Брандън Сандърсън
Сияйни слова (77)

54
Урокът на Воал

„Дойдоха и шестнадесет от ордена на Бягащите по Вятъра, а с тях голям брой знатни люде, и видяха как там Разбиващите Небето деляха невинните от виновните, и последва голяма препирня.“

Из „Сияйни слова“, глава 28, страница 3

Шалан слезе от каретата и се озова под дъждеца. Носеше бялото палто и панталоните на своята тъмноока двойница, наречена Воал. Дъждовните капки падаха от периферията на шапката й. Разговаря твърде дълго с Адолин след неговия дуел, та се наложи да бърза, за да стигне навреме за тази среща. Мястото беше в Ничиите хълмове, на цял час път от военните лагери.

Но ето я сега, преоблечена, дошла навреме. Едва смогна. Крачеше напред и слушаше как дъждът бие по камъните. Открай време харесваше такива дъждове. Млади посестрими на бурите, те носеха живот без тяхната ярост. Даже пустошта западно от лагерите цъфтеше заради водата. Скалните пъпки се отваряха и макар тукашните да нямаха цвят като онези у дома, все пак изпущаха живи зелени ластари. Тревата жадно излизаше от дупките си и отказваше да се дръпне, докато не я настъпиш. Разни папури даваха цвят, за да привлекат кремлингите. Животинките се хранеха с венчелистчетата, а през това време по тях от триенето полепваха спори. Щом се смесеха със спорите на други растения, те пораждаха следващото поколение.

В родния край на Шалан имаше и много повече ластари — толкова много, че бе трудно човек да ходи, без да се препъва. А за да мине повече от няколко стъпки през гора, беше нужно да сече с нож. Тук растителността ставаше пъстроцветна, ала не се превръщаше в препятствие.

Шалан се усмихваше на чудесната околност, на дъждеца и на красивите растения. Да се понамокри не беше много в замяна на звънливите дъждовни капки, свежия чист въздух и небето, пълно с облаци във всички оттенъци на сивото.

Шалан вървеше и носеше непромокаема чанта. Наетият кочияш — не можеше да си позволи да ползва каретата на Себариал за днешната задача — щеше да я чака да се върне. Тази кола се теглеше от парши, а не от коне, но паршите бяха по-бързи от чулите и работеха сносно.

Отправи се към склона на хълма, обозначен като място на среща на картата, която получи по далекосъобщителя. Носеше чифт хубави яки ботуши. Облеклото на Тин може и да беше необичайно, но Шалан беше доволна от него. Палтото и шапката я пазеха от дъжда, а с ботушите можеше да стъпва здраво по хлъзгавите камъни.

Заобиколи хълма и видя, че от другата страна е срутен — скалата се бе напукала и рухнала като малка лавина. Наслояванията втвърден крем се виждаха ясно по страните на късовете скала. Значи срутването беше скорошно. Ако беше отдавнашно, новият крем щеше да покрие оцветяването.

Така се образуваше клисура в склона на хълма — пълна с цепнатини и ридове. По тях бяха попаднали спори и донесени от вятъра стъбла, та те бяха породили вихрушка от живот. На всяко заслонено от вятъра място растенията се улавяха и почваха да се развиват.

Тази бъркотия от зеленина растеше по случайност — мястото не беше същински лаит, дето животът биваше в безопасност дълго време, а само временен подслон, най-много за няколко години. Засега растенията избуяваха, понякога едно връз друго, пущаха филизи, цъфтяха, трепкаха, усукваха се, живееха. Пример за суровата природа.

Шатрата обаче не беше.

Вътре се подслоняваха четирима души, насядали на твърде хубави като за това място столове. Те похапваха и се грееха на печка, поставена в средата на шатрата. Шалан приближи и взе Спомени за лицата им. Щеше да ги нарисува по-късно, както постъпи с първите членове на Призрачната кръв, които срещна. Двама бяха същите. Двама — не. Плашещата маскирана жена явно не беше тук.

Мраизе, висок и горделив, разглеждаше духалото си. Не вдигна очи, когато Шалан влезе под навеса.

— Искам да разуча употребата на местните оръжия — рече той. — Прищявка, но според мен е оправдана. Ако искаш да разбереш един народ, опознай оръжията му. Начините, по които хората се убиват, казват много повече за културата им от етнографските писания на кой да е учен.

