Брандън Сандърсън
Сияйни слова (87)

60
Воал ходи

„Отказа ли се от скъпоценния камък сега, когато то е мъртво? И престана ли да се укриваш зад името на стария ти господар? Казаха ми, че в сегашното си въплъщение си намерил име да отразява онова, което намираш за едно от достойнствата си.“

— Аха! — каза Шалан. Запълзя през пухкавото легло — затъваше чак до шията с всяко движение — и опасно се надвеси от края. Почна да рови в камарите хартия на пода и да захвърля настрани листовете, които сега не й трябваха.

Най-сетне измъкна търсеното и го вдигна. Отмести косата, която влизаше в очите й, и я прибра зад ушите. Страницата представляваше карта, от древните, за които й говореше Ясна. Отне й цяла вечност да открие на Пустите равнини търговец, който разполага с копие на тази карта.

— Погледни — каза Шалан и вдигна картата до съвременно изображение на същите земи, прерисувано от нея от стената на Амарам.

Гадина, рече си тя за него.

Завъртя картите, та да ги огледа Шарка, който красеше стената над таблата на леглото.

— Карти — установи той.

— Повторение! — възкликна Шалан.

— Не виждам повторение.

— Виж точно тук — настоя тя и се примъкна до стената. — На старата карта това е…

— Натанатан — прочете Шарка, после бръмна тихичко.

— Едно от кралствата от сребърната епоха. Устроено от самите Вестители с божествена цел и дрън-дрън. Обаче виж — тя боцна картата с показалец. — Столицата на Натанатан, Домът на Бурята. Ако трябва ти да прецениш къде бихме намерили нейните останки, сравнявайки тази стара карта с картата на Амарам…

— Би трябвало да са някъде из тези планини — отговори Шарка. — Между думите Сянка на зората и Н в Ничии хълмове.

— Не, не — възрази Шалан. — Използвай малко въображение! Старата карта е влудяващо неточна. Домът на Бурята се намира точно тук. На Пустите равнини.

— Картата не казва така — избръмча Шарка.

— Достатъчно близо е.

— Това не е повторение — докачи се той. — Вие, човеците, не разбирате от шарки. И сега става така. Ето, грее втората луна. Всяка нощ по това време ти спиш. Но не и тази нощ.

— Тази нощ не мога да спя.

— Повече сведения, моля. Защо не? Заради деня от седмицата ли е? Никога ли не спиш в Палахел? Или е заради времето? Твърде топло ли стана? Разположението на луните по отношение на…

— Нищо подобно — отвърна Шалан и сви рамене. — Просто не мога да спя.

— Тялото ти със сигурност може да спи.

— Може би. Но не и главата ми. Вътре се блъскат толкова много мисли, като вълни в камъните. Камъните май също са в главата ми. Не мисля, че това сравнение ме показва особено умна — заключи тя и вирна глава.

— Но…

— Без повече оплаквания — вдигна показалец Шалан. — Тази нощ аз се занимавам с наука.

Тя пусна листа на леглото, пак се надвеси и измъкна още няколко.

— Не се оплаквах — оплака се Шарка. Смъкна се в кревата до нея. — Не че помня много, обаче дали Ясна не ползваше писалище, за да се… „занимава с наука“?

— Писалищата са за досадниците. И за хората, които не разполагат с пухено легло.

Дали в лагера на Далинар щеше да има такова легло за нея? Навярно работата щеше да е по-малко. Тя обаче най-сетне бе успяла да подреди личните финанси на Себариал и беше почти готова да му представи набор от относително спретнати книжа.

В миг на проницателност беше мушнала препис на една от страниците с цитати за Уритиру — за възможните богатства и за връзката с Пустите равнини — сред останалите доклади, които прати на Палона. Най-отдолу написа: „Сред бележките на Ясна Колин се намират тези податки за нещо ценно, скрито в Пустите равнини. Ще Ви държа в течение за моите разкрития.“ Ако Себариал преценеше, че в Равнините има и други изгоди освен скъпоценните ядра, Шалан би могла да го накара да я изведе там с войската, в случай че Адолин не изпълнеше обещанията си.

Приготвянето на всичко това й бе оставило малко време за проучвания, за съжаление. Навярно затова не можеше да спи. По-лесно ще е, ако Навани се съгласи да се срещне с мен, помисли тя. Беше й писала отново и получи отговор, че Навани е заета да се грижи за Далинар, който бил поразен от болест. Явно нищо опасно, но се бил оттеглил за няколко дни, та да се възстанови.

