Брандън Сандърсън
Сияйни слова (94)

66
Благословиите на Бурята

„Мигар разрушението, което сме донесли, не е достатъчно? Световете, които ти сега преброждаш, носят допира и замисъла на Адоналсиум. Намесата ни досега е дала единствено болка.“

По камъка пред килията на Каладин изскърцаха крака. Някой от тъмничарите отново го проверяваше. Каладин остана да лежи със затворени очи и не погледна.

За да удържа мрака, той почна да планира. Какво ще прави, когато излезе? Когато излезе. Трябваше да си го казва насила. Не че не вярваше на Далинар. Умът му обаче… умът му го предаваше и нашепваше неистини.

Изкривявания. В сегашното си състояние можеше да повярва, че Далинар лъже. Че Върховният принц тайно желае Каладин да е в затвора. В края на краищата, Каладин бе ужасен телохранител. Не успя да направи нищо за тайнствените отброявания, надраскани по стените, и не успя да спре Убиеца в бяло.

Докато умът му нашепваше лъжи, Каладин можеше да повярва, че и в Мост Четири са доволни да се отърват от него — че желанието им да са телохранители е само преструвка, за да му угодят. А те тайно искат да живеят свой живот и да се радват, без Каладин да ги разваля.

Тези неистини трябваше да му се струват нелепи. Но не му се струваха.

Щрак.

Каладин внезапно отвори очи и се стегна. Дали не идваха да го отведат на екзекуция, каквото беше желанието на краля? Скочи на крака и зае бойна стойка, готов да метне празната паница.

Тъмничарят на прага на килията се ококори и отстъпи.

— Бурята да те отнесе, човече. Мислех, че спиш. Е, излежа си присъдата. Кралят те помилва днес. Даже не си разжалван. — Човекът се почеса по брадичката и отвори вратата на килията. — Май си късметлия.

Късметлия. Все това разправяха за Каладин. Ала очакването на свободата пропъди мрака в него. Каладин доближи вратата. Предпазливо. Излезе навън и пазачът отстъпи.

— Не си доверчив, а? — попита той. Беше светлоок от ниските данове. — Сигурно затова си добър телохранител.

Човекът даде знак на Каладин да излезе пръв.

Каладин чакаше.

Накрая тъмничарят въздъхна.

— Добре тогава.

И пръв излезе в коридора.

Каладин го последва и установи, че с всяка крачка се връща назад с няколко дни. Заключва мрака. Той не е роб. Той е войник. Капитан Каладин. Изтърпя това… колко? Две или три седмици? Толкова кратко време обратно в клетката.

Сега беше свободен. Можеше да се върне към живота си на телохранител. Ала нещо… нещо се бе променило.

Никой никога, никога вече няма да ми стори това. Нито крал, нито пълководец, нито Сиятелен господар или господарка.

Първо щеше да умре.

Минаха един прозорец от подветрената страна и Каладин вдъхна хладния свеж въздух. През прозореца се разкриваше обикновен и скучен изглед към лагера, но му се видя прекрасен. Ветрецът разбърка косата му и той си позволи да се усмихне широко. Попипа брадата си. Обрасла беше с няколкоседмична четина. Трябваше Скалата да го обръсне.

— Ето — каза тъмничарят. — Свободен е. Можем ли най-сетне да приключим с театъра, ваше височество?

Ваше височество ли? Каладин се обърна към другата страна на коридора, където пазачът бе спрял пред някаква килия — от по-големите, разположени в самия коридор. Каладин беше турен в най-дълбоката килия, далече от прозорците.

Тъмничарят завъртя ключа в ключалката на дървената врата и я отвори. Адолин Колин — облечен в проста тясна униформа — пристъпи навън. И той беше обрасъл, но брадата му беше руса, изпъстрена с черно. Князчето пое дълбоко дъх, обърна се към Каладин и кимна.

— Затворил е и Вас? — изуми се Каладин. — Как…? Какво…?

Адолин се обърна към тъмничаря.

— Изпълнени ли са заповедите ми?

— Чакат в стаята ей тук, господарю — притеснено отвърна човекът.

Адолин кимна и се отправи нататък.

Каладин настигна тъмничаря и го улови за ръката.

— Какво става тук? Кралят е затворил наследника на Далинар?

— Кралят няма нищо общо. Сиятелният господар Адолин настоя. Отказа да си тръгне, докато ти си тук. Опитахме да го спрем, ама човекът е принц. Не можем да го накараме да направи и едно проклето нещо, дори да си тръгне. Заключи се в килията и ние можехме само да свикваме с това.

