виденията му и имаше някаква представа за съдържанието им. Не знаеше какво да мисли, но предвиждаше да вземе пълен препис, за да накара Ка да му ги прочете.

Може би заради тези видения Сил винаги толкова твърдо вярваше на Далинар.

Денят напредваше, а войската се движеше през равнините като някаква лепкава течност, като кал, която се спуща по лек наклон. И всичко това, за да може Шалан да види какавидата на пропастно чудовище. Каладин поклати глава, докато пресичаше платото. Адолин определено беше замаян от любов; беше успял да вдигне цяла ударна войска, че и баща си, само за да угоди на прищевките на това момиче.

— Пешак си, а, Каладин? — рече принцът и приближи на коня си до него. Адолин яздеше оня звяр, белия кон, който имаше копита като чукове. Носеше пълна Броня, боядисана в синьо, а шлемът беше вързан отзад на седлото. — Мислех, че баща ми ти е дал пълни права да реквизираш от конюшните му.

— Имам пълни права да реквизирам и от снабдителя — отвърна Каладин. — Обаче не ме виждате да крача тука с казан на гръб, само защото мога.

Адолин се засмя.

— Трябва да пояздиш повече. Признай, че си има предимства. Бързината на галопа, височината, от която нападаш. — Той потупа коня по врата.

— Май просто имам твърде много вяра на краката си.

Адолин закима, все едно беше чул най-великата мъдрост, и препусна да нагледа Шалан в паланкина. Каладин се почувства малко уморен и поровичка в джоба си за друга сфера, този път само диамантен чип. Опря я в гърдите си. Вдиша.

Пак не се случи нищо. Бурята да го отнесе, дано! Озърна се за Сил, но не успя да я намери. Напоследък беше толкова игрива, че той почваше да се чуди дали това не е някаква шега. Всъщност, надяваше се да е така, а да не е нещо повече. Въпреки че вътрешно мърмореше и се оплакваше, той имаше отчаяна потребност от тази сила. Искаше небето и самите ветрове. Да се откаже от тях беше все едно да се откаже от ръцете си.

Най-сетне стигна до края на платото, където се разполагаше механичният мост на Далинар. Тук с благодарност откри Сил, която разучаваше някакъв кремлинг, плъпнал по скалата, за да се скрие в някаква пукнатина.

Каладин приседна до нея.

— Значи, наказваш ме. Задето се съгласих да помогна на Моаш. Затова имам трудности със Светлината на Бурята.

Сил следваше кремлинга, който беше нещо като бръмбар с обла дъгоцветна черупка.

— Сил? Добре ли си? Изглеждаш както…

Както беше преди. Когато се срещнахме за пръв път. Щом осъзна това, в него се надигна страх. Ако силите му се оттегляха, дали беше защото връзката им отслабваше?

Сил го погледна и очите й станаха по-съсредоточени, изразът й заприлича повече на обичайната й същност.

— Трябва да решиш какво искаш, Каладин.

— Не одобряваш кроежите на Моаш. Мигар опитваш да ме принудиш да изменя отношението си към него?

Сил сбърчи личице.

— Не искам да те принуждавам да правиш каквото и да е. Трябва да правиш онова, което смяташ за добро.

— Тъкмо това се мъча да правя!

— Не. Не мисля така.

— Добре. Ще кажа на Моаш и приятелите му, че не играя. Че няма да им помогна.

— Та ти даде дума на Моаш!

— И на Далинар дадох дума…

Устните на Сил се изопнаха на черта и тя погледна Каладин в очите.

— Тъкмо там е бедата, нали — прошепна Каладин. — Дадох две обещания и не мога да ги спазя.

Ох, Бурята да го отнесе. Това ли беше съсипало Сияйните рицари?

Какво се случва с твоите духчета на честта, когато ги изправиш пред подобен избор? Нарушени обети и към двете страни.

Безумец, рече си Каладин. Като че ли напоследък не бе способен да взима правилни решения.

