Брандън Сандърсън
Сияйни слова (78)

55
Правилата на играта

„Забележителните способности на Разбиващите Небето възлизаха до почти божествени умения, които не бяха получени от определена Стихия или духче; въпреки това орденът стигна такава ловкост, щото тя беше истинска и призната даже от съперниците им.“

Из „Сияйни слова“, глава 28, страница 3

— Прекрасно. Ти ли ме охраняваш днес?

Каладин се обърна щом Адолин излезе от стаята си. Както винаги, униформата на принца беше изискана. Копчета с монограм, ботуши, които струваха повече от някои къщи, препасан меч. Странен избор за Броненосец, ала Адолин навярно носеше оръжието за украса. Буйните му коси бяха руси, тук-там изпълнени с черно.

— Нямам й вяра, князче — отговори Каладин. — Чужденка, таен годеж, а единствената, която може да гарантира за нея, е мъртва. Би могла да е убиец. Това означава да Ви поставя под наблюдението на най-доброто, с което разполагам.

— Скромничим, а? — закачи го Адолин и се отправи по каменния коридор. Каладин го последва.

— Не.

— Това беше шега, мостови.

— Виноват. Бях с впечатлението, че шегите са смешни.

— Само за хората с чувство за хумор.

— Ама разбира се. Аз продадох чувството си за хумор много отдавна.

— И какво получи в замяна?

— Белези — тихо отвърна Каладин.

Погледът на Адолин се стрелна към знаците по челото на Каладин, макар косата да ги закриваше доста.

— Чудесно — промърмори той под нос. — Просто чудесно. Толкова се радвам, че идваш.

Минаха коридора и пристъпиха в светлината на деня. Всъщност, не съвсем. Небето все още беше облачно заради дъждовете в последните няколко дни.

Излязоха в лагера.

— Ще вземем още телохранители ли? — попита Адолин. — Обикновено сте двама.

— Днес съм само аз.

Каладин страдаше от недостиг на хора, понеже имаше да охранява и краля, а Тефт отново беше извел новобранците да патрулират. Беше разпределил по двама или трима към всички останали. За Адолин обаче прецени, че може да го опази и сам.

Чакаше ги карета, теглена от два коварни на вид коня. Всички коне изглеждаха коварни с техните всезнаещи очи и внезапни движения. За съжаление, никой принц не можеше да се появява в кола, теглена от чули. Един лакей отвори вратичката за Адолин, който се настани вътре. Лакеят затвори и отиде на мястото си отзад. Каладин се подготви да скокне на капрата, но спря.

— Ти! — рече той и посочи кочияша.

— Аз! — отвърна кралският Шут, който държеше юздите. Сини очи, черна коса, черна униформа. Как се беше озовал на капрата? Не беше слуга, нали?

Каладин внимателно седна до него, Шутът дръпна юздите и подкара конете.

— Какво правиш тук? — попита го Каладин.

— Търся си белята — бодро рече онзи, когато копитата зачаткаха по камъните. — Упражнява ли се с моята флейта?

— Ъх…

— Не ми казвай, че си я оставил в лагера на Садеас, когато се изнесе оттам.

— Еее…

— Казах да не ми казваш. Няма нужда, понеже вече знам. Срамота. Ако знаеше историята на тази флейта, мозъкът ти щеше да се разбърка. И с това имам предвид, че ще те бутна от колата, задето си ме шпионирал.

— Ъх…

— Виждам, че днес си твърде красноречив.

Каладин наистина беше оставил флейтата. Когато събираше останалите в лагера на Садеас мостови — ранените от Мост Четири и отрядите на другите мостове — беше съсредоточен върху хората, а не върху вещите. Не се главоболи с вързопчето със скромните си притежания и забрави, че флейтата е сред тях.

— Аз съм войник, а не музикант. Пък и музиката е за жените.

— Всички хора са музиканти — възрази Шутът. — Въпросът е в това дали споделят песните си или не. А доколкото музиката е изкуство за жени, интересно е, че дамата, която е написала онзи трактат — дето всички вие в Алеткар на практика обожавате — е решила, че всички женски задачи са свързани със седене и забавление, а всички мъжки — с намирането кой да забие копието си в теб. Показателно, а?

— Май да.

— Знаеш ли какво, много се старая да намеря завладяващи, умни и смислени неща, с които да те заинтересувам. Не мога да не си помисля, че ти не поддържаш своята роля в разговора. Все едно да свириш на глух човек. Което бих опитал да направя, понеже ми се струва забавно, стига някой да не ми беше загубил флейтата.

