Брандън Сандърсън
Сияйни слова (85)

59
Бързия

„Ще пратя това писмо до моя «стар приятел», понеже не знам какво име ползваш напоследък.“

Каладин никога преди не бе лежал в затвор.

Клетки, да. Ями. Кошари. Под стража в стая. Но никога в затвор като затвор.

Навярно защото затворите бяха твърде хубави. Разполагаше с две одеяла, възглавница и нощно гърне, което сменяха редовно. Хранеха го далеч по-добре, отколкото го бяха хранили когато и да било като роб. Каменната пейка не беше най-удобното легло, обаче с одеялата не беше зле. Нямаше прозорци, но поне не беше навън по време на бурите.

Общо взето, килията беше много хубава. И той я ненавиждаше.

В миналото се бе озовавал затворен в тясно помещение, единствено за да оцелее по време на буря. А сега беше затворен тук за безкрайни часове и нямаше какво да прави, освен да лежи по гръб и да мисли… Сега се усещаше неспокоен, потеше се, липсваха му откритите пространства. Липсваше му вятърът. Самотата не го мъчеше. Но тези стени. Имаше чувството, че го мачкат.

На третия ден от пленничеството си чу някаква неразбория по-нататък в затвора, далеч от килията му. Надигна се, без да обръща внимание на Сил, която седеше на невидима пейчица на стената. Какви бяха тези викове? Отекваха откъм коридора.

Малката килия на Каладин се намираше в отделена стая. Единствените хора, които виждаше, откакто го затвориха, бяха пазачите и слугите. По стените сияеха сфери, та помещението беше добре осветено. Сфери в стая за престъпници. Дали не бяха турени да изкушават затворниците? Богатства, недостижими със съвсем малко.

Притисна се в студените пръти и се вслуша в неразбираемите шумове. Представи си как мъжете от Мост Четири са дошли да го измъкнат. Да не дава Отецът на Бурята да направят такава глупост.

Вторачи се в една от сферите в поставка на стената.

— Какво? — попита го Сил.

— Може да се добера достатъчно, за да вдъхна тази Светлина. Намира се съвсем малко по-далеч, отколкото бяха паршендите, когато извлякох Светлина на Бурята от техните скъпоценни камъни.

— И тогава какво? — тихичко попита Сил.

Добър въпрос.

— Би ли ми помогнала да се измъкна, ако поискам?

— А ти искаш ли?

— Не съм сигурен. — Обърна се, остана прав и опря гръб в прътите. — Може и да поискам. Обаче ще е противозаконно.

Сил вирна брадичка.

— Аз не съм духче на справедливостта. Законите нямат значение; важното е какво е правилно.

— По това сме съгласни.

— Но ти дойде с готовност. Защо ще излизаш сега?

— Няма да им дам да ме екзекутират.

— Те няма да го направят. Чу Далинар.

— Далинар да върви в Преизподнята. Той допусна това да се случи.

— Той опита да…

— Допусна го! — тросна се Каладин, обърна се и стовари длани върху прътите. Поредната проклета клетка. Каладин отново беше там, откъдето започна. — И Далинар е като другите — изръмжа той.

Сил долетя до него и спря между пречките с ръце на хълбоците.

— Кажи го пак.

— И той… — Извърна се. Трудно беше да я лъже. — Добре де, добре. Не е като другите. Обаче кралят е. Признай го, Сил. Първо ме приветстваше, задето опитвах да го защитя. Сега щраква с пръсти и иска да ме екзекутира. Като дете е.

— Каладин, плашиш ме.

— Така ли? Каза ми да ти повярвам, Сил. Когато скочих долу на арената, ти ми каза, че този път ще бъде различно. И кое му е различното?

Сил извърна очи. Изведнъж стана много мъничка.

— Дори Далинар призна, че кралят е допуснал голяма грешка, като е позволил на Садеас да се измъкне от предизвикателството — продължи Каладин. — Моаш и приятелите му са прави. Кралството ще е по-добре без Елокар.

Сил кацна на пода и наведе глава.

Каладин се върна до пейката, но беше твърде разстроен да седи. Почна да крачи. Как може да се очаква от човек да живее затворен в тясна стая без свеж въздух? Каладин нямаше да им позволи да го оставят тук.

