Брандън Сандърсън
Сияйни слова (93)

65
Който заслужава

ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-РАНО

Какво е мястото на жената в днешния свят?, пишеше Ясна Колин. Въставам срещу този въпрос, макар толкова много от подобните на мен да го задават. Като че много от тях не съзират вътрешната предубеденост на това питане. Те се смятат напредничави, понеже са готови да оспорят много от миналите разбирания.

Пренебрегват по-голямото предубеждение — преди всичко, че трябва да се определя и да се посочва „място“ на жената. Някак трябва половината хора да приемат ролята, отредена им като заключение от един-единствен разговор. Не е важно колко голяма е тази роля. По същността си тя ще бъде принизяване от безкрайното разнообразие, което представляват жените.

Аз твърдя, че няма роля за жените — има роля за всяка жена и тя трябва да решава сама. За едни това ще е ролята на учен, за други — на съпруга. За трети — и двете. А ще има и такива, за които няма да е нито една.

Не ме разбирайте погрешно, не ценя една роля повече от друга. Целта ми не е да разслоявам нашето общество — вече твърде добре сме се справили с това — целта ми е да усложня спора.

Силата на жената не бива да е в ролята й, каквото и да е избрала, а във властта да избира. Изумявам се дори, че ми се налага да подчертавам това, понеже го приемам за самата основа на нашия разговор.

Шалан затвори книгата. Не бяха минали и два часа, откакто татко нареди Хеларан да бъде убит. След като Шалан се оттегли в стаята си, в коридора отпред се появиха двама от пазачите. Едва ли за да я наблюдават — тя се съмняваше татко да знае, че е чула заповедта му за убийството на Хеларан. Пазачите бяха тук, та да не избяга Малисе, мащехата на Шалан.

А може и да грешеше. Даже не знаеше дали Малисе е останала жива след нейните викове и студените ядни излияния на татко.

Шалан искаше да се скрие, да се затвори в килера, увита в одеяла и да затвори очи. Думите в книгата на Ясна й дадоха сили, ако и в някои отношения да бе смехотворно, че изобщо я чете. Сиятелната господарка Колин говореше за благородството на избора, все едно всяка жена има такава възможност. Ясна преценяваше вземането на решение дали жената да е майка или учен. А изборът въобще не бе труден! Изглеждаше прекрасно! И двете щяха да са приятни в сравнение с живота в страх в дом, където тлееха гняв, отчаяние и безнадеждност.

Представяше си каква е Сиятелната господарка Колин — способна жена, която не постъпва така, както другите настояват, че трябва. Жена с власт и тежест. Жена, която разполага с привилегията да преследва мечтите си.

Какво ли бе това?

Шалан се изправи. Отиде до вратата и я открехна. Макар вече да бе късно, пазачите стояха в другия край на коридора. С разтуптяно сърце, Шалан проклинаше боязливостта си. Защо не можеше да е като жените, които действат, вместо да се крие в стаята и да си запушва ушите с възглавница?

Разтреперана, тя се измъкна от стаята. Закрачи към пазачите. Усещаше, че я гледат. Единият вдигна ръка. Шалан не знаеше името му. Преди знаеше имената на всички пазачи. Ала хората, с които беше израснала, сега бяха заменени.

— Баща ми има нужда от мен — каза тя, без да спира. Въпреки че пазачът беше светлоок, Шалан не беше длъжна да му се подчинява. Може и да прекарваше повечето време затворена в стаята, но си оставаше много по-високопоставена от него.

Подмина мъжете, здраво стиснала треперещите си ръце. Пуснаха я. Край вратата на татковата стая чу тихо хлипане. За щастие, Малисе още беше жива.

Намери татко в залата. Седеше сам. И двете огнища бяха запалени и пламъците бумтяха. Татко седеше отпуснат на трапезата, в ярката светлина на огъня, и се взираше пред себе си.

Шалан се вмъкна в кухнята, преди татко да я забележи, и приготви любимото му питие. Тъмновиолетово вино, подправено с канела и подгрято заради студа. Когато се върна в залата, татко вдигна поглед. Шалан остави чашата пред него и се взря в очите му. Днес в тях нямаше тъмнина. Беше си просто той. Рядко се случваше напоследък.

— Не слушат, Шалан — прошепна той. — Никой не слуша. Противно ми е, че ми се налага да се карам в собствената си къща. Те би трябвало да ме подкрепят. — Той взе питието. — През половината време Виким само зяпа в стената. Юшу нищо не струва, а Балат непрекъснато спори с мене. Сега и Малисе почна.

— Ще поговоря с тях — каза Шалан.

Татко допи виното и кимна.

— Да. Да, хубаво ще е. Балат още е навън с проклетите трупове на брадвохрътите. Радвам се, че са мъртви. Това кучило беше пълно със запъртъци. И без това не му трябваха…

Шалан излезе в студената вечер. Слънцето бе залязло, а по стрехите на господарската къща висяха фенери. Рядко беше виждала градините вечер, та й се сториха тайнствени в мрака. Ластарите приличаха на пръсти, които се протягат от пустошта и търсят какво да грабнат и да завлекат в нощта.

Балат лежеше на пейка. Щом приближи до него, нещо под стъпалата на Шалан изхрущя. Щипци от кремлинги, откъснати от телата им един по един и сетне захвърлени на земята. Потрепери.

