Брандън Сандърсън
Сияйни слова (84)

I-11
Нови ритми

Ешонаи махна ръка в опит да прокуди духчето, докато изкачваше средищната кула на Нарак. То танцуваше около главата й и отделяше пръстенчета светлина от опашкообразните си очертания. Ужасно нещо. Защо ли не я оставяше на мира?

Вероятно не можеше да стои настрана. Все пак тя изживяваше нещо възхитително ново. Нещо, невиждано в продължение на векове. Буреносна форма. Форма на истинска сила.

Форма, дадена от боговете.

Тя продължи нагоре по стъпалата, а краката й подрънкваха с Бронята. Стоеше й добре.

Вече петнадесет дни държеше тази форма — петнадесет дни слушане на новите ритми. В началото си ги напяваше често, но това притесняваше твърде много някои от паршендите. Тя спря и се заставяше да напява старите, познати ритми, докато говори.

Беше трудно, понеже старите ритми бяха толкова еднообразни. А в новите ритми — тя по някакъв начин усещаше имената им — бяха скрити гласове, които тя почти чуваше. Те я съветваха. Ако нейният народ бе получавал такива напътствия в течение на вековете, определено нямаше да изпадне тъй ниско.

Ешонаи стигна върха на кулата, където я очакваха останалите четирима. Сестра й Венли също бе там, като и тя носеше новата форма — с нейните заострени плочки на черупката, червени очи и гъвкаво излъчване на опасност. Заседанието щеше да протече много различно от предишното. Ешонаи се носеше из новите ритми и внимаваше да не ги напява. Останалите все още не бяха готови.

Тя седна и ахна.

Този ритъм! Звучеше като… все едно нейният собствен глас й крещеше. Все едно викаше от болка. Какво бе това? Тя поклати глава и откри, че от притеснение неволно е свалила ръка до гърдите си. Когато я дръпна, опашкообразното духче изхвърча.

Тя се настрои на Ритъма на Раздразнението. Останалите от Петимата я изгледаха и вирнаха глави; двама от тях си припяваха в Ритъма на Любопитството. Тя защо се държеше така?

Ешонаи се успокои и Бронята й изстърга по камъка. Толкова близо до затишието — времето, което хората наричаха Дъждовен сезон — бурите ставаха по-редки. Това издигна малко препятствие пред стремежа й да види всички слушачи понесли Буреносната форма. От преобразяването на Ешонаи насетне имаше само една буря и по нейно време Венли и учените й приеха буреносната форма заедно с двеста подбрани от Ешонаи войници. Не офицери, а обикновени войници. От тези, за които бе уверена, че ще се подчиняват.

Другата буря идваше след дни и Венли събираше духчетата си. Имаха с хиляди готови. Време беше.

Ешонаи огледа останалите от Петимата. Днешното ясно небе ръсеше надолу бяла слънчева светлина и с ветреца дойдоха и няколко вятърни духчета. Щом се приближиха, спряха и отхвърчаха в обратната посока.

— Защо сте свикали това заседание? — обърна се Ешонаи към другите.

— Ти говориш за някаква схема — започна Давим, скръстил пред себе си своите мощни ръце на работник. — Разправяш на всички за нея. Не трябваше ли най-напред да я представиш на Петимата?

— Съжалявам — отвърна Ешонаи. — Просто съм развълнувана. Както и да е, смятам, че вече трябва да бъдем Шестима.

— Това не е било решено — възрази Абронаи, немощен и закръглен. Съпружеската форма беше отблъскваща. — Цялата работа става твърде бързо.

— Трябва да действаме бързо — отговори Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Имаме само две бури преди затишието. Знаете какво съобщават съгледвачите. Хората предвиждат едно окончателно настъпление срещу нас и срещу Нарак.

— Жалко е — отбеляза Абронаи в Ритъма на Разсъждението — дето срещата ти с тях мина толкова зле.

— Искаха да ми кажат за разрухата, която възнамерявали да причинят — излъга Ешонаи. — Искаха да злорадстват. Това бе единствената причина, поради която се срещнаха с мен.

— Трябва да бъдем готови да се бием с тях — изрече Давим в Ритъма на Притеснението.

Ешонаи се разсмя. Неприкрито използване на чувството — но тя наистина го изпитваше.

— Да се бием с тях? Вие да не би да не сте слушали? Аз мога да призова буря.