По-добре ще е да удържиш на думата си, Далинар. Да ме измъкнеш оттук. Скоро.

Шумотевицата, от каквото и да бе предизвикана, стихна. Каладин попита слугинята, когато тя дойде с храната и я плъзна през малкия отвор долу на вратата от пръти. Жената не продума и избяга като кремлинг пред буря.

Каладин въздъхна и взе храната — задушени зеленчуци, поръсени със солен черен сос — и пак се просна на пейката. Даваха му храна, която да яде с пръсти. Никакви вилици и ножове. За всеки случай.

— Хубаво местенце си имаш, мостови — рече Шутът. — Аз самият няколко пъти обмислях дали да не се преместя тук. Наемът може и да е нисък, но цената за приемане е доста височка.

Каладин рипна на крака. Шутът седеше на пейка до отсрещната стена, вън от килията и под сферите. Държеше в скута си някакъв особен инструмент от опнати струни и полирано дърво и го настройваше. Само преди миг не беше там. В името на Бурите… а пейката беше ли там по-рано?

— Как влезе? — попита Каладин.

— Е, има едни работи, наречени врати…

— И пазачите те пуснаха?

— Технически? Да — отвърна Шутът, докато подръпваше една струна. После дръпна друга и се приведе да чуе.

Каладин отново седна на пейката в килията. Шутът беше в обичайните си черни одежди. Беше свалил тънката сребърна сабя от пояса си и тя лежеше до него. На пейката имаше и смачкана кафява торба. Шутът седеше с кръстосани крака и се надвесваше над инструмента. Промърмори си тихичко и кимна.

— Съвършената височина на тона прави всичко това толкова по-лесно, отколкото беше навремето…

Каладин седеше и чакаше, докато Шутът се облегна на стената. После не направи нищо.

— Е? — обади се Каладин.

— Да. Благодаря.

— Ще ми посвириш ли?

— Не. Ти няма да го оцениш.

— Защо си тук тогава?

— Нрави ми се да посещавам затворници. Казвам каквото си искам, а те нищо не могат да направят. — Вдигна поглед към Каладин, после отпусна ръце върху инструмента и се усмихна. — Дойдох за една история.

— Каква история?

— Онази, която ти ще ми разкажеш.

— Ба — отвърна Каладин и се изтегна на пейката. — Днес не съм в настроение за твоите игрички, Шуте.

Шутът изсвири един тон.

— Всички винаги казват това. Не е интересно. И ме кара да се чудя. Дали някога някой е в настроение за моите игрички? А ако е така, това не е ли загуба за мен в играта?

Каладин въздъхна, а Шутът продължи да подръпва струните.

— Ако играя днес, ще се отърва ли от тебе? — попита Каладин.

— Ще си ида веднага щом историята свърши.

— Добре тогава. Един човек отишъл в затвора. Не можел да търпи там. Край.

— А… Значи историята разказва за дете.

— Не. Това е за… — и Каладин млъкна.

За мен.

— Може би се разказва на дете — уточни Шутът. — Ще ти разкажа една, та да си в настроение. В един слънчев ден зайчето и пиленцето си играели в тревата.

— Пиленце… Малко пиле? И какво?

— Ах, за миг се забравих. Прощавай. Нека направим нещата по-подходящи за тебе. Един лигав гол охлюв и един гнусен краб със седемнадесет крака се гънели по скалите в противно дъждовен ден. Така по-добре ли е?

— Май да. Свърши ли приказката?

— Още не е почнала.

Шутът внезапно плесна струните, после почна да свири със свирепа настойчивост. Трептящи и живи повторения. Един подчертан тон, после други седем в трескава последователност.

Ритъмът проникна в Каладин. Сякаш тресеше цялото помещение.

— Какво виждаш? — попита Шутът.

— Ъъъ…

— Затвори очи, глупако!

Каладин затвори очи. Това е глупост.

— Какво виждаш? — повтори Шутът.

Шутът си играеше с него. Говореше се, че прави такива работи. Той беше предполагаемият учител на Сигзил. Не би ли трябвало Каладин да има някаква изгода от това, че е спасил чирака му?

