Брандън Сандърсън
Сияйни слова (90)

63
Горящ свят

„Ето сега, виж какво ме накара да кажа. Винаги си успявал да извадиш наяве крайностите в мен, стари приятелю. И аз продължавам да те наричам приятел, колкото и да ми дотягаш.“

Какво правиш?, написа далекосъобщителят до Шалан.

Нищо особено, отговори тя под светлината на сферите. Просто работя по сметководните книги на Себариал. Надникна през дупчицата в образа към улицата долу. Хората се стичаха през града като подвластни на някакъв особен ритъм. Затишие, после взрив, после пак затишие. Рядко потокът биваше постоянен. Какво пораждаше това?

Искаш ли да наминеш?, излезе изпод писеца. Става наистина скучно.

Съжалявам, отговори тя на Адолин. Наистина трябва да довърша тази работа. Но е хубаво да имам събеседник по далекосъобщителя.

Шарка тихичко зажужа заради лъжата. Шалан беше използвала зрителна измама да разшири заслона над тази сграда в лагера на Себариал, за да има скривалище, където да седи и да наблюдава улицата долу. Пет часа чакане — съвсем удобно, със столчето и сферите за осветление — не разкриха нищо. Никой не приближи самотното каменокоро дърво край пътя.

Не знаеше породата му. Беше твърде старо да е посадено напоследък; трябва да беше отпреди идването на Себариал. Чепатата здрава кора я навеждаше на мисълта, че е някакъв вид дендролит, но дървото имаше и дълги листа, които се издигаха във въздуха като ленти и се гънеха и трептяха на вятъра. Те напомняха на долинна върба. Вече беше направила скица; щеше да провери в книгите си по-късно.

Дървото беше привикнало с присъствието на хора и не прибираше листата си, когато някой минаваше. Успееше ли човек да приближи достатъчно внимателно, та да не докосне листата, Шалан щеше да го забележи. Ако пък се движеше бързо, листата щяха да усетят трептенето и да се приберат и тя пак щеше да види. Беше уверена, в рамките на разумното, че ако някой опита да остави нещо в дървото, тя ще разбере, дори и точно в този миг да не гледа.

Предполагам, изписа далекосъобщителят, че мога да продължа да ти правя компания. Шорен и без това не върши нищо друго.

Шорен бе ардентът, който пишеше за Адолин днес — посетител по заповед на принца. Адолин подчертаваше, че ползва услугите на ардент, а не на някоя от писарите на баща си. Да не би да мислеше, че Шалан ще ревнува, ако той ползва друга жена за писане?

Наистина изглеждаше изненадан, че тя не ревнува. Всички дами в двора ли бяха толкова дребнави? Или Шалан беше изключение, прекалено спокойна? Очите на Адолин шаваха и тя трябваше да признае, че не й е приятно. Пък и трябваше да вземе под внимание неговата слава. За Адолин се говореше, че в миналото е сменял жените с такава честота, с каквато други мъже си сменят дрехите.

Навярно трябваше да държи по-здраво, ала при самата мисъл за това й призляваше. Подобно поведение й напомняше за баща й, който стискаше всичко тъй силно, че накрая го счупи.

Да, отговори тя на Адолин. Убедена съм, че добрият ардент изобщо няма нищо по-добро за вършене от това да записва бележките между двама ухажващи се светлооки.

Той е ардент, прати Адолин. Харесва му да служи. Те това правят.

Аз пък си мислех, че спасяват души.

Уморил се е от това, отговори Адолин. Каза ми, че тази сутрин вече е спасил три.

Шалан се усмихна и нагледа дървото — още нямаше промяна. Спасил ги е, нали? Спастрил ги е в задния си джоб за по-сигурно, предполагам?

Не, подходът на татко не беше правилен. Ако тя искаше да задържи Адолин, трябваше да опита нещо много по-трудно от това просто да се залепи за него. Трябваше да бъде толкова неустоима, че той да не иска да я изпусне. За съжаление, тук нямаше да й помогне нито обучението на Ясна, нито това на Тин. Ясна беше безразлична към мъжете, а Тин не говореше как се задържат мъже, само как се забавляват за кратко, за да се извърши измамата.