— С малко помощ — намеси се Чиви в Ритъма на Любопитството. Сръчната форма. Друга слаба форма. Трябваше да я отстранят от редовете си. — Ти каза, че не можеш да го направиш сама. Още колко като теб ще са ти нужни? Определено двестатимата, с които разполагаш сега, са достатъчни.

— Не, те дори приблизително не достигат — тросна се Ешонаи. — Според мен колкото повече от нас са в тази форма, толкова по-вероятно е да успеем. Следователно бих желала приемането на решение да се преобразуваме.

— Да — съгласи се Чиви. — Но колко от нас?

— Всички.

Давим подкара в Ритъма на Забавата, смятайки го за шега. Той прекъсна, понеже останалите седяха смълчани.

— Ще разполагаме само с една възможност — продължи Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Хората ще напуснат военните си лагери заедно, като една голяма войска, която смята да достигне Нарак по време на затишието. На платата те ще бъдат напълно изложени на удар, без защита. Буря по това време ще ги унищожи.

— Ние дори не знаем дали ти наистина можеш да призовеш буря — обади се Ебронаи в Ритъма на Съмнението.

— Затова трябва колкото може повече от нас да бъдат в буреносна форма — настоя Ешонаи. — Пропуснем ли тази възможност, нашите деца ще пеят за нас песните на Проклятието и то ако приемем, че живеят достатъчно дълго, та да го направят. Това е нашата възможност, единствената ни възможност. Представете си десетте войски на хората, попаднали на платата, хванати и надвити от буря, която не биха могли да очакват! С буреносната форма може и да устоим на силата й. Ако някой от тях оцелее, лесно ще можем да го унищожим.

— Това е изкушаващо — отбеляза Давим.

— Не ми харесва видът на приелите тази форма — намеси се Чиви. — Не ми харесва и как останалите настояват да им бъде дадена. Може би двеста от нея стигат.

— Ешонаи — обърна се към нея Давим. — Как се чувстваш в тази форма?

Той питаше за повече, отколкото всъщност каза. Всяка форма променяше личността в известно отношение. Бойната форма правеше слушачите по-нападателни, съпружеската форма лесно се разсейваше, сръчната форма те правеше по-съсредоточен, а работната форма — послушен.

Ешонаи взе да напява в Ритъма на Мира.

Не. Това бе гласът-вик. Как е прекарала седмици в тази форма и не му е обърнала внимание?

— Усещам се жива — отговори Ешонаи в Ритъма на Радостта. — Усещам се силна и могъща. Усещам обвързаност със света, каквато винаги е трябвало да усещам. Давим, прилича на преминаване от безличната форма към някоя от другите — промяната е толкова голяма. Сега, когато обладавам такава сила, разбирам, че по-рано не съм била съвсем жива.

Тя вдигна ръка и я сви в юмрук. Можеше да усети как енергията се носи по ръката й, докато мишците се свиваха, макар и да бяха скрити под Бронята.

— Червени очи — прошепна Абронаи. — Дотук ли сме дошли?

— Ако решим да сторим това — напомни Чиви. — Може би ние, четиримата, най-напред трябва да го обмислим и после да преценим дали останалите трябва да се присъединят към нас.

Венли отвори уста да каже нещо, но Чиви вдигна ръка и я прекъсна.

— Ти има възможност да говориш, Венли. Ние знаем какво искаш.

— За нещастие, не можем да чакаме — продължи Ешонаи. — Искаме ли да приклещим войската на алетите, ще ни трябва време да преобразуваме всички, преди те да са тръгнали да търсят Нарак.

— Ще ми се да опитаме — рече Абронаи. — Може би трябва да предложим на народа си всеобщо преобразяване.

— Не — обади се Зулн в Ритъма на Мира.

Представителката на безличната форма в Съвета на Петимата седеше отпусната и гледаше в пода пред себе си. Тя почти никога не казваше нищо.

Ешонаи я запита в Ритъма на Раздразнението:

— Какво беше това?

— Не — повтори Зулн. — Не е добро.

— Бих искал всички да сме съгласни — каза Давим. — Зулн, ти не можеш ли да чуеш разума?

— Не е добро — повтори безличната форма.

— Тя е тъпа — рече Ешонаи. — Не трябва да й обръщаме внимание.

Давим се обади в Ритъма на Притеснението.