Вдигна оръжието си към Шалан и тя застина. После Мраизе се обърна към пукнатината в скалата и духна стреличката в листака.

Шалан застана до него. Стреличката улучи някакъв кремлинг и го прикова за един ствол. Дребната многокрака твар почна да се гърчи и да се мята, за да се освободи, ала със сигурност стреличката в средата на тялото беше смъртоносна.

— Паршендско духало — обясни Мраизе. — Какво говори то за паршендите, камичке?

— Очевидно не е предназначено за убиване на едри животни. Разумно. Единственият известен ми едър дивеч по тези места са пропастните чудовища, а за паршендите се говори, че ги почитат като божества.

Не беше убедена, че е вярно. Ранните донесения, които тя прочете по настояване на Ясна, допускаха, че пропастните чудовища са божествата на паршендите. Всъщност не беше ясно.

— Навярно ги ползват за по-дребен дивеч — продължи Шалан. — Ще рече, паршендите ловуват за прехрана, а не за удоволствие.

— Защо казваш това? — попита Мраизе.

— Хората, които търсят слава в лова, преследват едра плячка. Трофеи. А духалото е оръжие на някой, който просто иска да изхрани семейството си.

— А ако го ползва срещу други хора?

— Няма да свърши работа във война. Обсегът му е твърде малък според мен, а паршендите и без друго имат лъкове. Може духалото да се ползва за убийство, но ще бъда много изненадана да разбера, че това е правено.

— Това пък защо?

Явно течеше някакво изпитание.

— Добре — подхвана Шалан. — Повечето коренни народи — силнасийците, решийците, бегачите от равнините на Ири — нямат същинско разбиране за убийството. Доколкото знам, те не разбират много и от бой. Ловците са твърде ценни, затова при тях „войната“ се състои от много викане и перчене и малко смърт. Такива самохвални народи не ще да са от вида, който дава убийци.

Ала паршендите бяха пратили убиец. Срещу алетите.

Мраизе я разучаваше с неразгадаемите си очи и небрежно държеше духалото между върховете на пръстите си.

— Разбирам — най-сетне продума той. — Значи този път Тин е избрала учен? Намирам го необичайно.

Шалан се изчерви. Хрумна й, че жената, в която се превръщаше, щом сложеше шапката и тъмните коси, не беше подражание на друг, не беше отделна личност. Просто нов образ на самата Шалан.

Това можеше да се окаже опасно.

— И тъй — продължи Мраизе и извади нова стреличка от джоба. — Какво извинение ти предложи Тин днес?

— Извинение ли?

— За провала на задачата — уточни Мраизе и зареди стреличката.

Провал? Шалан почна да се поти и по челото й се стекоха хладни вадички. Та тя наблюдаваше лагера на Амарам за всякакви необичайни случки! Тази сутрин се беше върнала там — това беше същинската причина да закъснее за дуела на Адолин — с лицето на работник. Подслушва, за да разбере дали не се говори за влизане с взлом или че Амарам е станал подозрителен. Нищо не откри.

Е, явно Амарам не беше огласил съмненията си. След всичките усилия да прикрие влизането си, Шалан се бе провалила. Навярно не биваше да се изненадва, обаче все пак се изненада.

— Аз…

— Почвам да се питам дали Тин наистина е болна — каза Мраизе, вдигна духалото и прати стреличката в листака. — Даже и не се опита да изпълни поставената задача.

— Не се е опитала? — изуми се Шалан.

— О, това ли е извинението? Че е опитала и се е провалила? Мои хора наблюдават къщата. Ако тя беше…

Мраизе млъкна, когато Шалан отръска водата от чантата си, после внимателно я отвори и извади лист хартия. На листа беше изобразен заключената стая на Амарам с картите по стените. Трябваше да се досеща за някои подробности, понеже беше тъмно, а нейната единствена сфера не освети много, но смяташе, че е съвсем близо до действителността.

Мраизе взе рисунката и я вдигна. Заразглежда я и остави Шалан да се поти от притеснение.

— Рядко бива да се докаже, че съм глупак — рече той. — Поздравления.

Добре ли беше това?

