Брандън Сандърсън
Сияйни слова (79)

56
Белогръб на свобода

„Следваха двадесет и три отряда, които бяха дадени от краля на Макабакам, защото ако и връзката между човеци и духчета понякога да бе неизразима, способността на обвързаните духчета да се проявяват в нашия свят, нежели в техния, биваше по-силна при дадените клетви.“

Из „Сияйни слова“, глава 35, страница 3

— Амарам очевидно не притежава никакви способности на Повелител на Стихиите — тихо рече Сигзил, който стоеше до Каладин.

По-напред Далинар, Навани, кралят и Амарам слязоха от каретата си. Пред тях се намираше арената за дуели, едно от многото прилични на кратери образувания, които обграждаха Пустите равнини. Беше доста по-малка от арените в лагерите. Местата за зрителите бяха наредени стъпаловидно.

Заради присъствието на Далинар и краля, без при това да се броят Навани и двамата далинарови синове, Каладин доведе всички телопазители, които смогна. Включи и хора от Мост Седемнадесет и Мост Две. Те стояха гордо, вдигнали високо копията си, видимо въодушевени от това, че за пръв път им поверяват тази служба. Общо Каладин разполагаше с четиридесетима войници.

А нападнеше ли Убиецът в бяло, ни един от тях нямаше да струва колкото дъждовна капка.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Каладин и кимна по посока на Амарам, който продължаваше да носи златисто жълтото наметало със знака на Сияйните рицари. — Аз не съм разкривал никому способностите си. Трябва да има и други, които се обучават като мен. В името на Бурите, Сил почти се закле, че има.

— Ако притежаваше способности, щеше да ги покаже — възрази Сигзил. — Становете са наводнени от слухове. Половината от хората намират, че онова, което Далинар прави, е богохулно и глупаво. Другата половина не са решили още. Ако Амарам покаже някакви умения на Повелител на Стихиите, този ход на Сиятелния господар Далинар ще изглежда много по-безопасен.

Сигзил навярно имаше право. Но… Амарам? Амарам крачеше тъй гордо и с високо вдигната глава. Каладин усети как вратът му пламва и в един миг като че можеше да вижда само Амарам. Златно наметало. Надменно лице.

Опетнен с кръв. Този мъж беше опетнен с кръв. И Каладин го каза на Далинар!

Далинар не стори нищо.

Някой друг трябваше да се заеме.

— Каладин? — обади се Сигзил.

Каладин осъзна, че е пристъпил към Амарам, стиснал здраво копието в ръце. Пое дълбоко дъх и посочи.

— Сложете хора на края на арената, ей там. Белязания и Ет са в стаята за подготовка с Адолин. Не че той ще има полза от това, когато излезе да се бие. Разположи за всеки случай още няколко в дъното на арената. По трима на всяка врата. Ще взема с мен шестима при краля. — Каладин замълча за малко и после додаде. — Нека за сигурност сложим и двама да пазят годеницата на Адолин. Тя ще се настани при Себариал.

— Ще бъде изпълнено.

— Предай на хората да бъдат съсредоточени, Сиг. Двубоят навярно ще е драматичен. Искам те да мислят за възможността да се появят убийци, а не за дуела.

— А той наистина ли ще се сражава с двама едновременно?

— Аха.

— И възможно ли е да победи?

— Не знам, пък и не ме е грижа всъщност. Работата ни е да следим за други заплахи.

Сигзил кимна и се накани да тръгва. Ала се позабави и улови Каладин за ръката.

— Можеш да се присъединиш, Кал — прошепна той. — Щом кралят възстановява Сияйните рицари, имаш оправдание да разкриеш какъв си. Далинар се старае, ала толкова много хора приемат Сияйните за някаква зла сила и забравят добрините, които те са сторили, преди да предадат човешкия род. А ако ти покажеш силите си, това би могло да промени настроенията.

Да се присъедини. Под началството на Амарам. Нямаше такава вероятност.