— Какво да правя, Сил? — прошепна той.

Тя запърха и застана във въздуха току пред него, вгледана в очите му.

— Трябва да кажеш думите.

— Не ги знам.

— Намери ги. — Тя погледна към небето. — Намери ги бързо, Каладин. И не, не върши работа просто да кажеш на Моаш, че няма да помогнеш. Стигнали сме твърде далеч за това. Трябва да правиш онова, което сърцето ти има нужда да прави.

Тя се понесе нагоре.

— Остани с мен, Сил — промълви Каладин и стана. — Ще се справя с това. Само… само не губи себе си. Моля те. Имам нужда от теб.

Край него чарковете на далинаровия мост се завъртяха. Войниците дърпаха ръчките и цялата машинария почна да се разгъва.

— Спрете, спрете, спрете!

Шалан Давар дотърча във вихър от червени коси и синя коприна, а на главата й се мъдреше грамадна шапка срещу слънцето. Двама от пазачите й припкаха след нея. Газ не беше тук.

Каладин се извърна, притеснен от тона й, и затърси следи от Убиеца в бяло.

Шалан запъхтяна тури скритата ръка на гърдите си.

— Бурята да го отнесе, какво ги е прихванало носачите на паланкина? Те съвсем отказват да бързат. „Не е внушително“, разправят. Е, и аз самата не го раздавам внушително. Добре, дайте ми малко време и продължавайте.

Тя приседна на една скала до моста. Изумените войници зяпаха как вади принадлежностите си за рисуване. После Шалан почна да рисува.

— Добре — рече тя. — Продължавайте. Цял ден се мъча да скицирам последователността на разгъването на този мост. Проклети носачи.

Ама че жена.

Войниците боязливо продължиха с разполагането на моста. Разгръщаха го под бдителните погледи на три от далинаровите инженери, вдовици на офицери. Наблизо имаше и неколцина дърводелци, които да работят по техните заповеди, ако нещо засечеше или мостът се изметнеше.

Каладин стискаше копието и се мъчеше да разбере чувствата си към Сил и обещанията, които беше дал. Все някак можеше да оправи това. Нали?

Като видя моста, в ума му нахлуха мисли за някогашните пробези и той прие това като добре дошло разсейване. Разбираше защо Садеас предпочита простия, макар и жесток метод с мостовите отряди. Онези мостове бяха по-бързи, по-евтини и по-неподатливи на повреди. А тези грамади бяха тромави като тежки кораби, които опитват да маневрират в някой залив.

Естественото решение е във въоръжените мостови отряди, прецени Каладин. Хора с щитове и с пълната поддръжка на войската при заемането на позиция. Можеш да разполагаш с бързи и подвижни мостове и в същото време да не изоставяш хората си на изтребление.

Разбира се, Садеас искаше смъртта на мостовите, ползваше ги като примамка, та да не стигат стрелите до неговите войници.

Един от дърводелците, които помагаха при моста, разглеждаше някакъв дървен клин за закрепване и приказваше, че трябва да издяла нов. Видя се познат на Каладин. Набитият мъж имаше рождено петно на челото, засенчено от кепето му.

Каладин познаваше това лице. Дали не беше някой от далинаровите войници, загубил воля да се бие след клането на Кулата? Някои от тези мъже бяха минали на друга служба в лагера.

Разсея се заради идването на Моаш. Приятелят му вдигна ръка да поздрави другарите си от Мост Четири, които го приветстваха. Бляскавата Броня — пребоядисал я бе в синьо и с малко червено на свръзките — му стоеше учудващо естествено. Не бе минала и седмица, а Моаш вече се движеше с лекота.

Пристъпи до Каладин, после падна на коляно, а Бронята му изтрака. Отдаде чест с ръка на гърдите.

Очите му… бяха по-светли; жълтеникави наместо тъмнокафяви като навремето. Мечът му бе привързан на гърба в подсилена ножница. Само след ден щеше да го обвърже.

