Брандън Сандърсън
Сияйни слова (8)

3
Шарка

„Войниците донасяха, че са били наблюдавани отдалеч от притеснително голям брой съгледвачи на паршендите. След това забелязахме новата им тактика — да се доближават до лагерите през нощта, а после бързо да се оттеглят. Мога само да предполагам, че нашите неприятели още тогава са подготвяли военната хитрост, с чиято помощ да приключат тази война.“

Из личния дневник на Навани Колин, Йесесес 1174 г.

Проучването на времето преди Йерокрацията е отчайващо трудно, пишеше в книгата. По време на управлението на Йерокрацията воринската църква е имала почти пълно господство над Източен Рошар. Измислиците, които са разпространявали — и след това са увековечавани като неоспорима истина — са се вкоренили в общественото съзнание. Още по-притеснително е, че са били създадени изменени преписи на древните текстове, които са нагласяли историята към йерократичната догма.

Шалан, само по нощница, четеше в каютата си на светлината на пълна със сфери купа. Нямаше истински прозорец, а само тесен процеп, който минаваше по върха на външната стена. Единственият звук, който тя можеше да чуе, беше плискането на водата в обшивката. През нощта корабът нямаше да спре в пристанище.

Църквата от тази епоха е изпитвала подозрения към Сияйните рицари, продължаваше книгата. И все пак тя се е опирала на авторитета, даден на воринизма от Вестителите. Това е създало двойственост, при която Измяната и предателството на Рицарите са били подчертавани прекалено много. По същото време древните Рицари — живели заедно с Вестителите в дните на сянката — са били почитани.

Това прави изключително трудно проучването на Сияйните и на мястото, наречено Морето на сенките. Какво представлява факт? Кои сведения са били пренаписани от църквата при зле прицеления й опит да очисти миналото от нещата, сметнати за противоречиви, за да съвпадат с предпочитания от нея разказ? От периода са оцелели малко документи, които да не са преминали през ворински ръце, преписани от оригиналния им пергамент в нови кодекси.

Шалан вдигна поглед над книгата. Томът представляваше един от по-ранните публикувани трудове на Ясна като утвърден учен. Тя не бе заръчала на Шалан да го чете. Даже се поколеба, когато ученичката й я помоли за книгата, и трябваше да я изрови от един от множеството натъпкани с книги сандъци, които държеше в трюма на кораба.

Защо ли толкова се колебаеше, при положение че в книгата пишеше точно за проучваните от Шалан неща? Не трябваше ли Ясна да й я е дала веднага? Тя…

Шарката се върна.

Дъхът на Шалан заседна в гърлото, когато я видя на стената до койката си, точно от лявата страна. Тя внимателно отмести поглед към страницата пред себе си. Шарката беше видяната от нея по-рано — фигурата, появила се на нейния скицник.

Оттогава тя я виждаше с ъгълчето на зрението си — очертаваше се в кръговете на дървото, в плата на гърба на моряшката риза, в блясъка на водата. Когато погледнеше право към нея, шарката изчезваше. Ясна не каза нищо повече, а само обясни, че вероятно била безвредна.

Шалан обърна страницата и овладя дишането си. Беше изживяла нещо подобно по-рано, със странните създания с глави-символи, появили се неканени в рисунките й. Тя позволи на очите си да слязат от страницата и да погледнат стената — не право в шарката, но покрай нея, все едно не я е забелязала.

Да, там беше. Изпъкнала, като щампа, тя имаше сложен мотив с натрапчива симетрия. Тънките черти се усукваха и извиваха и някак надигаха дървесината — като ковано желязо под изопната покривка.

Беше едно от онези неща. Главите-символи. Шарката приличаше на странните им глави. Тя погледна отново страницата, но не се зачете. Корабът се олюля и сияещите бели сфери в купата изтракаха, щом се преместиха. Тя пое дълбоко дъх.

След това погледна право към орнамента.

Той незабавно взе да избледнява, а ръбовете му се стопиха. Преди да изчезне, тя го погледна и си взе Спомен.

— Не и този път — измърмори тя, когато мотивът изчезна. — Този път те хванах.

Тя захвърли книгата, засуети се да извади молива си от въглен и лист хартия за рисуване. Приседна до светлината, а червените й коси се разпиляха по раменете.

Работеше яростно, обзета от неистова нужда да завърши рисунката. Пръстите й се движеха сами, а свободната ръка държеше скицника близо до купата — тя поръсваше хартията с късове светлина.