Баща ти по-добре ли се чувства?, написа тя.

Всъщност да. От вчера е на крак и изглежда силен, както винаги.

Радвам се да го чуя, отговори Шалан. Двамата продължиха да си разменят небрежни бележки, а тя наблюдаваше дървото. Бележката от Мраизе казваше Шалан да дойде по изгрев и да потърси указанията в дупката в ствола на дървото. Затова тя пристигна четири часа по-рано, когато небето още бе тъмно, и се прокрадна на покрива на тази сграда да гледа.

Явно не бе дошла достатъчно рано. Наистина искаше да ги види как оставят указанията.

— Това не ми харесва — прошепна Шалан на Шарка, без да обръща внимание на писеца, който дращеше следващите думи на Адолин. — Защо Мраизе просто не ми прати указанията по далекосъобщителя? Защо ме накара да дойда тук?

— Ммм… — обади се Шарка на пода до нея.

Слънцето отдавна беше изгряло. Шалан трябваше да иде и да вземе указанията, обаче още се бавеше и потропваше с пръст по покритата с хартия дъска до себе си.

— Наблюдават — осъзна тя.

— Какво?

— Правят съвсем същото, каквото правя аз. Крият се някъде и искат да видят как взимам указанията.

— Защо? Каква е ползата?

— Това им дава сведения — обясни Шалан. — А този вид хора се прехранват от сведения.

Тя се наведе настрани и надзърна през дупката, която отвън би изглеждала като фуга между две тухли.

Не мислеше, че Мраизе желае смъртта й, въпреки злокобния случай с бедния кочияш. Позволил беше на приближените си да я убият, ако се боят от нея, но това — както толкова много около Мраизе — беше изпитание. Ако наистина си достатъчно силна и умна да се присъединиш към нас, внушаваше този случай, значи няма да се оставиш тези хора да те убият.

А това беше друго изпитание. Как да мине през него, без да остави още мъртви?

Щяха да наблюдават как идва да вземе своите указания, ала нямаше много добри места, откъдето да се държи дървото под око. Ако тя беше на мястото на Мраизе и неговите хора, къде щеше да иде, за да гледа?

Щом си го помисли, Шалан се почувства глупава.

— Шарка, върви да погледнеш в прозорците на тази сграда, които са откъм улицата. Провери дали там не седи някой и не наблюдава, като нас.

— Добре — отговори Шарка и се плъзна вън от образа.

Внезапно осъзнала, че хората на Мраизе може да се спотайват съвсем наблизо, Шалан потисна тревогата си и прочете отговора на Адолин.

Между другото, имам добри новини. Снощи татко ме посети и разговаряхме надълго и нашироко. Той подготвя поход в Пустите равнини, за да срази паршендите веднъж и завинаги. Част от подготовката включва няколко разузнавателни похода в близките дни. Накарах го да приеме да те вземем с нас на платата при някой от тях.

И можем да намерим какавида?, попита Шалан.

Е, макар и паршендите вече да не се сражават за тях, дойде отговорът, татко не рискува. Не мога да те взема при нападение, когато съществува възможност те да се появят и да се бият с нас. Но си помислих, че можем да уредим разузнаването така, щото да мине край плато с какавида около ден, след като ядрото й е извадено.

Шалан се намуси.

Мъртва и обрана какавида? Не знам колко може да ми каже това.

По-добре е, отколкото да не видиш нищо, нали така?, прати Адолин. Пък и ти каза, че искаш да срежеш някоя. Почти същото е.

Прав беше. А и същинската й цел беше да излезе в Пустите равнини.

Да го направим. Кога?

До няколко дни.

— Шалан!

Тя подскочи, но това беше просто Шарка, който жужеше от възбуда.

— Имаше право. Ммм. Тя наблюдава долу. Само на един етаж под нас. Във втората стая.

— Тя?

— Ммм.

— Онази с маската.

Шалан потрепери. Сега какво? Да се върне в стаята си и да пише на Мраизе, че не й се нрави да я следят?