Невъзможно. Каладин изгледа Адолин, който крачеше по коридора. Принцът изглеждаше далеч по-добре, отколкото Каладин се чувстваше — явно беше видял някоя и друга баня, пък и килията му беше доста по-голяма и по-уединена.

Но си оставаше килия.

Значи за това е била шумотевицата тогава, няколко дни след затварянето ми, разсъди Каладин. Адолин е дошъл и се е затворил.

Изтича да го настигне.

— Защо?

— Не ми се струваше правилно ти да си тук — отвърна Адолин, като продължи да гледа напред.

— Аз провалих възможността Ви да се дуелирате със Садеас.

— Без тебе щях да бъда или осакатен, или мъртъв. И така пак нямаше да мога да се дуелирам със Садеас. — Принцът спря и погледна Каладин. — Освен това, ти спаси Ренарин.

— Такава ми е работата.

— Значи трябва да ти плащаме повече, мостови. Понеже не знам да съм срещал друг човек, който да скочи без доспехи в бой между шестима Броненосци.

Каладин се свъси.

— Я чакайте малко. Да не сте с парфюм? В затвора?

— Е, не е нужно да ставам варварин, само защото съм зад решетките.

— Ама че сте глезльо, Бурята да го отнесе — усмихна се Каладин.

— Аз съм изискан, див селяндур такъв — отвърна Адолин и се ухили. — При това трябва да те осведомя, че тук бях принуден да се къпя със студена вода.

— Горкото момче.

— Така си е.

Адолин се поколеба, после подаде ръка.

Каладин я стисна.

— Съжалявам, че провалих замисъла.

— Ба. Не си го провалил ти. Елокар го провали. Мислиш, че не можеше просто да пренебрегне твоето искане и да ми даде възможността да уточня предизвикването на Садеас? Той взе да капризничи, вместо да овладее тълпата и да продължи напред. Проклет човек.

Каладин замига от тези безочливи приказки, после хвърли поглед на тъмничаря, който беше поизостанал и се стараеше да не се натрапва.

— Онези работи, които ти каза за Амарам — продължи Адолин. — Верни ли са?

— До едно.

Адолин кимна.

— Винаги съм се чудел какво ли крие този човек — рече той и продължи да крачи.

— Чакайте — каза Каладин и притича да го настигне. — Вие ми вярвате?

— Баща ми — подзе Адолин — е най-добрият човек, когото познавам. Навярно е най-добрият човек изобщо. Дори и той избухва, прави погрешни преценки, а и миналото му е бурно. Амарам никога не върши нищо погрешно. Ако чуеш какво се говори за него, все едно хората очакват да свети в тъмното и да пикае нектар. А на мен това ми намирисва на човек, който се престарава да поддържа името си.

— Баща Ви казва, че не трябвало да опитвам да се дуелирам с него.

— Аха — отговори Адолин, когато стигна вратата в края на коридора. — Двубоите са уредени по начин, който според мен ти просто не разбираш. Един тъмноок не може да предизвиква човек като Амарам, пък и ти определено не биваше да го правиш, както го направи. Постави краля в неудобно положение. Все едно се изплю върху някой дар, който ти е направил. — Адолин позамълча. — Разбира се, това не би трябвало да има значение за тебе. Не и след днешния ден.

Адолин отвори вратата. Повечето от Мост Четири се бяха насъбрали в тясната стаичка на тъмничарите. Една маса и столове бяха сместени в ъгъла, за да има място за двадесетината мъже, които отдадоха чест на Каладин при отварянето на вратата. Начаса свалиха ръце и завикаха приветствия.

Този шум… този шум надви мрака и накрая той напълно изчезна. Каладин с усмивка пристъпи към хората си, стискаше ръце и слушаше как Скалата се шегува с брадата му. Ренарин също беше тук в униформата на Мост Четири. Веднага отиде при брат си и му заговори тихо и тържествуващо, ако и да беше извадил онази кутийка, която обичаше да върти из ръцете си.

Каладин погледна настрани. Кои бяха мъжете до стената? От свитата на Адолин. Оръжейници ли бяха? Носеха някакви завити с чаршафи неща. Адолин влезе и звучно плесна с ръце да смълчи Мост Четири.

— Оказва се — подзе той, — че притежавам не един, а два нови Меча и три Брони. Княжеството Колин сега разполага с почти половината мечове и Брони в цял Алеткар, а аз съм определен за шампион в дуелите. Не е изненадващо, като имаме предвид, че Релис отпътува с кервана за Алеткар вечерта след нашия бой. Баща му го отпрати в опит да потули срама от пълния разгром. — Пълен набор от Меч и Броня отива у генерал Хал. Наредих също две Брони да се дадат на подходящи високопоставени светлооки във войската на баща ми. — Адолин кимна по посока на чаршафите. — Това ни оставя един пълен набор. Аз лично съм любопитен да видя дали преданията са верни. Ако един тъмноок обвърже Меч, ще се промени ли цветът на очите му?

