Брандън Сандърсън
Сияйни слова (74)

52
В небето

„А доколкото Съзерцателите на Истината бяха по природа езотерични и орденът им се състоеше изцяло от такива, които ни продумваха, ни пишеха за делата си, това предизвикваше целия безсилен гняв на онези, които наблюдаваха отвън все по-голямата им потайност; те не бяха естествено наклонни към обяснения; и в случая с възраженията на Корберон, мълчанието им не бе знак на растящо презрение, а повече на растяща ненатрапчивост.“

Из „Сияйни слова“, глава 11, страница 6

Каладин крачеше из Пустите равнини в нощта, подминаваше туфи шистокор и ластари, около които кръжаха духчета на живота. От бурята предния ден в ниското бяха останали локви, гъсти от крем. Растенията пируваха. Отляво Каладин чуваше оживлението в лагерите. Отдясно… тишина. Само безкрайните плата.

Когато беше мостови, войниците на Садеас не го спираха да се разхожда насам. Какво предлагаха равнините на хората? Садеас беше разположил постове в края на лагера и по мостовете, та робите да не могат да бягат.

И какво имаше тук за хората? Нищо, освен самото избавление в дълбините на пропастите.

Каладин се обърна и закрачи край една от тях. Подмина патрулите при мостовете. Светлините на факлите им трепкаха на вятъра. Войниците му отдадоха чест.

Там, рече си той и се отправи край едно плато. Лагерите от лявата му страна излъчваха достатъчно светлина да вижда къде се намира. На ръба на платото се озова на мястото, където бе срещнал кралския шут преди няколко седмици. Нощта, когато взе решение. Нощта, когато настанаха промени.

Каладин пристъпи на ръба на пропастта и се взря на изток.

Промяна и решение. Погледна през рамо. Беше подминал поста и сега никой не беше достатъчно близо да го види. И тъй, с окачени на пояса кесии със сфери, Каладин прекрачи ръба на пропастта.

* * *

Шалан не я беше грижа за лагера на Садеас.

Въздухът тук не бе като в лагера на Себариал. Вонеше. Дъхаше на отчаяние.

Всъщност, имаше ли отчаянието миризма? Струваше й се, че може да я опише. На пот, на евтини напитки, на крем, който не беше изгребан от земята. Завихряше се над зле осветените улици. В лагера на Себариал хората се разхождаха приятелски. Тук дебнеха на глутници.

Лагерът на Себариал миришеше на подправки и на работилници — на свежи кожени изделия и от време на време на добитък. Далинаровият лагер миришеше на политура и смазка. Там на всеки ъгъл някой вършеше някаква работа. Напоследък войниците на Далинар бяха малко, ала всеки носеше униформата като щит и се бранеше с нея от настаналия хаос.

В лагера на Садеас униформените бяха с разкопчани куртки и омачкани панталони. Шалан подминаваше кръчма след кръчма. От всяка се носеше безредна гълчава. Пред някои се размотаваха жени и личеше, че не всички заведения са само питейни. Във всеки лагер имаше бордеи, но тук бяха по-натрапчиви.

Паршите, които срещна, бяха по-малобройни, отколкото в лагера на Себариал. Садеас предпочиташе обикновените роби — мъже и жени с жигосани чела, които бързаха насам-натам прегърбени и със сведени рамене.

В интерес на истината, тя бе очаквала подобна гледка във всички лагери. Беше чела разказите на войници за цивилните, които вървяха с лагерите, и за трудностите с дисциплината, за припламващите страсти, за държанието на хората, обучени да убиват. Навярно вместо да се диви на лошото в лагера на Садеас, Шалан би трябвало да се чуди, че и останалите не са такива.

Забързано продължи по пътя си. Носеше образа на тъмноок юноша и беше прибрала косите си под кепе. На ръцете си имаше чифт груби ръкавици. Даже и когато се преправяше на момче, Шалан нямаше намерението да се разхожда, показвайки скритата си ръка.

Същата вечер преди да излезе, направи няколко скици, които — стане ли нужда — да ползва за нови лица. Установила беше, че ако нарисува нещо сутрин, може да й върши работа следобед. Чакаше ли повече от ден обаче, образът биваше замъглен и понякога размазан. За Шалан това бе напълно обяснимо. Създаването оставяше в ума й картина, която с времето се губеше.

Сегашното й лице бе по образите на вестоносците в лагера на Садеас. Макар сърцето й да ускоряваше вход при всяко разминаване с войници, никой не я поглеждаше повече от веднъж.

Амарам беше Сиятелен господар — от трети дан, което го поставяше с цяла степен по-високо от бащата на Шалан и с две от самата нея. Следователно имаше правото на собствено владение в лагера на сюзерена си. Над дома му се вееше неговото знаме, а околните сгради се заемаха от войниците му. В камъка бяха забити стълбове, боядисани на ивици в цветовете на Амарам — тъмночервено и тъмнозелено. Те очертаваха пределите на неговото владение. Шалан ги подмина, без да спре.

— Ей ти!

Шалан застина на място. Чувстваше се дребна в мрака. Не съвсем дребна обаче. Обърна се бавно. Двама патрули приближиха до нея. Униформите им бяха по-спретнати от всички останали в този лагер. Даже копчетата бяха излъскани. Вместо панталони, войниците носеха поли такама. Амарам беше поклонник на традициите и униформите на хората му го показваха.

Войниците, подобно на повечето алети, се извисяваха доста над Шалан.

— Вестоносец? — почуди се единият. — По това време на нощта?

Беше як мъжага с прошарена брада и широк месест нос.

— Още не е изгряла и втората луна, сър — отвърна Шалан с глас, за който се надяваше, че звучи момчешки.

Войникът се свъси. Какво толкова каза? Сър, осъзна тя. А той не е офицер.