— Съжалявам — продума Каладин. Повече му се щеше да мисли за новите позиции от фехтовката, на които Захел го научи, ала навремето Шутът беше любезен с него. Каладин можеше най-малкото да побъбри. — Значи, хмм, запази работата си? Като кралски шут, искам да кажа. Когато се срещнахме по-рано, ти намекна, че може да загубиш титлата си.

— Още не съм проверил.

— Ти… ти не си… Кралят знае ли, че си се върнал?

— Не! Мъча се да измисля подобаващо театрален начин да го осведомя. Може би сто пропастни чудовища, които вървят в крак и пеят в прослава на моето великолепие.

— Звучи… трудно.

— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.

— Не разбирам нищичко от казаното.

— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.

— Това не помогна, Шуте.

— А! Оглушаваш значи, така ли? Кажи ми, когато процесът завърши. Искам да пробвам нещо. Ако помня точно…

— Да, да — въздъхна Каладин. — Искаш да посвириш на флейтата на някой глух човек.

— Не, не беше това… Ах, да. Винаги съм искал да се прокрадна и да хлопна някой глух по главата изотзад. Мисля си, че ще падне голям смях.

Каладин пак въздъхна. Оставаше още около час, дори и при бърз ход, до лагера на Себариал. Много дълъг час.

— Тоест, ти си тук, само за да ми се подиграваш?

— Е, нали тъкмо това правя? Но ще съм мек с теб. Не искам да ми налетиш.

Каладин се сепна.

— Нали знаеш — небрежно додаде Шутът, — да ми налетиш с някоя гневна реч. Такива работи.

Каладин изгледа високия светлоок мъж с присвити очи.

— Какво знаеш?

— Почти всичко. Това почти понякога е направо като ритник в зъбите.

— Какво искаш тогава?

— Каквото не мога да имам. — Шутът се обърна към него със сериозни очи. — Същото като всички останали, Каладин Благословени от Бурята.

Каладин потръпна. Шутът знаеше за него и за Повеляването на Стихиите. Убеден беше в това. Е, трябваше ли да очаква някакво искане?

— Какво искаш — повтори той и опита да е по-точен — от мен?

— Ах, мислиш значи. Хубаво. От теб, приятелю, искам едно нещо. Една история.

— Каква история?

— Това решаваш ти. — Шутът му се усмихна. — Надявам се в нея да има движение. Ако има едно нещо, което не понасям, това е скуката. Бъди така любезен и избягвай да проявяваш тъпота. Иначе може да ми се наложи да се прокрадна и да те фрасна по главата.

— Не оглушавам.

— Ще бъде смешно и при някой, който не е глух, очевидно. Ти какво? Да не мислиш, че бих измъчвал някого, само защото е глух? Неморално е. Не, аз измъчвам всички хора наравно, много благодаря.

— Чудесно — заключи Каладин и се облегна в очакване на още приказки. За негово изумление, Шутът явно беше доволен да остави разговора да замре.

Каладин наблюдаваше мрачното небе. Ненавиждаше подобни дни, защото му напомняха за дъждовния сезон. Отче на Бурята. Сивите небеса и печалното време го караха да се чуди защо изобщо си е направил труда да става от леглото. Най-сетне каретата стигна до лагера на Себариал — място, което приличаше на обикновен град повече от всички други лагери. Каладин се дивеше на построените, а не Превърнати, жилищни сгради, на пазарите, на…

— Земеделци? — продума той, като подминаха група мъже, крачещи към портите с пръчки за чистене на червеи и кофи с крем.

— Себариал им е дал да направят лависови ниви по югозападните хълмове — обясни Шутът.

— Тукашните бури са твърде мощни за земеделие.

— Кажи го на натанците. Те са обработвали земята в целия този край. Искат се растения, които не порастват толкова едри, колкото си навикнал.

— Но защо? — настоя Каладин. — Защо земеделците не идат някъде, където е по-лесно? Като в Алеткар?

— Не знаеш много за човешката природа, нали, Благословени от Бурята?

— Аз… Не, не знам.

Шутът поклати глава.

— Толкова откровен, толкова прям. Двамата с Далинар определено си приличате. Някой трябва да ви научи от време на време да се забавлявате.

— Отлично знам как да се забавлявам.

— Нима?

— Да. Стига да съм някъде, където ти не си.

Шутът го изгледа, после се подсмихна и дръпна юздите, та конете потанцуваха малко.

— Значи у теб все пак има някаква искра остроумие.

Идеше от майката на Каладин. Тя често приказваше такива работи, но никога толкова обидни. Явно се развалям, когато съм заедно с Шута.

Най-после Шутът спря каретата пред хубава господарска къща, от онези, които Каладин би очаквал да види в някой удобен лаит, а не във военен лагер. С колоните и прозорците със стъкла беше по-хубава даже от дома на градоначалника в Огнекамък.