— Зулн представя миналото, Ешонаи. Не бива да говориш така за нея.

— Миналото е мъртво.

Абронаи се присъедини към Давим в Притеснението.

— Може би това трябва да бъде предмет на повече размисъл. Ешонаи, ти… не говориш по предишния си начин. Не бях разбрал, че промените са толкова големи.

Ешонаи поде единия от новите ритми — Ритъма на Яростта. Задържаше песента вътре в себе си и се усети как си подпява. Всички те бяха толкова предпазливи и слаби! Предпочитаха да видят народа им унищожен.

— Ще се срещнем по-късно днес — обобщи Давим. — Нека поразмислим. Ешонаи, бих желал да поговоря насаме с теб през това време, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Надигнаха се от местата си на върха на кулата. Ешонаи пристъпи по края и погледна надолу, докато останалите слизаха. Шпилът бе твърде висок за скачане, дори и в Броня. А толкова й се искаше да опита.

Май че всички в града се бяха събрали около основата в очакване на решението. През седмиците след преобразяването на Ешонаи приказките за станалото с нея, а след това и с другите, изпълниха града със смесица от притеснение и надежда. Мнозина дойдоха при нея и поискаха да получат формата. Разбираха каква възможност им дава.

— Няма да се съгласят — обади се Венли иззад нея, щом останалите слязоха. Тя говореше в един от новите ритми, Ритъма на Злобата. — Ти говореше твърде нападателно, Ешонаи.

— Давим е с нас — отвърна Ешонаи в Ритъма на Увереността. — И Чиви ще се присъедини с малко убеждаване.

— Това не е достатъчно. Ако Петимата не са съгласни…

— Не се тревожи.

— Нашият народ трябва да приеме тази форма, Ешонаи — продължи Венли. — Неизбежно е.

Ешонаи почувства как си припява в новата разновидност на Ритъма на Забавата… Присмех. Тя се обърна към сестра си.

— Ти го знаеше, нали? Знаела си с точност какво ще стори с мен тази форма. Знаела си го преди да я приемеш самата ти.

— Аз… да.

Ешонаи сграбчи сестра си за предната страна на дрехата, дръпна я напред и стисна здраво. С Бронята беше лесно, макар че Венли се противеше повече от възможностите си; по ръцете и лицето й пробяга червенина. Ешонаи не бе привикнала учената й сестра да показва такава сила.

— Можеше да ни унищожиш — рече тя. — Ами ако тази форма бе извършила нещо ужасно?

Писъци. В главата й. Венли се усмихна.

— Как я откри? — продължи Ешонаи. — Тази форма не е дошла от песните. Има още нещо.

Венли не продума. Тя погледна Ешонаи в очите и подзе в Ритъма на Увереността.

— Трябва да направим тъй, че Петимата да се съгласят. Ако искаме да оцелеем и да победим хората, трябва да бъдем в тази форма — всички ние. Трябва да призовем бурята. Тя… е била в очакване, Ешонаи. Чакала е и е набирала сила.

— Ще се погрижа за това — отвърна Ешонаи и пусна Венли. — Можеш ли да събереш достатъчно духчета, за да преобразим целия ни народ?

— Моите сътрудници работят по въпроса през последните три седмици. Ще бъдем в състояние да преобразуваме хиляди и хиляди по време на последните две бури преди затишието.

— Добре. — Ешонаи се загледа надолу по стълбите.

— Сестро? — заговори Венли. — Намислила си нещо. Какво е то? Как ще убедиш Петимата?

Ешонаи продължи да слиза по стъпалата. С подсиленото от Бронята чувство за равновесие и допълнителната сила, на нея не й трябваха веригите, за да се държи права. Щом наближи края, където останалите от Петимата говореха на народа, тя се спря малко над множеството и пое дълбоко дъх.

После извика колкото й глас държи:

— До два дни ще приема всеки, който иска да излезе в бурята и да получи новата форма.

Тълпата се смълча — напяването им секна.

— Петимата искат да ви лишат от това право — провикна се Ешонаи. — Те не искат да притежавате тази могъща форма. Уплашени са като скрили се в пукнатина кремлинги. Те не могат да ви забраняват! Всеки има правото да избира собствената си форма.

Тя вдигна ръце над главата си, взе да напява в Ритъма на Решителността и призова буря.