Шалан захвърли молива настрана. Трябваше й нещо по-остро, което да може да очертава по-резки линии. Мастило. Моливът беше отличен за рисуване на меките отсенки на живата природа, но рисуваното от нея не бе живо. То представляваше нещо друго, нещо нереално. Тя измъкна писец и мастилница от багажа си, върна се към рисунката и повтори тъничките, сложни черти.

Рисуваше без да мисли. Изкуството я погълна и навсякъде около нея започнаха да се пръкват духчета на сътворението. Десетки дребни фигурки запълниха масичката до кревата и пода на каютата, където беше коленичила. Духчетата, не по-големи от лъжица без дръжката, се местеха и се въртяха, приемаха облика на току-що съзрени неща. Шалан почти не им обърна внимание, макар че никога не бе виждала толкова много наведнъж.

Те все по-бързо и по-бързо сменяха формите си, докато тя рисуваше съсредоточено. Шарката изглеждаше невъзможна за възпроизвеждане. Сложните й повторения се извиваха в безкрайност. Не, писецът никога не би уловил съвършено това нещо, но тя бе близо. Изведе го спиралообразно от централната точка, после пресъздаде всяко разклонение от центъра, който притежаваше своя вихрушка от чертици. Приличаше на лабиринт, построен, за да побърка своя пленник.

Когато довърши последната линия, тя усети как диша тежко, сякаш беше пробягала голямо разстояние. Премигна и отново забеляза духчетата на сътворяването наоколо си — бяха стотици. Бавно изчезнаха едно по едно. Шалан остави писеца до мастилницата, която бе закрепила с восък за масичката, за да не пада при люлеенето на кораба. Тя вдигна страницата, изчака последните мастилени черти да изсъхнат и й се стори, че е извършила нещо важно — при все че не знаеше какво.

Последната линия изсъхна и шарката се надигна пред нея. Тя ясно чу въздишка откъм хартията — може би на облекчение.

Шалан подскокна, захвърли листа и се покатери на леглото си. За разлика от предишните пъти, щампата не изчезна, ала напусна хартията — отдели се от рисунката — и слезе на пода.

Нямаше как иначе да го опише. Шарката някак си се придвижваше от хартията на пода. Достигна крака на кревата й, уви се около него, изкачи се нагоре и премина на одеялото. Не приличаше на нещо, което се движи под плата; това бе просто грубо приближение. Линиите бяха твърде точни за това, а и нямаше разтягане. Нещо под одеялото щеше да е просто безформена буца, а това беше ясно очертано.

То я доближи. Не изглеждаше опасно, но тя усети, че трепери. Тази шарка беше различна от главите-символи в рисунките й, но едновременно с това беше и някак си същата. Сплескана, без тяло или крайници. Представляваше абстрактно изображение на едно от тях — досущ както кръгът с няколко черти в него може да изобрази човешко лице на хартията.

Нещата я бяха ужасявали, бяха спохождали сънищата й, бяха я карали да се притеснява, че обезумява. Когато това нещо я приближи, тя се измъкна от леглото си и отиде колкото може по-далеч от него в малката каюта. Сърцето блъскаше в гърдите й, тя отвори вратата и тръгна към каютата на Ясна.

Намери я точно пред вратата й, както се протягаше към дръжката й с присвита лява ръка. На дланта й стоеше фигурка от мастилена чернота — във вид на човек в хубави одежди и с дълга връхна дреха. Той се стопи в сянка, щом видя Шалан. Ясна погледна ученичката си, а после пода на каютата, където шарката прекосяваше дървото.

— Сложете си някакви дрехи, дете мое — рече Ясна. — Имаме да обсъждаме разни работи.

* * *

— Най-напред се надявах, че ще имаме един и същ вид духчета — започна Ясна, седнала на столче в стаята на Шалан. Шарката остана на пода между нея и Шалан, легнала на кревата, прилично облечена с рокля върху нощницата и тънка бяла ръкавица на лявата си ръка.

— Разбира се, това щеше да бъде твърде лесно. След Карбрант подозирах, че ще се окажем от различни ордени.

— Ордени, Сиятелна? — попита Шалан. Лежеше на кревата и плахо боцкаше с някакъв молив шарката на пода. Тя се дърпаше като ударено животно. Шалан бе смаяна от това как надигаше повърхността на пода, въпреки че част от нея не искаше да има нищо общо с това и с неговата неестествена, изкривяваща зрението геометрия.