На алеята за карети Шутът прати лакея да доведе годеницата на Адолин. Адолин излезе да я чака, пооправи куртката си, лъсна копчетата на единия ръкав. Вдигна поглед към капрата и се сепна.

— Ти! — възкликна Адолин.

— Аз! — отвърна Шутът. Скокна от мястото си и се поклони със замах. — Винаги на твоите услуги, Сиятелни господарю Колин.

— Какво направи с кочияша ми?

— Нищо.

— Шуте…

— Ти какво? Да не намекваш, че съм наранил горкия човечец? Приляга ли ми това, Адолин?

— Всъщност не.

— Именно. Освен това съм убеден, че вече е успял да се отвърже. Ах, а ето я и твоята прекрасна почти-но-не-съвсем невеста.

Шалан Давар беше излязла от къщата. Заподскача по стълбите, вместо да слиза плавно като светлооките дами. Определено е въодушевена, разсеяно си рече Каладин. Държеше юздите, които Шутът захвърли.

Нещо в тази Шалан Давар просто не беше наред. Какво ли криеше зад бодростта и вечната усмивка? Закопчаният ръкав на скритата ръка в роклите на светлооките дами можеше да съдържа доста смъртоносни инструменти. Просто една отровена игла през плата ще е достатъчна да погуби Адолин.

За съжаление, не можеше да я наблюдава във всеки миг, докато е с него. Трябваше да е по-предприемчив; можеше ли да потвърди дали наистина е тази, за която се представя? И според миналото й да прецени дали представлява заплаха или не?

Каладин стана и тръгна да скача на земята, та да я държи под око, когато тя наближи Адолин. Шалан внезапно спря и се ококори. Посочи Шута със свободната си ръка и възкликна:

— Ти!

— Да, да. Днес хората определено успяват да ме познаят. Може би трябва да нося…

Шутът млъкна, когато Шалан се втурна към него. Каладин скочи на земята и улови ножа си, но спря, когато Шалан прегърна здраво Шута, опря глава на гърдите му и стисна очи.

Каладин пусна ножа и шавна с вежди на Шута, който изглеждаше напълно сащисан. Стоеше с отпуснати ръце, все едно не знае къде да ги дене.

— Винаги съм искала да ти благодаря — прошепна Шалан. — Нямах възможност.

Адолин се прокашля. Най-сетне Шалан пусна Шута и хвърли поглед на принца.

— Ти прегърна Шута — рече той.

— Това ли е името му? — попита Шалан.

— Едно от тях — отговори Шутът, видимо разстроен. — Всъщност, прекалено много са да ги преброиш. Съгласен съм, че повечето от тях са свързани с една или друга ругатня…

— Ти прегърна Шута — повтори Адолин.

Шалан се изчерви.

— Неприлично ли беше?

— Не става дума за приличието. А за здравия разум. Да прегръщаш него е като да прегръщаш белогръб или купчина пирони, или нещо такова. Искам да кажа, това е Шутът. Не се предполага човек да го харесва.

— Трябва да поговорим — рече Шалан на Шута. — Не помня всичко, което си казахме, но някои неща…

— Ще опитам да го вместя в графика си. Доста съм зает обаче. Тоест, да обиждам само Адолин ще ми отнеме времето чак до другата седмица.

Адолин поклати глава, отпрати лакея и сам помогна на Шалан да се качи в каретата. После се доближи до Шута.

— Долу ръцете.

— Тя е прекалено млада за мен, момчето ми — отговори Шутът.

— Точно така — кимна Адолин. — Придържай се към жени на твоята възраст.

Шутът се усмихна.

— Е, това може да е трудничко. Струва ми се, че из тези краища има само една, а с нея никак не се разбираме.

— Толкова си странен — заключи Адолин и се качи в каретата.

Каладин въздъхна и тръгна след тях.

— Смяташ да се возиш вътре ли? — полюбопитства Шутът и усмивката му стана още по-широка.

— Аха.

Каладин искаше да наблюдава Шалан. Надали щеше да опита нещо явно, докато пътува с Адолин. Но Каладин можеше да понаучи нещо, когато я гледа, пък и не можеше да е напълно сигурен, че няма да пробва да го нарани.

— Гледай да не флиртуваш с момичето — прошепна Шутът. — Младият Адолин развива собственически чувства. Ох… какви ги приказвам? Флиртувай с момичето, Каладин. Може принцът да се пооблещи.

Каладин изсумтя.

— Тя е светлоока.

— Какво от това? Много се вторачвате в цвета на очите, хора.

— Не искам да я обиждам — прошепна Каладин в отговор, — но по-скоро ще флиртувам с някое пропастно чудовище.

Остави Шута да подкара и сам се качи в каретата.

Адолин погледна към небесата.

— Шегуваш се.