Дали лелята на Адолин обвиняваше нея за зле замислените условия на дуела? След онова, което Адолин реши да направи миналата седмица… Е, поне неговите занимания дадоха на Шалан някакво време да чете и да разсъждава за Уритиру. За всичко, което не е свързано с тревогите по братята й. Те продължаваха да не отговарят на писмата, в които ги умоляваше да напуснат Я Кевед и да дойдат при нея.

— Спането ми се струва твърде странно — обяви Шарка. — Знам, че всички създания от Телесното царство се занимават със спане. Приятно ли го намирате? Боите се от несъществуването, ала не е ли безсъзнанието същото?

— При съня това е само временно.

— А. Хубаво, понеже сутрин всички отново сте с ума си.

— Е, зависи от човека — разсеяно отговори Шалан. — За много хора думите ти са твърде щедри…

Шарка бръмна и се помъчи да разбере смисъла на думите й. После произведе подобие на смях.

Шалан въпросително вдигна вежда.

— Предположих, че онова, което ти каза, е смешно — обясни Шарка. — Но не знам защо. Не беше шега. За шегите знам. Един войник се върнал бегом в лагера, след като посетил блудниците. Лицето му побеляло. Другарите му го питали дали се е позабавлявал добре. Той отговорил, че не е. Те попитали защо. Войникът обяснил, че когато попитал колко струва, жената отговорила, че е една марка и бакшиш. И казал на приятелите си, че не знаел, че вече облагат и телесните части.

Шалан се намуси.

— Чул си това от хората на Вата, нали?

— Да. Смешно е, понеже думата „бакшиш“ означава няколко различни неща. Плащане в добавка към първоначално обявената цена, което обикновено се прави доброволно, и горната част на нещо. Освен това, според мен в казармения жаргон думата също означава нещо. И така, войникът в тази шега помислил, че жената ще отреже от неговия…

— Да, благодаря — прекъсна го Шалан.

— Ето това е шега — продължи Шарка. — Разбирам защо е смешно. Ха-ха. Сарказмът е нещо подобно. Заменяш очаквания изход с нещо съвършено неочаквано и смешното е в противопоставянето. Защо обаче последната ти забележка беше смешна?

— Сега, може да се спори дали беше смешна.

— Но…

— Шарка, нищо не е по-малко смешно от това да обясняваш хумора. Имаме да обсъждаме по-важни неща.

— Ммм… Например защо си забравила как да накараш образите ти да произвеждат звук? Някога, много отдавна, го направи.

Шалан примигна, после вдигна съвременната карта.

— Столицата на Натанатан е била тук, на Пустите равнини. Старите карти са подвеждащи. Амарам отбелязва, че паршендите ползват оръжия с превъзходна изработка, далеч над техните занаятчийски умения. Откъде може да са се сдобили с тях? От руините на града, който някога се е намирал тук.

Шалан се разрови из купчините хартия и извади карта на самия град. Околностите не бяха показани — просто карта на града, при това твърде неточна, от една книга, която тя си беше купила. Смяташе, че Ясна я споменава в записките си.

Книгопродавецът пък твърдеше, че това е древна карта — копие на копието в някаква азишка книга, изобразяващо мозайка на града Домът на Бурята. Мозайката вече не съществуваше. Толкова много от нещата, с които разполагаха за Дните на сянката, идваха от подобни откъслеци.

— Учените отхвърлят мисълта, че Домът на Бурята се е намирал тук, в Равнините. Твърдят, че кратерите, в които са разположени военните станове, не съвпадат с описанията на града. Предполагат, че останките му се крият някъде из планините, които ти посочи. Ясна обаче не беше съгласна с тях. Тя изтъкваше, че малко учени наистина са били тук и че районът като цяло е слабо изследван.

— Ммм — обади се Шарка. — Шалан…

— Съгласна съм с Ясна — продължи Шалан и се извърна от него. — Домът на Бурята не е бил голям град. Може да се е намирал посред равнините, а кратерите да са били нещо друго… Амарам казва тук, че според него може някога да са били куполи. Питам се възможно ли е въобще… Ако са били куполи, трябва да са били толкова огромни… Все едно, може да е било някакъв сроден град.

Шалан имаше чувството, че се доближава до нещо. В бележките на Амарам се говореше главно за опити да се срещне с паршендите, да ги пита за Пустоносните и за това как може да ги върне. Споменаваше обаче и Уритиру и като че беше стигнал до същия извод като Ясна — в древния град Домът на Бурята се е намирал пътят към Уритиру. Някога десет пътя свързвали десетте столици на кралствата с това място, където имало нещо като заседателна зала за монарсите с трон за всеки от тях.

По тази причина всички карти поставяха свещения град на различни места. Нелепо беше да вървиш пеш до там — просто отиваш до най-близкия град с Порта на Обета и ползваш нея.