Нищо полезно нямаше да излезе от това. Сведе поглед към бележника си и си даде сметка, че отношенията й с Мраизе са подобни на тези с Адолин. И в двата случая просто не можеше да постъпва така, както се очаква от нея. Трябваше да вълнува и да надминава.

Трябва да вървя, написа тя. Себариал пита за мен. Може да отнеме известно време.

Изключи далекосъобщителя и го прибра в чантата заедно с дъската. Не обичайната й, а една опърпана чанта с кожен ремък, каквато би носила Воал. После, без да си даде време да се уплаши, излезе от измамата-скривалище. Опря гръб в стената на заслона, която не гледаше към улицата, докосна образа и извлече Светлината.

Така образът на стена изчезна — бързо се разпадна и се стече в дланта й. Надяваше се никой да не гледа натам точно сега. Ако пък някой гледаше, навярно щеше да приеме, че очите го лъжат.

После приклекна и използва Светлината да зареди Шарка и да го прикрепи към образа на Воал от една направена по-рано рисунка. Шалан му кимна, за да му подскаже да тръгва, и така образът закрачи.

Воал изглеждаше добре — уверена стъпка, развято палто, заострената отпред шапка варди лицето й от слънцето. Образът даже мигаше и обръщаше глава от време на време, както му беше повелено от поредица рисунки, които Шалан направи по-рано.

Гледаше и се двоумеше. Наистина ли изглеждаше така, когато носеше образа и облеклото на Воал? Съвсем не се усещаше толкова самоуверена, пък и дрехите все й се струваха малко пресилени, даже глупави. А на този образ всичко си беше уместно.

— Слез долу — прошепна тя на Шарка — и върви до дървото. Опитай да приближиш внимателно и предпазливо и пожужи силно, та листата на дървото да се приберат. Застани за миг до ствола, все едно взимаш нещото отвътре. После иди в прохода между тази сграда и следващата.

— Да! — откликна Шарка. Понесе се към стълбите, доволен от участието си в лъжата.

— По-бавно! — каза Шалан, когато с уплаха забеляза, че крачките на Воал не съвпадат с бързината. — Както се упражнявахме!

Шарка позабави, когато доближи стълбището. Образът на Воал заслиза. Нескопосно. Образът можеше да ходи и да стои неподвижно, но други движения — като слизане по стълби — не съвпадаха. Ако някой гледаше, щеше да види, че Воал крачи в нищото и се плъзга по стъпалата.

Е, засега това беше най-доброто, което можеше да направи. Шалан пое дълбоко дъх, наложи шапката и издиша втори образ, който я покриваше и я превръщаше във Воал. Онзи с Шарка щеше да се задържи, докато той имаше Светлина. Светлината обаче се изцеждаше от него много по-бързо, отколкото от Шалан. Тя не знаеше защо.

Възможно най-тихо, тя слезе един етаж. Отброи две врати в сумрачния коридор. Маскираната жена беше вътре. Шалан се махна и се притаи в някаква ниша до стълбището, където щеше да остане скрита от всеки в коридора.

Зачака.

Най-сетне вратата щракна и се отвори, прошумоляха дрехи. Маскираната жена подмина изумително тихо скривалището на Шалан и заслиза по стълбите.

— Как се казваш? — попита Шалан.

Жената замръзна на стъпалото. Обърна се — с облечената в ръкавица скрита ръка на дръжката на ножа — и видя Шалан в нишата. Скритите зад маската очи се стрелнаха към стаята.

— Пратих двойница — обясни Шалан. — С мои дрехи. Нея си видяла.

Жената не помръдна. Продължаваше да стои леко приклекнала на стълбите.

— Защо той поиска да ме следиш? Толкова ли се интересува да разбере къде съм отседнала?

— Не — най-сетне продума жената. — Указанията в дървото изискват да се заемеш незабавно със задачата, без губене на време.

Шалан се свъси умислено.

— Следователно ти трябва да ме проследиш не до дома ми, а при изпълнението на задачата. Да видиш как се справям?

Жената не отговори.

Шалан излезе от нишата, седна на най-горното стъпало и скръсти ръце върху краката си.