Малка буря, просто нищо в сравнение с надвисналото. Тя изникна между ръцете й — вятър, понесъл се заедно със светкавица. Съвсем мъничка буря между нейните длани, светлина и сила, завихрил се вятър. Векове бяха минали откак тази сила е била ползвана, и — като преградена река — нямаше търпение.

Бурята толкова се засили, че дрехите на Ешонаи заплющяха, вятърът се завъртя около нея във вихрушка от пропукващи червени светкавици и тъмна мъгла. Най-накрая се разнесе. Тя дочу през тълпата да се понася Страхопочитание — истинска песен, а не напяване. Чувствата бяха силни.

— С тази сила можем да унищожим алетите и да защитим народа си. Аз видях отчаянието ви. Аз ви чух как пеете в Ритъма на Оплакването. Това трябва да спре! Елате с мен в бурите. Ваше право и задължение е да застанете на моя страна.

Застанала зад нея на стъпалата, Венли се обади в Ритъма на Напрежението.

— Това ще ни раздели, Ешонаи. Твърде нападателно, твърде рязко!

— Ще подейства — отвърна й Ешонаи в Ритъма на Увереността. — Ти не ги познаваш като мен.

Долу останалите от Петимата се взираха в нея. Изглеждаха предадени, макар че тя не можеше да чуе песните им.

Ешонаи отиде до подножието на шпила и си проправи път през тълпата, придружена от своите приели буреносната форма войници. Отместваха се, за да й отворят път, като мнозина си напяваха в Ритъма на Притеснението. Повечето от дошлите бяха в трудовата или в сръчната форма. Разбира се. Бойната форма бе твърде практична, за да си губи времето.

Ешонаи и нейните войници в буреносна форма напуснаха средищната окръжност на града. Позволи на Венли да ги следва, но не й обръщаше никакво внимание. Най-накрая Ешонаи стигна до казармите откъм подветрената страна на града — множество постройки, издигнати заедно, за да създадат общност у войниците. При все че от нейните части не се изискваше да спят тук, мнозина го правеха.

Тренировъчната площадка през едно плато преливаше от виковете на упражняващи уменията си войници, или — по-вероятно — на наскоро преобразувани и обучавани войници. Второто подразделение, сто двадесет и осем воини, следеше за навлизанията на хората в средните плата. Разузнавачите бродеха из равнините по бойни двойки. Тя ги изпрати за тази задача скоро след придобиването на формата си, понеже още тогава бе наясно, че ще се наложи да промени начина на водене на боя. Искаше всички възможни сведения за алетите и сегашната им тактика.

Засега войниците й пренебрегваха какавидите. Тя нямаше повече да губи жива сила за такава игричка на дребно, не и когато всички мъже и жени под нейното командване можеха да приемат буреносната форма.

Останалите подразделения обаче бяха тук. Общо седемнадесет хиляди войници. В някои отношения могъща сила, но едновременно с това толкова малко в сравнение с някогашната им численост. Ешонаи вдигна юмрук и поделението войници в буреносна форма призова цялата войска на слушачите да се събере. Обучаващите се оставиха оръжията и дотърчаха. Другите излязоха от казармите. За кратко време всички дойдоха при нея.

— Време е да приключим с войната срещу алетите — заяви Ешонаи с висок глас. — Кои от вас са готови да ме последват?

През тълпата се понесе подпяване в Ритъма на Решителността. Доколкото чуваше, никой не се обади в Ритъма на Съмнението. Отлично.

— Това налага всички войници да приемат заедно с мен тази форма — викна тя и думите й бяха предадени по редиците.

Още припяване в Ритъма на Решителността.

— Гордея се с вас. Ще пратя сред вас подразделението в буреносна форма, за да получат те от всекиго думата му за това преобразяване. Ако има такива, които не желаят да се променят, искам лично да знам за това. Това е ваше решение по право и аз няма да ви принуждавам, но трябва да знам.

Тя погледна воините в буреносна форма. Те отдадоха чест и тръгнаха по бойни двойки. Ешонаи отстъпи, скръсти ръце и загледа как Буреносните посещават останалите подразделения. Новите ритми блъскаха в главата й, при все че тя се държеше далеч от Ритъма на Мира и особените му писъци. Нямаше опиране срещу това, в което се бе превърнала. Взорът на боговете се бе спрял прекалено напрегнато върху нея.

