Брандън Сандърсън
Сияйни слова (9)

4
Онзи, който отнема тайните

„Следващата следа се появи на стените. Не пренебрегнах този знак, ала и не схванах пълното му значение.“

Из дневника на Навани Колин, Йесесес 1174

— Тичам във вода — продума Далинар, идвайки на себе си. Той се движеше, дърпаше се напред.

Видението се сгъсти около него. Краката му се плискаха в топла вода. И от двете му страни през плитката вода тичаха десетина мъже с чукове и копия. При всяка стъпка те вдигаха високо крак — стъпалото назад, бедрото успоредно на повърхността на водата. Все едно маршируваха на парад — само дето нито един парад не е бил такова щуро тичане. Очевидно тичането по този начин им помагаше да се придвижват през течността. Той опита да подражава на странната походка.

— Смятам, че се намирам в Чистото Езеро — приглушено изрече той. — Топла вода, която стига само до коленете, никакви следи от земя. Все пак е сумрачно и не мога да видя много. Хората тичат заедно с мен. Не зная дали тичаме към нещо, или бягаме от него. Не мога да видя нищо през рамото си. Хората очевидно са войници, но униформите им са старинни. Кожени полички, бронзови шлемове и брони. Ръцете и краката са голи.

Той сведе очи и се погледна.

— Нося същите.

Някои Върховни господари в Алеткар и Я Кевед все още носеха такива униформи, тъй че не можеше да определи точното време. Днешният обичай беше възраждане по сметката на традиционалистки настроени командири — те се надяваха, че класическият облик ще вдъхнови хората им. В такъв случай обаче заедно със старите униформи се използваше и съвременно стоманено оръжие — а той въобще не виждаше такова тук.

Далинар не задаваше въпроси. Беше установил, че действията съобразно с виденията му дават повече сведения от това да спре и да изисква отговори.

Тичането през тази вода беше трудно. Въпреки че бе започнал начело на дружината, сега се влачеше назад. Те тичаха към някакво голямо скално възвишение напред, неясно очертано в здрача. Може би пък това не беше Чистото Езеро. То нямаше скални образувания като…

Това не бе скалисто възвишение. Беше крепост. Далинар спря и огледа островърхата, прилична на замък постройка, която се издигаше право от спокойните езерни води. Никога не бе виждал нещо такова. Черен като смола камък. Обсидиан? Може би мястото е било Превърнато.

— Пред нас има крепост — обяви той и продължи нататък. — Със сигурност не съществува — ако съществуваше, щеше да е прочута. Изглежда така, сякаш е построена изцяло от обсидиан. Страни, приличащи на перки, се издигат към заострени върхове, кулите са като върхове на стрели… Отче на Бурите. Величествено е. Доближаваме втора дружина войници, застанали във водата; те държат копията насочени във всички направления. Може би са десетина; аз съм заедно с още толкова. И… да, сред тях стои някой. Броненосец. Бронята сияе.

Не просто Броненосец. Сияен. Рицар в бляскава Броня, грееща в наситено червено на сгъвките и върху някакви знаци. Броните са се държали така в дните на сянката. Това видение се разиграваше преди Измяната.

Като всички Брони, и тази беше неповторима. С поличката от халчести свръзки, с гладките сгъвки, с наръчниците, които се изопваха назад точно като… В името на Бурите, та това приличаше на доспехите на Адолин, при все че тази Броня бе по-пристегната в кръста. Жена? Далинар не можеше да установи със сигурност, тъй като забралото бе спуснато.

— Строй се! — нареди рицарят при пристигането на неговия отряд и Далинар кимна на себе си. Да, жена.

Далинар и останалите войници образуваха пръстен около рицаря с насочени навън оръжия. Не много надалеч през водата се движеше друга дружина войници с рицар по средата.

— Защо ни повикахте обратно? — запита един от хората около Далинар.

— Каеб смята, че е видял нещо — обясни жената. — Бъдете нащрек. Да се движим внимателно.

Отрядът потегли от крепостта в посока, различна от тази на пристигането им. Далинар държеше копието навън и слепоочията му се потяха. В собствените си очи той не беше по-различен от обикновеното. Другите обаче щяха да го виждат като един от тях самите.

Все още не знаеше твърде много за тези видения. Всемогъщият му ги изпращаше по някакъв начин. По собствените му думи обаче, Всемогъщият бе мъртъв. Как тогава ставаше това?