Каладин в миг изпита неподправен ужас. Отново. Случваше се отново.

Оръжейниците свалиха чаршафите и разкриха блестящо сребристо оръжие. Двуостър меч с гравирани по средата усукани ластари. Мъжете отвиха и поставената в краката им Броня — боядисана в оранжево, отнета от онзи, за чийто разгром помогна Каладин.

Вземеше ли ги, всичко щеше да се промени. На Каладин начаса му призля, почти се поболя. Той се обърна към Адолин.

— И мога да правя с тях каквото пожелая?

— Вземи ги — отговори Адолин и кимна. — Твои са.

— Вече не — съобщи Каладин и посочи един от Мост Четири. — Моаш. Вземи ги. Ти вече си Броненосец.

Цветът се отцеди от лицето на Моаш. Каладин се подготви. Последния път… потрепери, когато Адолин го грабна за рамото. Ала трагедията от амарамовата армия не се повтори. Адолин просто го измъкна обратно в коридора и вдигна ръка да смълчи мостовите.

— Само миг — рече им той. — Никой да не мърда.

После заговори на Каладин с по-тих глас.

— Давам ти Броня и Меч.

— Благодаря. Моаш ще ги ползва добре. Той се учи при Захел.

— Не ги дадох на него. Дадох ги на теб.

— Ако наистина са мои, значи мога да правя с тях каквото пожелая. Или не са наистина мои?

— Какво ти има? — попита Адолин. — Та за това мечтае всеки войник, светлоок или тъмноок. Това от злоба ли е? Или… е…

Принцът изглеждаше напълно сащисан.

— Не е от злоба — меко отговори Каладин. — Адолин, тези Мечове са погубили твърде много хора, които обичам. Не мога да ги гледам, не мога да ги докосвам, без да виждам кръв.

— Ще станеш светлоок. Дори цветът на очите ти да не се промени, ще се смяташ за светлоок. Броненосците незабавно приемат четвърти дан. Можеш да предизвикаш Амарам на двубой. Целият ти живот ще се промени.

— Не искам животът ми да се променя, понеже съм станал светлоок. Искам животът на хората като мен… какъвто съм сега… да се промени. Този дар не е за мен, Адолин. Не се мъча да Ви правя напук. Нито пък на друг. Просто не искам Меч и Броня.

— Убиецът ще се върне — отговори Адолин. — И двамата го знаем. Предпочитам да ме подкрепяш срещу него с Броня.

— По-полезен ще съм без тях.

Адолин се свъси.

— Нека ги дам на Моаш. Видяхте на бойното поле, че мога да се оправям и без Броня и Меч. Ако ги дадем на един от най-добрите ми хора, ще бъдем трима, а не само двама срещу убиеца.

Адолин погледна вътре в стаята, после пак към Каладин, скептично.

— Ти си луд, нали разбираш.

— Ще приема това.

— Добре — отговори Адолин и се върна в стаята. — Ти. Моаш, нали така? Май Бронята и Мечът вече са твои. Поздравления. Сега си по-високопоставен от почти всички в Алеткар. Избери си родово име и помоли да се присъединиш към някой от домовете под знамето на Далинар, или пък, ако имаш склонност, основи свой дом.

Моаш погледна Каладин за потвърждение. Каладин кимна.

Високият мостови отиде в ъгъла, пресегна се и докосна с пръсти меча. Прокара ги чак до ефеса, после го взе и го вдигна със страхопочитание. Подобно на повечето Мечове, и този беше грамаден, но Моаш го държеше с лекота с една ръка. Хелиодорът в ябълката проблесна ярко.

Моаш погледна другарите си от Мост Четири — море от широко отворени очи и безмълвни уста. Около него се надигнаха духчета на славата, въртяща се маса от поне две дузини светещи клъбца.

— Очите — обади се Лопен. — Не трябва ли да се променят?

— Ако това въобще се случва — обясни Адолин, — може да е чак след като той обвърже оръжието. Отнема седмица.

— Сложете ми Бронята — каза Моаш на оръжейниците. Настойчиво, все едно се боеше да не му я отнемат.

— Стига толкова! — проговори Скалата, когато оръжейниците се заловиха за работа. Гласът му прозвуча като затворен в плен гръм. — Трябва да устроим тържество! Велики капитане Каладин, Благословени от Бурята, обитателю на тъмниците, сега ще дойдеш да хапнеш от моята яхния. Ха! Готвя я, откакто те затвориха.