— Тин не притежава такова умение — продължи Мраизе, все още разглеждайки рисунката. — Ти си огледала стаята лично?

— Има си причина Тин да подбере учен за помощница. Целта е моите умения да допълват нейните.

Мраизе сведе листа.

— Изненадващо. Твоята учителка може да е превъзходна крадла, обаче открай време подбира съратниците си безпросветно.

Така изискано говореше. Не подхождаше на белязаното му лице, кривата уста и загрубелите ръце. Говореше като човек, чието време минава в пиене на вино и слушане на хубава музика. Ала изглеждаше като някой, чиито кости са били трошени неведнъж, и който е връщал услугата с лихвите.

— Жалко, че няма повече подробности по картите — каза той и се взря отново в рисунката.

Шалан покорно извади останалите пет рисунки, които беше приготвила за него. Четири представяха в подробности картите на стените, а петата показваше писанията на Амарам. Навсякъде писмените знаци бяха неразгадаеми, просто драскулки. Направила го беше нарочно. Никой не би очаквал художничката да улови такива подробности по памет, ако и тя да можеше.

Щеше да скрие подробностите от писанията. Намерението й беше да спечели доверието им, да узнае каквото може, но не и да им помага повече от необходимото.

Мраизе подаде духалото. Ниското маскирано момиче беше тук и държеше пронизания кремлинг и норка със забита във врата стреличка. Животното беше само вцепенено. Значи стреличката беше намазана с някаква отрова?

Шалан потрепери. Къде се беше крила тази жена? Тъмните й очи се взираха в нея, без да мигат, а лицето беше скрито зад маската от боядисани черупки. Взе духалото.

— Удивително — изказа се Мраизе за рисунките на Шалан. — Как влезе? Наблюдавахме прозорците.

Така ли щеше да постъпи Тин — да се промъкне посред нощ през някой прозорец? Не беше обучавала Шалан на такива работи, само на изговори и подражание. Навярно беше забелязала, че Шалан, която понякога се препъваше в собствените си крака, няма да се усъвършенства в акробатическите кражби.

— Майсторска работа — продължи Мраизе и разстла рисунките на една маса. — Триумф. Определено. Колко изкусно.

Къде се дяна опасният безчувствен мъж от първата й среща с Призрачната кръв? Оживен от вълнение, Мраизе се привеждаше и разглеждаше рисунките една по една. Даже извади увеличително стъкло за подробностите.

Шалан не зададе въпроса, който я занимаваше. Какво прави Амарам? Знаете ли как се е сдобил със своя Меч? Как е… убил Хеларан Давар? Дъхът засядаше в гърлото й при самата мисъл, ала част от нея още преди години бе признала, че брат й не ще се върне.

— Е? — погледна я Мраизе и я подкани. — Ела да седнеш, малката. Сама ли направи това?

— Да — отговори Шалан и потисна чувствата си. Нима Мраизе наистина я нарече „малката“? Преднамерено се беше показала по-възрастна, с по-ъгловато лице. Какво още трябваше да прави? Да добавя сиво в косите си ли?

Настани се край масата. Маскираната жена изникна до нея с чаша и чайник, от който се виеше пара. Шалан кимна колебливо и получи чаша подправено оранжево вино. Отпи — навярно нямаше защо да се бои от отрова, понеже тези хора можеха да я убият всякога. Останалите в шатрата разговаряха приглушено, обаче Шалан не успя да разбере нищо от приказките им. Имаше чувството, че се показва пред зрители.

— Преписах за Вас част от текста — каза тя и извади лист. Нарочно беше подбрала да им покаже тези редове — не разкриваха много, но можеха да накарат Мраизе да говори. — Нямахме много време в стаята, затова преписах само няколко реда.

— Отделила си толкова много време за рисуване и толкова малко за писане? — поинтересува се Мраизе.

— О, не. Рисунките направих по памет.

Мраизе вдигна поглед към нея и челюстта му поувисна, а по лицето му се изписа искрена изненада, която беше бързо заменена от обичайното самоуверено равнодушие.

Май… не беше разумно да признавам това, разбра Шалан. Колцина можеха да рисуват така добре по памет? Показвала ли беше тя дарбата си пред хора във военните лагери?