— Трябва да тръгваш — рече тя на Балат.

Той се надигна.

— Какво?

— Татко вече не може да се владее — тихо продължи Шалан. — Трябва да заминеш, докато можеш. Искам да вземеш и Малисе.

Балат прокара ръка през къдравата си тъмна коса.

— Малисе ли? Татко никога няма да я пусне. Ще ни проследи.

— И без това ще ви проследи. Сега търси Хеларан. По-рано днес нареди на един от хората си да намери нашия брат и да го убие.

— Какво! — скочи Балат. — Гадина такава! Аз ще… Аз… — Той се вторачи в Шалан в тъмнината. Звездите осветяваха лицето му. После рухна и се хвана за главата. — Аз съм страхливец, Шалан — прошепна той. — Отче на Бурята, страхливец съм. Няма да се изправя срещу него. Не мога.

— Върви при Хеларан. Можеш ли да го намериш, ако се налага?

— Той… Да. Остави ми името на един човек във Валат, който може да ме свърже с него.

— Вземи Малисе и Ейлита. Идете при Хеларан.

— Няма да смогна да го намеря, преди татко да ни настигне.

— Тогава ще се свържем с Хеларан — предложи Шалан. — Ще скроим как да се срещнете. Можеш да устроиш бягството във време, когато татко го няма. Той предвижда ново пътуване до Веденар до няколко месеца. Тръгвайте, докато е там, за да имате преднина.

Балат закима.

— Да… Да, това е добре.

— Ще приготвя писмо до Хеларан. Трябва да го предупредим за татковите убийци и можем да го помолим да вземе трима ви.

— Не би трябвало ти да го правиш, малката — рече със сведена глава Балат. — Аз съм най-големият след Хеларан. Би трябвало да съм спрял татко досега. Все някак.

— Отведи Малисе — отговори Шалан. — Това ще бъде достатъчно.

Балат кимна.

Шалан се върна в къщата, мина край татко, който още предъвкваше непокорното си семейство, и взе някои неща от кухнята. После се върна на стълбите и погледна нагоре. Пое дълбоко дъх и премисли какво да каже на пазачите, ако я спрат. После бързо мина край тях и отвори вратата на татковата спалня.

— Чакай — обади се пазачът от коридора. — Той остави заповеди. Никой не може да влиза и излиза.

Гърлото на Шалан се сви. Въпреки че се бе упражнявала, отговори със заекване.

— Току-що приказвах с него. Иска да разговарям с нея.

Пазачът я огледа. Дъвчеше нещо. Шалан чувстваше как увереността й се топи и сърцето й затуптява по-бързо. Сблъсък. Беше страхлива като Балат.

Пазачът даде знак на другаря си, който слезе да провери. Накрая се върна, кимна и първият неохотно махна на Шалан да продължава. Тя влезе.

В онова Място.

Не беше влизала в тази стая от години. Откакто…

Откакто…

Вдигна ръка да заслони очите си от светлината, която идеше иззад картината. Как можеше татко да спи тук? Защо никой друг не виждаше и никой не го беше грижа? Светлината бе ослепителна.

Малисе обаче се беше свила в един люлеещ се стол с лице към тази стена, та Шалан можа да застане с гръб към картината и да спре светлината. Положи длан на ръката на мащехата си.

Не мислеше, че познава Малисе, въпреки годините заедно. Коя жена би се омъжила за човек, за когото всички шушукаха, че е убил първата си съпруга? Малисе се грижеше за образованието на Шалан, тоест търсеше нови учителки всеки път, когато жените бягаха, ала тя самата можеше да направи твърде малко да я научи. Човек не може да преподава каквото сам не знае.

— Майко? — обади се Шалан. Ползваше това обръщение.

Малисе я погледна. Въпреки ослепителната светлина в стаята Шалан видя, че устната й е разцепена и кърви. Държеше лявата си ръка. Да, счупена беше.

Шалан извади марлята и кърпите, които беше взела от кухнята, и почна да промива раните. Трябваше да намери нещо да шинира ръката.

— Защо той не те мрази? — остро попита Малисе. — Мрази всички, но не и теб.

Шалан почисти устната й.

— Отче на Бурята, защо дойдох в този проклет дом? — Малисе потрепери. — Ще ни убие всичките. Ще ни пречупи и убие един по един. В него има мрак. Виждала съм го в очите му. Звяр…

— Ще заминеш — тихо рече Шалан.

Малисе се изсмя дрезгаво.

— Никога няма да ме пусне. Той никога нищо не пуска.

— Няма да го питаш — прошепна Шалан. — Балат ще избяга и ще иде при Хеларан, който има могъщи приятели. Той е Броненосец. Ще защитава и двама ви.

— Няма да стигнем до него. А и да успеем, защо му е на Хеларан да ни приема? Ние нямаме нищо.

— Хеларан е добър човек.

Малисе се извърна в стола и загледа някъде встрани от Шалан, която продължи да се занимава с раните. Мащехата й изхлипа при превързването на ръката, но отказа да отговаря на въпроси. Накрая Шалан събра за изхвърляне окървавените кърпи.

— Ако аз замина — прошепна Малисе — и Балат също, кого ще мрази той? Кого ще удря? Може би тебе, най-сетне? Ти, която всъщност заслужаваш?

— Може би — отговори Шалан и излезе.