— Не е нужно да ми отдаваш чест, Моаш. Вече си светлоок. По-високо си от мен с някоя и друга миля.

— Никога няма да съм с по-висок чин от тебе, Кал — отвърна Моаш. Забралото на шлема му беше вдигнато. — Ти си моят капитан. Завинаги. — Той се усмихна. — Но направо не мога да ти опиша колко забавно светлооките се чудят как да се държат с мен.

— Очите ти наистина се променят.

— Аха. Обаче не съм един от тях, чуваш ли? Аз съм един от нас. Мост Четири. Нашето… тайно оръжие.

— Тайно ли? — попита Каладин и вдигна вежда. — Досега трябва да са чули за тебе чак в Ири, Моаш. От поколения насам ти си първият тъмноок, на когото се дават Меч и Броня.

Далинар дори даде на Моаш земи и приход, щедра сума, при това не просто по мерките на мостовите. Моаш продължаваше да се отбива да хапне яхния, но не всяка вечер. Доста зает беше да устройва новото си жилище.

В това нямаше нищо лошо. Съвсем в реда на нещата си беше. Отчасти това беше и една от причините самият Каладин да откаже Меча — и винаги да се притеснява да не разкрие способностите си пред светлооките. Дори да не откриеха как да му отнемат силите — боеше се от това, ако и да знаеше, че няма основание — можеха да намерят как да му отнемат Мост Четири. Неговите хора… самата му същност.

А може и не те да ти причинят това, каза си Каладин. Може сам да го направиш, по-добре от всеки светлоок.

Призля му при тази мисъл.

— Приближаваме — тихо рече Моаш, докато Каладин вадеше меха с вода.

— Приближаваме ли? — попита Каладин, свали меха и погледна през рамо оттатък платата. — Мислех си, че ни остават няколко часа, докато стигнем до мъртвата какавида.

Беше далече, почти на предела, до който войските достигаха при нападенията си. Аладар и Роион я бяха спечелили предния ден.

— Не това — отговори Моаш и се озърна. — Други неща.

— О. Моаш, ти… Искам да кажа…

— Кал, с нас си, нали? Каза, че си с нас.

Две обещания. Сил му заръча да следва сърцето си.

— Каладин — продължи Моаш, по-сериозно. — Даде ми Меча и Бронята, макар да ми беше ядосан за неподчинението. Има причина. Дълбоко в себе си, ти знаеш, че постъпвам правилно. Че това е единственото решение.

Каладин кимна.

Моаш се огледа, после стана. Бронята пак изтрака. Приведе се и зашепна.

— Не се тревожи. Гробовния казва, че няма да се налага да правиш много. Нужно ни е само да влезем.

На Каладин му призля.

— Не можем да го направим, когато Далинар е в лагера — прошепна той. — Няма да го излагам на опасност.

— Всичко е наред. И ние така мислим. Ще чакаме подходящо време. Най-новият замисъл е да ударим краля със стрела, затова няма опасност вината да падне върху тебе или върху някой друг. Заведи краля на точното място и Гробовния ще го улучи със собствения си лък. Отличен стрелец е.

Стрела. Толкова страхливо.

Нужно беше това да се направи. Нужно беше.

Моаш го потупа по рамото и си тръгна. В името на Бурята. Всичко, което се искаше от Каладин, бе да заведе краля на определено място… това, а също и да предаде доверието на Далинар.

И ако не помогна за убийството на краля, не предавам ли справедливостта и честта? Кралят бе убил — или все едно бе убил — множество невинни хора, някои поради безразличие, други поради лошо управление. В името на Бурите, и Далинар не беше невинен. Ако беше толкова благороден, колкото твърдеше, нямаше ли да се погрижи Рошоне да се озове в затвора, а не да го откарат някъде, където „няма да вреди повече“?