— Отсега нататък долагай на поста, щом дойдеш — рече войникът и посочи към някакво осветено място далеч зад гърба си. — Почваме да охраняваме периметъра.

— Слушам, старши.

— Ох, остави момчето на мира, Хав — обади се другият войник. — Не можеш да очакваш от него да знае правилата, които дори половината войници още не знаят.

— Продължавай — махна й Хав. Шалан незабавно го послуша. Охрана на периметъра ли? Никак не им завиждаше за задачата. Амарам не разполагаше със стена, която да държи натрапниците вън, а само с няколко нашарени стълба.

Домът му беше сравнително малък — на два етажа, с по няколко стаи на всеки. Май някога тук се беше помещавала кръчма. Амарам едва наскоро пристигна в лагера и това беше временно жилище за него. Купчини тухли от крем и камъни недалеч показваха, че ще се строи нова и по-внушителна къща. А в близките сгради бяха разквартирувани войниците от личната му охрана, едва петдесетина човека. Амарам бе довел повече хора, набрани от земите на Садеас и верни нему, но те се разполагаха другаде.

Когато приближи амарамовата къща, Шалан се мушна до една пристройка и се сви. Разузнаваше наоколо в продължение на три нощи, всеки път с различен образ. Може би това беше прекалена предпазливост. Не беше сигурна. Никога не беше правила подобно нещо. С треперещи пръсти свали кепето — тази част от прикритието беше истинска — и пусна косите по раменете си. После извади от джоба си една сгъната рисунка и зачака.

Минутите се нижеха, а Шалан се взираше в къщата. Хайде…, повтаряше тя, хайде…

Най-сетне от дома излезе тъмноока млада жена, уловила под ръка висок мъж в панталони и широка риза. Жената се разкикоти, когато спътникът й каза нещо, и после хукна в нощта, а мъжът викна и я последва. Прислужницата — Шалан още не знаеше името й — излизаше всяка вечер по същото време. Два пъти с този мъж. Веднъж — с друг.

Шалан пое дълбоко дъх, привлече Светлина и вдигна рисунката на прислужницата, която беше направила по-рано. Момичето беше приблизително с нейния ръст и телосложение… Трябваше да свърши работа. Шалан издиша и се превърна в друг човек.

Тя се кикоти, смее се, разсъди Шалан и свали мъжките ръкавици. Сложи женска светла ръкавица на скритата ръка. Често лудува, пристъпва на пръсти. Гласът й е по-висок от моя. Няма акцент.

Шалан беше упражнявала говора, но се надяваше да не й се налага да установява колко достоверно наподобява гласа. Трябваше само да влезе през вратата, да се качи по стълбите и да влезе в правилната стая. Лесно.

Изправи се, затаи дъх — захранваше се само от Светлината — и се упъти към къщата.

* * *

Каладин удари дъното на пропастта сред бляскава светла вихрушка. Затича се с копието на рамо. Трудно беше да стои на място, когато във вените му бушуваше Светлината на Бурята.

Остави за по-късно няколко от кесиите със сфери. Издигащата се от голата му кожа Светлина стигаше да озари пропастта. Тя хвърляше сенки по стените, докато Каладин тичаше. Сенките като че се превръщаха във фигури от костите и клоните, струпани по дъното. Тела и души. От движението на Каладин сенките се усукваха и сякаш се обръщаха да гледат подире му.

И тъй, той бягаше пред погледите на мълчаливи зрители. Сил долетя като лента светлина и се понесе до главата му с неговата скорост. Каладин прескачаше препятствията, цопваше в локвите и разгряваше мишците си за упражнението.

После скочи на стената.

Удари неумело, препъна се и се търкулна през къдроцветните. Спря по лице, легнал върху стената. Изръмжа, изправи се на крака и Светлината затвори дребната рана на ръката му.

Неестествено му се струваше да скочи на стената; когато го направи, ориентирането му отне време.

Пак затича, вдъхна още Светлина и почна да свиква с различната перспектива. Когато стигна до следващата цепнатина между плата, тя му се видя като дълбока пропаст. Стените на пропастта бяха за него под и таван.

Скочи от стената и се съсредоточи върху дъното на пропастта — повели тази посока отново да бъде долу за него. Приземи се, пак се препъна и се озова в локва.

Търколи се на гръб, въздъхна и остана да лежи в студената вода. Утаеният на дъното крем джвакна между пръстите му, когато сви юмруци.

Сил кацна на гърдите му и прие образа на млада жена. Сложи ръце на хълбоците.

— Какво? — попита Каладин.

— Това беше жалко.

— Съгласен съм.

— Може би малко прибързваш. Защо не опита да скочиш, без да се засилваш?

— Убиецът го правеше така — обясни Каладин. — Трябва да умея да се бия като него.

— Разбира се. И предполагам, че той прави всичко това по рождение, без подготовка.

Каладин въздъхна тихо.

— Приказваш като Тукс едно време.

— О? Той беше ли умен, красив и винаги прав?

— Беше шумен, нетърпелив и много сприхав — отговори Каладин и се изправи. — Но да, общо взето, винаги беше прав. — Той взе копието и се обърна с лице към стената. — Сет нарече това „Оттласване“.

— Добро определение — кимна Сил.

— Е, за да го овладея, ще трябва да поупражня основни неща.

Досущ като с копието.

Това може би означаваше да скача на стената и да отскача от нея няколкостотин пъти.

По-добре, отколкото Мечът на убиеца да ме погуби, рече си той и се залови за работа.

* * *

Шалан влезе в кухните на Амарам и се постара да крачи с живата пъргавина на момичето, чийто образ носеше. Просторното помещение миришеше силно на кърито, което къкреше на огъня — остатъкът от вечерята, в случай че някой светлоок прегладнее. Готвачката листеше романче в ъгъла, а подопечните й момичета излъскваха тенджерите. Помещението бе добре осветено от сфери. Амарам явно имаше вяра на прислугата.