— Да — отвърна Ясна. Мастилообразното духче, което я придружаваше, не се появи отново.

— Твърди се, че всеки орден е имал достъп до две от Стихиите, които се припокриват. Ние наричаме тази сила Повеляване на стихиите. Превръщането е една от тях и ние го притежаваме, макар и ордените ни да са различни.

Шалан кимна. Повеляване на стихиите. Превръщане. Това бяха уменията на Изгубените Сияйни, способностите — предполагаше се, че са само предание — които са били тяхната благословия или проклятие, в зависимост от това чий разказ човек чете. Поне това научи от книгите, дадени й от Ясна за четене по време на плаването.

— Аз не съм Сияен рицар — заяви Шалан.

— Разбира се, че не сте — продължи Ясна, — както не съм и аз. Рицарските ордени са били построение, използвано от хората да определя и да обяснява. Не всеки размахал копие човек е войник, нито пък всяка замесваща хляб жена е хлебар. И все пак оръжията или лекарството са станали отличителни белези на някои занаяти.

— Следователно твърдите, че това, което можем да правим…

— Някога е било определението на това какво въвежда някого сред Сияйните рицари — продължи Ясна.

— Ала ние сме жени!

— Да — безгрижно се съгласи принцесата. — Духчетата не споделят предразсъдъците на човешкото общество. Освежаващо, не мислите ли?

Шалан се надигна и спря да боцка духчето-шарка.

— Сред Сияйните рицари е имало жени?

— Съвсем приличен брой. Но не се притеснявайте, че скоро ще заразмахвате меч, дете мое. Образът на Сияйния рицар на бойното поле е преувеличение. От прочетеното от мен излиза — за съжаление, сведенията са недостоверни — че на всеки отдаден на битките Сияен е имало още трима, които са използвали времето си за дипломация, наука или други начини да се помага на обществото.

— О.

Защо Шалан бе разочарована от това?

Глупачка. Надигна се неканен спомен. Сребрист меч. Очертание на светлина. Истини, които не можеше да погледне. Тя ги прогони и стисна очи.

Десет удара на сърцето.

— Проучвах духчетата, за които ми съобщихте — каза Ясна. — Създанията с главите-символи.

Шалан вдиша дълбоко и отвори очи.

— Това е едно от тях — и тя посочи с молива си към шарката; тя бе доближила сандъка й и се качваше и слизаше от него, като дете, което се катери по диван. Вместо заплашителна, тя изглеждаше невинна, дори игрива — и съвсем не интелигентна. И тя е била уплашена от това нещо?

— Да, подозирам, че е — потвърди Ясна. — Повечето духчета се проявяват тук по различен начин в сравнение с Морето на сенките. Нарисуваното от Вас е било тамошната им форма.

— Това тук не е особено впечатляващо.

— Да. Ще призная, че съм разочарована. Шалан, струва ми се, че пропускаме нещо важно във връзка с това, и го намирам дразнещо. Потайните имат страховита слава, но това — първият видян от мен представител — изглежда…

То се покатери на стената, смъкна се, после отново се покатери нагоре, после пак се смъкна долу.

— Малоумно? — попита Шалан.

— Може би просто му трябва повече време. Когато за пръв път се свързах с Бледния…

Тя рязко спря.

— Какво? — попита Шалан.

— Съжалявам. Той не обича да говоря за него. Притеснява се. Нарушаването на клетвата от страна на рицарите е било много болезнено за духчетата. Много от тях са загинали; сигурна съм в това. При все че Бледния не желае да говори за това, допускам, че стореното от него е възприемано като предателство от себеподобните му.

— Но…

— Достатъчно за това — прекъсна я Ясна. — Съжалявам.

— Чудесно. Споменахте Потайните?

— Да — каза Ясна, бръкна в ръкава на скритата си ръка и измъкна сгънато парче хартия: една от направените от Шалан рисунки на главите-символи. — Това е собственото им име за тях самите, макар че ние вероятно бихме ги нарекли духчета на лъжата. Думата не им харесва. Независимо от това, Потайните владеят един от по-големите градове в Морето на сенките. Гледайте на тях като на светлооките в Царството на познанието.

— Следователно това нещо — каза Шалан и кимна към шарката, която се въртеше в кръг в средата на стаята — е като… принц сред тях?