Каладин отиде при моста и загледа как минават войниците. Шалан Давар седеше спретнато на една скала и продължаваше да скицира механизма на моста. Адолин бе слязъл от коня и тъкмо даваше на конярите да го напоят. Махна на Каладин да се приближи.

— Князче?

— Убиецът е бил забелязан тук — каза Адолин. — В равнините, през нощта.

— Да. Чух съгледвачът да разказва на баща Ви.

— Нужен ни е план. Ами ако той ни нападне тук?

— Надявам се да го стори.

Адолин го изгледа и се свъси.

— От онова, което видях — обясни Каладин, — и от нещата, които научих за първото му нападение над стария крал, разбрах, че убиецът е зависим от объркването на жертвите си. Отскача от стените и по таваните; хвърля хората и те падат не накъдето трябва. Е, тук няма нито стени, нито тавани.

— Значи той може направо да си лети — намръщено отговори Адолин.

— Да — рече Каладин, усмихна се и посочи — понеже имаме — колко? — триста стрелци с лък.

Каладин беше използвал успешно способностите си срещу паршендските стрели, затова навярно стрелците с лък нямаше да погубят убиеца. Но можеше да си представи, че и на убиеца ще му е трудно да се справи с вълна след вълна от стрели, летящи срещу него.

Адолин бавно кимна.

— Ще говоря с тях, ще ги подготвя за тази възможност.

Отправи се към моста и Каладин тръгна с него. Минаха край Шалан, която бе все тъй погълната от рисуването. Даже не забеляза, че Адолин й маха. Светлооките дами и техните развлечения. Каладин поклати глава.

— Знаеш ли нещо за жените, мостови? — попита Адолин, гледайки през рамо Шалан, докато минаваха по моста.

— За светлооките жени ли? Нищо. И съм признателен за това.

— Хората си мислят, че аз знам много за жените — продължи Адолин. — Истината е, че знам как да ги привлека — как да ги накарам да се смеят, как да ги заинтригувам. Не знам как да ги задържа. — Той позамълча. — Наистина искам да задържа тази.

— Тогава… може би да й кажете това? — предложи Каладин и се замисли за Тара и собствените си грешки.

— Върши ли работа при тъмнооките жени?

— Не питате когото трябва. Напоследък нямам много време за жени. Доста бях зает с усилията да се опазя жив.

Адолин май почти не го слушаше.

— Навярно мога да й кажа нещо такова… Изглежда толкова просто, а тя е всичко друго, но не и проста… — Пак се обърна към Каладин. — Както и да е. Убиецът в бяло. Трябва ни нещо повече от това да кажем на стрелците да са в готовност.

— Имате ли някакви идеи?

— Ти няма да разполагаш с Меч, но няма и да ти трябва заради… знаеш какво.

— Знам ли? — Каладин изведнъж се разтревожи.

— Аха… знаеш. — Адолин погледна настрани и сви рамене в опит да покаже безгрижие. — Онова нещо.

— Кое нещо?

— Онова… със… хмм, нещото?

Той не знае, разбра Каладин. Само налучква, опитва да отгатне защо се бия толкова добре.

И се справя много, много зле със задачата.

Каладин се успокои и дори откри, че се усмихва на неумелите опити на Адолин. Хубаво беше да усеща нещо различно от уплаха или тревога.

— Не мисля, че имате представа за какво говорите.

Адолин се свъси.

— Има нещо странно в теб, мостови. Признай си.

— Нищо не признавам.

— Ти оцеля при онова падане с убиеца. И в началото се притесних да не би да работиш с него. Сега…

— Сега какво?

— Е, реших, че какъвто и да си, ти си на моя страна. — Адолин въздъхна. — Все тая. Убиецът. Усетът ми подсказва, че най-доброто решение е онова, което взехме, когато се бихме заедно на арената. Ти отвличаш вниманието му, а аз го убивам.

— Може и да свърши работа, но се боя, че той не е от онези, които се оставят да ги разсеят.