— Върви да предадеш заповедите ми — отвърна Каладин и махна. После се освободи от хватката на Сигзил и отърча подир краля и свитата му. Поне беше слънчево и пролетният въздух бе топъл.

Сил заподскача зад Каладин.

— Амарам те покварява — прошепна тя. — Не му позволявай.

Той стисна зъби и не отговори. Отиде при Моаш, който водеше отряда, натоварен с охраната на Сиятелната Навани — тя предпочиташе да наблюдава двубоите от подготвителните помещения долу.

Каладин донякъде се чудеше дали не би трябвало Моаш да пази само Далинар, но — Бурята да го отнесе дано — Моаш му се закле, че няма да предприема нищо повече срещу краля. Каладин му вярваше. Те бяха Мост Четири.

Ще те измъкна от това, Моаш, помисли Каладин и го дръпна настрани. Ще оправим нещата.

— Моаш — тихо продума той. — От утре те назначавам патрул.

Моаш посърна.

— Мислех, че поначало искаш да съм телопазител… — Изражението му стана по-твърдо. — Заради онова е. Което стана в кръчмата.

— Искам да проведеш патрул в дълбочина. Да се отправиш към Нови Натанан. Не те искам тук, когато ударим Гробовния и хората му.

И без това мина доста време.

— Няма да ида.

— Ще идеш и това не подлежи на…

— Онова, което те вършат, е правилно, Кал!

Каладин се свъси.

— Продължаваш да се срещаш с тях?

Моаш извърна поглед.

— Само веднъж. Да ги уверя, че си склонен да се съгласиш.

— Все пак не си се подчинил на заповедта! — рече Каладин. — Бурята да го отнесе, Моаш!

Шумът на арената се засилваше.

— Почти е време за битката — каза Моаш и издърпа ръката си от хватката на Каладин. — Можем да говорим за това по-късно.

Каладин скръцна със зъби, но за жалост Моаш имаше право. Времето не беше сега.

Трябваше да го хвана днес сутринта, помисли той. Не, това, което трябваше да направя, е да взема решение още преди дни.

Грешката си беше негова.

— Ти ще отидеш на патрула, Моаш. Няма да проявяваш неподчинение само защото си ми приятел. Тръгвай.

Моаш се отдалечи с подтичване и подбра отряда си.

* * *

Адолин коленичи до Меча си в помещението за подготовка и установи, че не знае какво да каже.

Погледна отражението си в Острието. Двама Броненосци едновременно. Дори не беше опитвал това извън тренировъчната площадка. Прочетеше ли човек някъде в историите, че някой се е сражавал с шестима наведнъж и какво ли не още, истината може би беше, че някак е успял да се справи със съперниците си един по един. С двама — ако са подготвени и внимателни — едновременно беше трудно. Не невъзможно, но наистина трудно.

— Всичко се свежда до това — продума Адолин. Трябваше да каже нещо. Такъв беше обичаят. — Нека го направим зрелищно. И после да изтрием усмивката от лицето на Садеас.

Той се изправи и освободи Меча. Излезе от тясната стая и тръгна през тунела с цветните изображения на дуелисти по стените. В следващото помещение нетърпеливо чакаше Ренарин, облечен в униформата на дома Колин — при официални случаи носеше нея, а не проклетата униформа на Мост Четири. Леля Навани тъкмо отвиваше капачето на бурканче боя, за да изпише глиф.

— Няма нужда — рече Адолин и извади един от джоба си. Изписан в синия цвят на дома Колин, глифът гласеше „превъзходство“.

Навани вдигна вежди.

— Момичето?

— Аха.

— Калиграфията е сносна — неохотно отсъди Навани.

— Тя е направо чудесна, лельо — каза Адолин. — Иска ми се да й дадеш по-голяма възможност. И тя наистина иска да сподели изследванията си с теб.

— Ще видим — отговори Навани. Звучеше по-вежливо от преди по отношение на Шалан. Добър знак.

