Брандън Сандърсън
Сияйни слова (72)

50
Необработени скъпоценни камъни

„И тъй, ако сред Сияйните имаше необработен скъпоценен камък, то това бяха Ковачите на Волята; ако и предприемчиви, те грешаха, а Инвиа написа за тях «изменчиви, влудяващи, незаслужаващи доверие» и вярваше, че другите ще се съгласят; ала, както често биваше при Инвиа, това мнение бе проява на нетърпимост, понеже за този орден се казваше, че е най-разнороден и непостоянен в нрава си и трайно обича само приключенията, новото и особеното.“

Из „Сияйни слова“, глава 7, страница 1

Адолин седеше в стол с висока облегалка, държеше чаша вино и слушаше тътена на бурята отвън. Би трябвало да се чувства в безопасност в този бункер във вътрешността на скалата, ала в бурите имаше нещо, което срязваше всяко усещане за безопасност, колкото и разумно да е то. Адолин щеше с радост да посрещне дъждовния сезон и края на годината.

Вдигна чаша да поздрави Елит, който крачеше тромаво недалеч. Не го беше забелязал горе на терасата, но това укритие тук се ползваше и от няколко продавници на Външния пазар.

— Готов ли си за дуела? — заговори го Адолин. — Накара ме да чакам цяла седмица, Елит.

Ниският и плешив Елит отпи от виното си и свали чашата, без да го погледне.

— Братовчед ми замисля да те убие, задето ме предизвика — рече той. — Веднага щом убие мен, понеже приех. — Той най-сетне се обърна към Адолин. — Но когато те стъпча в пясъка и туря ръка на всички Брони на твоето семейство, аз ще бъда богат, а той ще потъне в забрава. Дали съм готов за дуела? Та аз копнея за него, Адолин Колин.

— Ти беше този, който поиска време — отбеляза Адолин.

— Само за да предвкусвам по-дълго онова, което ще ти сторя — отговори Елит, усмихна се с бледите си устни и си тръгна.

Зловещ човек. Е, Адолин щеше да се разправи с него след два дни, когато беше определен дуелът им. Преди това обаче предстоеше утрешната среща с паршендката Броненосец. Срещата тегнеше над Адолин като гръм. Ако най-после успееха да стигнат до мир, какво ли щеше да означава това?

Вглъби се в тази мисъл, докато гледаше виното си и слушаше с половин ухо как зад гърба му Елит бъбри с някого. Гласът беше познат, нали?

Адолин изправи гръб и погледна през рамо. Откога Садеас беше зад него и защо не го бе забелязал на влизане?

Садеас се обърна към него и му се усмихна хладно.

Навярно той просто…

Садеас тръгна към него, сключил ръце зад гърба си. Облечен бе в модна къса горна дреха, кафява и отворена отпред, а на врата му беше вързано бродирано зелено шалче. Вместо копчета имаше скъпоценни камъни, изумруди — в тон с шалчето.

Бурята да го отнесе. Не му се занимаваше със Садеас днес.

Върховният принц седна до Адолин. И двамата бяха с гръб към камината, където един парш тъкмо почваше да стъква огъня. В помещението се носеше ниското жужене на притеснени разговори. Колкото и да беше хубаво вътре, човек никога не можеше да се почувства напълно удобно по време на буря.

— Млади ми Адолин — подзе Садеас. — Какво ще кажеш за дрехата?

Адолин отпи от виното — не си вярваше достатъчно, та да отговаря на Садеас.

Би трябвало просто да стана и да си ида. Но не стана. Малка част от него искаше Садеас да го предизвика, да свали задръжките му, да го накара да направи нещо глупаво. Убиеше ли го тук и сега, Адолин най-вероятно щеше да бъде екзекутиран или най-малкото, прокуден в изгнание. Може би и двете наказания си струваха.

— Винаги си имал доста набито око за стила — продължи Садеас. — Бих искал да чуя мнението ти. Наистина намирам, че дрехата е чудесна, но се тревожа да не би тази дължина да излиза от мода. Какво е най-новото в Лиафор?

Садеас подръпна предницата на дрехата и шавна с ръка, за да покаже пръстена в тон с копчетата. Изумрудът в пръстена, също като копчетата, не беше обработен. Камъните сияеха меко от Светлината на Бурята.

Необработени изумруди, рече си Адолин и погледна Садеас в очите. Онзи се усмихна.