— И Релис не беше такъв — отговори Адолин. — Ще успеем, мостови. Ще повалим това чудовище.

— Трябва да сме бързи — каза Каладин. — Проточи ли се битката, той печели. И, Адолин, целете се в гръбнака или в главата. Не започвайте с удари за отслабване. Направо го убийте.

Адолин се зачуди.

— Защо?

— Когато двамата падахме, забелязах нещо. Раних го, но раната му някак заздравя.

— Имам Меч. От това няма как да заздравее… нали така?

— Най-добре да не проверяваме. Удряйте, за да убиете. Повярвайте ми.

Адолин го погледна в очите.

— Странно е, но — да. Вярвам ти, искам да кажа. Много особено усещане.

— Аха, добре, ще се помъча да не се пързалям по платото от радост.

Адолин се засмя.

— Бих платил, за да го видя.

— Как се пързалям?

— Как се радваш — отвърна Адолин и се разсмя. — Лицето ти е като буря! Даже си мисля, че можеш да уплашиш бурята.

Каладин изсумтя.

Адолин пак се разсмя, плесна го по рамото и се обърна, понеже Шалан най-сетне мина по моста — явно беше привършила с рисуването. Шалан го погледна топло и когато той се пресегна да я вземе за ръка, тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Адолин се дръпна изумен. Алетите бяха по-сдържани пред хора.

Шалан му се усмихна. После се обърна, възкликна и вдигна ръка пред устата си. Каладин пак подскочи и взе да търси заплаха, но Шалан просто се завтече към скупчените наблизо скали.

Адолин докосна бузата си, после се обърна към Каладин с усмивка.

— Сигурно е видяла някоя интересна гадинка.

— Не, мъх е! — провикна се Шалан.

— Ама разбира се. Мъх. Толкова вълнуващо — рече Адолин и отиде при нея, следван от Каладин.

— Шшт, тихо — рече Шалан и размаха молива. Приведе се да огледа скалите. — Тук мъхът расте в някакъв странен ред. Какво може да го е причинило?

— Алкохол — отговори Адолин.

Тя го изгледа.

Адолин вдигна рамене.

— Мен поне ме кара да правя откачени неща. — Той погледна към Каладин, който поклати глава. — Това беше смешно. Шега! Добре де, почти.

— О, стига — прекъсна го Шалан. — Изглежда почти като цъфтяща скална пъпка, от вида, който е разпространен тук, в равнините… — Тя почна да рисува.

Каладин скръсти ръце. После въздъхна.

— Какво значи тази въздишка? — попита Адолин.

— Скука — отговори Каладин и загледа войската, която продължаваше да се точи по моста. Идването тук с трихилядна войска траеше дълго. Това беше половината от настоящата армия на Далинар, и то след усилено набиране на хора. Когато бягаше с моста, минаването на войниците му се струваше толкова бързо. Каладин вечно беше изтощен и се наслаждаваше на възможността да си отдъхне. — Като че ли тук е такава пустош, че няма много неща освен мъха, които да развълнуват човек.

— И ти замълчи — сряза го Шалан. — Върви да полираш моста или нещо такова. — Наведе се и бутна с молива някаква буболечка, която пъплеше през мъха. — Ах… — възкликна тя и набързо записа нещо. — Както и да е, не си прав. Тук има много вълнуващи неща, ако търсиш където трябва. Някои войници казват, че било забелязано пропастно чудовище. Мислиш ли, че може да ни нападне?

— Като че ли много се надяваш на това, Шалан — отговори Адолин.

— Е, наистина ми трябва хубава скица на чудовището.

— Ще те заведем при какавидата. Това трябва да е достатъчно.

Изследванията на Шалан бяха само оправдание; за Каладин истината беше очевидна. Днес Далинар водеше необичайно много съгледвачи и Каладин подозираше, че когато стигнат до какавидата — която се намираше на границата с непроучените области — съгледвачите щяха да се пръснат напред и да съберат сведения. Всичко това бе подготовка за похода на Далинар.