Към втория етаж водеше високо стълбище. По него слугите бързо можеха да поднесат храната на Амарам. Шалан беше скицирала вътрешното разположение на къщата, догаждайки се по местата на прозорците. Стаята с тайните откри лесно — Амарам държеше капаците винаги затворени. Явно се оказа права и за стълбището към кухните. Закрачи натам. Тананикаше си тихичко, както често правеше младата жена.

— Вече се върна? — обади се готвачката, без да вдига поглед от книгата. Хердазийка, ако се съди по произношението. — Подаръкът му тази вечер не беше ли хубав? Или пък другият ви видя заедно?

Шалан нищо не каза. Опита се да прикрие тревогата с тананикане.

— Можеш да свършиш малко работа тогава — продължи готвачката. — Стине иска някой да излъска огледалата. В кабинета е, чисти флейтите на господаря.

Флейти? Нима воин като Амарам притежаваше флейти?

И какво щеше да направи готвачката, ако Шалан хукнеше нагоре по стълбите, без да изпълни заповедта? Жената навярно беше високопоставена тъмноока. Важен член на домакинството.

Готвачката не отмести поглед от романа, но не млъкна.

— Не мисли, че не сме те виждали как се измъкваш по пладне, момиче. Не можеш да се възползваш от доброто отношение на господаря. Върви да работиш. Ако в свободната си вечер чистиш, наместо да си играеш, ще си припомниш, че и ти имаш задължения.

Шалан стисна зъби и погледна нагоре по стълбите към целта си. Готвачката бавно смъкна книгата. Изразът на лицето й не беше от онези, на които човек не се подчинява.

Шалан кимна, махна се от стълбите и свърна в коридора. Би трябвало във вестибюла отпред да има още едно стълбище. Трябваше само да иде там и…

Шалан застина, когато пред нея в коридора излезе някой. Висок, с ъгловато лице и ръбат нос, мъжът носеше одежди за светлоок по последна мода: отворена горна дреха, риза с копчета, колосани панталони и шалче на врата.

Бурята да го отнесе! Сиятелният господар Амарам, наконтен или не, не би трябвало да е тук днес. Адолин беше споменал, че Амарам е на вечеря с Далинар и краля. Защо беше у дома си?

Амарам преглеждаше някакъв тефтер и не я забеляза. Извърна се от нея и тръгна нататък по коридора.

Бягай. Това беше първата й мисъл. Да избяга през предните врати и да изчезне в нощта. Лошото беше, че говори с готвачката. Когато истинското момиче се прибереше, щеше да е в страшна беда. При това имаше свидетел, че не се е връщала в къщата по-рано вечерта. Каквото и да стореше Шалан, възможно бе Амарам да разкрие, че някой се е промъкнал в дома му, предрешен като една от прислужниците.

Отче на Бурята! Едва прекрачи в тази къща и вече успя да обърка всичко.

Стълбите проскърцаха. Амарам отиваше в стаята си — в онази стая, която Шалан трябваше да претърси.

Онези от Призрачната кръв ще побеснеят, че съм разтревожила Амарам, но ще стане още по-страшно, ако предизвикам подозренията му и при това не науча нищо.

Трябваше да влезе в тази стая, сама. Следователно не можеше да допусне Амарам да иде там.

Завтече се подире му, влетя във вестибюла, завъртя се на колоната в основата на стълбището и се понесе нагоре. Амарам стъпи на горната площадка и се обърна към коридора. Май нямаше да влезе в стаята.

Но Шалан не извади късмет. Докато тя тичаше по стълбите, Амарам отиде тъкмо пред онази врата и извади ключ. Пъхна го в ключалката и го завъртя.

— Сиятелни господарю Амарам — обади се Шалан, останала без дъх от търчането.

Той се обърна въпросително към нея.

— Телеш? Нали щеше да излизаш тази вечер?

Е, поне вече си научи името. Да не би Амарам толкова да се интересуваше от домакинството си, че да знае плановете за вечерта на някаква нископоставена прислужница?

— Излизах, господарю, обаче се върнах.

Трябва ми нещо за разсейване. Но да не бие много на очи. Мисли! Дали Амарам щеше да забележи, че гласът й е друг?

— Телеш — продължи Амарам и поклати глава. — Още ли не можеш да избереш един от двамата? Обещах на добрия ти стар баща, че ще се погрижа за теб. Как мога да го сторя, ако не се укротиш?

— Не е това, господарю — избъбра тя. — Хав спря един вестоносец, който идваше при Вас. Прати ме да Ви кажа.

— Вестоносец ли? — учуди се Амарам и извади ключа от ключалката. — От кого?

— Хав не каза, господарю. Май мислеше, че е важно.

— Какъв човек… — въздъхна Амарам. — Престарава се. Мисли си, че може да опази периметъра в този безреден лагер. — Господарят поразмисли и прибра ключа в джоба си. — По-добре да видя какво става.

Шалан му се поклони, когато той я подмина и изтрополи по стълбите. Когато вече не го виждаше, преброи до десет и хукна към вратата. Още беше заключена.

— Шарка! Къде си? — прошепна тя.

Той се измъкна от гънките на полите й, плъпна по пода и после по вратата, докато застана точно пред нея като някакъв релеф върху дървото.

— Ключалката? — попита Шалан.

— Тук има повторение — обясни Шарка, смали се доста и се пъхна в ключалката. Шалан го беше накарала да отключи няколко врати в жилището й и той успя, както успя със сандъка на Тин.

Ключалката щракна, Шалан отвори вратата и се прокрадна в тъмната стая. Извади от джоба на роклята сфера да си свети.