— Търсим нещо — приглушено обясни Далинар. — Отряди от рицари и войници са били изпратени посред нощ да открият нещо, което е било забелязано.

— Добре ли си, новобранче? — попита го един от войниците до него.

— Чудесно — отвърна Далинар. — Просто съм притеснен. Искам да кажа, дори не знам какво всъщност търсим.

— Духче, което не се държи както трябва — обясни мъжът. — Отваряй си очите. Щом Сджа-анат докосне някое духче, то се държи особено. Предупреждавай, щом видиш нещо.

Далинар кимна и повтори думите под носа си с надеждата, че Навани може да го чуе. Той и войниците продължиха проверката си, а рицарят по средата им разговаряше с… никого? Звучеше, все едно води разговор, но Далинар не можеше да види или чуе никого около нея.

Той насочи вниманието си към околностите. Винаги беше искал да види центъра на Чистото Езеро, но никога нямаше време да стори повече от това да посети границата. Бе опитал да намери време, да се освободи и да отиде там при последното си пътуване до Азир. Азишите винаги се оказваха изненадани, че той иска да отиде до такова място, понеже твърдяха, че там „нямало нищо“.

Далинар беше обут в някакви тесни обуща — може би, за да го пазят да не си пореже краката на нещо, покрито от водата. На места дъното бе неравно — имаше дупки и бабуни, които той повече усещаше, вместо да ги вижда. Гледаше как рибките се стрелкат насам-натам, сенките във водата и точно до тях някакво лице.

Лице.

Далинар извика, отскочи назад и насочи копието надолу.

— Това беше лице! Във водата!

— Речно духче? — попита рицарят и пристъпи до него.

— Приличаше на сянка — обясни Далинар. — Червени очи.

— Значи е тук — изрече рицарят. — Съгледвачът на Сджа-анат. Каеб, тичай до сборното място. Останалите — продължавайте да гледате. Няма да успее да стигне надалеч без носител.

Тя откачи нещо от пояса си — малка кесийка.

— Ето! — викна Далинар и забеляза малка червена точка във водата. Тя се отдалечи от него и заплува като риба. Той се втурна след нея и се затича по начина, който научи одеве. Какъв смисъл обаче имаше да гониш духче? Човек не можеше да ги хване. Не и по който и да е известен му начин.

Останалите го последваха. Рибите се пръснаха, подплашени от плискането на Далинар.

— Гоня някакво духче — тихо обясни той. — Него сме преследвали. Донякъде прилича на лице — замъглено, с червени очи. Плува във водата като риба. Чакай! Има още едно. То се съединява с него. По-голямо, като истинско тяло. Голямо е шест стъпки. Плува, но като сянка. То…

— В името на Бурите! — кресна внезапно рицарят. — Довело си е придружител!

По-голямото духче се усука, после се гмурна надолу и изчезна в каменистото дъно. Далинар спря, несигурен дали да продължи да гони по-малкото или да остане тук.

Другите се обърнаха и се затичаха в обратната посока.

Охо…

Далинар хукна обратно, понеже каменистото езерно дъно започна да се тресе. Той се спъна и пльосна във водата. Беше толкова бистра, че можеше да види как дъното се пропуква под него, сякаш нещо голямо го блъскаше откъм другата страна.

— Идвай! — викна един войник и го хвана за ръката. Издърпаха го на крака и пукнатините отдолу се разшириха. Спокойната доскоро повърхност на езерото кипеше и се тресеше.

Земята се раздруса и за малко отново да събори Далинар. Пред него неколцина войници паднаха.

Жената-рицар стоеше неподвижна и в ръката й се образуваше огромен Меч.

Далинар хвърли поглед през рамо навреме и видя как от водата се надига камък. Дълга ръка! Тънка, може би петнадесет стъпки дълга, тя се изстреля от водата, а после отново се стовари, сякаш да се хване здраво за дъното на езерото. До нея се издигна друга ръка с насочен към небето лакът, а после и двете се надигнаха, като че бяха част от тяло, което се набира нагоре.

От скалистата повърхност се отдели гигантско тяло. Все едно някой е бил заровен в пясъка и сега се показва. От назъбения и каменист гръб на създанието, обрасъл с шистокор и подводни гъби, шуртеше вода. По някакъв начин духчетата бяха одушевили самия камък.

Докато съществото се изправяше и се въртеше, Далинар можа да различи блесналите червени очи — подобни на разтопена скала — дълбоко поставени в злобно каменно лице. Тялото беше скелетообразно, с тънки кокалести крайници и шилести пръсти, които завършваха със заострени нокти. Гърдите представляваха съребрие от камък.