— И каква е работата?

— Указанията са в…

— Предпочитам да го чуя от теб. Да речем, че съм мързелива.

— Как ме откри? — попита жената.

— Имам помощник с остро око. Казах му да наблюдава прозорците и да ми съобщи къде си. Чаках горе. — Тя се свъси. — Надявах се да хвана някой от вас при оставянето на указанията.

— Оставихме ги още преди да се свържем с тебе — отговори жената. Поколеба се, после изкачи няколко стъпала. — Иятил.

Шалан вдигна глава.

— Името ми е Иятил.

— Не съм чувала подобно име.

— Не е чудно. Днешната ти задача е да проучиш един човек, който току-що пристигна в лагера на Далинар. Искаме да знаем за него, а и не е съвсем ясно кому е верен Далинар.

— На краля и на престола.

— Така изглежда. Брат му знаеше изключителни неща. Не сме сигурни дали и Далинар ги знае. Освен това връзките му с Амарам ни тревожат. Новодошлият има нещо общо.

— Амарам картографира Пустите равнини. Защо? Какво има там, та той го иска?

И защо иска Пустоносните да се върнат?

Иятил не отговори.

— Добре — рече Шалан и стана. — Да се заемаме за работа тогава. Нали така?

— Заедно?

Шалан вдигна рамене.

— Можеш или да се прокрадваш подире ми, или просто да идем заедно.

Тя подаде ръка.

Иятил я огледа, после я плесна с дланта на облечената си в ръкавица свободна ръка в знак на съгласие. Но през цялото време другата й ръка си остана на дръжката на камата.

* * *

Шалан листеше указанията от Мраизе, докато грамадният паланкин се клатушкаше към далинаровия стан. Иятил седеше с подвити крака срещу нея и я наблюдаваше иззад маската с дребните си като мъниста очи. Носеше панталони и проста риза, както първия път, когато Шалан я взе за момче.

Присъствието й беше дълбоко обезпокоително.

— Луд — рече Шалан и отгърна следващата страница от указанията. — Мраизе се интересува толкова от един най-обикновен луд?

— Далинар и кралят се интересуват. Следователно и ние се интересуваме.

Наистина изглеждаше, че става дума за някакво прикритие. Умопобърканият беше пристигнал под опеката на някой си Бордин, слуга, оставен от Далинар в Колинар още преди години. Сведенията на Мраизе сочеха, че Бордин не е просто вестоносец, а един от най-доверените хора на Върховния принц. Бил оставен в Алеткар да държи под око кралицата, или поне така смятаха в Призрачната кръв. Че защо трябва някой да държи кралицата под око? Не се казваше.

Та, този Бордин пристигнал в Пустите равнини преди няколко седмици, докарал лудия и друг загадъчен товар. Задачата на Шалан бе да узнае кой е лудият и защо Далинар го крие в манастир със строгата заповед до него да се допускат само определени арденти.

— Господарят ти знае за това повече, отколкото ми казва — заяви Шалан.

— Господарят ми ли? — учуди се Иятил.

— Мраизе.

Жената се разсмя.

— Бъркаш. Той не ми е господар. Той е мой ученик.

— В какво?

Иятил се вторачи безизразно в нея и не отговори.

— Защо носиш маската? — попита Шалан и се приведе напред. — Какво означава тя? Защо се криеш?

— Неведнъж съм се питала защо вие тук се разхождате, разкривайки така дръзко чертите си пред всички. Маската ме пази. Освен това ми позволява да се нагаждам.

Шалан умислено се облегна назад.

— Склонна си да разсъждаваш — продължи Иятил, — вместо да задаваш въпрос след въпрос. Това е хубаво. Усетът ти обаче трябва да бъде преценен. Ловец ли си или плячка?

— Нито едното, нито другото — незабавно отвърна Шалан.

— Всеки е или едното, или другото.

Носачите забавиха ход. Шалан надзърна иззад завесите и видя, че най-сетне са достигнали пределите на далинаровия лагер. Тук войниците спираха всеки и желаещите да влязат се редяха на опашка.

