Брандън Сандърсън
Сияйни слова (91)

64
Съкровища

„Да, разочарован съм. Завинаги, както се изразяваш ти.“

Каладин лежеше на пейката и не обръщаше внимание на оставената на пода следобедна паница задушен и подправен талев.

Беше почнал да мисли за себе си като за онзи белогръб в менажерията. Хищник в клетка. Да не дават Бурите и той да свърши като бедния звяр. Изнурен, гладен и объркан. Не понасят добре пленничеството, беше казала Шалан.

Колко дни вече? Каладин установи, че не го е грижа. Това го разтревожи. Когато беше роб, също беше престанал да се вълнува от времето.

Не беше далеко от някогашния окаяник. Усещаше как се плъзга обратно към същото умонастроение като човек, който се катери по покрит с крем и тиня хълм. Винаги, когато опиташе да се изтегли нагоре, пак се плъзваше надолу. Накрая щеше да падне.

Старите му мисли… робски мисли… възвираха в него. „Престани да се грижиш. Тревожи се само за следващото хранене и за това как да го опазиш от другите. Не мисли твърде много. Мисленето е опасно. Кара те да се надяваш. Кара те да желаеш.“

Каладин изкрещя, метна се от пейката и закрачи из килията, уловил главата си с ръце. Мислеше се за силен. За боец. Ала за да му отнемат това, стигаше само да го натъпчат в килията за няколко седмици. И истината се връщаше! Хвърли се върху стоманените пръти и протегна ръка между тях, към една от лампите на стената. Вдиша.

Нищо. Никаква Светлина на Бурята. Сферата все така си светеше, равно и неизменно.

Каладин изрева и се пресегна още, опна пръсти към тази далечна светлина. Не позволявай на мрака да ме погълне, помисли той… Молеше се. Откога не го бе правил? Нямаше кой да напише вместо него думите и да ги изгори, ала Всемогъщият чуваше сърцата, нали? Моля те. Не отново. Не мога да се върна към това.

Моля те.

Протягаше се към сферата. Вдишваше. Светлината сякаш се противеше, сетне величествено потече във върховете на пръстите му. Бурята затуптя във вените му.

Каладин затаи дъх, затвори очи, наслади й се. Силата го удряше отвътре, мъчеше се да избяга. Отблъсна се от решетката и пак закрачи със затворени очи, не така трескаво, както преди.

— Тревожа се за теб. — Гласът на Сил. — Ставаш тъмен.

Каладин отвори очи и най-сетне я намери. Седеше между прътите като в люлка.

— Ще се оправя — рече той и от устните му се издигна Светлина като дим. — Само трябва да изляза от тази клетка.

— По-зле е. Тъмнината… тъмнината…

Тя погледна настрани, после внезапно се разсмя и се спусна да провери нещо на пода. Дребен кремлинг, който се промъкваше край стената на килията. Сил стоеше над него и се кокореше на яркото червено и виолетово на черупката му.

Каладин се усмихна. Тя си оставаше духче. Като дете. За Сил светът беше място, на което да се диви. Как ли беше?

Каладин седна и довърши храната. Усещаше, че за някое време е отблъснал унинието. Накрая един от пазачите го нагледа и видя тъмната сфера. Извади я, начумери се и поклати глава, преди да я смени и да продължи нататък.

* * *

Амарам идваше в същата стая.

Скрий се!

Шалан се почувства горда от бързината, с която изхвърли остатъка от Светлината и се уви в нея. Дори не се замисли как откликна умопобърканият преди малко на нейното Тъкане на Светлина, макар навярно да бе нужно. Както и да е, той май не забеляза сега.

Трябваше ли да се превърне в ардент? Не. Нещо много по-просто и по-бързо.

Тъмнина.

Дрехите й станаха черни. Кожата, косите, шапката — всичко бе чисто черно. Отстъпи от вратата към ъгъла, най-далеч от процепа, който служеше за прозорец, и застина неподвижно. Когато образът си дойде на мястото, Тъкането на Светлина погълна остатъците, които обикновено се издигаха от кожата й. Така се скри още по-добре.

Вратата се отвори. Сърцето на Шалан блъскаше в гърдите й. Щеше й се да разполага с време да направи лъжлива стена. Влезе Амарам, заедно с млад тъмноок човек, от алетите, с къса черна коса и плътни вежди. Носеше ливреята на дома Колин. Двамата тихо затвориха вратата и Амарам прибра ключа в джоба си.

Когато видя убиеца на брат си, Шалан веднага изпита гняв, ала установи, че вече е постихнал. Тлееща ненавист наместо люта омраза. Минало беше доста време откакто за последен път видя Хеларан. А и Балат беше прав да казва, че големият им брат ги е изоставил.

За да опита да убие Амарам, очевидно — или поне Шалан успя да го разбере така от прочетеното за Амарам и неговия Меч. А защо Хеларан бе тръгнал да убива този човек? И можеше ли тя наистина да вини Амарам, когато той вероятно просто се беше защитавал?

Усещаше, че знае твърде малко. Амарам, разбира се, си оставаше гадина.