Доколкото знаеше, не. Сега трябваше да го опази в тайна, за да не свържат онези от Призрачната кръв светлооката дама Шалан и тъмнооката измамница Воал. Бурята да го отнесе, дано.

Е, все някакви грешки трябваше да направи. Тази поне не застрашаваше живота й. Навярно.

— Йин — остро рече Мраизе.

Един златокос мъж с голи гърди под отворената роба се надигна от стола си.

— Погледни го — нареди Мраизе на Шалан.

Тя взе Спомен.

— Йин, остави ни. А ти, Воал, ще го нарисуваш.

Шалан нямаше друг избор, освен да се подчини. Докато Йин се отдалечаваше и се оплакваше под нос от дъжда, тя почна да скицира. Не показа само главата и раменете му, а направи и ескиз на околността, включително фона от падналите камъни. От притеснение рисунката й не излезе толкова хубава, колкото можеше, ала Мраизе не спираше да гука като горд баща. Шалан свърши и извади лака — рисувала бе с въглен — но Мраизе грабна листа от пръстите й.

— Невероятно — установи той и го вдигна. — Похабяваш се при Тин. Обаче не можеш да правиш това с текст, така ли?

— Не мога — излъга Шалан.

— Жалко. Все пак е чудесно. Чудесно. Трябва да има как да го използваме, наистина. Каква е твоята цел, малката? Може да имам място за теб в моята организация, ако докажеш, че заслужаваш доверие.

Да!

— Не бих се съгласила да дойда вместо Тин, ако не търсех подобна възможност.

Мраизе присви очи.

— Убила си я, нали?

Ох, проклятие. Шалан, разбира се, тутакси се изчерви.

— Ъъ…

— Ха! — възкликна Мраизе. — Най-накрая си подбра помощница, която е прекалено надарена. Колко приятно. След всичкото й самонадеяно позьорство, да я погуби някоя, която тя е искала да превърне в покорно нищожество.

— Господарю — подзе Шалан. — Аз не… искам да кажа, аз не исках. Тя ме нападна.

— Историята сигурно си я бива — усмихна се Мраизе. Усмивката му не беше приятна. — Знай, че онова, което си сторила, не е забранено, но и не се насърчава. Не можем да ръководим организацията си правилно, ако подчинените смятат, че убиването на техните висшестоящи е основно средство за издигане.

— Да, господарю.

— Твоята наставница обаче не беше член на нашата организация. Тин се смяташе за ловец, ала през цялото време беше плячка. Ако ще се присъединиш към нас, би трябвало да разбираш. Ние не сме като другите, които може би познаваш. Ние имаме голяма цел и се… закриляме взаимно.

— Да, господарю.

— И така, коя си ти? — попита Мраизе и махна на слугинята си да донесе духалото. — Коя всъщност си ти, Воал?

— Жена, която иска да участва в нещата. В нещата, които са по-важни от това да краде от разни светлооки и да мами, за да получи два-три дни разкош.

— Ловец значи — тихо рече Мраизе и се усмихна. Извърна се от нея и отиде в края на шатрата. — Ще получиш нови указания. Изпълни задачата. После ще видим.

Ловец значи…

Какъв лов? Шалан изстина при това твърдение.

Отново не беше сигурна дали е свободна да си върви, но прибра чантата си и тръгна. Огледа останалите. Лицата им бяха хладни. Плашещо.

Шалан излезе от шатрата и установи, че дъждът е спрял. Отдалечи се, усещайки погледите им върху гърба си. Всички са наясно, че мога със сигурност да ги разпозная, даде си сметка тя, и да предоставя точни изображения на всеки, който поиска.

Това не би им се понравило. Мраизе й обясни, че членовете на Призрачната кръв рядко се убиват един друг. Но също така показа, че тя не е сред тях, още не. Подчерта го, сякаш даваше разрешение на онези, които слушаха.

В името на ръката на Талат, в какво се забърка?

Чак сега ли се замисляш?, рече си тя, докато заобикаляше хълма. Каретата беше пред погледа й, а кочияшът се беше изтегнал отгоре, с гръб към нея. Шалан притеснено погледна през рамо. Засега никой не я следеше, поне тя не забелязваше.

— Някой гледа ли, Шарка? — попита тя.