Адолин постави глифа в печката и сведе глава, докато той гореше. Молитва към Всемогъщия за подкрепа. Навярно днешните му съперници сега също горяха своите молитви. Как Всемогъщият решаваше на кого да помогне?

Не мога да повярвам, мислеше Адолин, когато вдигна глава от молитвата, че той би желал да успеят онези, които служат на Садеас, макар и непряко.

— Тревожа се — каза Навани.

— Татко смята, че планът може да проработи, а на Елокар наистина му хареса.

— Елокар може да се поддава на поривите си — отвърна Навани, скръсти ръце и загледа как останките от глифа догарят. — Условията променят нещата.

Условията — съгласувани с Релис и казани пред върховната съдийка малко по-рано — гласяха, че дуелът ще продължи до отказване, а не до счупването на определен брой части от Бронята. Това означаваше, че ако Адолин успее да победи единия съперник и го накара да се предаде, другият може да продължи да се бие.

Означаваше освен това, че не се налага Адолин да спре, докато не се убеди, че е победен.

Или докато го осакатят.

Ренарин приближи и положи ръка на рамото му.

— Мисля, че планът е добър. Можеш да се справиш.

— Ще опитат да те пречупят — намеси се Навани. — Затова настояха битката да е до отказване. Ако могат, те ще те осакатят, Адолин.

— Като на бойното поле — отговори той. — Всъщност, в този случай тяхното желание ще бъде да ме оставят жив. Ще върша по-добра работа като нагледен пример с умъртвени от Меча крака, отколкото като пепел.

Навани затвори очи и пое дълбоко дъх. Пребледня. Беше почти като майка му отново да е жива. Почти.

— Постарай се да не позволиш на Садеас да се измъкне — каза Ренарин, когато влязоха оръжейниците с Бронята. — Когато го притиснеш и го предизвикаш, той ще потърси начин да се изплъзне. Не му позволявай. Доведи го долу на пясъка и го бий здраво, братко.

— С удоволствие.

— И така, яде ли пиле? — попита Ренарин.

— Цели две чинии, с къри.

— Верижката на мама?

Адолин потърси в джоба си.

После в другия.

— Какво? — обади се Ренарин и стисна рамото на брат си.

— Бих могъл да се закълна, че я пуснах вътре.

Ренарин изруга.

— Може би е в стаята ми — каза Адолин. — В лагера. — Стига да не я беше взел и после да я беше изгубил по пътя. В името на Бурите.

Това беше просто един талисман. Не означаваше нищо. Ала Адолин взе да се поти, а Ренарин се завтече да прати човек да потърси верижката. Нямаше да се върне навреме. Адолин вече чуваше тълпата навън, засилващия се рев преди дуела. Адолин неохотно позволи на оръжейниците да започнат да го обличат в Бронята.

Докато стигнат до шлема, той вече беше възстановил ритъма си почти напълно — очакването, което беше странна смесица от тревога в стомаха и отпуснатост в мускулите. Не можеш да се биеш, ако си напрегнат. Можеш да се биеш, ако си притеснен, но не и ако си напрегнат.

Кимна на слугите, те отвориха вратите и го пуснаха да излезе на настланата с пясък арена. По възгласите Адолин можеше да разбере къде са настанени тъмнооките. За разлика от тях, при появата му светлооките се смълчаха. Добре беше, че Елокар пазеше места за тъмнооките. Адолин харесваше шума. Напомняше му за бойното поле.

А беше време, каза си той, когато не харесвах бойното поле, понеже не беше тихо като на дуел. Въпреки първоначалното си нежелание, Адолин беше станал войник.

Пристъпи в средата на арената. Другите още не бяха излезли от стаята за подготовка. Заемаш се първо с Релис, разсъждаваше Адолин. Знаеш как се дуелира. Релис предпочиташе Пълзящата позиция, бавна и настъпателна, но с внезапни бързи удари. Адолин не знаеше кого ще доведе Релис, но знаеше, че е заел и Броня, и Меч от кралските. Навярно братовчедът му искаше да опита отново, за отмъщение.