Тайната стая. Със затворените капаци и заключената врата. Стаята, която онези от Призрачната кръв така отчаяно искаха да видят.

Пълна беше с карти.

* * *

Каладин откри, че тънкостта при скачането между повърхностите не е в приземяването. Не рефлексите или улучването на времето. Даже не и променената перспектива.

А страхът.

Мигът, когато висеше във въздуха и тялото му вече не се притегляше надолу, а настрани. Инстинктите му не бяха готови да се справят с промяната. Всеки път, когато долу преставаше да е долу, някаква първична част от него се ужасяваше.

Хукна към стената и скочи с крака настрани. Не можеше да се колебае, не можеше да се бои, не можеше да потреперва. Все едно се учеше да пада с лицето надолу върху камък, без да вдига ръце да се предпази.

Измести перспективата си и с помощта на Светлината накара стената да бъде долу. Разположи стъпалата си. Макар да остана неподвижен, в този кратък миг инстинктите му се разбунтуваха. Тялото знаеше, знаеше, че ще падне на дъното на пропастта. Ще си счупи костите, ще си удари главата.

Кацна на стената без препъване.

Изправи се изненадан и издиша дълбоко, изпущайки Светлина.

— Хубаво! — каза Сил, която се стрелкаше около него.

— Противоестествено е — отвърна Каладин.

— Не, никога не бих се замесила в нещо противоестествено. Това е само… свръхестествено.

— Искаш да кажеш, че е отвъд естественото.

— Не, не искам. — Сил се разсмя и литна пред него.

Беше противоестествено, точно както ходенето не беше естествено за пеленаче, което сега се учи да ходи. Ставаше естествено с времето. Каладин се учеше да пълзи, а за беля от него се очакваше скоро да тича. Все едно да пуснеш дете в бърлогата на белогръб. Учи се бързо или ще се превърнеш в обяд.

Затича по стената, прескочи някакъв шистокор, после скокна настрани и кацна на дъното на пропастта. Само леко се олюля.

По-добре. Хукна след Сил и продължи.

* * *

Карти.

Шалан се прокрадна напред. Самотната й сфера разкри стени, покрити с карти и настлани с хартии. Изписани бяха с глифи, които бяха надраскани припряно, без старание да се получат красиви. Едва разбираше повечето от тях.

Чувала съм за това, помисли тя. Бурегадателското писмо. Така заобикалят ограниченията за писането.

И Амарам беше бурегадател? На стената висеше таблица с изчисления на датите на предстоящите бури — написана от същата ръка като бележките по картите — която го доказваше. Може би Призрачната кръв търсеха това — материал за изнудване. Бурегадателите, мъже учени, караха повечето хора да се чувстват неудобно. Използваха глифи почти като писмо, бяха потайни… Амарам бе един от най-добрите пълководци в цял Алеткар. Уважаваха го даже враговете му. Славата му щеше твърде да пострада, ако някой го разобличеше като бурегадател.

Защо да се товари с такива причудливи занимания? Всичките тези карти смътно напомняха на Шалан картите, които откри в кабинета на баща си след смъртта му. Само че картите на татко изобразяваха Я Кевед.

— Излез да пазиш, Шарка. Щом Амарам се върне в къщата, веднага ми кажи.

— Ммм — отвърна Шарка и се оттегли.

Шалан знаеше, че времето й е малко, и забърза към стената, вдигна сферата и взе Спомени за картите. Пустите равнини? Тази карта беше много по-подробна от всички, които Шалан бе виждала досега, включително Първичната карта, която разучи в кралската Галерия.

Как Амарам се беше сдобил с нещо толкова подробно? Опита да разбере как са ползвани глифите — не виждаше никаква граматика в тях. Предназначението на глифите не беше такова. Те изобразяваха една идея, не цяла поредица мисли. Прочете няколко наред.

Произход… посока… несигурност… Разположението на центъра не е сигурно? Може и това да означаваше.

Имаше още подобни бележки. Шалан си превеждаше наум. Навярно натискът в тази посока ще даде резултат. Забелязани са войници, които наблюдават оттам. Други групи глифи нямаха никакъв смисъл за нея. Причудливо писмо. Може би Шарка би го превел, но тя определено не успяваше.

Освен карти, по стените имаше дълги листове хартия, пълни с писания, числа и диаграми. Амарам работеше върху нещо, нещо голямо…

Паршенди!, осъзна Шалан. Това означаваха глифите. Парап-шенеш-иди. Трите глифа сами по себе си означаваха три различни неща, но взети заедно, звуците им съставяха думата паршенди. Затова някои от писанията изглеждаха безсмислени. Амарам Ползваше глифи фонетично. Подчертаваше ги, когато правеше това, и така можеше да изписва с глифи неща, които иначе никога не би съумял. Бурегадателите наистина превръщаха глифите в писмо.

Паршендите, преведе си Шалан, все още разсеяна от природата на писмените знаци, трябва да знаят как да върнат Пустоносните.

Моля?

Отнеми им тайната.

Стигни центъра преди алетските армии.

Други писания бяха списъци с препратки. Макар да бяха с глифи, Шалан разпозна някои от цитатите от работата на Ясна. Отнасяха се до Пустоносните. Имаше и предполагаеми изображения на Пустоносните и други приказни същества.

Това е то — пълно доказателство, че Призрачната кръв се интересуват от същите неща като Ясна. Явно и Амарам. Сърцето на Шалан се разтуптя от вълнение. Огледа стаята. Тук ли беше тайната на Уритиру? Открил ли я беше Амарам?

Написаното беше твърде много, та Шалан да го преведе начаса. Писмото беше твърде трудно и туптящото й сърце я правеше твърде притеснена. Пък и Амарам щеше да се върне съвсем скоро. Шалан взе Спомени, за да може да нарисува всичко по-късно.