— Ммм. Аз. Не хора.

Скала. В скицата за Мраизе тя нарисува скала. Без да се замисля, по инстинкт и доста уплашено, тя издиша Светлина и изобрази същата скала пред себе си.

После пъргаво се скри в образа.

Вътре беше тъмно. Шалан се сви в камъка и притисна крака към гърдите си. Стори й се недостойно. Онези, с които Мраизе работеше, надали вършеха такива глупости. Бяха опитни, ловки, способни. Бурята да го отнесе, навярно въобще не беше нужно да се крие.

Въпреки това остана вътре. Погледите на другите… начинът, по който Мраизе говори…

По-добре да е прекалено предпазлива, отколкото лековерна. Умори се хората да приемат, че не е способна да се грижи за себе си.

— Шарка — прошепна тя. — Върви при кочияша. Кажи му следното с моя глас: „Влязох в каретата, докато ти не гледаше. Не поглеждай. Трябва да си ида тайно. Откарай ме обратно. Спри пред лагерите и брой до десет. Ще си тръгна. Не поглеждай. Ти получи парите си и мълчанието беше част от сделката.“

Шарка избръмча и тръгна. След малко колата затрополи по пътя, теглена от паршите. И не след дълго Шалан чу чаткането на копита. А не беше забелязала коне.

Чакаше тревожно. Щеше ли някой от Призрачната кръв да забележи, че тази скала не е на мястото си? Щяха ли да се върнат да я търсят, след като видеха, че не излиза от каретата при лагерите?

А може изобщо да не бяха тръгнали подире й. Може да проявяваше прекалена мнителност. Чакаше и страдаше. Пак заваля. Какво щеше да стане с образа? Камъкът, който нарисува, беше влажен, така че нямаше да се издаде със сух образ. Ала дъждът явно минаваше през него, понеже я мокреше.

Трябва някак да гледам навън, докато се крия, помисли тя. Дупки? Възможно ли беше да ги направи в образа? Може би…

Гласове.

— Ще трябва да разберем колко знае той — каза гласът на Мраизе. — Ще отнесеш тези страници на майстор Тайдакар. Близо сме, но се оказва, че и приятелчетата на Рестарес са близо.

Отговори му дрезгав глас, който Шалан не разбра.

— Не, този не ме притеснява. Старият глупак сее безредие, но не посяга на властта, която случаят му предлага. Крие се в нищожния си градец, слуша песните му и си въобразява, че има роля в световните събития. Няма представа. Той не е ловец. Онова създание в Тукар обаче е нещо друго. Не съм убеден, че е човек. Ако е човек, определено не е от местната порода…

Мраизе продължи да говори, ала Шалан не можа да чуе повече, понеже събеседниците се отдалечиха. Не след дълго отново чу конски копита.

Чакаше, а водата проникваше през палтото и панталоните й. Трепереше, стиснала чантата в скута си, и стискаше зъби, та да не тракат. Напоследък времето се бе позатоплило, но седейки под дъжда, не усещаше това. Чакаше, докато гърбът я заболя и мишците й запищяха. Чакаше, докато най-сетне скалата не се превърна в светещ дим и не изчезна.

Шалан се сепна. Какво се беше случило?

Светлината, осъзна тя, докато протягаше краката си. Провери в кесията в джоба. Докато поддържаше образа на камъка, несъзнателно беше изтощила всички сфери.

Изминали бяха часове и с приближаването на вечерта небето притъмняваше. Поддържането на прост образ като камъка не изискваше много Светлина и дори не й се налагаше да се замисля, за да го задържи. Добре беше да го знае.

Освен това отново се беше показала като глупачка — дори не се разтревожи колко Светлина използва. Въздъхна и се изправи. Олюля се, а краката й възнегодуваха при внезапното раздвижване. Пое дълбоко дъх, после отиде да надзърне зад ъгъла. Шатрата и всички следи от присъствието на Призрачната кръв бяха изчезнали.

— Май ще вървя пеш — каза тя и се обърна по посока на лагерите.

— Друго ли очакваше? — обади се Шарка от мястото си върху палтото й. Любопитството му беше искрено.

— Не. Просто си говоря сама.

— Ммм. Не, говориш на мен.

