Брандън Сандърсън
Сияйни слова (88)

61
Покорство

ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-РАНО

Шалан се превърна в съвършената дъщеря.

Мълчеше си, особено в присъствието на татко. Прекарваше повечето дни в стаята си, седнала до прозореца. Четеше и препрочиташе едни и същи книги и рисуваше отново и отново едни и същи предмети. Досега татко на няколко пъти беше доказвал, че няма да я докосне, ако го ядоса.

Ала нараняваше другите вместо нея.

Позволяваше си да свали маската единствено, когато беше с братята си, когато татко не можеше да чуе. Тримата й братя често я придумваха — някак отчаяно — да им разказва разни истории от книгите. Само за тях тя измисляше шеги, вземаше на подбив татковите посетители и измисляше невероятни приказки край огнището.

Колко нищожен начин да отвърнеш. Чувстваше се страхливка, задето не прави повече. Ала сигурно… сигурно нещата вече щяха да потръгнат по-добре. Действително, когато ардентите въведоха Шалан повече в сметките, тя забеляза някаква проницателност в начина, по който татко прекрати натиска на другите светлооки и почна да ги настройва един против друг. Впечатляваше я, но и я плашеше неговото домогване до властта. Положението му се подобри още повече с намирането на нови мраморни залежи в земите му. Така той се сдоби със средства да поддържа своите обещания, подкупи и сделки.

Навярно заради това пак щеше да се смее. Навярно това щеше да пропъди мрака от очите му.

Не стана така.

* * *

— Тя е прекалено нископоставена, за да се жениш за нея — заяви татко и остави чашата. — Няма да го приема, Балат. Ти ще прекратиш връзките с тази жена.

— Тя е от добро семейство! — възрази Балат и се изправи, опрял длани на масата. Беше обед и от Шалан се очакваше да присъства, а не да е горе в стаята си. Седеше настрани, на своя маса. Балат беше срещу татко, на високата трапеза.

— Татко, те са твои васали! — сопна се той. — Ти самият си ги канил на вечеря с нас.

— Брадвохрътите ми също се хранят в краката ми. Не позволявам на синовете ми да ги ухажват. Домът Тавинар далеч не е достатъчно устремен към властта, та да се сродяваме с него. Виж, за Суди Валам си струва да се помисли.

Балат посърна.

— Дъщерята на Върховния принц? Не говориш сериозно. Та тя е над петдесетгодишна!

— Няма мъж.

— Понеже съпругът й загина в дуел! Все едно, Върховният принц никога не би одобрил.

— Мнението му за нас ще се промени — каза татко. — Сега ние сме богато семейство, с голямо влияние.

— Но все още главата на семейството е убиец — отвърна Балат.

Отиде твърде далече!, помисли Шалан. От татковата страна на масата, Луеш сплете пръсти пред себе си. Новият иконом имаше лице като добре износена ръкавица, очукано и сбръчкано на най-използваните места — където се чумереше.

Татко бавно се надигна. Този негов нов гняв, студеният гняв, ужасяваше Шалан.

— Новите ти кутрета — подзе той. — Ужасно е, че при последната буря пипнаха някаква болест. Трагично. За нещастие, трябва да бъдат умъртвени.

Даде знак и един от новите му пазачи, човек, когото Шалан не познаваше добре, излезе навън, вадейки сабята от ножницата.

Шалан замръзна. Дори Луеш се угрижи и тури ръка на мишницата на татко.

— Мръсник такъв — продума Балат и пребледня. — Ще те…

— Ще ме какво, Балат? — попита татко, отърси се от дланта на Луеш и се приведе към сина си. — Хайде. Кажи го. Ще ме предизвикаш ли? Не мисли, че няма да те убия, ако го сториш. Виким може и да е жалка развалина, но ще свърши същата работа като теб за нуждите на този дом.

— Хеларан се е върнал — съобщи Балат.

Татко застина с длани на масата и не помръдна.

— Видях го преди два дни — продължи Балат. — Прати човек при мен и аз отидох в града да го видя. Хеларан…

— Това име няма да се изрича в тази къща! Сериозен съм, Нан Балат! Никога.

Балат посрещна погледа му и Шалан отброи десет удара на разтуптяното си сърце, преди той да се откаже и да отмести очи.

Татко седна, видимо изнурен, а Балат излезе крадешком от залата. Настана пълна тишина. Шалан бе твърде уплашена да говори. Татко най-сетне стана, бутна стола назад и си тръгна. Луеш се изниза не след дълго.

Така Шалан остана сама с прислугата. Боязливо се надигна и последва Балат.

Той беше в кучкарника. Пазачът бе действал бързо. Новото кучило брадвохръти лежаха мъртви в локва виолетова кръв на каменния под.

Шалан насърчаваше брат си да ги развъжда. С времето Балат се справяше по-добре с бесовете си. Рядко нараняваше животно, по-едро от кремлинг. Сега седеше на някакъв сандък, свел ужасено поглед към трупчетата. По земята около него се тълпяха духчета на болката.

Металната врата на кучкарника издрънча, когато Шалан я отвори. Щом приближи до печалните останки, тя вдигна скритата ръка пред устата си.

— Пазачите на татко — продума Балат. — Сякаш са чакали сгоден случай да направят нещо подобно. Не ми харесва новият му отряд. Онзи Леврин с гневните очи и Рин… той ме плаши. Какво изобщо стана с Тен и Беал? Войници, с които можеш да се пошегуваш. Почти приятели…

Шалан сложи ръка на рамото му.

— Балат. Наистина ли видя Хеларан?