— Как ще ни вкараш вътре? — полюбопитства Иятил, щом Шалан затвори завесите. — Напоследък Върховният принц Колин е станал предпазлив, понеже нощем взеха да се появяват убийци. Каква лъжа ще ни даде достъп до владенията му?

Колко мило, рече си Шалан и преговори списъка със задачите си. Не само трябваше да проникне в манастира и да се сдобие със сведения за този умопобъркан, но и да го направи, без да разкрива твърде много за себе си или за способностите си пред Иятил.

Налагаше се да мисли бързо. Войниците викнаха паланкинът да се приближи — от светлооките не се изискваше да чакат като другите, а пазачите навярно бяха заключили, че това хубаво возило е на някой богаташ. Шалан пое дълбоко дъх, свали шапката си, преметна коси през рамо и провря лицето си през завесите, та косите й да се покажат от паланкина. В същото време изтегли образа и затвори завесите зад главата си, плътно до шията, та Иятил да не види преобразяването.

Носачите бяха парши и Шалан не вярваше да кажат нещо за видяното. За щастие, светлоокият им стопанин гледаше на другата страна. Паланкинът се изниза пред опашката и войниците се удивиха, когато я видяха. Веднага й помахаха да минава. Лицето на адолиновата годеница вече бе добре познато.

И така, как да си върне външността на Воал? На улицата имаше народ; тя не можеше да вдишва Светлина на Бурята, увиснала през прозорчето.

— Шарка — прошепна Шалан. — Иди да пошумолиш малко на другия прозорец.

Тин беше насадила у нея потребността да прави разсейващо движение с едната ръка, докато прибира нещо с другата. Това можеше да свърши работа и тук.

От другия прозорец се чу звучно пискане. Шалан чевръсто се прибра в паланкина и издиша Светлина. Пошумоля със завесите и прикри лицето си с шапката.

Иятил отклони вниманието си от прозореца, откъдето дойде пискането, и я погледна. Шалан пак си беше Воал. Настани се и устоя на погледа на Иятил. Дали дребничката жена забеляза нещо?

Повозиха се малко в мълчание.

— Предварително си подкупила пазачите — най-сетне отгатна Иятил. — Ще ми се да зная как си го направила. Трудно е да подкупиш хората на Колин. Май си се добрала до някое началство?

Шалан се усмихна — надяваше се да е обезсърчаващо.

Паланкинът продължи към храма. Шалан никога не бе посещавала тази част от лагера на Далинар. Впрочем, тя не посещаваше твърде често и себариаловите арденти. Все пак, когато го стори, установи, че те са изненадващо отдадени на работата си предвид това кой е господарят им.

Щом приближиха, надзърна през прозореца. Храмът на Далинар беше скромен, както и очакваше. Край паланкина по двойки или в малки групички минаваха облечени в сиво арденти. Смесваха се с хора от всякакви прослойки. Те бяха надошли за молитва, наставление или съвет — един добър и подходящо устроен храм предлагаше всичко това, че и повече. Тъмнооки от почти всички нанове можеха да дойдат да изучат занаят, упражнявайки своето божествено Право на Обучение, както повеляваха Вестителите. По-нископоставени светлооки също идеха да се учат, а онези от високите данове напредваха в изкуствата или в своите Призвания, за удовлетворение на Всемогъщия.

Многобройна ардентия като тази тук трябва да имаше истински майстори във всяко изкуство и занаят. Може би Шалан трябваше да дойде и да потърси обучение при далинаровите художници.

Потръпна и се зачуди откъде да намери време за подобно нещо. Между ухажването на Адолин, проникването в Призрачната кръв, проучването на Пустите равнини и работата по сметководните книги на Себариал беше чудо, че намира време да спи. Все пак й се струваше неблагочестиво да очаква успех в задълженията си, докато пренебрегва Всемогъщия. Наистина трябваше да се грижи повече за такива работи.

И какво ще си помисли Всемогъщият за тебе?, запита се тя. И за лъжите, които произвеждаш с такава вещина. В края на краищата, честността беше сред божествените черти на Всемогъщия, и всички хора трябваше да вземат пример.