Шалан беше тук, в противоположния край на арената. Червените й коси изпъкваха като кръв върху камък. Охраняваха я двама мостови. Адолин усети, че кима одобрително, и я поздрави с вдигнат юмрук. Шалан му помаха в отговор.

Адолин затанцува от крак на крак, та силата на Бронята да потече през него. Можеше да победи — даже и без верижката на мама. Трудното беше в намерението му след дуела да предизвика Садеас. И трябваше да съхрани достатъчно сили за този двубой.

Тревожно се огледа. Тук ли беше Садеас? Да. Седеше съвсем близо до татко и краля. Адолин присви очи при спомена за онзи смазващ миг, когато осъзна, че вижда как войските на Садеас се оттеглят от Кулата.

Това го съсредоточи. Дълго беше кипял заради предателството. Най-сетне беше време да направи нещо.

Вратите срещу него се отвориха.

Излязоха четирима Броненосци.

* * *

— Четирима? — възкликна Далинар и скочи на крака.

Каладин пристъпи по посока на арената. Да, всички бяха Броненосци. Влизаха на настланата с пясък арена. Единият носеше кралска Броня; другите трима бяха със свои, украсени и боядисани.

Долу върховната съдийка вдигна глава към краля.

— Какво е това? — изрева Далинар на Садеас, който седеше съвсем близо до него. Светлооките на пейките между тях или се снишиха, или избягаха, та двамата Върховни принцове се гледаха направо.

Садеас и жена му лениво се обърнаха.

— Защо питаш мене? — провикна се Садеас. — Нито един от тези не е от моите хора. Днес аз съм само зрител.

— О, не ставай досаден, Садеас — кресна Елокар. — Отлично знаеш какво става. Предполага ли се Адолин да избере двама съперници?

— Двама ли? — попита Садеас. — Кога е казано, че той трябва да се бие с двама?

— Каза го, когато обяви дуела! — викна Далинар. — Двойно неравен дуел, двама на един, съгласно обичаите за единоборствата!

— Всъщност — отвърна Садеас — не на това се е съгласил младият Адолин. Ами аз знам от най-достоверен източник, че той рекъл на принц Релис „Ще се бия с теб и с когото доведеш.“ Не чувам тук да се определя брой и така Адолин се задължава на пълно неравен дуел, не на двоен. Релис може да доведе толкова хора, колкото пожелае. Известни са ми няколко писари, които са засвидетелствали точните думи на Адолин. Чух, че и върховната съдийка го е попитала нарочно разбира ли какво прави, и той е потвърдил.

Далинар тихо изръмжа. Каладин никога не беше чувал такъв звук от него — рев на окован звяр. Изненада се. Ала Върховният принц се удържа и рязко седна.

— Надхитри ни — рече той тихо на краля. — Отново. Ще трябва да отстъпим и да обмислим следващия си ход. Някой да предаде на Адолин да се откаже от боя.

— Убеден ли си? — попита кралят. — Ако се откаже, Адолин трябва да предаде Броните, чичо. Шест Брони, доколкото знам. Всички, които притежавате.

Каладин четеше борбата на Далинар по лицето му — свъсеното чело, поаленелите от надигащия се гняв страни, нерешителността в очите. Да се предадат? Без борба? Навярно това беше правилното решение.

Каладин се съмняваше, че той самият би могъл да го стори.

Долу, след доста време, застиналият на пясъка Адолин вдигна ръка в знак на съгласие. Съдийката обяви началото на дуела.

* * *

Аз съм малоумник. Аз съм малоумник. Прокълнат от Бурите малоумник!

Адолин побягна назад по настланата с пясък овална арена. Нужно му беше да опре гръб в стената, та да избегне възможността да го обкръжат напълно. Следователно, щеше да почне дуела без пространство за отстъпление, заключен в сандък. Притиснат.