— Гръмолом! — развикаха се войниците. — Чукове! Пригответе чуковете!

Жената-рицар застана пред възправящото се създание, тридесет стъпки високо; от него се стичаше вода. От нея започна да се излъчва спокойна бяла светлина. На Далинар му се видя като светлината на сферите. Светлина на Бурята. Жената вдигна своя Меч и закрачи напред през водата с неестествена лекота, сякаш течността нямаше власт над нея. Може би това бе силата на Бронята.

— Те бяха създадени да пазят — произнесе глас иззад него.

Далинар погледна войника, който го изправи одеве — дълголик селай с оплешивяващо теме и широк нос. Протегна ръка и му помогна да стъпи на крака.

Човекът не говореше така преди малко, но Далинар разпозна гласа. Същият глас, който идваше в края на повечето от виденията му. Всемогъщият.

— Сияйните рицари — изрече Всемогъщият, застанал до Далинар, загледан как жената атакува страховития звяр. — Те бяха разрешение, начин да се попречи на разрухата при Опустошенията. Десет рицарски ордена, основани с целта да помогнат на хората да се сражават, а след това да възстановяват.

Далинар го повтори, дума по дума, съсредоточен да запомни всяка от тях и да не мисли върху знамението им.

Всемогъщият се обърна към него.

— Бях изненадан, когато тези ордени се появиха. Не бях учил Вестителите си на това. Духчетата го направиха възможно — те искаха да подражават на това, което бях дал на хората. Ще ти се наложи да ги основеш отново. Това е твоята задача. Обедини ги. Построй крепост, която може да устои на бурята. Изтормози Злото. Убеди го, че може да загуби, и избери застъпник. Той ще се възползва от възможността, вместо да рискува да бъде победен отново, както му се е случвало твърде често. Този е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

Далинар спря да повтаря думите. Оттатък боят започна сериозно — плискаше вода и камъните стържеха. Приближиха се войници с чукове. Изненадващо, но и те сияеха със Светлината на Бурята, макар и много по-слабо.

— Изненадан си от идването на Рицарите — обърна се Далинар към Всемогъщия. — А тази сила, този неприятел, е могъл да те убие. Ти никога не си бил Бог. Бог знае всичко. Бог не може да бъде убит. Кой си ти всъщност?

Всемогъщият не отговори. Той не можеше. Далинар беше разбрал, че тези видения бяха някакъв предопределен опит, нещо като пиеса. Хората в нея можеха да реагират на поведението на Далинар, като актьори, които могат да импровизират до известна степен. Всемогъщият обаче никога не правеше така.

— Ще сторя каквото мога — обясни Далинар. — Ще ги основа отново. Ще ги подготвя. Казал си ми много неща, но има едно, за което съм се сетил сам. Ако ти можеш да бъдеш убит, то тогава другият подобен на теб — твоят враг — вероятно също може да бъде убит.

Мракът се спусна над Далинар. Крясъците и плясъкът отслабнаха. Това видение по време на Опустошение ли беше, или между две Опустошения? Виденията никога не му казваха достатъчно. Тъмнината се вдигна и той се озова в малка каменна стаичка в своя дворец във военния лагер.

До него бе коленичила Навани, с поставка за писане пред себе си; писалката се движеше и тя пишеше. В името на Бурите — тя беше красива. Зряла, с начервени устни, косата оплетена около главата в сложна, проблясваща от рубините прическа. Кървавочервена рокля. Тя го погледна, забеляза, че той примигва отново, и му се усмихна.

— Това беше… — започна той.

— Тихо — прекъсна го тя и продължи да пише. — Последната част звучеше важна.

Тя продължи да пише, после махна писеца от поставката, стисната през плата на ръкава й.

— Мисля, че записах всичко. Трудно е, когато сменяш езиците.

— Сменял съм езиците? — попита той.

— В края. Най-напред говореше селайски. Наистина, по-древна форма, но притежаваме съчинения на този език. Надявам се преводачите ми да могат да схванат моя запис; аз владея слабо този език. Трябва да говориш по-бавно, когато правиш това, скъпи.

— Точно сега това може и да е трудно — отвърна Далинар и стана. В сравнение с видението въздухът тук беше студен. Дъждът тропаше по затворените кепенци на стаята, но той знаеше от опит — краят на видението му означаваше, че бурята почти е приключила.