— Гледам си работата — отвърна Каладин и се настани до него.

— Сигурно е, че тук съм в безопасност — каза през стиснати зъби Адолин, — заедно с моята годеница.

— Добре тогава, може просто да ми се ще да поседна удобно — подхвърли Каладин и кимна на Шалан Давар.

Тя не му обърна внимание. Усмихваше се на Адолин. Каретата потегли.

— Къде ще отидем днес?

— Е, ти спомена нещо за вечеря — отговори Адолин. — Знам една нова винарна на Външния пазар, където предлагат и храна.

— Винаги знаеш най-хубавите места — каза Шалан и се усмихна още по-широко.

Възможно ли е изобщо по-открито ласкателство, жено, помисли си Каладин.

Адолин се усмихна в отговор.

— Просто слушам какво се говори.

— Е, ако обръщаше и повече внимание на това кои вина са добри…

— Не обръщам внимание, понеже е лесно. Всичките са добри.

Шалан се закиска.

Бурята да го отнесе, светлооките са досадни. Особено когато си правят мили очи. Разговорът продължи и за Каладин стана съвършено ясно колко отчаяно тази жена се домогва до връзка с Адолин. Е, не беше изненадващо. Светлооките винаги търсеха сгода да се издигнат или пък, ако са в настроение, да си забиват един друг нож в гърба. Неговата работа не беше да разбере дали жената преследва изгода. Всичките светлооки бяха такива. Само трябваше да разбере дали преследва богатство или възможност да убие.

Продължаваха да бъбрят и Шалан върна разговора към това какво ще правят.

— Не казвам, че имам нещо против винарната. Но се питам дали това не е малко прекалено очевиден избор.

— Знам — отвърна Адолин. — Но тук има ужасно малко други неща за правене. Няма концерти, няма изкуства или състезания по ваятелство.

Абе, хора, наистина ли така си прекарвате времето, чудеше се Каладин. Всемогъщият да ви е на помощ, ако не можете да видите някое състезание по ваятелство.

— Има менажерия — нетърпеливо рече Шалан. — На Външния пазар.

— Менажерия. Не е ли малко… безвкусно?

— О, хайде. Може да погледаме всичките животни и ти да ми разкажеш кои от тях храбро си убил на лов. Ще бъде много забавно. — Шалан помълча и на Каладин му се стори, че вижда нещо в очите й. Проблясък на нещо по-дълбоко. Болка? Тревога? — Пък и аз ще мога да се поразсея — додаде тя по-тихо.

— Всъщност не понасям лова — каза Адолин, като че ли без да забележи последните й думи. — В него няма истинско съперничество. — Той погледна към Шалан, която отново беше надянала усмивката и кимаше усърдно. — Е, нещо различно може да е приятна промяна. Добре, ще кажа на Шута да ни отведе там. Надявам се да не ни откара в някоя пропаст, за да се посмее на ужасените ни викове.

Адолин се обърна да отвори плъзгащото се прозорче към капрата и нареди къде да вървят. Каладин наблюдаваше Шалан, която седеше облегната и със самодоволна усмивка на лицето. Имаше някаква скрита цел в отиването в менажерията. Каква беше тя?

Адолин се обърна и почна да я разпитва как е минал денят й. Каладин слушаше с половин ухо и разучаваше Шалан в опит да забележи скрити някъде ножове. Тя се изчерви от нещо казано от Адолин и се разсмя. Каладин всъщност не харесваше Адолин, но принцът поне беше честен. Беше наследил искрения нрав на баща си и винаги биваше прям с Каладин.

Жената обаче беше друга. Движенията й бяха пресметнати. Смехът й, подборът на думите й. Смееше се и се изчервяваше, ала очите й все гледаха проницателно и тя постоянно наблюдаваше. Въплъщаваше всичко онова в начина на живот на светлооките, от което му призляваше.

Просто си в раздразнително настроение, призна си той. Случваше му се понякога. По-често при облачно време. Ама трябваше ли всички да се държат толкова противно бодро?

Държеше Шалан под око, докато пътуваха, и накрая реши, че е прекалено подозрителен към нея. Тя не представляваше пряка заплаха за Адолин. Каладин усети как мислите му отново се понасят към нощта в пропастите. Да язди ветровете, Светлината да ври вътре в него. Свобода.

Не, не само свобода. Цел.

Имаш цел, каза си Каладин и върна мислите си към настоящето. Да пазиш Адолин. Съвършената работа за един войник. Останалите мечтаеха за такава служба. Отлична заплата, командване на свой отряд, важна задача. Началник, на когото може да разчита. Съвършено.

Ала тези ветрове…

— О! — обади се Шалан, пресегна се за чантата и взе да рови вътре. — Донесох ти това изложение, Адолин.