Наблизо се събраха войници — познати лица под закоравелите черупки на главите, мъжете със заплетени в брадите скъпоценни камъни. Нейното собствено подразделение, някогашните й приятели.

Не можеше съвсем да обясни защо не избра най-напред тях за преобразяването, а вместо това взе двеста воини от много части. Трябваха й послушни воини, а не такива с блестящ ум.

Туде и останалите от някогашната й част… те я познаваха твърде добре. Щяха да разпитват.

Скоро й бе съобщено. От седемнадесет хиляди войска само малцина отказваха необходимото преобразяване. Те бяха събрани на тренировъчната площадка.

Докато Ешонаи обмисляше своя следващ ход, Туде я доближи. Висок, с яки ръце и крака, той винаги бе носил бойната форма, освен двете седмици като съпруг на Била. Той си напяваше в Ритъма на Решителността — така един войник показваше, че е готов да изпълнява заповеди.

— Притеснен съм от това, Ешонаи — започна той. — Толкова много от нас ли трябва да се променят?

— Не се ли променим, загиваме. Хората ще ни унищожат.

Той продължи да си припява в Ритъма на Решителността, за да покаже, че й се доверява. Очите му обаче показваха нещо друго.

Мелу — един от буреносните — се върна и отдаде чест.

— Преброяването свърши, началство.

— Отлично — отвърна Ешонаи. — Предайте на войските. Ще направим същото за всички в града.

— Всички? — попита я Ритъма на Притеснението.

— Времето ни е малко. Ако не действаме, губим възможността да излезем срещу хората. Остават ни две бури; искам всеки желаещ в този град да приеме буреносната форма, преди да са ни подминали. Тези, които не желаят, имат това право, но ги искам събрани на едно място, за да знаем в какво положение сме.

— Тъй вярно, генерале — отсече Мелу.

— Действайте в сгъстен строй за разузнаване — нареди Ешонаи и посочи към града. — Минете по улиците и пребройте всички. Използвайте и поделенията без буреносни войници за по-голяма бързина. Казвайте на останалите, че опитваме да определим колко бойци ще имаме за предстоящата битка; нека вашите са спокойни и припяват в Ритъма на Мира. Съберете желаещите да се променят на средищния кръг. Нежелаещите да бъдат изпратени насам. Нека бъдат охранявани, за да не се загубят.

Венли застана до нея, докато Мелу предаваше нарежданията и изпращаше вестоносци. Туде се върна при частта си.

На всяка половин година извършваха преброяване, за да определят бройката си и да проверят дали различните форми са в добро съотношение. Понякога им трябваха повече доброволци за съпружество или труд. По-често им трябваха повече воини.

Тоест, задачата бе позната на войниците и те с лекота се заеха да изпълняват заповедите. След години война бяха свикнали да я слушат. Мнозина бяха потиснати като останалите слушачи, но при войниците това се изразяваше в кръвожадност. Те просто искаха да се бият. Вероятно биха се впуснали право срещу становете на хората и срещу десетократно превъзхождаща ги войска, стига тя да заповядаше.

Петимата ми дадоха това в ръцете, рече си тя, докато първите отказали се започнаха да излизат от града, охранявани от войниците й. С години съм неоспорим водач на нашите армии и всеки слушач, който покаже и намек за войнственост, ми се праща на служба.

Работниците щяха да се подчинят — такава им беше природата. Мнозина от сръчните, които все още не се бяха преобразили, бяха предани на Венли, понеже повечето от тях искаха да станат учени. На съпрузите щеше да им бъде все едно, а неколцината безлични щяха да бъдат твърде мудни в умствено отношение, за да възразят.

Градът бе неин.

— За съжаление, ще трябва да ги убием — заяви Венли, докато гледаше как събират отказалите. Те уплашено се скупчиха, независимо от тихите песни на войниците. — Твоите части ще могат ли да го направят?

— Не — отвърна Ешонаи и поклати глава. — Много ще ни се опънат, ако го сторим сега. Ще трябва да изчакаме преобразяването на всичките ми войници. Тогава те няма да възразяват.

— Небрежно — Злобно възрази Венли. — Смятах, че са ти предани.

— Не ми противоречи — отсече Ешонаи. — Аз владея този град, а не ти.

Венли млъкна, но продължи да си напява в Ритъма на Злобата. Би опитала да отнеме властта от Ешонаи. На Ешонаи й беше неприятно да го осъзнае, както и това колко силно желае тя самата да бъде начело. Не й беше присъщо. Въобще.