— Не разбирам защо ни трябват толкова много войници — каза Шалан, щом проследи погледа на Каладин. — Не казахте ли, че напоследък паршендите не излизат да се бият за какавидите?

— Не излизат — отговори Адолин. — Точно това ни тревожи.

Каладин кимна.

— Когато противникът променя установената тактика, човек трябва да се тревожи. Това може да означава, че врагът се отчайва. Отчаянието е много, много опасно.

— Като за мостови си добър във военната мисъл — каза Адолин.

— По някакво странно съвпадение и Вие сте добър в това да не сте неприятен, като за принц.

— Благодаря.

— Това беше обида, скъпи — намеси се Шалан.

— Моля? Обида ли беше?

Тя кимна и продължи да рисува, но все пак хвърли един поглед на Каладин. Той спокойно изтърпя.

— Адолин — рече Шалан и се обърна към малкото скално образувание. — Би ли посякъл този мъх, моля те?

— Да посека… мъха?

Адолин погледна Каладин, който само сви рамене. Как би могъл да знае какво има предвид една светлоока жена? Светлооките дами бяха странна порода.

— Да — потвърди Шалан и се изправи. — Здравата накълцай този мъх и скалата под него. Като услуга за твоята годеница.

Адолин изглеждаше удивен, но изпълни молбата. Призова Меча и съсече мъха и камъка. Върхът на скалата беше отрязан с лекота и изтрополи на земята.

Шалан нетърпеливо приближи и приклекна до съвършено гладкия разрез.

— Ммм — рече си тя и почна да рисува.

Адолин освободи Меча.

— Жени! — каза той на Каладин и сви рамене. После изтича да пийне нещо, без да поиска от Шалан да му обясни.

Каладин понечи да тръгне след него, но се спря. Какво интересно намираше Шалан тук? Тази жена беше загадка и Каладин знаеше, че няма да е напълно спокоен, докато не я разбере. Тя имаше твърде много достъп до Адолин, следователно и до Далинар, та да я остави непроучена.

Приближи и надзърна над рамото й да види рисунката.

— Слоеве — установи той. — Броиш слоевете крем, за да установиш колко стара е скалата.

— Добро предположение, но мястото не е подходящо за такова датиране. Вятърът духа през платата прекалено силно и кремът не се отлага равномерно. Затова слоевете са случайни и неравни.

Каладин се умисли и присви очи. Разрезът показваше обикновен, покрит с крем камък отвън. Някои от слоевете, в различни оттенъци на кафявото, се виждаха. Средата на камъка обаче беше бяла. А бял камък се намираше рядко; такива камъни се добиваха в кариери. Което означаваше, че или това тук е голяма рядкост, или…

— Някога тук е имало някаква постройка — каза Каладин. — Много отдавна. Нужно е било да минат векове, та кремът да се отложи толкова дебело върху нещо, което стърчи над земята.

Шалан го погледна.

— По-умен си, отколкото изглеждаш — съобщи тя и се върна към рисуването си. — Добре, че…

Каладин изсумтя.

— Защо във всичко, което казваш, трябва да има някакво заяждане? Толкова отчаяно ли се стремиш да докажеш колко си умна?

— Може просто да се дразня, задето вземаш Адолин на подбив.

— Вземам го на подбив ли? Защото го нарекох неприятен?

— Очакваше, че той няма да разбере като го кажеш така. Нарочно го изкара глупав. А той много се старае да се държи мило с теб.

— Да. Той винаги е толкова щедър към всичките дребни тъмнооки, които се тълпят наоколо и го обожават.

Шалан перна страницата с молива.

— Наистина си изпълнен с омраза, нали? Под престорената досада, заплашителните погледи, сумтенето — ти просто мразиш хората. Това ли е?