Храмовият комплекс имаше и други сгради, но повечето богомолци посещаваха само главната постройка. В указанията на Мраизе имаше карта, затова Шалан знаеше коя сграда точно търси — близо до дъното, където ардентите лечители се грижеха за болните и обслужваха някои хронични случаи.

— Влизането няма да е лесно — обади се Иятил. — Ардентите пазят поверените им хора и ги държат под ключ отзад, далеч от чужди очи. Няма да посрещнат добре опита за нахлуване.

— Тук се казва, че днес е отлично време да се промъкнем — отговори Шалан. — Че трябва да побързам, та да не пропусна сгодния случай.

— Веднъж месечно всеки може да дойде в храма, да задава въпроси или да види лекар безплатно. Днес ще е натоварено, ще има бъркотия. По-лесно ще е, но това не значи, че ще ти позволят да се мотаеш вътре.

Шалан кимна.

— Ако предпочиташ да го свършиш през нощта — додаде Иятил, — може да убедя Мраизе, че работата може да почака дотогава.

Шалан поклати глава. Нямаше опит в промъкването по тъмно. Така само щеше да се покаже глупачка.

Но как да влязат…

— Носач — извика тя, подаде глава през прозорчето и посочи. — Отнесете ни до онази постройка и ни спуснете. Пратете да потърсят майсторите лечители. Кажете им, че се нуждая от тяхната помощ.

Десетникът, който водеше паршите — нает с парите на Шалан — кимна отривисто. Десетниците бяха странни хора. Този тук не притежаваше паршите; той само работеше за жената, която ги даваше под наем. Тъмнооката Воал би стояла по-ниско от него в обществото, ала в същото време тя му плащаше и затова той се отнасяше към нея като към всеки друг господар.

Паланкинът се спусна и един парш отиде да предаде искането.

— Ще се направиш на болна? — полюбопитства Иятил.

— Нещо такова — отвърна Шалан, когато отвън се чуха стъпки. Тя излезе да посрещне двамата арденти с квадратни бради, които си приказваха, докато паршите ги водеха към нея. Огледаха я, отбелязаха тъмните очи и облеклото, което беше с добра направа, но видимо за тежки условия. Навярно я определиха някъде в горния слой на средните нанове, гражданка, ала не твърде важна.

— Каква грижа имаш, млада жено? — попита единият.

— Сестра ми — отговори Шалан. — Сложила е тази особена маска и отказва да я свали.

Откъм паланкина се чу тихо стенание.

— Дете мое — страдалчески рече водещият ардент. — Инатливите сестри не са работа на ардентите.

— Разбирам, добри ми братко — каза Шалан и вдигна ръце пред себе си. — Но не е просто упорство. Мисля… мисля, че някой Пустоносен се е вселил в нея!

Бутна с крак завесите на паланкина и показа Иятил. При вида на маската й ардентите отстъпиха и престанаха да възразяват. По-младият коленичи и ококорено се взря в Иятил.

Иятил се обърна към Шалан и с почти недоловима въздишка взе да се поклаща напред-назад.

— Трябва ли да ги убием? — промълви тя. — Не. Не, не трябва. Но някой ще види! Не, не говори така. Не. Няма да те слушам.

Тя почна да си тананика.

Младият ардент се изправи и погледна стария.

— Прискърбно — установи онзи. — Носач, ела. Накарай паршите си да внесат паланкина.

* * *

Не след дълго Шалан стоеше в ъгъла на тясна манастирска килия и гледаше как Иятил се противи на грижите на неколцина арденти. Все им повтаряше, че ако свалят маската й, ще се наложи да ги убие.

И това май не беше част от преструвката.

За щастие, инак тя играеше ролята си добре. Бълнуванията й заедно със скритото лице караха дори Шалан да потръпва. Ардентите ту се очароваха, ту се ужасяваха.

Съсредоточи се върху рисуването, каза си тя. Скицираше един от ардентите, висок колкото нея самата дебеланко. Рисунката беше бърза, но добра. Шалан разсеяно установи, че се пита какво ли е усещането да имаш брада. Сърби ли? Надали — косата на главата не сърби, защо тогава косата по лицето да сърби? И как не се цапаха с храна?