Той и тъмноокият алет се обърнаха към умопобъркания. Шалан почти не различаваше лицата им в сумрачната стая.

— Не знам защо Ви е притрябвало да го видите лично, господарю — каза слугата. — Предадох ви думите му.

— Тихо, Бордин — отвърна Амарам и прекоси стаята. — Слушай на вратата.

Шалан се скова, притисната в ъгъла. Щяха да я видят, нали?

Амарам приклекна край леглото.

— Велики княже — прошепна той и положи длан на рамото на лудия. — Обърни се. Позволи ми да те погледна.

Онзи вдигна поглед и продължи да бръщолеви.

— Ах… — въздъхна Амарам. — Всемогъщи в небесата, кълна се в десетте ти имена. Всичките — истински. Красив си. Гавилар. Успяхме. Най-после успяхме.

— Сиятелни господарю — обади се Бордин откъм вратата. — Не ми харесва да сме тук. Ако ни разкрият, хората ще почнат да задават въпроси. Съкровището…

— Той наистина ли говори за Мечове?

— Да. Цял склад.

— Остриетата на Честта — прошепна Амарам. — Велики княже, умолявам те, дари ме със същите слова, които изговори пред този тук.

Лудият изломоти онова, което Шалан чу по-рано.

Амарам постоя още малко приклекнал, после стана и се обърна към притеснения Бордин.

— Е?

— Повтаряше същите думи всеки ден — каза Бордин. — Но за Мечовете спомена само веднъж.

— Предпочитах сам да го чуя.

— Сиятелни господарю… Можем да чакаме тук с дни и да не чуем същите думи. Моля ви. Трябва да си тръгваме. Накрая ардентите ще наминат на редовната си обиколка.

Амарам се надигна с видима неохота.

— Велики княже — каза той на свития на кълбо умопобъркан. — Отивам да взема твоите съкровища. Не говори с други хора за тях. Ще ползвам добре твоите Мечове.

После се обърна към Бордин.

— Хайде. Да претърсим това място.

— Днес ли?

— Каза, че е наблизо.

— Да, да, затова го доведох чак тук. Обаче…

— Предпочитам, ако той по случайност говори за това с други хора, те да идат там и да открият, че няма никакво съкровище. Хайде. Побързай. Ще бъдеш възнаграден.

Амарам излезе. Бордин се позабави на вратата, погледа лудия, последва Амарам и затвори вратата.

Шалан издиша дълбоко и продължително и се смъкна на пода.

— Като в онова море от сфери е — рече тя.

— Шалан? — учуди се Шарка.

— Падала съм там. И не, че водата е над главата ми, а че онова дори не беше вода и аз нямах представа как да плувам в него.

— Не разбирам тази лъжа.

Тя поклати глава. Цветът се върна в кожата и дрехите й. Отново се преправи на Воал и отиде до вратата под звуците на бълнуванията на лудия. Вестител на Войната. Часът на завръщането приближава…

Излезе, отиде в килията, където беше Иятил, и се извини многословно на ардентите болногледачи. Твърдеше, че се е загубила, но че ще приеме да я придружат обратно до паланкина.

Преди да си тръгне обаче, тя се наведе да прегърне Иятил, като да се сбогува със сестра си.

— Можеш ли да се измъкнеш? — прошепна Шалан.

— Не приказвай глупости. Разбира се, че мога.

— Вземи това — и Шалан притисна в дланта й лист хартия. — Записах тук приказките на лудия. Повтарят се без промяна. Видях Амарам да се промъква в стаята; явно смята тези работи за истински и търси някакво съкровище, за което този човек е говорил по-рано. Довечера ще пратя по далекосъобщителя подробен доклад за тебе и за останалите.

Шалан се накани да се дръпне, но Иятил не я пусна.

— Коя си ти всъщност, Воал? Хвана ме да те следя и можеш да се измъкнеш от мен по улиците. Не е лесно. Хитроумните ти картинки очароват Мраизе — друга почти невъзможна задача, предвид всичко, което е видял. А на всичко отгоре и това, което направи днес.

Шалан потрепери. Защо се вълнуваше толкова дали тези хора я уважават? Та те бяха убийци.

Но тя, Бурите да я отнесат, си бе завоювала това уважение.

— Аз търся истината. Каквато и да е тя, у когото и да се намира. Това съм аз.

Кимна на Иятил, измъкна се от нея и напусна манастира.

По-късно вечерта, след като проводи пълен доклад за събитията от деня и обеща изображения на лудия, Амарам и Бордин за по-голяма сигурност, тя получи едно просто съобщение от Мраизе.

Воал, истината погубва повече хора, отколкото спасява. Ала ти се доказа. Не е нужно повече да се боиш от нашите членове. Наредено им е да не те докосват. Ще се наложи да носиш определена татуировка, в знак на верността ти. Ще ти пратя рисунка. Можеш да я направиш върху себе си, когато пожелаеш, но при следващата ни среща трябва да ми я покажеш.

Добре дошла в Призрачната кръв.