Тя замълча и хвърли поглед към Каладин.

— Можеш да му се довериш — малко неохотно рече Адолин. — Два пъти ми спаси живота, а баща ми му дава да ни охранява дори по време на най-важните срещи.

Шалан извади няколко листа, надраскани с женски писания.

— Преди осемнадесет години Върховният принц Йенев бил сила в Алеткар, един от най-могъщите принцове, които се противопоставяли на обединителните действия на крал Гавилар. Убит бил в дуел. От Садеас.

Адолин кимна и нетърпеливо се приведе напред.

— Ето разказа за събитията на самата Сиятелна Иалаи — продължи Шалан. — „Отстраняването на Йенев беше блестящо в простотата си. Съпругът ми говори с Гавилар за Правото на Предизвикване и за Кралския Дар, стари обичаи, известни на мнозина светлооки, ала пренебрегвани при днешните условия. Понеже тези обичаи биваха свързвани с короната от стари времена, позоваването на тях беше отглас на нашето право да властваме. Случаят се превърна в гала на мощта и славата, а съпругът ми за пръв път влезе в двубой с друг.“

— В какво на мощта и славата? — обади се Каладин.

И двамата го погледнаха, сякаш изненадани, че говори. Все забравяте, че съм тук, нали, помисли Каладин. Предпочитате да не забелязвате тъмнооките.

— Гала — отговори Адолин. — Засукана дума за турнир. По онова време били чести. Така Върховните принцове имали възможността да се поперчат, ако по една случайност бивали в мир един с друг.

— Трябва да измислим как Адолин да се дуелира със Садеас или поне да го злепостави — обясни Шалан. — Като мислех за това, спомних си една препратка към дуела с Йенев в жизнеописанието на стария крал от Ясна.

— Добре… — умисли се Каладин.

— „Целта“ — продължи да чете Шалан и вирна показалец — „на този предварителен дуел беше видимо да впечатли Върховните принцове и да ги изпълни със страхопочитание. Ако и да го бяхме замислили по-рано, първият, който трябваше да бъде победен, не беше наясно с начертанията ни. Садеас го победи в добре премерено зрелище. На няколко пъти прекъсваше двубоя, за да вдигне залога, първо в пари, после — в земи. И накрая победата беше драматична. Множеството бе тъй увлечено, та крал Гавилар се изправи и предложи на Садеас дар, задето му е доставил удоволствие, съгласно стария обичай. Отговорът на Садеас бе прост: Няма да имам друг дар, освен страхливото сърце на Йенев на върха на меча ми, Твое Величество!“

— Шегуваш се — възкликна Адолин. — Самохвалкото Садеас го е казал така?

— Това събитие и думите на Садеас са записани в няколко важни исторически произведения. После Садеас се дуелирал с Йенев, убил го и отворил място съюзникът му Аладар да вземе властта над това княжество.

Адолин закима умислено.

— Би могло да свърши работа, Шалан. Мога да опитам същото — да превърна в зрелище сблъсъка с Релис и другия, когото доведе, да удивя тълпата, да спечеля дар от краля и да изискам Правото на Предизвикване — за самия Садеас.

— Има си известно очарование — съгласи се Шалан. — Да вземеш хода на самия Садеас и да го приложиш срещу него.

— Никога няма да се съгласи — каза Каладин. — Садеас няма да се остави да падне в такава клопка.

— Навярно — отговори Адолин. — Но ми се струва, че подценяваш положението, в което той ще се озове, ако го направим както трябва. Правото на Предизвикването е стар обичай. Говорят, че е създаден от самите Вестители. Светлоок воин, който се е доказал пред Всемогъщия и пред своя крал, се обръща и иска справедливост от онзи, който му е сторил зло…

— Ще се съгласи — каза и Шалан. — Ще трябва. А ти, Адолин, можеш ли да бъдеш зрелищен?

— Тълпата очаква да мамя. Мнението им за досегашните ми дуели няма да е високо. Това би трябвало да работи в моя полза. Ако успея да им дам истинско зрелище, ще се развълнуват. Пък и да надвиеш двама съперници едновременно? Дори само това би ни дало нужното внимание.

Каладин местеше поглед от единия на другия. Взимаха всичко това много насериозно.

— Наистина ли смятате, че ще свърши работа? — попита той умислено.

— Да — отговори Шалан. — Обаче според обичая, Садеас може да избере някой да се бие от негово име и така Адолин може и да не стигне до дуел лично с него. Но все пак ще спечели Бронята и Меча му.

— Съвсем няма да съм толкова удовлетворен. Но ще бъде приемливо. Победя ли защитника на Садеас, ще го лиша от опора. Доверието към него ще рухне.