Завърши с няколко бързи щриха, после тихо се надигна. Иятил задържа вниманието на ардентите с нов изблик на несвързани приказки. Шалан й кимна в благодарност, после се промъкна през вратата и излезе в коридора. Бързо се огледа да види сама ли е и използва облак Светлина, за да се превърне в ардента. Когато това стана, тя прибра правата си червена коса — единствената част от нея, която заплашваше да се измъкне вън от зрителната измама — под дрехата на гърба си.

— Шарка? — прошепна Шалан, обърна се и тръгна небрежно по коридора.

— Ммм?

— Намери го — рече тя и извади от чантата си изображението на лудия, което Мраизе беше оставил в хралупата на дървото. Скицата бе направена от разстояние и не беше особено добра. Надяваше се…

— Втория коридор вляво — отговори Шарка.

Шалан сведе очи към него, макар образът на ардентската роба да скриваше Шарка, който седеше върху нейното палто.

— Откъде знаеш?

— Ти се разсейваше с рисуването. Надзърнах наоколо. През четири врати оттук има една много занимателна жена. Явно маже изпражнения по стената.

— Пфу.

На Шалан й се стори, че усеща миризмата.

— Шарки — продължи той, докато вървяха. — Не видях добре какво пише, обаче изглеждаше много интересно. Мисля да се върна и да…

— Не — прошепна Шалан. — Стой с мен.

Тя се усмихна и кимна на неколцина арденти, които минаха край нея. За щастие, не я заговориха, а само кимнаха в отговор.

Манастирът, като почти всичко в лагера на Далинар, беше прорязан от еднообразни коридори без украси. Шалан последва указанията на Шарка до една яка врата в камъка. Ключалката се отвори с помощта на Шарка и Шалан тихо се промъкна вътре.

Самотното прозорче — по-скоро процеп — не беше достатъчно да освети напълно грамадната фигура, приседнала на леглото. Човекът беше тъмнокож, като някой от кралствата на Макабаките, тъмните му коси бяха чорлави, а ръцете — яки. Ръце или на работник, или на войник. Мъжът седеше отпуснато, с превит гръб и наведена глава, а слабата светлина от прозореца образуваше бяла ивица на гърба му. Мрачен и могъщ силует.

Мъжът шепнеше. Шалан не можа да различи думите. Потръпна, опря гръб на вратата и вдигна скицата от Мраизе. Явно беше същият човек — поне цветът на кожата и якото телосложение съвпадаха, макар този тук да беше много по-мускулест, отколкото на рисунката. В името на Бурите… ръцете му сякаш можеха да я смачкат като кремлинг.

Мъжът не помръдваше. Не вдигна поглед, не се премести. Беше като скала, която се е дотъркаляла дотук и е спряла.

— Защо държат толкова тъмно в тази стая? — попита съвсем бодро Шарка.

Лудият не откликна нито на въпроса, нито на Шалан, която пристъпи напред.

— Най-новата теория за помощ на умопобърканите предполага сумрачни помещения — прошепна тя. — Прекалено обилната светлина ги възбужда и може да намали ефективността на лечението.

Поне това си спомняше. Не беше чела много по този въпрос. Стаята беше тъмна. Прозорчето надали беше по-широко от няколко пръста.

Какво ли шепнеше той? Шалан предпазливо продължи напред.

— Господине? — продума тя. После замълча, понеже осъзна, че тялото на стар и дебел ардент говори с гласа на млада жена. Дали това щеше да изплаши човека? Той не гледаше, затова Шалан оттегли образа.

— Не изглежда ядосан — установи Шарка. — Но вие го наричате луд.

— Думата „луд“ има две значения. Едното е да си ядосан. Другото е да си увреден в главата.

— А, като духче, което е загубило връзката си — каза Шарка.

— Май не е точно така — отвърна Шалан и пристъпи до лудия. — Но е подобно.

Тя приклекна до мъжа и се помъчи да разбере какво говори.