Защо не беше говорил по-точно? Виждаше пропуските в предизвикателството, което отправи — без да съзнава, се бе съгласил на пълен неравнопоставен дуел. Трябваше определено да каже, че Релис може да доведе още един. Но не, това би било разумно. А Адолин беше проклет малоумник!

Позна Релис по Меча и Бронята, боядисана в наситено черно, и развяващия се плащ с двойката глифи на баща му. По ръста и походката личеше, че мъжът в кралската Броня наистина е Елит, братовчедът на Релис, който се връщаше за възмездие. Носеше огромен чук наместо Меч. Двамата се придвижваха предпазливо по арената, а другарите им поеха фланговете. Единият беше в оранжево, а другият — в зелено.

Адолин разпознаваше доспехите. Това бяха Абробадар, пълен Броненосец от лагера на Аладар, и… и Якамав със заетия от Релис кралски Меч.

Якамав. Приятелят на Адолин.

Адолин изруга. Тези двамата бяха сред най-добрите дуелисти в лагерите. Якамав още преди години можеше да завоюва собствен Меч, ако му бяха позволили да рискува Бронята си. А сега очевидно не бе така. Дали той и семейството му не са били подкупени с обещания за дял от плячката?

С оформящо се в ръката му Острие, Адолин отстъпи в прохладната сянка на стената около арената. Точно над него ревяха тъмнооките по определените за тях пейки. Адолин не можеше да прецени дали се вълнуваха или се ужасяваха от предстоящото. Беше дошъл тук с намерението да предостави зрелище. А хората щяха да получат тъкмо обратното. Бързо клане.

Е, сам си беше стъкнал кладата. Щом щеше да изгори на нея, поне щеше да се бори преди това.

Релис и Елит се прокрадваха все по-близо — единият в тъмносиво, другият в черно — а съюзниците им действаха по страните. Готвеха се да се държат назад в опит да накарат Адолин да се съсредоточи върху двамата пред себе си. И после щяха да го ударят по фланговете.

— Един по един, момко! — Един вик от редовете на зрителите се открояваше от останалите. Това гласът на Захел ли беше? — Не си в ъгъла!

Релис пъргаво пристъпи напред, за да изпита Адолин. Адолин умело се отдръпна във Вятърната позиция — определено най-подходящата срещу толкова много противници. Държеше Меча с две ръце пред себе си, разположен странично. Едното му стъпало беше изнесено напред.

Не си в ъгъла! Какво ли искаше да каже Захел? Разбира се, че беше в ъгъла. Само така можеше да се изправи срещу четирима. И как бе възможно да се заеме с тях един по един? Та те никога не биха го допуснали.

Релис отново пристъпи напред и накара Адолин да се промъкне край стената, съсредоточен върху него. Трябваше някак да се обърне, за да се залови с Релис, а така облеченият в оранжево Абробадар, който се движеше от другата страна, попадаше вън от полезрението му. Бурята да го отнесе дано!

— Те се боят от теб! — понесе се отново над тълпата гласът на Захел. — Виждаш ли страха в тях? Покажи им защо се боят!

Адолин се подвоуми. Релис излезе още напред и нанесе удар от Каменната позиция. Каменна, за неподвижност. После дойде Елит, който държеше чука отбранително. Те изтикваха Адолин по стената към Абробадар.

Не. Адолин пожела този дуел. Искаше го. Нямаше да се превръща в подплашен плъх.

Покажи им защо се боят.

Адолин нападна. Хвърли се напред и помете Релис с поредица удари. В това време Елит отскочи встрани, ругаейки. Двамата приличаха на мъже с копия, които бодват някой белогръб.

А този белогръб още беше на свобода.

Адолин с вик почна да удря Релис и улучи шлема и бронята на лявата му предмишница. Тя се напука. От ръката на Релис се заиздига Светлина на Бурята. Докато Елит се съвземаше, Адолин се обърна и го удари, оставяйки Релис замаян от нападението. Ударът му накара Елит да дръпне чука назад и да пресрещне с ръка, за да не допусне Мечът да среже чука на две и да го остави обезоръжен.