— Ала това няма наистина да означава нещо — възрази Каладин. — Нали?

Двамата го погледнаха.

— Това е само игра. Дуел — уточни той.

— Ще бъде различно — каза Адолин.

— Не виждам защо. Вярно, можете да спечелите Бронята и Меча му, но титлата и властта му ще си останат.

— Става дума за възприятие — уточни Шалан. — Садеас е изградил съюз против краля. Внушава, че е по-силен от него. Ако загуби от защитника на краля, това вече няма да е от значение.

— Обаче си остава игра — настоя Каладин.

— Така е — отговори Адолин. Каладин не очакваше принцът да се съгласи с него. — Но това е играта на Садеас. Той е приел правилата.

Каладин се облегна и обмисли чутото. Този обичай може да е отговорът. Решението, което търся…

— Садеас беше толкова силен съюзник — със съжаление додаде Адолин. — Бях забравил неща като разгрома на Йенев.

— И какво се промени? — попита Каладин.

— Гавилар умря — тихо отговори Адолин. — Старият крал водеше татко и Садеас в една посока. — Той се приведе напред и се вгледа в бележките на Шалан, макар да не можеше да ги прочете, разбира се. — Трябва да направим така, че това да се случи, Шалан. Трябва да наденем примката на шията на тази змиорка. Блестящо. Благодаря ти.

Шалан се изчерви, прибра бележките в плик и му го даде.

— Дай ги на леля ти. Тук описвам какво съм намерила. Тя и баща ти ще са по-наясно добра ли е идеята.

Адолин взе плика и я улови за ръката. Двамата споделиха мига и направо се разтопиха. Да, Каладин все повече се убеждаваше, че жената няма да е пряка заплаха за Адолин. Ако наистина беше някаква измамница, не целеше да отнеме живота на Адолин. Само достойнството му.

Много е късно, помисли той, докато гледаше как принцът се обляга с глупава усмивка. То вече е мъртво и изгорено.

Каретата стигна Външния пазар, където мина край няколко патрулни отряда в сините униформи на Колин. Мъже от другите мостове. Службата тук беше едно от средствата на Каладин да ги обучи.

Той пръв слезе от каретата и забеляза редиците фургони за буря наблизо. Мястото беше оградено с въжета, навързани на стълбове, та да не се промъкват хора. Ала мъжете с тояги, които се облягаха по някои от стълбовете навярно вършеха по-добра работа.

— Благодаря, че ни докара, Шуте — рече Каладин и се обърна. — Отново се извинявам за флейтата, която ти…

Шутът не беше на капрата. Там седеше по-млад мъж в кафяви панталони и бяла риза, с кепе на главата. Той смутено го свали.

— Ще прощаваш, сър — рече човекът. Каладин не можа да определи откъде е изговорът му. — Добре ми плати, така си беше. Рече точно къде да стоя, та да се сменим.

— Какво става? — попита Адолин, щом слезе от каретата и вдигна поглед. — О. Шутът прави такива работи, мостови.

— Такива работи ли?

— Обича да изчезва загадъчно — отговори Адолин.

— Хич не беше загадъчно, господарю — възрази мъжът, обърна се и посочи. — Беше ей там, наблизко, дето колата спира, преди да свие. Трябваше да го чакам и сетне да подкарам тая същата кола. Трябваше да скокна горе и нищичко да не разбутам. Побягна. Кикотеше се като дете, тъй си беше.

— Просто обича да изненадва хората — уточни Адолин и помогна на Шалан да слезе. — Не му обръщай внимание.

Новият кочияш се посви, като че му беше неудобно. Каладин не го познаваше; не беше от обичайните слуги на Адолин. На връщане трябва да пътувам при него. Да го държа под око.

Шалан и Адолин се отправиха към менажерията. Каладин взе копието си от гърба на колата и ги последва, подтичвайки. После тръгна на няколко стъпки зад тях. Чу как се смеят и му се прищя да ги зашлеви.

— Олеле — обади се Сил. — От тебе се очаква да впрягаш бурите, Каладин. Не да ги носиш зад очите си.

Каладин я изгледа. Сил литна и затанцува около него като лента светлина. Намести копието на рамо и продължи да крачи.

— Какво има? — попита Сил и се настани във въздуха пред него. Накъдето и да обърнеше глава Каладин, Сил се плъзваше натам, като че стоеше на невидима лавица. Момичешката й рокля трептеше в мъгла току под коленете.

— Нищо няма — тихо отвърна той. — Само се уморих да слушам тези двамата.

Сил погледна през рамо към двойката, която вървеше малко пред тях. Адолин плати на входа и врътна палец към Каладин да покаже, че плаща и за него. Важен на вид азиш с причудлива шарена шапка и засукани одежди ги подкани с махване. Посочи отделните редове клетки и уточни кои зверове къде са.