Отиде до скамейката край стената и седна; усещаше се изцеден. В стаята бяха само той и Навани; Далинар предпочиташе така. Ренарин и Адолин го чакаха навън, в друга стая в двореца на Далинар, под бдителните очи на капитан Каладин и на неговите мостови телохранители.

Може би трябваше да повика повече учени да наблюдават виденията му; всичките можеха да записват думите му, а после да ги сравняват и да напишат най-точната им версия. В името на Бурите, достатъчно неприятно му беше един човек да го гледа в подобно състояние — как бълнува и се тръшка по земята. Вярваше във виденията, дори зависеше от тях, но това не значеше, че не се смущава.

Навани седна наблизо и обви ръце около него.

— Лошо ли беше?

— Това? Не. Не беше зле. Малко тичане, после малко бой. Не участвах в него. Видението приключи преди да се налага да помагам.

— Тогава защо е тази физиономия?

— Трябва да възстановя Сияйните рицари.

— Да възстановиш… Но как? Какво изобщо означава това?

— Не знам. Не знам нищо; разполагам само с намеци и мъгляви заплахи. Поне едно е сигурно — задава се нещо опасно. Аз трябва да го спра.

Тя положи глава на рамото му. Той се загледа в огнището; то пропукваше тихо и даваше на стаичката топъл блясък. Едно от малкото огнища, непревърнати в някое от новите отоплителни устройства с фабриали.

Предпочиташе истинския огън, въпреки че не би го казал на Навани. Тя се трудеше здраво да създаде нови фабриали за всички.

— Защо ти? — попита Навани. — Защо да трябва да направиш това?

— Защо един човек е роден крал, а друг просяк? — попита я Далинар. — Тъй върви светът.

— Това толкова леко ли е за теб?

— Не е леко — отвърна й той, — но няма смисъл да изисквам отговори.

— Особено ако Всемогъщият е мъртъв…

Може би не биваше да споделя това с нея. Приказките дори само за това можеха да го изкарат еретик, да отчуждят собствените му арденти и да предоставят на Садеас още едно оръжие срещу престола.

Ако Всемогъщият бе мъртъв, то тогава какво почиташе Далинар? В какво вярваше?

— Трябва да запишем спомените ти от видението — с въздишка рече Навани и се отдели от него. — Докато са свежи.

Той кимна. Важно беше да разполагат с описание, с което да сравнят думите му. Далинар започна да разказва какво е видял и говореше достатъчно бавно, та тя да може да запише всичко. Той описа езерото, облеклото на хората, странната крепост в далечината. Тя заяви, че някои от тамошните жители разказвали за големи постройки на Чистото Езеро. Учените ги смятали за легендарни.

Далинар се изправи и закрачи, когато стигна до описанието на зловещото нещо, което се надигна от езерото.

— Остави дупка на дъното след себе си — обясни Далинар. — Представи си как очертаваш тяло на пода, а после виждаш как същото това тяло се откъсва от земята. Представи си тактическото преимущество, с което ще разполага нещо такова. Духчетата се придвижват бързо и с лекота. Някое може да се промъкне зад бойната линия, да се изправи и да нападне обозните части. Каменното тяло на този звяр ще да е било трудно за унищожаване. В името на Бурите… Остриетата. Чудя се дали всъщност оръжията не са били измислени, за да бъдат употребявани срещу такива създания.

Навани се усмихна, докато пишеше.

— Какво? — попита Далинар и се спря.

— Ти си такъв войник.

— Да. И?

— Привлекателно е — отвърна тя и приключи с писането. — Какво стана след това?

— Всемогъщият говори с мен.

Той закрачи бавно и спокойно и й предаде монолога, доколкото можеше да си спомни. Трябва да спя повече, каза си той. Не беше младият мъж отпреди двадесет години, способен да изкара цялата нощ буден с Гавилар, да слуша с чаша вино в ръка как брат му прави планове, а на следния ден да се впусне в бой, пълен със сила и жаден за схватка.

Щом той свърши разказа, Навани стана и остави настрана принадлежностите за писане. Тя записа думите му и щеше да нареди на учените си — е, на неговите учени, които си бе присвоила — да се заемат да съпоставят записаното на алетски с нейните транскрипции. Разбира се, най-напред щеше да махне редовете, където се споменаваха деликатни въпроси като смъртта на Всемогъщия.

Тя щеше и да потърси исторически справки, за да ги съпостави с описанието му. Навани обичаше нещата да са ясни и представени в количествена форма. Тя беше приготвила календар с виденията му и опитваше да ги свърже в единен разказ.