Ето какво искаше да каже Захел. Нападай бясно. Не им позволявай да отвърнат или да преценяват. Четирима. Ако успееше да ги застраши и да ги направи боязливи… Може би…

Адолин престана да мисли. Остави се ходът на боя да го погълне, а ударите на сърцето му да поведат ударите на меча. Елит изруга и се отдръпна. От лявото му рамо и предмишница заструи Светлина.

Адолин се обърна и удари с рамо Релис, който тъкмо възстановяваше позицията си. Хвърли черния Броненосец на земята. После с вик се обърна и челно посрещна забързалия да помага Абробадар. Адолин зае Каменна позиция и започна да стоварва Меча си отново и отново върху оръжието на Абробадар, докато не чу стенания и ругатни. Докато не усети как страхът се излъчва от мъжа в оранжево като зловоние и не видя духчетата на страха на земята.

Елит предпазливо приближи, а Релис с мъка се изправи на крака. Адолин се върна към Вятърната позиция и се завъртя с широки, плавни махове. Елит отскочи, Абробадар се запрепъва да се измъкне, опрял облечената си в ръкавица ръка о стената на арената.

Адолин се върна към Релис — той се възстановяваше добре при всичко, което го сполетя. Все пак Адолин успя да нанесе повторен удар върху гръдната броня на първенеца. Ако арената бе бойно поле, а тези съперници бяха обикновени войници, Релис щеше да е мъртъв, а Елит — осакатен. Адолин все още беше невредим.

Ала тези не бяха обикновени противници. Бяха Броненосци и вторият удар не счупи гръдната броня на Релис. Адолин се видя принуден да се обърне към Абробадар по-рано, отколкото му се щеше. Абробадар беше подготвен за свирепото нападение и беше вдигнал Меча си отбранително. Сега не се вцепени от ударите на Адолин. Понасяше ги, докато Елит и Релис заеха позиции.

Просто трябваше да…

Нещо се стовари върху Адолин в гръб.

Якамав. Адолин се бе забавил прекалено и така бе позволил на четвъртия човек — когото мислеше за свой приятел — да заеме позиция. Адолин се завъртя и се озова в облак Светлина, която се издигаше от пукнатината на Бронята на гърба му. Вдигна Меча да посрещне следващото нападение на Якамав, ала така се разкри отляво. Елит замахна и чукът му улучи Адолин отстрани. Бронята се напука и ударът извади Адолин от равновесие.

Завъртя се. Почна да се отчайва. Този път противниците му не отстъпиха. Напротив, Якамав се хвърли към него с приведена глава, без дори да замахва. Умен човек. Зелената му броня беше непокътната. Макар заради движението Адолин да стовари меча си върху гърба му, замахът го извади напълно от позицията. Адолин се препъна назад и едва не падна, когато Якамав го връхлетя. Отблъсна го настрани и успя някак да удържи Меча, ала останалите трима се намесиха. Ударите заваляха върху раменете, шлема, гръдната броня. Бурята да го отнесе. Чукът удряше тежко.

Главата на Адолин изкънтя от нечие попадение. Почти беше успял. Позволи си да се усмихне, докато го налагаха. Четирима наведнъж. А той почти бе успял.

— Предавам се — продума той приглушено зад шлема.

Продължиха да нападат. Адолин повтори по-високо.

Никой не го слушаше.

Адолин даде знак върховната съдийка да прекрати борбата, но някой натисна ръката му надолу.

Не!, помисли той и почна да се върти ужасено.

Съдийката не можа да прекрати дуела. Излезеше ли оттук жив, Адолин със сигурност щеше да бъде осакатен.