Нищо от това не ми е присъщо. Аз…

Ударите на новите ритми се надигнаха в ума й. Тя се отърси от тези мисли при идването на отряд войници, повлекли някой викащ. Абронаи от Петимата. Тя трябваше да си даде сметка, че Абронаи ще създаде неприятности — твърде леко понасяше съпружеската форма и се изплъзваше от разсейващото й въздействие.

Неговото преобразяване щеше да бъде опасно, помисли си тя. Твърде добре се владее.

Докато буреносните воини го дърпаха към Ешонаи, виковете му я блъснаха.

— Това е нечувано! Ние се подчиняваме на решенията на Петимата, а не на волята на едното! Не можете ли да видите, че формата, новата форма, я овладява! Всички сте загубили ума си! Или… по-лошо.

Беше неудобно близо до истината.

— Поставете го при останалите — нареди Ешонаи и посочи множеството на несъгласните. — Какво стана с останалите от Петимата?

— Съгласиха се — отговори Мелу. — Някои се колебаеха, но се съгласиха.

— Отидете и задръжте Зулн. Отведете я при несъгласните. Не вярвам тя да направи необходимото.

Войниците не оспорваха отвеждането на Абронаи. На голямото плато-тренировъчна площадка имаше може би хиляда несъгласни. Приемливо малък брой.

— Ешонаи…

Песента се носеше в Ритъма на Притеснението. Тя се обърна при приближаването на Туде.

— Не ми харесва това, което вършим тук.

Проклятие. Беше се притеснявала, че ще бъде мъчен. Тя го хвана за ръката и го отведе настрана. Новите ритми се носеха из главата й, докато обутите в Броня крака поскърцваха по камъните. Щом като се отдалечиха достатъчно от Венли и от останалите, за да бъдат малко насаме, тя обърна Туде, за да го гледа в очите.

— Хайде — започна тя в Ритъма на Раздразнението; заради него избра един от старите, познати ритми.

— Ешонаи — спокойно отбеляза той. — Това не е добро. Ти знаеш, че не е добро. Съгласих се на промяната — всички войници го направиха — но това не е добро.

— Да не би да не смяташ, че тактиката ни трябваше да бъде сменена? — попита го Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Ние загивахме бавно, Туде.

— Нуждаехме се от нова тактика — съгласи се той. — Но това… Нещо с теб не е наред, Ешонаи.

— Не, просто ми трябваше оправдание за такова крайно действие. Туде, в продължение на месеци обмислях нещо такова.

— Преврат?

— Не преврат. Промяна на насоката. Не променим ли методите си, загубени сме! Единствената ми надежда беше в проучванията на Венли. И единственото нещо, което тя откри, беше тази форма. Е, трябваше да я изпробвам в последен опит да спася народа ни. Петимата се помъчиха да ме спрат. Чувала съм теб самия да се оплакваш от това колко много говорят, вместо да действат.

Той поде Ритъма на Разсъждението. Тя обаче го познаваше твърде добре и усещаше кога се заставя да следва даден Ритъм. Ударите бяха твърде очевидни и твърде мощни.

Почти го убедих, каза си тя. Червените очи са. Вселила съм в него и в някои други от моето подразделение твърде много страх от нашите богове.

Лошо — вероятно трябваше да се погрижи той и другите й стари приятели да бъдат екзекутирани.

— Виждам, че не си убеден — каза Ешонаи.

— Просто… не знам, Ешонаи. Вижда ми се лошо.

— По-нататък ще те убедя — продължи тя. — Точно сега нямам време.

— А какво ще сториш с тях? — попита Туде и кимна към несъгласните. — Ужасно много прилича на излавяне на несъгласните с теб. Ешонаи… ти знаеше ли, че собствената ти майка е сред тях?

Тя се сепна, погледна и видя как двама буреносни водят старата й майка при останалите. Дори не бяха дошли при нея да я питат. Значеше ли това, че са прекалено послушни и следват безогледно заповедите й, или са се притеснявали, че ще омекне, понеже майка й отказва да се преобразува?

Чуваше как майка й пее. Пееше една от старите песни, докато я водеха.