Ала в тези звуци нямаше нищо смешно. Могъщи звуци. Шутът подхвана втора мелодия, която допълваше първата. С другата ръка ли свиреше? И двете едновременно? Как бе възможно един човек с един инструмент да произведе толкова много музика?

В ума си… Каладин видя…

Надбягване.

— Песента е за човек, който тича.

— В най-сухото време на най-слънчевия ден човекът тръгна от източното море — изговори Шутът, като до съвършенство спази ритъма на музиката. Напев, който бе почти песен. — И къде отиде или къде дотича, ще отговориш ти на мен.

— Бягаше от бурята — тихо рече Каладин.

— Той беше Бързия, ти името му знаеш; за него се говори и се пее. Най-пъргавият въобще. С нозе най-верни. Във време, минало отдавна, което помня аз, той тичаше с Вестителя на име Чан-а-рач. И го надбяга, както винаги, ала дойде часът и да загуби.

— Тъй, Бързия, увереният и чевръстият, извика и на всички рече какво цели: вятъра да победи и бурята да надбяга. Тъй надменно и тъй дръзко. Да надбяга вятъра? Не е възможно. Неустрашим, Бързия да бяга тръгна. На изток той отиде. И белег сложи на брега.

— А бурята засили се и побесня. Че кой е този дързък мъж? Не бива никой да извиква Бога на Бурите. Такъв глупец не се е раждал.

Как успяваше Шутът да създаде толкова много музика само с две ръце? Нямаше как да не се е появила още някоя ръка. Не трябваше ли Каладин да надзърне?

В мислите си виждаше надбягването. Бързия, босоног. Шутът твърдеше, че всеки го знае, ала Каладин не бе чувал такава приказка. Тънък, висок, с вързана дълга коса чак до кръста. Бързия заема мястото си на брега, привежда се напред да побегне, и чака, а стената на бурята тътне и вилнее през морето към него. Каладин подскокна, когато Шутът го заля с порой от звуци, та да възвести началото на надбягването.

Бързия се понесе току пред гневната и могъща стена от вода, светкавици и понесени от вятъра камънаци.

Шутът не продума, докато Каладин не го накара.

— В началото — рече Каладин — Бързия се справяше добре.

— През камък и трева Бързия бягаше! Прескачаше скалите, свърваше край дърветата, нозете му не се виждаха, душата му бе като слънце! Бурята тъй величава вилнееше и се въртеше, ала Бързия избягваше от нея! Водеше, а вятърът — подире му. Нима сега доказа, че бурите да губят могат?

— Бърз и уверен тичаше през земите и Алеткар остана зад гърба му. Ала напред видя той изпитание — да изкачи планините. Бурята беснееше, нададе рев; съгледа, че сега ще го надбяга.

— А нашият герой отиде до най-високи висини и най-студени върхове. По стръмни склонове с коварни пътища. Дали ще продължи напред да води?

— Очевидно не — отвърна Каладин. — Не можеш вечно да водиш. Не и за дълго.

— Не! Бурята приближи, та чак нозете му захапа. На шията си Бързия усети хладината й. Дъхът й леден бе навред, с нощна паст, с криле от мраз. Гласът й бе от срутени скали; тя пееше с дъжд свиреп.

Каладин можеше да почувства бурята. Ледената вода проникна през дрехите му. Вятърът биеше лицето му. Ревеше толкова силно, че скоро той оглуша напълно.

Беше излизал в буря. Беше го изпитал.

— И тогава стигна до върха! Намери го! Бързия не се изкачи повече; а билото прехвърли. И надолу бързината му се върна! Там буря нямаше и Бързия съгледа слънцето. Вече пътят водеше през полята на Азир. На запад хукна с по-широка крачка.

— Но той отслабва — намеси се Каладин. — Никой не може да бяга толкова далеко, без да се умори. Дори Бързия.

— Ала надбягването скоро взе си своето. И стъпалата на Бързия станаха като тухли, бедрата му омекнаха като плат. И дъх поемаше си с труд. Краят наближи, той бурята надви, но бавно бягаше героят.

— Още планини — прошепна Каладин. — Шиновар.