Каладин се остави мостовите да го изведат на слънце. Навън чакаше тълпа войници, включително мнозина от другите мостове. Те го поздравяваха. Каладин съгледа Далинар, който стоеше по-настрани. Адолин отиде при баща си, ала Далинар гледаше Каладин. Какво означаваше този поглед? Толкова замислен. Каладин отмести очи и прие поздравите на мостовите, които стискаха ръката му и го тупаха по гърба.

— Какво каза, Скала? — попита той. — Че си готвил по една яхния за всеки мой ден в затвора?

— Не — намеси се Тефт и се почеса по брадата. — Пустият му рогоядец готви една яхния и тя къкри вече със седмици. Не ни дава да я опитаме и държи да става посред нощ да я наглежда.

— Яхния за празнуване — уточни Скалата и скръсти ръце. — Трябва да къкри дълго време.

— Е, да вървим при яхнията тогава — каза Каладин. — Определено мога да хапна нещо по-добро от затворническата храна.

Войниците нададоха радостни възгласи и се сипнаха към казармата. Докато вървяха, Каладин улови Тефт за ръката и попита:

— Как го приеха? Затварянето ми?

— Приказваха да те освободим — тихо призна Тефт. — Вразумих ги. Не е добър войник онзи, който не е полежал зад решетките ден-два. Това си е част от работата. Не те разжалваха, значи са искали само леко да те пернат през ръцете. Момчетата видяха истината тук.

Каладин кимна.

Тефт хвърли поглед към другите.

— Затаили са много гняв към този Амарам. И са доста любопитни. Всичко, свързано с миналото ти, ги кара да приказват, нали знаеш.

— Заведи ги обратно в казармата. Ще ви настигна след малко.

— Не се бави. Момчетата пазят тези порти вече три седмици. Дължиш им техния празник.

— Ще дойда — обеща Каладин. — Искам само да кажа няколко думи на Моаш.

Тефт кимна и отиде да подкара мостовите. Предната стаичка на затвора изглеждаше пуста, когато Каладин влезе отново. Вътре бяха само Моаш и оръжейниците. Каладин приближи и загледа как приятелят му свива в юмрук облечената си в Броня ръка.

— Още ми е трудно да повярвам, Кал — рече Моаш, докато оръжейниците нагласяха гръдната броня. — В името на Бурите… Сега струвам повече от някои кралства.

— Не те съветвам да продаваш Бронята и Меча, поне не на чужденци. Такова нещо може да се приеме за държавна измяна.

— Да продавам? — възкликна Моаш и бързо вдигна поглед. Пак сви юмрук. — Никога.

Той се усмихна с чиста радост, когато гръдната броня застана на мястото си.

— Аз ще му помогна с останалото — рече Каладин на оръжейниците. Те неохотно се оттеглиха и ги оставиха сами.

Каладин помогна на Моаш да намести единия паулдрон на рамото си.

— В затвора имах доста време да помисля — подзе той.

— Мога да си представя.

— И с времето стигнах до няколко решения — продължи Каладин, а паулдронът прилегна на мястото си. — Едното е, че твоите приятели са прави.

Моаш рязко се обърна към него.

— И?

— И ти ще им кажеш, че съм съгласен с техния план. Ще направя каквото поискат от мен, за да им помогна да… изпълнят задачата си.

Стаята притихна някак особено.

Моаш го хвана за ръката.

— Казах им, че ще разбереш. — Той посочи Бронята си. — И това тук ще помогне с нещата, които трябва да направим. А когато свършим, мисля си, че един човек, когото ти предизвика, трябва да получи същото.

— Съгласявам се, единствено защото е за по-добро. За тебе, Моаш, това е отмъщение. И не се мъчи да отричаш. Аз наистина мисля, че Алеткар се нуждае от това. Може би и светът.

— О, знам — отговори Моаш и си сложи шлема с вдигнато забрало. Пое дълбоко дъх, пристъпи и се олюля. Почти падна на земята. Закрепи се, като се опря на масата. Тя изхрущя под пръстите му и дървото се нацепи.

Той зяпна и се разсмя.

— Това… това ще промени всичко. Благодаря ти, Каладин. Благодаря ти.

— Хайде да повикаме оръжейниците да ти помогнат да я свалиш.

— Не. Ти отивай на проклетото тържество на Скалата. Аз ще ида на тренировъчната площадка да се упражнявам! Няма да сваля Бронята, докато не почна да се движа в нея естествено.

Като знаеше колко труд влага Ренарин в разучаването на своята Броня, Каладин подозираше, че това може да трае по-дълго, отколкото Моаш очаква. Не каза нищо. Излезе отново навън. Наслади се за миг на слънцето, затворил очи и обърнал лице към небето.

После отърча при Мост Четири.