— Камъните са скорошна придобивка — отбеляза Садеас. — Привързан съм към тях.

Спечелени при едно излизане на платото с Рутар, в което не се предполагаше да участва. Садеас беше избързал преди останалите Върховни принцове, като в миналото, когато всеки се мъчеше да стигне пръв и да грабне плячката.

— Мразя те — прошепна Адолин.

— Така и трябва — отговори Садеас и пусна дрехата. Кимна по посока на мостовите, охранители на Адолин, които стояха наблизо и го гледаха с открита ненавист. — Добре ли се държат с теб тези, които бяха моя собственост? Виждал съм другарите им да караулят из пазара тук. Струва ми се забавно по причини, които се съмнявам някога да мога да обясня добре.

— Патрулират — уточни Адолин — един много по-добър Алеткар.

— Това ли иска Далинар? Изненадан съм. Говори за справедливост, разбира се, но не позволява на справедливостта да се изпълни. Не и както трябва.

— Знам къде вървиш, Садеас — сопна се Адолин. — Дразниш се, понеже не ти позволихме да изпратиш съдии в нашия лагер в качеството ти на Върховен принц на Осведомяването. Е, знай, че татко реши да допусне…

— Върховен принц на… Осведомяването? Не си ли чул? Наскоро се отказах от титлата.

— Моля?

— Да. Боя се, че така и не бях подходящ за длъжността. Навярно заради шалашкия ми нрав. Пожелавам на Далинар успех в намирането на заместник, макар доколкото чувам, останалите Върховни принцове са се споразумели, че нито един от нас не е… подходящ за такива постове.

Отхвърля властта на краля, разсъди Адолин. В името на Бурите, лошо. Той стисна зъби и усети, че протяга ръка встрани да призове Меча си. Не. Прибра ръката си. Щеше да намери как да изкара Садеас на арената за дуел. Да го убие сега — колкото и Садеас да си го заслужаваше — щеше да подкопае онези закони и кодекси, които Далинар толкова се трудеше да поддържа.

Но в името на Бурите… Адолин се изкушаваше.

Садеас отново се усмихна.

— Мислиш ли, че съм зъл човек, Адолин?

— Прекалено просто определение. Ти не си само зъл. Ти си себична, покрита с крем змиорка, която се мъчи да задуши кралството с тлъстата си гадна ръка.

— Красноречиво — отговори Садеас. — Даваш си сметка, че аз създадох това кралство.

— Само помагаше на баща ми и чичо ми.

— И двамата ги няма вече. Тоягата не е по-жив от стария Гавилар. На тяхно място двама безумци управляват кралството. И всеки от тях по някакъв начин е сянка на мъжа, когото обичах. — Садеас се приведе и погледна Адолин право в очите. — Аз не задушавам Алеткар, синко. Опитвам с всички сили да запазя части от него достатъчно силни, та да устоят на бедствието, което баща ти носи.

— Не ме наричай синко — просъска Адолин.

— Хубаво — каза Садеас и стана. — Едно ще ти кажа. Щастлив съм, че ти оцеля на Кулата тогава. В идните месеци от тебе ще излезе отличен Върховен принц. Имам чувството, че до десетина години — след една дълга гражданска война между двама ни — съюзът ни ще стане силен. Дотогава ще разбереш защо направих онова, което направих.

— Съмнявам се. Много по-рано ще забия меча си в твоя търбух, Садеас.

Садеас вдигна чаша, после си тръгна и се присъедини към друга група светлооки. Адолин въздъхна изнурено и отново се облегна в стола. Охранителят му, ниският мостови с посребрените слепоочия, кимна с уважение.

Седя отпуснато, с чувството, че е изцеден, дълго след като хората почнаха да се разотиват. И без това Адолин предпочиташе да изчака дъждът да спре напълно преди да си тръгне. Не харесваше вида на мократа си униформа.

Най-сетне стана, подбра двамата телохранители и излезе от винарната. Озова се на пустия Външен пазар под сивото небе. Мислеше главно за разговора със Садеас, та се налагаше да си напомня, че дотогава денят вървеше много добре.

Разбира се, Шалан и каретата й ги нямаше. Адолин можеше да си поръча превоз, ала след като седя затворен толкова дълго, му беше хубаво да ходи на открито. Въздухът след бурята беше хладен, влажен и свеж.