През това време преведеното се превърна в нов страх и се надигна в нея. Като че ли… като че ли върховният господар Амарам — образец на алетската чест — преднамерено действаше за връщането на Пустоносните.

Трябва да продължа участието си в това, помисли Шалан. Не мога да си позволя онези от Призрачната кръв да ме изхвърлят, защото съм объркала това проникване. Трябва да открия какво още знаят те. И трябва да разбера защо Амарам прави каквото прави.

Тази вечер не можеше просто да избяга. Не можеше да рискува Амарам да допусне, че някой е влязъл в тайната му стая. Не можеше да се провали в тази задача.

Шалан трябваше да лъже по-умело.

Измъкна лист хартия от джоба си, плесна го на масата и трескаво почна да рисува.

* * *

Каладин внимателно отскочи от стената, изви се и се приземи на дъното на пропастта, без да наруши крачката си. Не беше особено бърз, ала поне вече не се препъваше.

С всеки скок потискаше вътрешния ужас все по-дълбоко. Нагоре, пак върху стената. Отново долу. Пак и пак. Вдишваше Светлина.

Да, естествено беше. Да, това беше той.

Продължи да тича по дъното. Усети прилив на вълнение. Сенките му махаха да продължава, когато ловко заобикаляше камарите кости и мъх. Прескочи грамадна локва, но прецени зле размера й. Спусна се и за малко да стъпи в плитката вода.

Но инстинктивно погледна нагоре и се Оттласна към небето.

В един кратък миг спря да пада надолу и падна нагоре. Ускорението го тласкаше напред, той подмина локвата и после се Оттласна надолу. Стъпи на земята и продължи да тича. Обливаше се в пот.

Мога да се Оттласна нагоре, рече си той, и да пропадам в небето завинаги.

Не, така си мислеше обикновеният човек. Небесната змиорка не се боеше да падне, нали? Рибата не се боеше от удавяне.

Не почнеше ли да мисли по нов начин, той нямаше да владее този дар. И наистина това беше дар. Можеше да го приеме.

Небето вече му принадлежеше.

Каладин извика и се понесе напред. Скочи и се Оттласна към стената. Без спиране, без колебание, без страх. Стъпи на стената и се понесе в бяг. Сил се смееше радостно.

Но това беше просто. Каладин отскочи от стената и погледна право напред към другата стена. Оттласна се нататък и се метна. Кацна и се отпусна на коляно върху онова, което допреди малко за него беше таван.

— Ти успя! — възкликна Сил и се понесе около него. — Какво се промени?

— Аз се промених.

— Да, добре, но какво в теб се промени? — попита тя.

— Всичко.

Сил се намуси. Каладин й се усмихна в отговор и хукна по стената на пропастта.

* * *

Шалан слизаше по задното стълбище и тропваше по-шумно на всяко стъпало, за да се покаже по-тежка. Готвачката отмести поглед от романа и го изтърва. Ококори се от уплаха и се накани да става.

— Сиятелни господарю!

— Седи си — изговори Шалан само с устни, докато се почесваше по лицето за прикриване. Шарка каза думите, които Шалан му заръча, като подражаваше съвършено на гласа на Амарам.

Готвачката остана да седи, както й бе наредено. Шалан се надяваше така жената да не забележи, че Амарам е по-нисък. Макар да ходеше на пръсти, което прикриваше с образа, Шалан беше много по-ниска от Върховния принц.

— По-рано говори с прислужницата Телеш — изрече Шарка, докато Шалан движеше устните си.

— Да, господарю — тихо отвърна готвачката, подобно на гласа на Шарка. — Пратих я да работи със Стине тази вечер. Рекох си, че момичето има нужда от малко напътствия.

— Не — каза Шарка. — Връщането й тази вечер беше по моя заповед. Пратил я бях отново навън и заръчах да не говори за случилото се тази вечер.

Готвачката се свъси.

— Какво… стана тази вечер?

— Няма да говориш за това събитие. Намеси се в нещо, което не е твоя работа. Прави се, че не си виждала Телеш. Не ми говори никога за това. Сториш ли го, ще се престоря, че нищо не се е случило. Разбираш ли?

Готвачката пребледня, кимна и потъна в стола си.

Шалан й кимна отсечено и излезе от кухните навън, в нощта. По лицето й се изписа усмивка.

Щом се отдалечи достатъчно, тя издиша светлината като облак и пристъпи напред. Когато мина през нея, образът на Амарам изчезна и се замени от момчето вестоносец. Хукна към предното стълбище на къщата, седна на стъпалата, отпусна се, облегна се и оброни глава на дланта си.

Амарам и Хав крачеха и говореха тихо.

— … не забелязах, че момичето ме е видяло да приказвам с вестоносеца, господарю — казваше Хав. — Трябва да е разбрала… — Той млъкна, когато съгледа момчето.

Шалан скокна и се поклони на Амарам.

— Вече не е важно, Хав — рече Амарам и даде знак на войника да се върне към задълженията си.

— Господарю — продума Шалан. — Нося Ви съобщение.

— Явно е, тъмнородни — отговори Амарам и приближи. — Какво иска той?

— Той ли? Съобщението е от Шалан Давар.

Амарам вдигна глава.

— Коя?

— Годеницата на Адолин Колин. Опитва да обнови сведенията за всички Остриета в Алеткар с рисунки. Би желала да определите време да дойде и да скицира Вашия Меч, ако позволявате.

— О — рече Амарам и видимо си отдъхна. — Да, добре, хубаво ще е. Повечето дни съм свободен следобед. Предай й да прати някого да уреди срещата с иконома ми.

— Да, Сиятелни господарю. Ще имам грижата.

— И дойде толкова късно да предадеш такъв простичък въпрос?

Шалан сви рамене.