Амарам търси сведения тук, рече си Шалан. Също като мен. Но той иска да върне Пустоносните, а не да се бие с тях. Защо?

Вдигна копието на древната карта на Дома на Бурите, онова с мозайката. Съдържаше художествени изображения наместо точни посочвания за неща като разстояние и местоположение. Шалан оценяваше по достойнство първото, ала второто беше влудяващо.

Тук някъде ли си?, питаше се тя. Тайната, Портата на Обета? Тук ли си, в тази равнина, както мислеше Ясна?

— Пустите равнини не са били винаги така разбити — прошепна тя на себе си. — Тъкмо това пропускат всички учени с изключение на Ясна. Домът на Бурята е бил разрушен по време на Последното Опустошение, ала това е било толкова отдавна, че никой не казва как. Пожар? Земетръс? Не. Нещо още по-ужасно. Градът е бил разбит, като изящен съд, ударен с чук.

— Шалан — обади се Шарка и дойде по-близо до нея. — Знам, че си забравила много от нещата в миналото. Тези лъжи ме привлякоха. Но не можеш да продължаваш така; трябва да признаеш истината за мен. За онова, което мога да правя, и за онова, което направихме заедно. Ммм… Повече, ти трябва да познаваш себе си. И да помниш.

Шалан седеше със скръстени крака на разкошното легло. Спомените си проправяха със зъби и нокти път от скришните места в ума й. Всички сочеха в една посока, към окървавения килим. И той… не.

— Ти искаш да помогнеш — продължи Шарка. — Искаш да се подготвиш за Вечната Буря, за духчетата на противоестествения. Не дойдох при теб само да те уча на хитрости със светлината.

— Дошъл си да се учиш — отвърна Шалан, докато се взираше в картата. — Така ми каза.

— Дойдох да се уча. И ние двамата станахме способни на нещо по-голямо.

— И ще ме направиш ли неспособна да се смея? — попита Шалан и изведнъж се принуди да преглътне сълзите. — Ще ме осакатиш? Защото тези спомени ще ми причинят това. Аз мога да бъда такава, каквато съм, защото ги затворих.

Пред нея се появи образ, роден от Светлината на Бурята, създаден по усет. Не й се наложи първо да го рисува, понеже го познаваше твърде добре.

Образът беше на нея самата. Шалан, каквато би трябвало да бъде. Свита на кълбо в леглото, неспособна да плаче, защото отдавна е останала без сълзи. Това момиче… не жена, а момиче… се свиваше, колчем го заговореха. Очакваше всички да му крещят. Не можеше да се смее, понеже светът беше изтръгнат от нея от детството на мрак и болка.

Това беше истинската Шалан. Знаеше го толкова сигурно, колкото знаеше името си. Личността, в която се бе превърнала, беше лъжа, измислена от нея, за да оцелее. За да помни себе си като дете, което открива Светлината в градините, Шарки в зидарията и мечти, които се сбъдват…

— Ммм… Каква дълбока лъжа — прошепна Шарка. — Наистина дълбока лъжа. Ала все пак трябва да развиеш способностите си. Да се научиш отново, ако трябва.

— Добре — отговори Шалан. — Но щом сме го правили преди, не можеш ли просто да ми кажеш как сме го правили?

— Паметта ми е слаба. Толкова дълго време бях глупав, почти като мъртъв. Ммм. Не можех да говоря.

— Аха — каза Шалан и си припомни как се въртеше на земята и се блъскаше в стената. — Все пак беше някак сладък.

Тя пропъди образа на уплашеното, свито и хлипащо момиче и извади принадлежностите за рисуване. Почука с молива по устните си, после направи нещо просто — скицира Воал, тъмнооката измамница.

Воал не беше Шалан. Чертите й бяха достатъчно различни, така че всеки, който видеше и двете заедно, да ги приеме за отделни личности. Ала у Воал имаше и нещичко от Шалан. Беше тъмноока разновидност на Шалан, с алетски цвят на кожата — с няколко години по-възрастна и с по-остри нос и брадичка.

Щом приключи с рисуването, Шалан издиша Светлина и създаде образа. Образът стоеше до леглото със скръстени ръце и самоувереното изражение на майстор дуелист, изправен пред хлапе с пръчка.

Звук. Как би произвела звук? Шарка го бе нарекъл сила, част от Стихията на светлината — или поне нещо подобно. Разположи се на леглото, подви крак под себе си и взе да разучава Воал. През следващия час изпробва всичко, което й хрумна, от напрягане и съсредоточаване до опити да нарисува звуците, за да ги накара да се появят. Нищо не се получи.