Шалан тръгна в мрака. Беше й студено. Но това не беше мъртвешкият студ, който изпитваше на юг. Неприятно и нищо повече. Да не беше прогизнала, въздухът щеше да й е приятен, въпреки здрача. Използва времето да поупражни изговорите заедно с Шарка — говореше, после го караше да повтори точните й думи с нейния глас и тон. Много й помагаше да се чува така.

Убедена беше, че е овладяла алетския говор. Това беше хубаво, понеже Воал минаваше за една от алетите. Но беше лесно, понеже алетският и веденският бяха толкова близки, че човек почти разбираше единия, ако владееше другия.

И рогоядският й акцент го биваше — и на алетски, и на веденски. Ставаше все по-добра и не се престараваше, както й предложи Тин. Бавският акцент беше поносим. А по пътя на връщане прекара повечето време да говори на алетски и веденски с хердазийски акцент. Палона й беше добър пример. Шарка можеше да повтаря думите на Палона, което беше полезно за упражненията.

— Има нещо, което трябва да направя. Да те науча да говориш вместо образите.

— Можеш да ги накараш те да говорят.

— Мога ли да направя това?

— Защо не?

— Защото… е, за образите аз използвам Светлина и те създават подражание от светлина. Но не използвам звук, за да ги направя.

— Това е стихия — отвърна Шарка. — Звукът е част от нея. Ммм… Братовчеди са. Много са подобни. Може да се направи.

— Как?

— Ммм. Някак.

— Много ми помагаш.

— Радвам се… — той млъкна. — Лъжа?

— Ъхъ.

Шалан тикна скритата ръка в джоба си, който също беше мокър, и продължи да крачи сред туфите трева, които се оттегляха пред нея. По далечните хълмове се виждаха правилно очертани ниви с лависов полип, но в този час не се мяркаха стопани.

Поне дъждът спря. Все още харесваше дъжда, макар досега да не се бе замисляла колко е неприятно да ходиш дълго, когато вали. И…

Какво беше това?

Шалан спря на място. Пред нея се издигаше тъмна грамада и хвърляше сянка. Тя боязливо приближи и усети мирис на дим. Влажен, като след угасяването на огън.

Нейната карета. Вече успя да я разпознае — отчасти изгоряла. Дъждът беше потушил пожара; не беше горяла дълго. Навярно я бяха подпалили отвътре, на сушина.

Със сигурност беше наетата от нея кола. Позна я по вида на колелата. Приближи плахо. Е, оказа се, че е имала право да се тревожи. Добре, че остана. Нещо я човъркаше…

Кочияшът!

Изтича напред. Боеше се от най-лошото. Трупът му беше там, до съсипаната карета. Взираше се в небето. Гърлото му беше прерязано. До него бяха натрупани на камара телата на носачите.

Шалан приседна на влажните камъни. Призля й и притисна длан до устата си.

— О… Всемогъщи в небесата…

— Ммм… — избръмча Шарка и някак успя да наподоби мрачен тон.

— Мъртви са заради мен — прошепна Шалан.

— Не ти ги уби.

— Аз ги убих. Все едно лично държах ножа. Знаех на каква опасност се излагам. А кочияшът не знаеше.

И паршите. Какво изпитваше към тях? Да, бяха Пустоносни, ала беше трудно да не се почувства зле заради стореното.

Ще причиниш нещо много по-лошо от това, ако докажеш твърденията на Ясна, рече някаква част от нея.

Докато гледаше как Мраизе се вълнува от рисунките й, за миг й се прииска да го хареса. Е, по-добре беше да помни този миг. Мраизе беше позволил убийствата. Може и да не беше прерязал гърлото на кочияша, ала почти беше уверил останалите, че няма нищо лошо да отстранят Шалан, ако успеят.

Бяха опожарили каретата, за да изглежда като разбойническо нападение, обаче толкова близо до Пустите равнини не идваха разбойници.

Бедни човече, обърна се тя безгласно към кочияша. От друга страна, ако не беше уговорила връщането, нямаше да успее да се скрие, докато колата оставя лъжлива следа. В името на Бурите! Как би могла да се справи така, щото никой да не пострада? Възможно ли беше?

Най-сетне се насили да стане и продължи да крачи към лагерите със свлечени рамене.