— Не оспорвам заповедите на светлооките, господарю. А моята господарка, хммм, понякога бива разсеяна. Предполагам, че ме прати по задачи, докато мисълта още е прясна в ума й. При това тя наистина се интересува от Мечовете.

— Че кой не се интересува от тях? — почуди се Амарам, обърна се и заговори тихо. — Те са удивителни, нали?

На нея ли говореше или си приказваше сам? Шалан се позабави. В ръката на Амарам се появи Меч, мъглата се сгъсти и по повърхността на оръжието избиха капки влага. Амарам го вдигна и се взря в отражението си.

— Каква красота. Какво изкуство. Защо трябва да убиваме с най-великите си творения? Ах, та аз си бърборя, бавя те. Извини ме. Този Меч още е нов за мен. Намирам си разни оправдания да го призовавам.

Шалан едва го чуваше. Меч с острие, назъбено като вълни или пламъци. Гравирано по цялата повърхност. Извито.

Тя познаваше това оръжие.

Принадлежеше на брат й Хеларан.

* * *

Каладин тичаше през пропастта и вятърът беше с него, вееше в гърба му. Сил летеше отпред като лента светлина.

Стигна някакъв едър камък, скочи и се Оттласна нагоре. Носи се поне тридесетина стъпки нагоре, преди да се Оттласне едновременно настрани и надолу. Оттласването надолу забави ускорението му нагоре, а Оттласването настрани го отпрати към стената.

Прекрати Оттласването надолу и опря стената с ръка, изви се и се метна на крака. Продължи да тича по стената. Когато стигна края на платото, скочи към следващото и се Оттласна към неговата стена.

По-бързо! Държеше почти цялата Светлина, която си беше оставил в сферите в кесиите по-рано. Толкова беше много, че целият светеше като огън. Светлината го насърчаваше да скача и да се Оттласва напред и на изток. Така падаше през пропастта. Дъното й се носеше встрани от него, растенията прелитаха като в мъгла.

Налагаше се да си припомни, че пада. Това не беше полет и всеки миг скоростта му нарастваше. Но падането не пречеше на усещането за свобода, съвършена свобода. Означаваше единствено, че може да стане опасно.

Ветровете се усилиха и Каладин се Оттласна назад в последния миг, забави падането и удари стената пред себе си.

Сега това беше долу за него и той се изправи и побягна. Използваше Светлината със страховита бързина, ала не му се налагаше да я скъпи. Плащаха му като на светлоок офицер от шести дан и сферите му не бяха само дребни чипове, а броами. Месечната му заплата вече бе повече, отколкото беше виждал накуп, и Светлината в тези сфери беше огромно богатство в сравнение с познатото му досега.

Каладин с вик прескочи къдроцветните и пипалата им се прибраха под него. Оттласна се към другата стена, премина през пропастта и кацна на ръце. Хвърли се нагоре и някак успя да се Оттласне в тази посока съвсем леко.

Вече можа много по-лесно да се обърне във въздуха и да стъпи на крака. Изправи се на стената с лице към пропастта. Сви юмруци. Светлината се лееше от него.

Сил летеше малко по-бавно напред-назад.

— Какво? — попита тя.

— Още — отвърна Каладин, Оттласна се напред и се понесе през пропастта.

Падна без страх. Плуваше в своя океан, носеше се по своите ветрове. Падна с лицето напред към следващото плато. Точно преди да кацне, той се Оттласна настрани и назад.

Стомахът му се обърна. Имаше чувството, че някой го е вързал и го е блъснал да падне от някаква скала, а после е дръпнал въжето тъкмо преди края. Светлината обаче правеше неудобството пренебрежимо. Каладин тръгна настрани, към друга пропаст.

Оттласванията го пратиха на изток, в друг коридор, и той продължи да минава край платата, като не излизаше от пропастите — като змиорка, плуваща през вълните, обикаляйки камъните. Продължаваше да пада напред и по-бързо…

Стиснал зъби едновременно от почуда и заради силите, които го усукваха и извиваха, Каладин изостави предпазливостта и се Оттласна нагоре. Веднъж, два пъти, три пъти. Освободи се от всичко и излетя от пропастта на открито, обгърнат от Светлината.

Пак се Оттласна на изток, за да пада нататък, ала сега нямаше плата, които да препречват пътя му. Понесе се към далечния тъмен хоризонт. Набра скорост. Дрехата му плющеше, косата му се вееше зад него. Въздухът биеше лицето му и той присви очи, ала не ги затвори.

Тъмните пропасти се нижеха под него. Плато. Пропаст. Плато. Пропаст. Това усещане… да лети над земята… изпитвал го беше и преди, в сънищата. Изминаваше за минути разстоянията, които отнемаха на мостовите часове. Чувстваше как нещо го бута откъм гърба, как самият вятър го носи. Сил летеше от дясната му страна.

А отляво? Не, това бяха други вятърни духчета. Събрал ги беше с десетки и сега те летяха до него като ленти светлина. Различаваше Сил от тях. Не знаеше как; тя не изглеждаше различно от вятърните духчета, ала той можеше да я открои. Както човек познаваше някой член на семейството си сред многолюдна тълпа само по походката.

Сил и братовчедите й се носеха около него като спирала от светлина, свободни и леки, с намек за съгласуване.

Откога не се беше усещал толкова добре, така тържествуващ, толкова жив? Не и след смъртта на Тиен. Дори и когато спаси Мост Четири, мракът тегнеше над него.

Вече не беше така. Съгледа каменен шпил на платата и се насочи натам с внимателно Оттласване надясно. Няколко Оттласвания назад забавиха падането му достатъчно, та когато стигна върха на шпила, успя да го улови и да се завърти около него. Пръстите му усещаха гладкия крем.

Сто вятърни духчета се пръснаха около него като вълна и се разпростряха като ветрило от светлина.