* * *

— Това е — рече Далинар, докато наблюдаваше как четиримата Броненосци се редуват да замахват към Адолин, който беше видимо объркан и едва смогваше да ги отбива. — Правилата допускат Адолин да получи помощ, доколкото другата страна има преимущество — с един човек по-малко от хората на Релис. Елокар, трябва ми твоят Меч.

— Не — отвърна Елокар. Кралят седеше под сянката със скръстени ръце. Настанените около него гледаха дуела… не, побоя, в мълчание.

— Елокар — настоя Далинар и се обърна. — Това е моят син.

— Нямаш Броня. Докато ти сложат, вече ще е твърде късно. Ако слезеш на арената, няма да спасиш Адолин. Само ще загубиш и моя Меч наред с останалите.

Далинар стисна зъби. В думите на Елокар имаше някакъв разум и той го знаеше. С Адолин беше свършено. Трябваше да сложат край на боя, а не да залагат повече.

— Би могъл да му помогнеш, нали знаеш. — Гласът на Садеас.

Далинар се извърна рязко към него.

— Обичаите не го забраняват — продължи високо Садеас, та Далинар да го чува. — Проверих, за да съм сигурен. На младия Адолин могат да помогнат не повече от двама. Тоягата, когото познавах навремето, вече щеше да е долу и да се бие с камък, щом трябва. Май ти вече не си същият човек.

Далинар пое дъх и се изправи.

— Елокар, ще платя и ще заема твоя Меч по силата на обичая за Кралския Меч. Така няма опасност да го загубиш. Ще се бия.

Елокар го улови за ръката и се надигна.

— Не ставай глупак, чичо. Чуй го само! Разбираш ли какво прави? Той очевидно иска да слезеш и да се биеш.

Далинар се извърна и погледна краля в очите. Светлозелени. Като на баща му.

— Чичо — продължи Елокар и стисна по-здраво. — Послушай ме поне веднъж. Бъди поне малко подозрителен. Защо Садеас би поискал да слезеш долу? За да има някакъв „нещастен случай“! Той иска да бъдеш премахнат, Далинар. Уверявам те, че стъпиш ли на пясъка, и четиримата начаса ще те нападнат. С Меч или без, ще си мъртъв още преди да заемеш позиция.

Далинар пухтеше. Елокар имаше право. Проклет да е, прав беше. Ала Далинар трябваше да направи нещо.

Из тълпата се надигна шум, шепот като дращене по хартия. Далинар се извърна и видя как още някой се включва в боя, излиза от помещението за подготовка, уловил Меч в треперливите си ръце, но без Броня.

Ренарин.

О, не…

* * *

Един от нападателите се раздвижи и бронираните му нозе проскърцаха по пясъка. Адолин се хвърли в тази посока и си проправи с удари пътя между другите трима. Извърна се и заотстъпва. Бронята почна да му натежава. Колко ли Светлина на Бурята беше изгубил?

Няма счупени части от Бронята, прецени той. Държеше меча си вдигнат срещу тримата, които се разпръснаха ветрилообразно, за да го атакуват. Навярно би могъл…

Не. Време беше да сложи край. Чувстваше се като глупак, но по-добре жив глупак, отколкото мъртъв. Обърна се към върховната съдийка да даде знак, че се предава. Сега тя определено можеше да го види.

— Адолин — рече Релис, настъпвайки дебнешком. Бронята му изпущаше Светлина от дребните пукнатини в гръдната част. — Не искаме да приключваме без време, нали така?

— Според теб каква слава има в подобен бой? — изплю Адолин. Държеше Меча внимателно и беше готов да даде знак. — Да не мислиш, че хората ще ви поздравят? Че победихте четирима срещу един?

— Не се бием за чест. Това е просто наказание.

Адолин изсумтя. Едва тогава забеляза нещо в другия край на арената. Ренарин в синята униформа на дома Колин насочваше потреперващ Меч към Абробадар, който пък стоеше с оръжие на рамо, сякаш нищо не го застрашава.