— Все още ли смяташ да излезеш с указа тази седмица? — попита го тя.

Далинар кимна. Беше го изпратил неофициално на Върховните принцове седмица по-рано. Още в същия ден възнамеряваше да го обяви из лагерите, ала Навани го убеди, че другото е по-мъдрият ход. Новините се прокрадваха, но това щеше да позволи на Върховните принцове да се подготвят.

— Указът ще излезе официално след няколко дни — отвърна той. — Преди Върховните принцове да са могли да притиснат допълнително Елокар, за да го оттегли.

Навани сви устни.

— Трябва да бъде направено — обясни Далинар.

— Очаква се да ги обединиш.

— Върховните принцове са разглезени деца — отвърна Далинар. — Да ги променим ще наложи извънредни мерки.

— Ако унищожиш единството на кралството, никога няма да го обединим.

— Ще направим така, че да не се разпадне.

Навани го изгледа отгоре до долу и се усмихна.

— Трябва да призная, че обичам това твое по-уверено аз. Е, ако можеше просто да заемеш малко от тази увереност по въпроса за нас…

— Напълно съм уверен по въпроса за нас — отвърна той и я придърпа към себе си.

— Така ли? Понеже това местене между кралския дворец и твоя дворец губи много от времето ми всеки ден. Ако преместех нещата си тук — да речем, в твоите апартаменти — помисли си колко по-удобно щеше да бъде всичко.

— Не.

— Уверен си, че няма да ни оставят да се оженим, Далинар. Какво друго да правим тогава? Това ли е нравствеността тук? Самият ти каза, че Всемогъщият бил мъртъв.

— Нещо или е право, или не е — заинатено отговори Далинар. — Всемогъщият не се занимава с това.

— Бог — решително заяви Навани — не се занимава с това дали заповедите му са правилни или грешни.

— Ъъъ, да.

— Внимавай — предупреди го тя. — Звучиш като Ясна. Както и да е, ако Бог е мъртъв…

— Бог не е мъртъв. Ако Всемогъщият е умрял, то той никога не е бил Бог. Това е всичко.

Тя въздъхна, все още близо до него. Изправи се на пръсти и го целуна — при това не сдържано. Навани смяташе, че сдържаността е за престорените и за разхайтените. И така, страстна целувка в устата, тя оттласна главата му назад и жадуваше за още. Когато се отдръпна, Далинар се оказа без дъх.

Тя му се усмихна, отдръпна се, взе си нещата — той не бе забелязал как тя ги е изпуснала за целувката — и отиде към вратата.

— Разбираш, че не съм търпелива. Аз съм разглезена като Върховните принцове и съм свикнала да получавам каквото поискам.

Той изсумтя. И двете неща не бяха верни. Тя можеше да бъде търпелива. Когато това й изнасяше. Тя имаше предвид, че това не й изнася сега.

Навани отвори вратата, капитан Каладин надзърна и огледа стаята. Мостовият определено беше усърден.

— Пази я, докато отива у дома си, войнико — нареди му Далинар.

Каладин отдаде чест. Навани се промъкна покрай него, тръгна си без сбогом, затвори вратата и отново остави Далинар сам.

Той въздъхна дълбоко, отиде до стола и приседна край огнището, за да размисли.

Пробуди се след известно време. Огънят беше изгаснал. В името на Бурите. Сега пък май заспиваше посред бял ден? Само да не прекарваше толкова време нощем в безсъние, с глава, изпълнена с чужди тревоги и тежести. Какво стана с ясните дни? Тогава той държеше ръка на меча, уверен, че Гавилар ще се справи с трудната част.

Далинар се протегна и стана. Трябваше да прегледа приготовленията за издаването на кралския указ, да прегледа новите гвардейци…

Той спря. Върху стената на стаята му се мъдреха яркобели драскотини, които образуваха глифи. По-рано ги нямаше.

Шестдесет и два дни — гласяха глифите. Следва смърт.

* * *

Малко по-късно Далинар стоеше прав, с изопнат гръб, със сключени ръце, докато слушаше как Навани разговаря с Рушу, една от учените на дома Колин. Адолин стоеше наблизо и оглеждаше парче бял камък, намерено на пода. Явно е било отчупено от редичката декоративни камъни по ръба на прозореца и след това използвано за изписване на глифите.

