Брандън Сандърсън
Сияйни слова (83)

I-10
Сет

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на върха на най-високата кула в света и съзерцаваше Края на Всичко.

Душите на убитите от него хора се притаяваха в сенките. Нашепваха му. Приближеше ли се, пищяха.

Пищяха и щом затвореше очи. Беше започнал да мига колкото може по-нарядко. Усещаше очите си сухи в главата. Всеки… човек с ума си би направил същото.

Най-високата кула на света, скрита сред планинските върхове, беше отлична за неговото съзерцание. Ако не бе обвързан с Клетвения си камък, ако беше съвършено друг човек, щеше да остане тук. Единственото място на изток, където камъните не бяха прокълнати, където беше позволено да ходиш върху тях. Това място бе свято.

Ярката слънчева светлина огря и прогони сенките — това почти заглуши писъците. Разбира се, че тия, които пищяха, бяха заслужили смъртта си. Трябваше да убият Сет. Мразя ви. Мразя… всички. В името на Вътрешната Слава — какво особено чувство.

Не вдигна поглед. Не искаше да посреща взора на Бога на Боговете. Все пак беше добре да си под светлината му. Тук нямаше облаци, та да доведат мрака. Мястото бе над тях. Уритиру се възвисяваше даже над облаците.

Огромната кула беше също тъй празна; още една причина да я харесва. На сто ката, построени като пръстени, всеки предходен по-широк от следващия, за да предостави залята от слънцето площадка. Източната страна обаче бе рязък, плосък ръб — заради него от разстояние кулата изглеждаше, като че страната е била отсечена от огромен Меч. Ама че особена форма.

Той седна на ръба, право на върха, а краката му се поклащаха над височината на стоте грамадни площадки и над стръмната пропаст по планинския склон под тях. По плоската повърхност на равната страна блестеше стъкло.

Стъклени прозорци. Обърнати на изток, към Произхода. При първото си идване тук — веднага след като го бяха прогонили от родината му — той не разбираше колко необичайни бяха тези прозорци. Тогава все още бе свикнал със слаби бури. Дъжд, вятър и размишления.

Из прокълнатите земи на Ходещите по камъка нещата бяха различни. Тези омразни земи. Земи на кръв, смърт и писъци. И… и…

Дишай. Той застави въздуха да влезе и излезе и се изправи на ръба на парапета на самия връх на кулата.

Беше се изправил срещу нещо невъзможно. Човек със Светлината на Бурята. Човек, който познаваше бурята отвътре. Това означаваше… неприятности. Преди години го бяха прогонили, задето е вдигнал тревога. При това лъжлива тревога.

„Пустоносните не съществуват повече“ — тъй рекоха те.

Самите духове на камъните го обещаваха.

Старите сили вече ги няма.

Сияйните рицари са съгрешили.

Само ние сме останали.

Всичко, което остава… Неверен.

— Не бях ли верен? — провикна се Сет и най-накрая вдигна поглед към слънцето. Гласът му отекна от планините и техните духове. — Не се ли подчиних, не удържах ли на клетвата си? Не сторих ли това, което поискахте от мен?

Убийствата. Той премигна с уморените си очи.

ПИСЪЦИ.

— Какво става, ако шаманите грешат? Какво става, ако са ме осъдили на изгнание по погрешка?

Това означаваше Краят на Всичко. Краят на истината. Това означаваше, че нищо няма смисъл и че клетвата му е била безсмислена.

Това значеше, че е убивал безпричинно.

Той скокна от кулата и белите му дрехи — вече знак на много неща за него — заплющяха на вятъра. Изпълни се със Светлина на Бурята и се Оттласна на юг. Тялото му се понесе натам и падаше през небето. Той можеше да се придвижва по този начин само за кратко време; Светлината му не се задържаше за дълго.

Твърде несъвършено тяло. Сияйните рицари… за тях се твърдеше… твърдеше се, че били по-добри в това… като Пустоносните.

Имаше Светлина точно колкото да се отдалечи от планините и да се приземи до село в подножието им. Тук често оставяха сфери за него като вид приношение — смятаха го за някакво божество. Той щеше да черпи от Светлината и тя щеше да му позволи да отиде по-надалеч, докато не достигне някой град и повече Светлина на Бурята.

Щеше да му отнеме дни да се добере до целта си, но той щеше да намери отговорите. Или — ако това не станеше — някого, когото да убие.

Този път по свой избор.