— Нещо такова. Между тях и духчетата на честта съществува сложно противопоставяне. Политическите им отношения са въпрос, на който не можах да посветя много време. Това духче ще бъде Ваш спътник — и, покрай другото, ще Ви даде способността да Превръщате.

— Друго?

— Ще се наложи да проверим. Отнася се до природата на духчетата. Какво показа Вашето проучване?

При Ясна всичко изглеждаше проверка на научните знания. Шалан сподави една въздишка. Ето защо бе дошла с Ясна, вместо да се върне у дома. Все пак, понякога й се искаше Ясна просто да й каже отговорите, вместо да я кара да работи здраво, за да ги намери.

— Според Алаи духчетата са фрагменти от силите на сътворяването. Много от изследователите, които съм чела, са съгласни с това.

— Това е едното мнение. Какво означава то?

Шалан опита да не се разсейва от духчето на пода.

— Съществуват десет основни стихии — сили — посредством които светът функционира. Притегляне, налягане, преобразуване. Такива неща. Вие ми казахте, че духчетата са фрагменти от Царството на познанието, които някак са се осъзнали под въздействие на човешкото внимание. Е, съвсем ясно е, че преди това са били нещо. Както… както картината е била платно, преди да й бъде даден живот.

— Живот? — запита Ясна и повдигна вежда.

— Разбира се — отвърна Шалан. Картините живееха. Не като хора или като духчета, но… е, за нея поне беше очевидно. — И тъй, преди духчетата да оживеят, те са били нещо. Сила. Енергия. Зен, дъщерята на Ват, е скицирала малки духчета, които понякога е откривала около тежки предмети. Духчета на притеглянето — фрагменти от силата, която ни заставя да падаме. Ясно е, че всяко духче е било сила, преди да стане духче. И наистина, духчетата могат да бъдат разделени на две главни категории — тези, които отговарят на чувствата, и тези, които отговарят на силите като огъня или натиска на вятъра.

— Следователно, Вие вярвате в теорията на Намар за категоризацията на духчетата?

— Да.

— Добре — отвърна й Ясна. — Както и аз. Лично аз подозирам, че от тези подразделения на духчетата — духчета на чувствата срещу природни духчета — идват представите на човешкия род за древните „богове“. Честта, която е станала Всемогъщият на воринизма, е била създадена от хора, които са искали изобразяване на съвършените човешки чувства, както са ги видели при духчетата на чувствата. Земеделието — почитаният на запад бог — е женско божество, което е въплъщение на природата и на духчетата на природата. Различните духчета на празнотата с невидимия им повелител — чието име се променя в зависимост от това за коя култура говорим — предизвикват появата на враг или противник. Бащата на Бурите, разбира се, е странно порождение на горното, а предполагаемата му природа се променя в зависимост от това за кой период на воринизма става дума…

Тя спря. Шалан се изчерви и усети, че е гледала настрана и е започнала да очертава върху одеялото глифи срещу злото в думите на Ясна.

— Това беше отклонение — каза Ясна. — Извинете.

— Толкова сте уверена, че не съществува наистина — рече Шалан. — Всемогъщият.

— Не разполагам с повече доказателства за него, отколкото за тайленските Страсти, за Ну Ралик от Чистото Езеро или за коя да е друга религия.

— А Вестителите? Мислите, че не са съществували?

— Не знам. На този свят има много неща, които не разбирам. Например, съществуват някакви слаби доказателства, че Отецът на Бурята и Всемогъщият са истински същества — просто могъщи духове, като Нощната Пазителка.

— Значи той би могъл да е реален.

— Никога не съм твърдяла, че не е. Просто заявих, че не го приемам за Бог и не изпитвам никакво влечение да го боготворя. Но това също е отклонение. — Ясна се изправи. — Свободна сте от останалите си учебни задължения. През следващите дни трябва да съсредоточите учението си само върху едно. — Тя посочи пода.

— Тази шарка? — попита Шалан.

— От векове насам Вие сте единствената личност, която е имала възможността да общува с един от Потайните. Проучете го и запишете преживяното — в подробности. Вероятно това ще е Вашето първо значително съчинение и то може да се окаже изключително важно за нашето бъдеще.

Шалан наблюдаваше шарката: тя се беше размърдала и се удари в крака й — Шалан почти не я усети — и продължи да се удря.

— Страхотно — заключи Шалан.