Прав гръб, главата горе, казваше си Далинар, дори и да ти се иска да се отпуснеш в този стол. Един водач не се отпуска. Един водач владее нещата. Дори и когато му се струва най-малко вероятно да владее каквото и да е.

Особено тогава.

— А — обади се Рушу, млада жена-ардент с дълги клепачи и нацупени устенца. — Погледнете небрежните линии! Несъразмерната симетрия. Който и да го е направил, няма опит в изписването на глифи. Изписани са почти изцяло погрешно — прилича повече на разрушение. А и значението е неясно. Смъртта следва? Или пък е следвай смъртта? Или шестдесет и два дни смърт и следване? Глифите не са точни.

— Просто направи копие, Рушу — каза й Навани. — И не говори на никого за това.

— Дори и на Вас? — попита я разсеяно жената, докато пишеше.

Навани въздъхна и отиде до Далинар и Адолин.

— Тя е добра в работата си — тихо произнесе Навани, — но от време на време малко забравя. Както и да е, разбира от почерците по-добре от всеки. Това е една от многото сфери на нейните интереси.

Далинар кимна и потисна страховете си.

— Защо ще му е на някого да върши това? — попита Адолин и пусна камъка. — Това някаква неясна заплаха ли е?

— Не — отсече Далинар.

Навани го погледна в очите.

— Рушу — нареди тя. — Остави ни сами за миг.

Жената не отговори веднага, но при второто напомняне изприпка навън. Докато отваряше вратата, навън се показаха хора от Мост Четири начело с мрачния капитан Каладин. Той беше придружил Навани обратно, беше се върнал и видял това — и веднага изпрати хора да проверят Навани и да я доведат.

Очевидно считаше станалото за своя грешка и смяташе, че някой се е промъкнал в стаята на Далинар, докато последният е спял. Далинар махна на капитана да влезе.

Каладин се забърза и може би не видя как челюстта на Адолин се стяга при появата му. Далинар се бе сражавал с паршендския Броненосец, когато Каладин и Адолин се бяха сблъскали на бойното поле, и Върховният принц бе чул за това. Синът му определено не се зарадва, когато чу, че тъмноокият мостови е бил поставен начело на Синята гвардия.

— Сър — започна капитан Каладин и се приближи. — Аз съм в затруднение. Една седмица на работа и се провалих.

— Изпълнил си това, което ти е било наредено, капитане — отвърна Далинар.

— Наредено ми бе да Ви опазя, сър — продължи Каладин и в гласа му се просмукваше гняв. — Трябваше да поставя стража на всяка отделна врата в щабквартирата Ви, а не само от външната страна на стаите.

— За в бъдеще ще бъдем по-наблюдателни, капитане — рече Далинар. — Твоят предшественик винаги поставяше стражата като теб и това бе достатъчно.

— Времената са били различни, сър — отговори Каладин, огледа стаята и присви очи. Спря се на прозорчето, твърде малко, та да може някой да се промъкне навътре.

— Все още ми се ще да разбера как са се промъкнали вътре. Стражата не е чула нищо.

Далинар огледа младия войник, навъсен и покрит с белези. Защо, помисли си той, толкова се доверявам на този човек? Не можеше да го обясни, но с течение на времето се бе научил да се доверява на усета си на войник и пълководец. Нещо вътре в него го подтикваше да вярва на Каладин, и той се осланяше на това си усещане.

— Това не е важно — отсече Далинар.

Каладин го погледна остро.

— Не се тревожи прекалено как човекът се е промъкнал вътре, за да дращи по стената ми — продължи той. — Просто бъди по-бдителен. Свободен си.

Той кимна на Каладин, който си излезе неохотно и затвори вратата.

Адолин се приближи. Рошавият младеж беше висок колкото Далинар. Понякога беше трудно да си го спомниш. Не толкова отдавна Адолин бе малко жизнено момче с дървен меч.

— Казваш, че си се събудил и това е било тук — започна Навани. — Казваш, че не си видял никой да влиза, нито си чул някой да пише.

Далинар кимна.

— Тогава защо ли — продължи тя — имам внезапното и недвусмислено впечатление, че ти знаеш защо надписът е тук?

— Не знам кой точно го е направил, но знам какво означава.

— И какво означава? — попита Навани.

— Означава, че ни е останало много малко време — отвърна Далинар. — Разпратете указа, после посетете Върховните принцове и уредете среща. Те ще искат да говорят с мен.

Вечната Буря иде…

Шестдесет и два дни. Недостатъчно време.

Явно имаше само толкова на разположение.