— Часът на Завръщането, на Опустошението, иде — прошепна той. Заради цвета на кожата Шалан очакваше азишки изговор, но езикът му беше съвършен алетски. — Трябва да се подготвим. След последните разрушения ще да сте забравили много.

Шалан погледна Шарка, но той се губеше в сенките по-настрани, после отново погледна мъжа. Светлината се отразяваше в тъмнокафявите му очи, две ярки точки върху иначе тъмното му лице. Отпуснатата му стойка беше тъй мрачна. Той продължи да шепне за бронз и стомана, за подготовка и обучение.

— Кой си ти? — тихо попита Шалан.

— Таленел’ Елин. Онзи, когото наричате Каменната жила.

Шалан усети хлад. После лудият продължи да говори — същите неща като преди, точно повторени. Тя дори не знаеше дали забележката му беше отговор на въпроса й или просто част от приказките му. Мъжът не отговаряше на други въпроси.

Шалан отстъпи и скръсти ръце. Чантата й беше преметната през рамо.

— Таленел — каза Шарка. — Знам това име.

— Таленелат’ Елин е името на един от Вестителите — обясни Шалан. — Почти същото е.

— Ах — Шарка позамълча. — Лъжа?

— Несъмнено. Противно на всякакъв разум е Далинар Колин да държи един от Вестителите на Всемогъщия затворен в задна стаичка в храма. Мнозина луди се мислят за някой друг.

Разбира се, доста хора смятаха, че самият Далинар не е с всичкия си. А и той опитваше да възстанови Сияйните рицари. Да прибере един луд, който се мисли за Вестител, беше в съзвучие с това.

— Луди човече, откъде си?

Той продължи да приказва.

— Знаеш ли какво иска Далинар Колин от тебе?

Още бълнувания.

Шалан въздъхна, но приклекна и записа точните му думи, за да ги прати на Мраизе. Изложи цялата поредица и я прослуша два пъти, за да се увери, че той няма да каже нещо ново. Този път не назова предполагаемото си име. Значи това беше отклонение.

Не можеше наистина да е един от Вестителите, нали?

Не ставай глупава, каза си тя и прибра инструментите за писане. Вестителите греят като слънцето, размахват Остриетата на Честта, а гласовете им са като хиляда тръби. Вестителите могат да заповядат на сградите да се срутят, бурите им се подчиняват, могат да лекуват с докосване.

Шалан тръгна към вратата. Вече би трябвало да са забелязали отсъствието й от другата стая. Налагаше се да се върне и да излъже, че е търсила нещо да разкваси пресъхналото си гърло. Първо обаче, да си наложи образа на ардента. Вдиша малко Светлина на Бурята, после издиша и използва все още пресния спомен за него, за да създаде…

— Аааа!

Лудият скочи на крака и извика. Хвърли се към Шалан с невероятна бързина. Шалан изпищя изненадано, той я грабна и я избута от облака Светлина. Образът се разпадна и се изпари. Лудият я хласна в стената. Очите му се блещеха и дишаше накъсано. Трескаво оглеждаше лицето й, зениците му се стрелкаха напред-назад.

Шалан трепереше и едва поемаше дъх.

Десет удара на сърцето.

— Една от рицарите на Ишар — прошепна лудият. Очите му се присвиха. — Помня… Той ли ги основа? Да. Преди няколко Опустошения. Вече не са само приказки. Не се е говорило от няколко хиляди години. Но… Кога…

Отстъпи от Шалан и се хвана за главата. Мечът падна в ръката й, но тя сякаш вече нямаше нужда от него. Мъжът й обърна гръб, отиде до леглото, легна и се сви.

Шалан предпазливо пристъпи напред и чу, че той пак шепне същото като преди. Освободи Меча.

Душата на майка…

— Шалан? — обади се Шарка. — Полудя ли?

Тя се отърси. Колко ли време беше минало?

— Да — отговори тя и забърза към вратата. Надзърна навън. Не можеше да си позволи отново да използва Светлината в тази стая. Налагаше се просто да се измъкне…

Проклятие. По коридора приближаваха хора. Трябваше да изчака да отминат. Само че те явно идваха тъкмо към тази врата.

Един от тях беше върховният господар Амарам.