Каладин се усмихна. И погледна нагоре, към небето.

* * *

В тъмнината Сиятелният господар Амарам продължаваше да се взира в своя Меч. Държеше го пред себе си и го гледаше на светлината, която идеше от лицето на къщата.

Шалан помнеше безмълвния ужас на баща си, когато това оръжие се насочи към него. Възможно ли бе да е съвпадение? Две еднакви оръжия? А може би паметта я лъжеше.

Не. Не, тя никога нямаше да забрави онзи Меч. Същото оръжие държеше и Хеларан. А нямаше две еднакви.

— Сиятелни господарю — обади се Шалан и привлече вниманието му. Той се сепна, сякаш бе забравил къде се намира.

— Да?

— Сиятелната Шалан иска да е уверена, че всички описания са точни и историите на Мечовете и Броните на алетите са правилно проследени. А Вашият Меч не е там. Пита дали имате нещо против да споделите произхода му, в името на науката.

— Вече обясних на Далинар — отговори Амарам. — Не знам историята на моите Броня и Меч. И двете принадлежаха на убиец, който опита да ме погуби. Млад човек. Веден, червенокос. Не узнахме името му, а лицето му беше обезобразено от моя ответен удар. Наложи се да го пронижа през наличника, нали разбираш.

Млад човек. Червенокос.

Шалан стоеше пред убиеца на своя брат.

— Ъъъ — заекна тя и й призля. — Благодаря Ви. Ще предам тези сведения.

Обърна се и се постара да върви без да се олюлява. Най-сетне узна какво е станало с Хеларан.

Замесил си се във всичко това, нали, Хеларан? Досущ като татко. Как, защо?

Излизаше, че Амарам опитва да върне Пустоносните. Хеларан бе искал да го убие.

Защо въобще някой ще иска да върне Пустоносните? Май Шалан беше сбъркала. Трябваше да се върне в жилището си, да нарисува картите, от които взе Спомени, и да разбере всичко.

За щастие, постовите не я притесниха, когато тя се изниза от лагера на Амарам и потъна в безличния мрак. Добре, понеже ако бяха погледнали по-внимателно, щяха да видят, че момчето вестоносец плаче. Шалан плачеше за брат си, за когото вече знаеше веднъж и завинаги, че е мъртъв.

* * *

Нагоре.

Едно Оттласване. Още едно. И трето. Каладин се стрелна в небето. Само простор и безкрайно море за негово удоволствие.

Въздухът стана студен. Той продължи нагоре към облаците. Най-после се разтревожи, че Светлината му може да се изчерпа, преди да се е върнал на земята — останала му беше само онази заредена сфера, която държеше в джоба си за изключителен случай. Каладин неохотно се Оттласна надолу.

Не падна веднага; само ускорението му нагоре се забави. Все още беше Оттласнат към небето — не беше освободил Оттласванията нагоре.

От любопитство се Оттласна надолу, за да забави още малко, после освободи всички Оттласвания освен онези нагоре и надолу. Накрая спря, увисна във въздуха. Втората луна бе изгряла и обливаше в светлина равнините далече под него. Оттук приличаха на строшена чиния. Не…, рече си Каладин и погледна по-добре. Това е шарка. Виждал го беше и преди, в съня си.

Вятърът задуха срещу него и Каладин почна да се рее като хвърчило. Вятърните духчета, които привлече по-рано, се бяха разотишли, понеже той вече не яздеше ветровете. Забавно. Не беше осъзнавал, че човек може да привлича вятърни духчета, както се привличаха духчетата на различните чувства.

Нужно беше само да паднеш в небето.

Сил остана, повъртя се около него като вихър и накрая кацна на рамото му. Седна и погледна надолу.

— Малко хора са виждали тази гледка — рече тя. Оттук военните лагери — огнени кръгове вдясно от Каладин — бяха нищожни. Вече беше неприятно студено. Скалата разправяше, че нависоко въздухът е по-рядък, но Каладин не усещаше разлика.

— От доста време се мъчех да те накарам да го направиш — продължи Сил.

— Чувствам се като първия път, когато взех копие в ръка — прошепна Каладин. — Бях дете. Ти беше ли с мен тогава? Толкова отдавна?

— Не. И да.

— Не може и двете.

— Може. Знаех, че трябва да те намеря. И ветровете те познаваха. Те ме доведоха при теб.

— Значи всичко, което правя — ловкостта ми с копието, уменията ми в боя — не е от мен. А е от теб.

— Не. От нас.

— Това е измама. Незаслужено е.

— Глупости. Упражняваш се всеки ден.

— Имам предимство.

— Предимството на таланта. Когато майсторката музикантка за пръв път вземе инструмент и открие в него музиката, която друг не може да открие, измама ли е? Незаслужено ли е това изкуство, просто защото тя е природно по-надарена? Или е гениалност?

Каладин се Оттласна на запад, обратно към лагерите. Не искаше да се озове насред Пустите равнини без Светлина. Бурята в него доста се беше укротила. Пада някое време в западна посока — приближи се толкова, колкото посмя. После освободи част от Оттласването нагоре и се понесе надолу.

— Ще приема — заяви Каладин. — Каквото и да е това, което ми дава тази сила. Ще я използвам. Тя ще ми бъде потребна, за да го победя.

Сил кимна. Още седеше на рамото му.

— Не мислиш, че той има духче — продължи Каладин. — Как тогава прави тези неща?

— Оръжието — отговори Сил, по-уверено от преди. — То е нещо особено. Създадено е да дава на хората способности, както дава нашата връзка.

Каладин кимна. Ветрецът гънеше куртката му, докато той падаше в тъмнината.

— Сил… — Как да го подхване? — Не мога да го надвия без Меч.

Сил отвърна поглед, притисна ръце и се обгърна. Колко човешки жестове.