С ръце в джобовете той пое по улицата през Външния пазар, като заобикаляше локвите. Градинарите бяха почнали да отглеждат декоративен шистокор от двете страни на пътя, при все че растението засега беше високо само няколко пръста. Израстването на хубавия шистокор отнемаше години.

Двамата непоносими мостови го следваха. Не че Адолин имаше нещо лично срещу хората — изглеждаха съвсем дружелюбни, особено когато командирът им не се навърташе наоколо. Адолин просто не обичаше да са му нужни пазачи. Макар бурята да бе отминала в западна посока, следобедът беше мрачен. Облаци криеха слънцето, което бе подминало зенита и бавно се спущаше към далечния хоризонт. Не се размина с много хора, така че единствените му спътници бяха мостовите. Добре де, те и легионът кремлинги, които бяха наизлезли да се хранят с растенията, напояващи се в локвите.

Защо тук растенията прекарваха в черупките си толкова повече време, отколкото у дома? Шалан навярно знаеше. Адолин с усмивка отпъди мислите за Садеас по-назад в ума си. Онова с Шалан — получаваше се. Но нещата всеки път потръгваха, така че той сдържаше ентусиазма си.

Тя наистина беше чудесна. Екзотична, остроумна, не се прикриваше зад алетското благоприличие. Беше по-умна от него, но не го караше да се чувства глупав. Това беше голямо преимущество.

Адолин излезе от пазара и прекоси откритото пространство. Най-сетне достигна лагера на Далинар. Постовите го пуснаха, отдавайки отривисто чест. Помота се из тукашния пазар, като сравняваше цените на стоките с онези на пазара край Иглата.

Какво ще стане с това място, размишляваше Адолин, когато войната свърши? Все някога щеше да свърши. Може би утре, с преговорите с паршендката Броненосец.

Присъствието на алетите тук щеше да продължи заради наличието на пропастните чудовища за ловуване, но сигурно това многобройно население нямаше да остане, нали така? Мигар наистина ставаше свидетел на трайно преместване на седалището на краля?

Часове по-късно — след като прекара някое време из бижутерите в търсене на подарък за Шалан — Адолин с телохранителите си стигна до комплекса на Далинар. По това време краката вече го боляха, а над лагера се бе спуснал мрак. Адолин се прозина и влезе в приличния на пещера бункер на баща си. Не беше ли крайно време да издигнат подобаваща сграда? Да се дава пример на войниците беше хубаво и добро, обаче съществуваха определени стандарти, които семейство като тяхното трябваше да поддържа. Особено ако Пустите равнини запазят значението си. Беше…

Спря се на място, където коридорите се пресичаха, и погледна надясно. Намерението му беше да се отбие в кухните и да хапне, ала в противоположната посока се размърдаха и хвърлиха сенки група войници. Шепнеха приглушено.

— Какво става? — попита ги Адолин, когато приближи, последван от двамата си телохранители. — Войници? Какво сте открили?

Мъжете бързо се обърнаха и отдадоха чест с копията на рамо. Повечето бяха мостови от отряда на Каладин. Току зад тях бяха вратите към крилото с жилищата на Далинар, Адолин и Ренарин. Вратите бяха отворени, а войниците бяха наредили сфери по пода.

Какво ставаше тук? Обичайно беше да пазят двама или четирима войници. Не осем. И… защо с тях имаше парш с униформа на телохранител и с копие?

— Сър! — отвърна един жилав дългорък мъж и застана пред мостовите. — Тъкмо тръгнахме да проверим Върховния принц, когато…

Адолин не чу другото. Разбута мостовите и най-сетне видя какво осветяваха сферите на пода на салона.

Още надраскани глифи. Адолин приклекна и опита да ги прочете. За нещастие не бяха подобни на образи, което би му помогнало. Мислеше, че са числа…

— Тридесет и два дни — обади се един мостови, дребен азиш. — Задава се нова буря.

Преизподня.

— Казвали ли сте някому за това? — попита Адолин.

— Току-що го намерихме — отговори азишът.

— Сложете постове в двата края на коридора — нареди Адолин. — И пратете да доведат леля ми.

* * *

Адолин призова Меча си, освободи го и пак го призова. Нервозен навик. Появи се бялата мъглица във вид на ластари във въздуха и сетне бързо прие очертанията на Меч, който внезапно натежа в ръката му.