— Можеш да надзираваш всичките — обърна се Ешонаи към Туде. — С войници, на които имаш доверие. Поставям своето подразделение да отговаря за всички тях. Ти си начело. Така нищо няма да им се случи без твоето съгласие.

Той се поколеба, после кимна и този път наистина поде Ритъма на Разсъждението. Ешонаи го освободи. Туде изтича при Била и още неколцина от старата й част.

Горкият доверчив Туде, мина през ума й, когато той пое охраната на несъгласните. Благодаря ти, задето тъй хубаво се напъха в капана.

— Изпипа го — отбеляза Венли, когато Ешонаи се върна при нея. — Можеш ли да държиш във властта си града достатъчно дълго за преобразяването?

— Лесна работа — отвърна Ешонаи и кимна на войниците, които дойдоха да й докладват. — Просто гледай наистина да намериш нужните духчета в нужните количества.

— Ще го направя — отвърна Венли в Ритъма на Задоволството.

Ешонаи прие докладите. Всички съгласили се бяха събрани в средата на града. Време беше да им говори и да им поднесе подготвените от нея лъжи — че Петимата ще бъдат върнати на власт веднага след победата над човеците, че няма причина за притеснение; че всичко е съвсем наред.

Ешонаи влезе в града — вече нейно владение — охранявана от войници в новата форма. За по-голяма зрелищност призова Меча си — последния притежаван от народа й — и го положи на рамо.

Отправи се към средата на града покрай хлътнали постройки и стъкмени от черупка колиби. Истинско чудо беше, че са оцелели на бурите. Нейният народ заслужаваше нещо по-добро. Със завръщането на боговете щяха да го притежават.

Дразнещо — подготовката на народа за речта й отне някое време. Двадесетина хиляди слушачи в небойна форма, събрани на едно място, бяха внушителна гледка. Така населението на града не й се виждаше чак толкова малобройно. И все пак, бяха само част от някогашната им численост.

Войниците ги поставиха да седнат и определиха викачи, за да предават думите й на по-отдалечените. Докато чакаше приготовленията, тя изслуша отчета за населението. Изненадващо, но мнозинството от несъгласните бяха работници. Предполагаше се, че са послушни. Е, повечето от тях бяха възрастни — онези, които не се бяха сражавали във войната с алетите; онези, които не са били принудени да гледат как приятелите им загиват.

Тя чакаше в основата на кулата всичко да бъде готово. Изкачи стъпалата, за да започне словото си, но се спря, щом забеляза към нея да тича Варанис, един от лейтенантите й. Той беше един от избраните за буреносната форма.

Изведнъж готова за битка, Ешонаи се настрои на Ритъма на Разрухата.

— Генерале — докладва той в Ритъма на Притеснението. — Те избягаха!

— Кой?

— Онези, които ни наредихте да отделим, онези, които не искаха да се преобразуват. Те избягаха.

— Добре тогава, преследвайте ги — нареди Ешонаи в Ритъма на Злобата. — Не могат да стигнат далеч. Работниците няма да успеят да прескачат пропасти; могат да достигнат само докъдето има мостове.

— Генерале! Прерязаха един от мостовете, а после с въжетата се спуснаха в самата пропаст. Избягаха през нея.

— Без друго ще загинат — отвърна Ешонаи. — След два дни има буря. Ще бъдат заклещени в пропастта и ще умрат. Не се занимавайте с тях.

— Ами стражата им? — попита Венли в Ритъма на Злобата и застана до Ешонаи. — Те защо не са били пазени?

— Стражата избяга с тях — обясни Варанис. — Ешонаи, поведе ги Туде…

— Няма значение — отвърна тя. — Свободен си.

Варанис се оттегли.

— Не си изненадана — отбеляза Венли в Ритъма на Разрухата. — Кои са тези стражи, които искат да помагат на затворниците да избягат? Какво си сторила, Ешонаи?

— Не ме предизвиквай.

— Аз…

— Не ме предизвиквай — повтори Ешонаи и хвана с Бронираната си ръка сестра си за врата.

— Убий ме и ще опропастиш всичко — рече Венли без сянка на страх в гласа си. — Никога няма да последват жена, убила пред всички сестра си; а и само аз мога да доставя духчетата, които са ти необходими за преобразяването.

Ешонаи поде Ритъма на Подигравката, но я пусна.

— Ще произнеса речта си.

Тя обърна гръб на Венли и пристъпи напред, за да говори на множеството.