— Какво? Не, аз…

— Адолин се старае. Чувства се зле заради онова, което ти се е случило, и прави каквото може, за да те възмезди. Той е добър човек. Толкова ли ти е трудно да спреш да го дразниш?

— Нарича ме мостови и момче — отвърна Каладин. Усещаше, че се държи инатливо. — Той дразни мен.

— Да, понеже той е човекът, който фучи наоколо и ако не се мръщи, сипе обиди. Адолин Колин, най-мъчният за общуване човек в Пустите равнини. Погледни го само! Толкова е противен!

Тя посочи с молива Адолин, който се смееше на нещо с тъмнооките момчета водоносци. Конярят доведе коня му и Адолин откачи шлема от седлото и даде на едното момче да го пробва. Шлемът беше смешно голям за хлапака.

Каладин се изчерви, а момчето зае стойка като Броненосец и всички се разсмяха отново. Каладин погледна Шалан, която беше скръстила ръце, а скицникът й лежеше на гладко отрязания камък пред нея. Тя му се подсмихваше.

Нетърпима жена. Ба!

Каладин я остави и се отправи по неравната земя към Мост Четири, където настоя да участва в тегленето на моста, въпреки възраженията на Тефт, че сега бил „над тия работи“. Да не беше някой проклет светлоок. Никога нямаше да е над честния труд.

Познатата тежест на моста легна на раменете му. Скалата имаше право. Наистина беше по-леко. Усмихна се, когато чу ругатните на лопеновите братовчеди — и те като Ренарин биваха посвещавани в първото си носене на мост.

Пренесоха го над пропастта по един от далинаровите по-големи и по-трудно подвижни мостове и тръгнаха по платото. За някое време, докато вървеше в челото на Мост Четири, Каладин можа да си представи, че животът му е прост. Без нападения на платата, без стрели, без убийци, без охраняване. Само той, отрядът му и мостът.

За нещастие, когато наближиха другия край на просторното плато, Каладин почна да усеща умора и по навик опита да вдъхне Светлина, за да се укрепи. Светлината не дойде.

Животът не беше прост. И никога преди не беше, особено когато носеше моста. Да се преструва, че е другояче, щеше да е да променя миналото.

Помогна за свалянето на моста. После, щом забелязаха предните редици на войската, Каладин и хората му наместиха моста над пропастта. Войниците от авангарда бодро приветстваха сгодния случай да минат напред, да прекосят отсреща и да подсигурят следващото плато.

Мостовите ги последваха, а половин час по-късно ги преведоха на следващото плато. Продължиха така някое време — изчакваха да дойде далинаровият мост, минаваха и отвеждаха авангарда на следващото плато. Нижеха се часове, потни и обтягащи мишците. Хубави часове. Каладин не стигна до никакви заключения нито за краля, нито за своето участие в замисляното кралеубийство. Ала засега носеше моста и се наслаждаваше на придвижването на войската към целта и на ясното небе.

Когато денят вървеше към края си, наближиха платото, където опразнената какавида очакваше изследванията на Шалан. Както всеки път, Каладин и Мост Четири преведоха авангарда и се настаниха да чакат. Накрая основната част от войската се зададе, тромавите мостове заеха местата си и почнаха да се разгъват, за да прехвърлят пропастта.

Каладин пиеше на големи глътки топлата вода и гледаше. Уми лицето си, отри чело. Наближаваха. Това плато беше доста навътре в Равнините, почти до Кулата. Връщането щеше да отнеме часове, особено ако се движеха така бавно като на идване. Щеше да е доста след залез, когато се върнат в стана.

Ако Далинар наистина иска да удари центъра на Пустите равнини, разсъждаваше Каладин, походът ще отнеме дни и през цялото време хората му по платата ще бъдат заплашени от обкръжаване и откъсване от лагерите.