Стоеше в салона, а злокобните знаци се взираха в него и сякаш го предизвикваха. Мостовите останаха пред затворените врати, така че разговаряха само той, Далинар и Навани. Адолин искаше да изреже с Меча си тези прокълнати глифи. Далинар бе доказал, че е с ума си. Леля Навани преведе почти цял документ на Нотното писмо на Зората, като се води по виденията на татко!

Виденията бяха от Всемогъщия. Всичко имаше смисъл.

А сега това.

— Издялани са с нож — отбеляза Навани и приклекна до глифите. Салонът беше широк и просторен и тук посрещаха посетители или провеждаха срещи. Вратите в дъното водеха към кабинета и спалните.

— С този нож — уточни Далинар и вдигна един от вида, който носеха повечето светлооки. — Моя нож.

Острието беше затъпено и още имаше люспици от камъка от нарезите. По размер те съвпадаха с дължината на острието. Намерили го бяха току пред вратата на далинаровия кабинет, където Върховният принц бе прекарал бурята. Сам. Каретата на Навани се беше забавила и тя се бе принудила да се върне в двореца, за да не я застигне бурята.

— Може друг да е взел ножа и да е направил това — тросна се Адолин. — Да се е промъкнал в кабинета ти, да го е взел, докато ти си бил погълнат от видението, и да е излязъл тук…

Далинар и Навани го гледаха.

— Често — рече Навани — правилен е най-простият отговор.

Адолин въздъхна, освободи Меча си и се просна на стол до ненавистните глифи. Далинар стоеше гордо. Всъщност, никога не бе изглеждал като сега — с ръце зад гърба, а очите му бяха отправени далеч от глифите, към стената, на изток.

Далинар беше камък, скала, която даже бурите не можеха да поместят. Изглеждаше толкова уверен. Човек можеше да се опре на него.

— Нищо ли не помниш? — попита го Навани и стана.

— Не. — Той се обърна към Адолин. — Струва ми се, вече е очевидно, че аз стоя зад всички тези надписи. Защо това толкова те тревожи, синко?

— Заради мисълта как дращиш по земята — потръпна Адолин. — Погълнат от някое от твоите видения, без да се владееш.

— Странен е пътят, който Всемогъщият е предначертал за мен — отговори Далинар. — Защо трябва да получавам сведения така? Драсканици по пода или на стената? Защо не ми го казва ясно по време на виденията?

— Даваш си сметка, че това е предсказване — тихо рече Адолин. — Виждаш в бъдещето. Нещо от Пустоносните.

— Да. — Далинар присви очи. — Търси центъра. Как мислиш, Навани? Центърът на Пустите равнини? Какви истини се крият там?

— Паршендите очевидно.

Говореха за центъра на Пустите равнини, все едно знаеха нещо за него. Ала там не беше стъпвал човешки крак. Само паршенди. За алетите думата „център“ означаваше цялото огромно пространство неизследвани плата отвъд проучените краища.

— Да — съгласи се Далинар. — Къде обаче? Те навярно се движат? Навярно няма паршендски град в центъра.

— Биха могли да се придвижват само ако разполагат с Превръщатели — отговори Навани. — Аз лично се съмнявам в това. Би трябвало да са се окопали някъде. Те не са номадско племе. Няма причина да се движат.

— Ако успеем да сключим мир — разсъди Далинар, — ще ни е далеч по-лесно да достигнем центъра… — Той погледна Адолин. — Накарай мостовите да запълнят цепнатините с крем и после да издърпат килима върху тази част на пода.

— Ще се погрижа.

— Добре — разсеяно отговори Далинар. — После иди да поспиш, синко. Утре е голям ден.

Адолин кимна и попита:

— Татко. Знаеше ли, че сред мостовите има парш?

— Да. Той е с тях от самото начало, но не го въоръжиха, докато не получиха моето разрешение.

— А ти защо разреши?

— От любопитство — обобщи Далинар. Обърна се и кимна към глифите на пода. — Кажи ми, Навани. Ако приемем, че тези числа са отброяване до определена дата, тя пада ли се в ден с буря?

— Тридесет и два дни ли? Ще се падне в средата на дъждовния сезон. Даже няма да е точно в края на годината, а два дни преди това. Не мога да се досетя какво е значението.

— А, съвсем удобен отговор във всеки случай. Отлично. Нека поканим телохранителите и ги закълнем да пазят тайна. Не бихме искали да предизвикваме страх.