— Ренарин! — провикна се Адолин. — В името на Бурята! Какви ги вършиш? Връщай се…

Абробадар нападна и Ренарин парира неумело. Досега винаги се бе упражнявал в Броня, а нямаше време да му я донесат. Ударът на Абробадар едва не изби оръжието от ръцете му.

— Виж сега — заобяснява Релис и пристъпи по-близо до Адолин. — Нашият Абробадар харесва младия Ренарин и не иска да го нарани. Затова само ще заглавиква момчето, ще се поборичкат. Стига да си удържиш на думата и да се биеш добре с нас. Предай се страхливо или призови краля да прекрати боя, и мечът на Абробадар може някак да се плъзне.

Адолин усети как в него се надига ужас. Погледна върховната съдийка. Тя би могла да прекрати дуела и сама, ако прецени, че нещата са стигнали твърде далеч.

Съдийката седеше величествено на мястото си и го наблюдаваше. На Адолин му се стори, че провижда нещо зад спокойното й изражение. Пипнали са я, рече си. Навярно с подкуп.

Адолин стисна Меча по-здраво и погледна отново тримата си противници.

— Гадове — прошепна той. — Якамав, как посмя да се забъркаш в това?

Якамав не отговори, а Адолин не виждаше лицето му зад зеленото забрало.

— Е? Продължаваме ли? — попита Релис.

В отговор Адолин нападна.

* * *

Далинар се добра до мястото на съдийката. То се намираше на малък подиум на няколко пръста над арената.

Сиятелната Истоу беше висока дама с посивели коси. Седеше с ръце в скута и наблюдаваше боя. Не се обърна, когато Далинар дойде при нея.

— Време е това да свърши, Истоу — рече той. — Прекрати боя. Дай победата на Релис и хората му.

Съдийката продължи да гледа право напред и да следи дуела.

— Чу ли ме? — настоя Далинар.

Тя не отговори.

— Добре. Тогава аз ще го прекратя.

— Тук аз съм Върховният принц, Далинар — продума съдийката. — На тази арена моята дума е единственият закон. Това право ми е дадено от краля. — Тя се обърна към него. — Синът ти не се е предал и не е неспособен. Условията на дуела не са изпълнени, а аз няма да го прекратя, докато това не стане. Мигар не почиташ закона?

Далинар скръцна със зъби и отново погледна арената. Ренарин се биеше с един от четиримата. Момчето почти не беше обучено да борави с Меч. Всъщност, тъкмо докато Далинар го гледаше, едното рамо на Ренарин почна да се гърчи и силно да се надига към главата му. Поредният пристъп.

Адолин се биеше с останалите трима — хвърлил се бе между тях. Сражаваше се възхитително, ала не можеше да отбива всички. Тримата го обкръжиха и удариха.

Паулдронът на лявото му рамо избухна във взрив от разтопен метал. Парченца се понесоха във въздуха и оставиха диря от дим, а основната част се плъзна върху пясъка недалеч. Така рамото на Адолин се оголи, уязвимо за Остриетата на противниците.

Моля те… Всемогъщи…

Далинар се обърна към пълните със светлооки зрители редове.

— Можете да гледате това? — викна им той. — Синовете ми се бият сами! Сред вас има Броненосци. И един ли няма да влезе в бой заедно с тях?

Огледа множеството. Кралят се взираше в краката си. А Амарам? Далинар го намери — седнал до Елокар. Погледна го в очите.

Амарам извърна поглед.

Не…

— Какво е станало с нас? — попита Далинар. — Къде е нашата чест?

— Честта е мъртва — прошепна нечий глас зад него.

Далинар се обърна и видя капитан Каладин. Не беше забелязал, че мостовият слиза по стъпалата подире му.

Каладин пое дълбоко дъх и го погледна.

— Обаче ще видя какво мога да направя. Ако работите тръгнат зле, погрижете се за моите хора.

С копие в ръка той улови ръба на стената, преметна се и скокна на пясъка долу.