Дъждовният сезон щеше да е прекрасна възможност. Цели четири седмици дъжд, но без бури. Годината беше нечетна, та нямаше да има и Светлия ден — денят с буря точно по средата на дъждовния сезон. Това беше част от хилядадневния цикъл, две години, за които ставаше пълното завъртане на бурите. Но Каладин знаеше, че много алетски патрули и преди са опитвали да проучат в източна посока. Всички бяха погубени от бури, пропастни чудовища или паршендски ударни отряди.

Нищо, освен пълно придвижване на всички войски към центъра на Равнините, нямаше да свърши работа. А при това Далинар и всеки, който тръгнеше с него, щяха да бъдат откъснати.

Далинаровият мост тупна на място. Хората на Каладин минаха по своя мост и се подготвиха да го изтеглят за авангарда. Каладин мина и махна на отряда да продължава напред. Той самият отиде в края на големия мост.

Далинар тъкмо минаваше по моста и разговаряше със съгледвачите — до един скачачи. Зад тях слуги носеха дългите прътове.

— Искам оттук да се разпръснете — казваше им Върховният принц. — Няма да разполагаме с много време, преди да се наложи да се връщаме. Искам да проучите толкова плата, колкото виждате оттук. Колкото по-голяма част от пътуването си можем да планираме отсега, толкова по-малко време ще губим при същинското нападение.

Съгледвачите кимнаха, отдадоха чест и той ги освободи. Слезе от моста и кимна на Каладин. Зад тях пълководците, писарите и инженерите прекосиха моста. Щеше да ги последва основната част на войската и накрая, ариергардът.

— Сър, чух, че строите подвижни мостове — каза Каладин. — Предполагам, осъзнавате, че механичните са прекалено бавни за Вашето нападение.

Далинар кимна.

— Но ще ги носят войници. Няма нужда да го правят твоите хора.

— Сър, проявявате голяма загриженост, обаче аз не мисля, че има защо да се тревожите. Ако заповядате, мостовите отряди ще носят за Вас. Мнозина вероятно ще приветстват познатата работа.

— Войнико, мислех, че ти и хората ти приемате зачисляването на тази служба за смъртна присъда.

— Да, при начина, по който го правеше Садеас. Вие можете по-добре. Бронирани мостови, обучени да работят под строй. Пред тях — войници с щитове. Стрелци с лък със задачата да пазят мостовите отряди. Освен това, опасност има само по време на нападение.

Далинар кимна.

— Тогава подготви отрядите. Щом твоите хора се заемат с мостовете, войниците ще бъдат свободни, в случай че бъдем нападнати.

Върховният принц тръгна през платото, но един от дърводелците от другата страна на пропастта го повика. Далинар се обърна и пак закрачи по моста.

Разминаваше се с офицерите и писарите; срещна и Адолин и Шалан, които вървяха заедно. Шалан беше оставила паланкина, а Адолин — коня. Тя явно му говореше нещо за скритите останки от постройка, които намери в скалата.

А зад тях, от другата страна на пропастта, стоеше работникът, който повика Далинар да се върне.

Същият дърводелец, помисли Каладин. Набитият мъж с кепето и родилното петно. Къде съм го виждал?

И всичко си дойде на мястото. В дърводелския двор на Садеас. Човекът работеше там, надзираваше изработката на мостовете.

Каладин хукна.

Носеше се към моста още преди връзката да се избистри в ума му. Пред него Адолин се завъртя и побягна в търсене на заплахата, която Каладин бе съгледал. Остави удивената Шалан в средата на моста. Каладин бързо приближаваше към нея.

Дърводелецът улови някаква ръчка отстрани на механизма.

— Адолин, дърводелецът! — извика Каладин. — Спрете го!

Далинар още стоеше на моста. Нещо друго бе отклонило вниманието на Върховния принц. Каладин осъзна, че и той самият е чул нещо. Тръбите, сигналът за забелязан враг.

Всичко това се случи в един миг. Далинар се обърна по посока на тръбния призив. Дърводелецът улови ръчката. Адолин в бляскавата си Броня стигна до Далинар.

Мостът се наклони.

После рухна.