— Последното препятствие глава изправи, последна сянка го заплаши. Земята пак надигна се — в Мъгливите планини, които вардят Шин. И Бързия нагоре тръгна пак, та ветровете бурни зад гърба си да остави.

— Бурята го застигна — рече Каладин.

— Пак бурите досегнаха гърба му, пак ветровете завъртяха се! А време не оставаше и краят беше близо. И Бързия се стрелна през планините.

— Тя го връхлиташе. Дори надолу, от другата страна, той не успяваше с много да я изпревари.

— Прехвърли върховете, ала загуби преднината. Последните му пътища лежаха пред нозете му, но силата му свърши, мощта му се изгуби. Всяка стъпка бе бреме, всяко дихание бе болка. С мъка мина долината. Там тревата като мъртва не помръдваше.

— Ала и бурята отслабваше; гърмът заглъхна, мълнията угасна. И капките се плъзгаха, отслабнали като роса. Че Шин не бе за тях земя.

— Напред — морето, краят на борбата. Бързия все водеше, а мишците му бяха като рани. Очите едва виждаха, нозете едва ходеха, а той вървеше към съдбата си. Ти края знаеш, той ще живее и ще разтърсва хората. Какъв е краят ще ми кажеш.

Музика без думи. Шутът очакваше отговора на Каладин. Стига вече, каза си той.

— Той умря. Не успя. Край.

Мелодията рязко секна. Каладин отвори очи и погледна Шута. Дали не го ядоса с такъв жалък край на историята?

Шутът се взираше в него. Инструментът все още лежеше в скута му. Не личеше да е ядосан.

— Значи знаеш.

— Какво? Мислех, че ти я съчиняваш.

— Не, ти я съчини.

— Какво толкова има за знаене тогава?

Шутът се усмихна.

— Всичко е било разказано и преди. Ние си разказваме истории, както са го правели всички хора някога. И както ще го правят винаги. Само имената се менят.

Каладин седна. Потропа с пръст по каменната пейка.

— И така… Този Бързия. Истински ли е бил?

— Колкото аз съм истински.

— И е умрял? Преди да победи в надбягването?

— Умрял е — отговори Шутът с усмивка.

— Какво?

Шутът нападна инструмента. Музиката раздра тясната килия. Когато звуците станаха още по-високи, Каладин се изправи на крака.

— И в тази земя от кал и пръст — викна Шутът — героят падна и не мръдна! Тялото му се изчерпа, силата му се срази, и нямаше го вече Бързия.

— Бурята приближи и го завари там. Застина и се спря в пътя си! Дъждът валеше, вееше вятърът, ала не можеше напред да продължи.

— За блясъка на славата и за живота, за непостигнатите цели и за борбата. Вятърът разбра — всеки човек е длъжен да опита. Това е изпитание, мечта е.

Каладин пристъпи бавно към вратата. Дори с отворени очи го виждаше. Представяше си го.

— Тъй, в земята от пръст и кал героят наш самата буря спря. Дъждът като сълзи се лееше и Бързия не се предаде. Умря тялото, но волята му — не. Душата му надигна се във ветровете.

— На деня в последната песен се понесе да победи и да покори зората. През морето и вълните Бързия без дъх вече не оставаше. Вечно силен, вечно бърз, завинаги свободен да се надбягва с вятъра.

Каладин опря ръце на стоманените пръти. Музиката прозвъня, после замря бавно.

Каладин почака малко. Шутът се взираше в инструмента, а на устните му играеше горда усмивка. Най-сетне прибра инструмента под мишница, взе си торбата и сабята и се отправи към изхода.

— Какво означава това? — прошепна Каладин.

— Историята е твоя. Ти решаваш.

— Ама ти вече я знаеше.

— Знам повечето истории, но точно тази не съм пял досега. — Шутът отново го погледна и се усмихна. — Какво означава тя, Каладин от Мост Четири? Каладин Благословени от Бурята?

— Бурята го е застигнала — отговори Каладин.

— В края на краищата, бурята застига всекиго. Има ли значение?

— Не знам.

— Добре. — Шутът вдигна сабята към челото си, като в знак на уважение. — Значи има върху какво да помислиш.

После си отиде.