— Шалан и Адолин изглеждат щастливи — каза Сил. — Какво лошо има в това?

— Нищо — отвърна Каладин. — Стига да не се налага да ги чувам.

Сил сбърчи нос.

— Не е заради тях. Заради теб е. Кисел си. Направо мога да го вкуся.

— Да го вкусиш ли? Сил, та ти не ядеш. Съмнявам се, че имаш усещане за вкус.

— Това е сравнение. И мога да си го представя. И ти си кисел. И престани да спориш, защото аз съм права. — Сил се стрелна и увисна недалеч от Шалан и Адолин, които разглеждаха първата клетка.

Пустото му духче, рече си Каладин и отиде при двамата. Да спори човек с нея е като… хмм, да спори с вятъра.

Фургонът за буря приличаше доста на робската клетка, в която Каладин пътува до Пустите равнини, ала животното вътре като че беше доста по-добре гледано от робите. Седеше на един камък. Клетката отвътре беше измазана с крем, за да наподобява пещера. Самото животно представляваше просто буца плът с облещени очи и четири дълги пипала.

— Ооо… — продума Шалан и отвори широко очи. Като че й бяха дали купчина бижута — само че това беше някакво лигаво нещо, което Каладин би очаквал да намери залепено на подметката на ботуша си.

— Това — обяви Адолин — е най-грозното нещо, което съм виждал някога. Прилича на вътрешността на бобинка. Само дето няма черупка.

— То е серпентина — осведоми го Шалан.

— Горкото. Майка му ли го е нарекла така?

Шалан го перна по рамото.

— Това е семейство.

— Значи наистина майката стои зад цялата работа.

— Семейство животни, глупчо. Въдят се повече на запад, където бурите не са толкова силни. Виждала съм малко такива. В Я Кевед има дребни серпентини, но не и като това тук. Даже не знам породата му.

Тя замълча, после мушна пръсти през пречките и стисна едно от пипалата.

Нещото тутакси се отдръпна, наду се, та да изглежда по-голямо, и заплашително вдигна зад главата си две пипала. Адолин хлъцна и дръпна Шалан.

— Той каза да не ги пипаме! А ако е отровно?

Шалан не му обърна внимание и измъкна бележник от чантата.

— Топло на допир — замърмори си тя. — Същинско топлокръвно. Очарователно. Трябва да го скицирам. — Тя хвърли поглед на табличката до клетката. — Е, това тук е безполезно.

— Какво пише? — попита Адолин.

— „Пъклен камък, уловен в Марабетия. Местните жители твърдят, че това е прероден отмъстителен дух на убито дете!“ Няма и намек за породата. Що за наука е това?

— Тук е менажерия, Шалан — разсмя се Адолин. — Докарана отдалеч да забавлява войниците и цивилните в лагерите.

И наистина, зверилникът се харесваше. Докато Шалан рисуваше, Каладин се занимаваше да наблюдава минувачите и да се старае те да стоят на разстояние. Видя всякакви хора — от перачки и десетници до офицери и дори по-горни светлооки. Зад тях носеха в паланкин една дама, която почти не поглеждаше клетките. Каква разлика с настървено рисуващата Шалан и с Адолин, който пускаше добронамерени шегички.

Каладин не отдаваше дължимото на тези двамата. Може и да не му обръщаха внимание, но не бяха преднамерено лоши с него. Бяха щастливи и доволни. Защо това го дразнеше толкова?

Най-сетне Шалан и Адолин минаха пред следващата клетка, с небесни змиорки и голямо корито с вода, където те да се топват. На змиорките не им беше толкова уютно като на „пъкления камък“ и те рядко политаха. Не беше особено интересно.

В третата клетка имаше създание, което приличаше на малък чул, ала с по-едри щипци. Шалан искаше да скицира и него, затова Каладин се подпря на клетката, загледа минувачите и заслуша как Адолин опитва да се шегува, за да забавлява годеницата си. Не го биваше твърде, но Шалан все пак се смееше.

— Бедното създание — рече Сил, кацна на пода на клетката и се вгледа в черупчестия й обитател. — Що за живот е това?

— Безопасен — отговори Каладин и сви рамене. — Поне не му се налага да се тревожи за хищници. Винаги е нахранено. Съмнявам се, че една чулска твар може да иска нещо повече.

— О? — учуди се Сил. — И ти би се чувствал добре така.

— Не, разбира се. Аз не съм чулска твар. Аз съм войник.

Продължиха нататък и минаваха край клетка подир клетка. Шалан искаше да нарисува някои от животните, а за други преценяваше, че не е нужно да ги скицира веднага. Намери за най-очарователно най-странното създание — някакво шарено пиле с червени, сини и зелени пера. За тази скица Шалан извади цветни моливи. Оказа се, че преди много време е пропуснала сгодата да нарисува такова животно.