— Да. Заръча ми никому да не казвам. Предупреди ме, че когато замине този път, може дълго да не се върне. Каза ми… каза ми да наглеждам семейството. — Балат зарови глава в ръцете си. — Аз не мога да съм като него, Шалан.

— Не е и нужно.

— Той е храбър. Той е силен.

— Той ни изостави.

Балат вдигна поглед. По лицето му се стичаха сълзи.

— Навярно е бил прав. Навярно това е единственият начин, Шалан.

— Да напуснем дома си?

— Какво толкова? Прекарваш всеки ден заключена и излизаш, само за да може татко да те показва. Юшу пак се е хванал с комара — знаеш, че е така, макар сега да е по-умен. Виким говори, че ще става ардент, обаче не знам татко ще му позволи ли. Виким е застраховката му.

За нещастие, това беше добър довод.

— И къде да идем? — попита Шалан. — Нямаме нищо.

— Аз и тук нямам нищо — отвърна Балат. — Няма да се откажа от Ейлита, Шалан. Тя е единственото красиво нещо в живота ми. Ако се налага да живеем във Веденар като хора от десети дан и аз да работя като пазач или нещо подобно, ще го направим. Не ти ли се струва по-добър живот от това? — Той посочи мъртвите кутрета.

— Може би.

— Ще тръгнеш ли с мен? Ако взема Ейлита и замина? Можеш да си писар. Да се издържаш сама, да се освободиш от татко.

— Аз… Не. Аз трябва да остана.

— Защо?

— Нещо владее татко, нещо ужасно. Ако всички си тръгнем, оставяме го на това нещо. Някой трябва да му помогне.

— Защо толкова го защитаваш? Знаеш какво направи той.

— Не го направи.

— Не можеш да си спомниш — възрази Балат. — Казвала си ми толкова пъти, че умът ти отказва. Видя го да я убива, но не искаш да признаеш. В името на Бурята, Шалан, ти си също толкова разбита, колкото са Виким и Юшу. Колкото… колкото съм и аз понякога…

Шалан се отърси от вцепенението.

— Няма значение. Ако заминеш, ще вземеш ли и Виким и Юшу с теб?

— Не бих могъл да си го позволя. Особено за Юшу. Ще се наложи да живеем скромно, а аз нямам вяра, че той… знаеш. Но ако ти дойдеш, може да е по-лесно един от двама ни да намери работа. По-добра си в писането и изкуствата от Ейлита.

— Не, Балат — отговори Шалан и се уплаши колко силно част от нея иска да се съгласи. — Не мога. Особено ако Юшу и Виким останат тук.

— Разбирам. Може би… може би има и друг начин да се измъкнем. Ще си помисля.

Шалан го остави в кучкарника, притеснена да не би татко да я свари тук и да се ядоса. Влезе в къщата. Не можеше да се отърве от усещането, че опитва да удържи цял някакъв килим, а още дузина хора го нищят от всички страни.

Какво ще се случи, ако Балат замине? Той отстъпваше при караниците с татко, но поне се противеше. Виким просто изпълняваше каквото му се каже, а Юшу още беше объркан. Просто трябва да го преживеем, каза си тя. Да спрем да дразним татко, да му дадем да се отпусне. Тогава той ще се върне…

Качи се по стъпалата и подмина вратата на татко. Тя беше леко открехната и както винаги от ковчежето на стената грееше светлина. Шалан чу гласа му вътре.

— … намерѝ го във Валат — говореше татко. — Нан Балат твърди, че го е срещнал в града. Този град трябва да е имал предвид.

— Ще бъде изпълнено, Сиятелни господарю. — Този глас. Това беше Рин, началникът на новите пазачи на татко. Шалан отстъпи и надникна в стаята. Ковчежето грееше иззад картината на задната стена и ярката светлина се лееше през платното. За Шалан тя беше почти ослепителна, но мъжете вътре явно не бяха способни да я видят.

Рин се поклони на татко с ръка на меча.

— Донеси ми главата му, Рин — нареди татко. — Искам да я видя с очите си. Той е човекът, който може да провали всичко това. Изненадай го, убий го, преди да успее да призове Меча си. Оръжието ще бъде твое за награда, докато служиш на дома Давар.

Шалан се отдръпна от вратата, преди татко да вдигне поглед и да я забележи. Хеларан. Татко току-що заръча убийството на Хеларан.

Трябва да направя нещо. Трябва да го предупредя. Как? Можеше ли Балат да се свърже с него отново? Шалан…

— Как смееш? — продума женски глас в стаята.

Последва изумено мълчание. Шалан пак се приближи да надзърне в стаята. Мащехата й Малисе стоеше на прага между спалнята и дневната. Никога преди дребната пухкава женица не се беше струвала заплашителна на Шалан. Ала изписаната сега на лицето й буря би уплашила и белогръб.

— Твоя роден син. Никаква нравственост ли не ти остана? Никакво състрадание?

— Той вече не ми е син — изръмжа татко.

— Повярвах на разказа ти за жената преди мен — продължи Малисе. — Подкрепях те. Живях с този надвиснал над дома облак. И сега чувам това? Едно е да биеш слугите, но да убиеш своя син?

Татко прошепна нещо на Рин. Шалан скочи и едва мина в коридора към стаята си, преди пазачът да се измъкне и да затвори вратата с тракване.

Шалан се затвори в стаята си, когато виковете почнаха, мощни и гневни думи, разменени между Малисе и баща й. Сви се до леглото и опита да заглуши шума с възглавница. Когато реши, че всичко е свършило, я махна.

Баща й връхлетя в коридора.

— Защо никой в тази къща не се подчинява? — изрева той и затрополи надолу по стълбите. — Това нямаше да се случи, ако всички вие просто се подчинявахте.