— Избягвам да се упражнявам с Мечовете, които Захел предлага — продължи Каладин. — Трудно е за обяснение. Трябва да знам как се ползват тези оръжия.

— Те са зло — тихичко рече Сил.

— Защото символизират престъпените клетви на Рицарите — додаде Каладин. — Но откъде са дошли първоначално? Как са били изработени?

Сил не отговори.

— Може ли да се направи нов? Който да не носи клеймото на нарушените обещания?

— Да.

— Как?

Сил не отговори. Някое време падаха мълчаливо и накрая кацнаха на едно тъмно плато. Каладин установи къде е, после отиде на ръба и скочи в пропастта. Не искаше да се връща по мостовете. На съгледвачите щеше да им се види странно, че се прибира, без да е излизал.

Бурята да го отнесе! Трябва да са го видели как лети, нали? Какво ще си помислят? И имало ли е някой от тях достатъчно близо да го види как каца?

Е, засега не можеше нищо да направи по въпроса. Стигна дъното на пропастта и закрачи по посока на лагерите. Светлината му бавно отмираше и той остана на тъмно. Чувстваше се изхабен без нея, ленив, уморен.

Измъкна последната заредена сфера от джоба си и я използва, за да си свети по пътя.

— Избягваш едно нещо — каза Сил и се настани на рамото му. — Вече минаха два дни. Кога ще кажеш на Далинар за хората, при които Моаш те заведе?

— Той не слушаше, когато му разказах за Амарам.

— Очевидно сега е друго — възрази Сил.

Друго беше, имаше право. Защо тогава не каза на Далинар?

— Онези не приличаха на хора, които са склонни да чакат дълго — додаде Сил.

— Ще направя нещо за тях. Просто искам да помисля още малко. Не искам Моаш да се озове в бурята, когато се заемем с тях.

Сил мълча, докато изминаха остатъка от пропастта и се качиха по стълбата на платото. Заоблачаваше се, но напоследък времето вървеше към пролет.

Радвай се, докато можеш, рече си Каладин. Скоро е дъждовният сезон. Седмици несекващ дъжд. Без Тиен, който да го ободрява. Брат му винаги успяваше в това.

А Амарам му го отне. Каладин сведе глава и тръгна. Щом стигна лагерите, зави надясно и се отправи на север.

— Каладин? — обади се Сил и запърха до него. — Защо вървиш нататък?

Каладин вдигна поглед. Беше на пътя към лагера на Садеас. Станът на Далинар беше в обратната посока.

Не спря.

— Каладин? Какво правиш?

Той най-сетне спря. Амарам би трябвало да е тук, точно пред него, някъде в лагера на Садеас. Беше късно и луната Номон приближаваше зенита си.

— Мога да го довърша. Влизам през прозореца, обвит в Светлина, убивам го и изчезвам, преди някой да успее да реагира. Толкова е лесно. И всички ще го припишат на Убиеца в бяло.

— Каладин…

— Това е справедливост, Сил — тросна се той и изведнъж се ядоса. — Казваш ми, че трябва да защитавам. Убивайки го, ще направя тъкмо това! Защитавам хората, преча му да ги съсипе. Както съсипа мен.

— Не ми харесва какъв ставаш, когато мислиш за него — отговори Сил и сякаш се смали. — Не си ти. Преставаш да мислиш. Моля те.

— Той уби Тиен. Ще го довърша, Сил.

— И тъкмо тази вечер ли? След онова, което откри? След онова, което направи?

Каладин пое дълбоко дъх и си припомни вълнението в пропастите и свободата на летенето. Изпитал бе чиста радост за пръв път от цяла вечност.

Нима искаше да опетни този спомен с Амарам? Не. Не, макар че унищожаването му щеше да е прекрасно.

— Добре — рече Каладин и се отправи обратно към далинаровия лагер. — Не тази вечер.

Докато се върне в казармата, вечерната яхния беше свършила. Подмина огнището, където още горяха въглени, и тръгна към стаята си. Сил се издигна във въздуха. Щеше да се носи по вятъра цяла нощ и да играе с братовчедите си. Доколкото на Каладин му беше известно, Сил не се нуждаеше от сън.

Влезе в стаята си. Чувстваше се уморен и изцеден, но по един приятен начин. Беше…

Някой се размърда вътре.

Каладин се завъртя, свали копието и вдъхна последната Светлина от сферата, с която си светеше по пътя. Той самият засия и видя нечие червено-черно лице. Шен изглеждаше страшен в сенките, като зло духче от приказките.

— Шен — продума Каладин. — Какво, в името на…

— Сър. Трябва да напусна.

Каладин се свъси.

— Съжалявам — додаде паршът с обичайния си бавен и целенасочен говор. — Не мога да ти кажа защо.

Явно очакваше нещо и напрегнато стискаше копието. Копието, което Каладин му даде.

— Ти си свободен човек, Шен. Няма да те задържам тук, ако вярваш, че трябва да си тръгнеш, но не знам има ли друго място, където можеш да се възползваш от свободата си.

Шен кимна и тръгна да излиза.

— Напускаш тази вечер?

— Веднага.

— Постовите на края на Равнините може да опитат да те спрат.

Шен поклати глава.

— Паршите не бягат от плен. Постовите ще видят само един роб, който изпълнява някаква задача. Ще оставя копието ти до огнището. — Паршът тръгна към вратата, но спря до Каладин и положи длан на рамото му. — Добър човек си ти, капитане. Научих много. Името ми не е Шен. Казвам се Рлаин.

— Дано ветровете са благосклонни към теб, Рлаин.

— Не от ветровете се боя — отвърна онзи. Потупа Каладин по рамото, пое дълбоко дъх, като че му предстоеше нещо трудно, и излезе от стаята.