Каладин трябваше да признае, че пилето е хубаво. Как обаче оцеляваше то? Имаше черупка само най-отпред на лицето, а и не беше гъвкаво, та да се крие в пукнатините като пъкления камък. Какво правеше това пиле по време на буря?

Сил кацна на рамото на Каладин.

— Аз съм войник — повтори той съвсем тихо.

— Такъв беше.

— И такъв искам да стана отново.

— Убеден ли си?

— Почти. — Каладин скръсти ръце, опрял копието на рамото си. — Само дето… Налудничаво е, Сил. Смахнато е. Времето като мостови беше най-тежкото в живота ми. Понасяхме смърт, потисничество, унижение. А аз не мисля, че някога съм бил по-жив, отколкото бях през онези последни седмици.

В сравнение с работата му с Мост Четири, службата на прост войник — макар и високо уважаван, капитан на гвардията на Върховния принц — му се струваше еднообразна. Обикновена.

Ала да се носи по ветровете — това беше всичко друго, но не и обикновено.

— Вече си почти готов, нали? — прошепна Сил.

Той бавно кимна.

— Аха. Да. Мисля, че да.

Около следващата клетка се тълпеше множество. Даже от земята се гърчеха няколко духчета на страха. Каладин си проправи път. Не му се налагаше да отваря място — хората отстъпваха на далинаровия наследник, веднага щом го познаеха. Адолин минаваше край тях, без да погледне повторно, явно свикнал на такова почтително отношение.

Тази клетка се отличаваше от другите. Пречките бяха по-нагъсто, дървото беше подсилено. Животното вътре видимо не заслужаваше такова особено отношение. Окаяната твар лежеше със затворени очи пред някакви камъни. Ъгловатата й муцуна имаше остри мандибули, като зъби, само по-страшни, и чифт дълги зъбообразни бивни, надвиснали от горната й челюст. Острите шипове, които вървяха от главата по дължината на извития гръб, и яките крака на животното, подсказваха какво е то.

— Белогръб — промълви Шалан и приближи клетката.

Каладин никога не бе виждал белогръб. Помнеше един момък, мъртъв на операционната маса, и кръв навсякъде. Помнеше страх, безсилен гняв. И после — злощастие.

— Очаквах — подзе той в опит да разбере звяра — това животно да е… нещо повече.

— Не понасят добре пленничеството — обясни Шалан. — Този тук навярно би заспал, затворен в кристал, преди много време, ако му бяха позволили. Трябва да го упояват, за да отмият черупката.

— Недей да го жалиш — обади се Адолин. — Виждал съм какво могат да причинят на човек тези зверове.

— Аха — тихо отвърна Каладин.

Шалан извади принадлежностите си за рисуване. Тъкмо почна работа, и хората взеха да се отдръпват от клетката. Каладин първо помисли, че може да е заради самия звяр. Но той просто си лежеше със затворени очи и от време на време изсумтяваше през ноздри.

Не, хората се трупаха в другия край на менажерията. Каладин привлече вниманието на Адолин, после посочи. Ще проверя какво става, казваше жестът му. Адолин кимна и положи ръка на дръжката на меча си. Тоест, аз ще наглеждам тук.

Каладин припна с копие на рамо да провери какво става. За жалост, скоро съзря познато лице над множеството. Амарам беше висок мъж. Далинар стоеше до него, охраняван от неколцина от каладиновите хора, които държаха зяпачите настрани.

— … чух, че синът ми е тук — говореше Далинар на хубаво облечения съдържател на менажерията.

— Не е нужно да плащате, Сиятелни господарю! — възрази стопанинът с образован глас, подобен на онзи на Сигзил. — Вашето присъствие е голяма благословия от Вестителите за скромната ми сбирка. Както и това на видния Ваш гост.

Амарам. Носеше странно наметало. Ярко златисто жълто, с черен глиф на гърба. Клетва? Каладин не разчиташе очертанията. Но му се видя познат.

Двойното око, установи той. Знакът на…

— Истина ли е? — попита собственикът, докато оглеждаше Амарам. — Из лагерите вървят най-интригуващи слухове…

Далинар шумно въздъхна.

— Щяхме да го обявим на празненството довечера, ала доколкото Амарам настоява да носи наметалото, струва ми се, че е нужно да го кажа. Под напътствията на краля, аз наредих Сияйните рицари да бъдат основани отново. Нека се заговори за това из лагерите. Древните клетви бяха изречени пак — първо от Сиятелния господар Амарам, по моя молба. Сияйните рицари бяха възстановени и той стои начело.