Най-сетне слезе от леглото и отиде да си налее нещо за пиене от бутилката, която се охлаждаше в кофичка в съседната стая. Като наближи обаче, нещо я затегли. Погледна през рамо в спалнята и видя, че образът на Воал е взел да се замъглява като размазани щрихи с молив.

Проклятие. Ама че неудобно. За да поддържа зрителната измама, Шалан трябваше да предостави постоянен източник на Светлина на Бурята. Върна се в спалнята и остави една сфера на пода, в стъпалото на Воал. Когато се отдалечи, образът отново стана неясен, подобно на мехур, който ей сега ще се пукне. Шалан се обърна, тури ръце на кръста и се вторачи във Воал, която се размаза напълно.

— Дразнещо! — сопна се тя.

Шарка избръмча.

— Съжалявам, че твоите тайнствени богоподобни сили не се проявяват начаса така, както ти би желала.

Шалан се позачуди.

— Мислех си, че не разбираш хумора.

— Да. Просто обяснявах… — Той позамълча. — Забавен ли бях? Сарказъм. Бях саркастичен. По случайност!

Изглеждаше изненадан, даже щастлив.

— Май се учиш.

— От връзката е — обясни той. — В Морето на сенките не общувам по този начин, по този… човешки начин. Връзката с теб ми дава средствата да се проявя във Физическото царство като нещо повече от немислещо проблясване. Ммм. Свързва ме с тебе, помага ми да общувам като тебе. Очарователно. Ммм.

Намести се като тръбящ брадвохрът, съвършено самодоволен. И тогава Шалан забеляза нещо.

— Не светя. Задържах много Светлина, а не светя.

— Ммм… Голямата зрителна измама превръща една стихия в друга. Храни се от твоята Светлина на Бурята.

Шалан кимна. Светлината на Бурята, която тя бе задържала, подхранваше образа и извличаше от нея остатъка, който обичайно се рееше над кожата й. Това можеше да се окаже полезно. Когато Шарка се покатери на леглото, лакътят на Воал — който се намираше най-близо до него — стана по-ясен.

Шалан се свъси.

— Шарка, приближи се до образа.

Той се подчини и мина по покривката на леглото до Воал. Образът се избистри. Не напълно, обаче имаше видима разлика.

Шалан приближи и в нейно присъствие образът изведнъж стана съвсем ясен.

— Можеш ли да задържаш Светлина? — обърна се тя към Шарка.

— Аз не… Искам да кажа… Въвеждането е пътят, по който аз…

— Ето — рече Шалан и притисна дланта си в него, заглушавайки думите му до раздразнено жужене. Усещането беше странно, все едно е затворила ядосан кремлинг под завивките. Вкара малко Светлина в него. Когато вдигна дланта си, от Шарка се проточиха следи от нея като пара от фабриал за подгряване на храна.

— Ние сме свързани. Моят образ е и твой образ. Ще ида да си налея питие. Виж дали можеш да предотвратиш разпадането на образа.

Върна се в дневната и се усмихна. Шарка, все още бръмчащ от раздразнение, се спусна по леглото. Тя не го виждаше — леглото й пречеше — но предположи, че е отишъл в краката на Воал.

Получи се. Образът се запази.

— Ха! — рече Шалан и си наля чаша вино. Върна се и се отпусна върху леглото; да се просне с чаша червено вино в ръка не й се видя разумно. Погледна над ръба към Шарка, който седеше под Воал. Светлината на Бурята го правеше видим.

Ще трябва да взема това под внимание, помисли Шалан. Да правя образи, в които той да се скрива.

— Получи се? Откъде знаеше, че може да се получи?

— Не знаех — отговори Шалан и отпи глътка вино. — Предположих.

Пийна още веднъж, докато Шарка бръмчеше. Ясна не би одобрила. Науката изисква остър ум и бодри сетива. Това не се свързва с алкохола. Шалан допи виното наведнъж.

— Ето — каза тя и протегна ръка надолу. Следващото действие дойде от само себе си. Тя имаше връзка с образа, имаше връзка и с Шарка, следователно…

Натисна Светлината и прикрепи образа към Шарка, както често прикрепяше образите към самата себе си. Сиянието на Шарка помръкна.

— Повърви малко наоколо — рече тя.

— Аз не вървя… — възрази Шарка.

— Знаеш какво искам да кажа.

Шарка се раздвижи, а с него се раздвижи и образът. За съжаление, не вървеше. Просто някак се плъзгаше. Както светлината се отразява върху стената от лъжицата, която небрежно въртиш в ръката си. Все пак Шалан се поздрави. След като толкова дълго не успяваше да извлече звук от някое от творенията си, това откритие й се стори важна победа.

Можеше ли да го накара да се движи по-естествено? Седна със скицника и почна да рисува.