Брандън Сандърсън
Сияйни слова (69)

48
Без повече слабост

ТРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

— Наистина са хубави, Шалан — рече Балат, докато листеше скиците й. Двамата седяха в градините заедно с Виким, който се бе разположил на земята и подхвърляше парцалена топка на брадвохръта Сакиса.

— Анатомията ми куца — призна Шалан и се изчерви. — Рисунките ми не са съразмерни. — Нужни й бяха модели, за да се усъвършенства.

— По-добра си от мама — установи Балат и отгърна на друга страница. Там беше изобразен той самият на арената заедно с учителя по фехтовка. Показа рисунката на Виким, който вдигна вежда.

През последните четири месеца третият брат изглеждаше все по-добре. Не толкова изпит, по-здрав. Почти непрестанно разнасяше задачи по математика. Татко веднъж го навика за това — било женствено и непристойно — ала в непривична проява на несъгласие ардентите му бяха казали да се успокои, понеже Всемогъщият е благосклонен към интересите на Виким. Надяваха се момъкът да намери пътя си към техните среди.

— Чувам, че си получил ново писмо от Ейлита — каза Шалан в опит да откъсне Балат от скицника. Просто не можеше да спре да се черви, докато той отгръщаше страница подир страница. Скиците не бяха предназначени за чужди очи. Никак не бяха добри.

— Аха — ухили се Балат.

— Ще дадеш ли на Шалан да ти го прочете? — попита Виким и метна топката.

Балат се прокашля.

— Малисе ми прочете. Шалан беше заета.

— Срамуваш се! — възкликна Виким и го посочи с пръст. — Какво толкова има в тези писма?

— Неща, които четиринадесетгодишната ми сестра не е нужно да знае!

— Толкова сочни, а? — полюбопитства Виким. — Не бих си го помислил за тавинаровото момиче. Изглежда твърде благовъзпитана.

— Не! — пламна Балат още повече. — Не са сочни, а просто лични.

— Лични като твоите…

— Виким — прекъсна го Шалан.

Той отмести поглед и забеляза, че под нозете на Балат извират духчета на гнева.

— Бурята да го отнесе, Балат, много докачлив си станал по въпроса за момичето.

— Любовта прави всички ни глупаци — установи Шалан, за да разсее братята си.

— Любов ли? — учуди се Балат и я изгледа. — Шалан, та ти едва наскоро почна да обличаш скритата си ръка. Какво знаеш за любовта?

Шалан се изчерви.

— Аз… Няма значение.

— Охо, я виж — подхвърли Виким. — Намислила е нещо умно. Ще се наложи да го кажеш веднага, Шалан.

— Няма полза да затаяваш такова нещо, Шалан — съгласи се Балат.

— Министара казва, че говоря каквото ми хрумне. Че не е подобаващо за една дама.

— Не ми е известно това да е възпряло коя да е от познатите ми жени — разсмя се Виким.

— Така си е, Шалан — продължи Балат. — Ако не можеш да кажеш нещата, които си мислиш, на нас, то на кого?

— На дърветата, на камъните, на храстите. Всъщност, на всичко, което няма да ми навлече беля пред учителите.

— Следователно няма защо да се тревожиш за Балат — обясни Виким. — Той не може дори да повтори нещо остроумно.

— Ей! — възнегодува Балат, ала за съжаление думите на брат му не бяха далеко от истината.

— Любовта — подхвана Шалан, отчасти за да ги разсее — е като камара чулски тор.

— Миризлива? — отгатна Балат.

— Не. Дори когато опитваме да избегнем и двете, в края на краищата стъпваме в тях.

— Дълбоки слова за момиче, което стана девойка точно преди петнадесет месеца — подсмихна се Виким.

— Любовта е като слънцето — въздъхна Балат.

— Ослепителна? — попита Шалан. — Бяла, топла, могъща, ала също така и способна да те изгори?

— Може би — кимна Балат.

— Любовта е като лекар хердазиец — додаде Виким и погледна сестра си.

— Това пък защо?

— Ти ми кажи. Да видим какво можеш да измислиш.

— Хмм… И от двете се чувстваш неудобно? — опита Шалан. — Не. Ооо! Единствената причина да ги поискаш е тежък удар в главата!

— Ха! Любовта е като развалена храна.

— Потребна за живота — отвърна Шалан — и в същото време подчертано ти призлява от нея.

— Като хъркането на татко.

Шалан потрепери.

— Трябва да го преживееш, за да знаеш точно колко влудяващо може да е.

Виким се засмя. В името на Бурите, колко хубаво беше да го види усмихнат.

— Престанете и двамата — намеси се Балат. — Такива приказки са непочтителни. Любовта… любовта е като класическа мелодия.

Шалан се подсмихна.

— Ако привършиш изпълнението твърде бързо, публиката остава разочарована.

— Шалан! — възкликна Балат.

Виким обаче се търкаляше по земята. След миг Балат тръсна глава и доволно се разкикоти. Шалан, от своя страна, се червеше. Наистина ли току-що казах това? Последните й думи всъщност бяха донейде остроумни, доста повече от другите. Освен това бяха неприлични.

Тя гузно се развълнува. Балат се смути от двойствения смисъл на забележката и около него се насъбраха духчета на срама. Инатливият Балат. Така му се щеше да ги води. Доколкото й беше известно, той се бе отказал от привичката да убива кремлинги за удоволствие. Любовта го правеше по-силен, променяше го.

Шумът на колела по камъните извести пристигането на карета в дома. Не се чу трополене на копита — татко притежаваше коне, ала малцина в околността също имаха. Техните коли се теглеха от чули или от парши.

Балат се надигна да види кой е дошъл и Сакиса го последва, като тръбеше от вълнение. Шалан си прибра скицника. Наскоро татко й забрани да рисува паршите и тъмнооките от имението — намираше го неподобаващо. Затова на нея й беше трудно да се упражнява да рисува човешки фигури.

— Шалан?

Тя се сепна, когато забеляза, че Виким не е тръгнал подир Балат.

— Да.

— Не бях прав — рече Виким и й подаде нещо. Кесийка. — За нещата, които правиш. Разбирам ги. И… и въпреки това действат. Благодаря ти.

Тя понечи да отвори кесийката.

— Недей.

— Какво е това?

— Черна жлъчка — отговори Виким. — Растение. Листата на растение. Ако ги изядеш, ще се парализираш. И ще престанеш да дишаш.

Шалан разтревожено пристегна кесийката. Не искаше и да знае откъде Виким познава подобно смъртоносно растение.

— Носех тези листа почти една година — тихо продължи Виким. — Смята се, че колкото повече ги държиш, толкова по-силни стават. Не мисля, че са ми нужни повече. Можеш да ги изгориш или каквото и да е. Просто си рекох, че трябва да са у тебе.

Шалан се усмихна, макар да бе разстроена. Виким е носил тази отрова? И е вярвал, че трябва да й я даде?

Той отърча след Балат и Шалан натъпка кесийката в чантата си. По-късно щеше да намери как да унищожи листата. Взе молива и пак почна да рисува.

Не след дълго вниманието й се отклони от крясъци в къщата. Вдигна поглед. Дори не знаеше колко време е минало. Стана, притисна чантата до гърдите си и прекоси двора. Пред нея ластарите потрепваха и се прибираха. Тя ускори ход и усети как настъпва някои от тях, как те се сгърчват под нозете й и се мъчат да се скрият. Култивираните ластари нямаха здрави инстинкти.

Когато стигна до къщата, отвътре се разнесоха нови викове.

— Татко! — Гласът на Аша Юшу. — Татко, моля те!

Шалан отвори дъсчената врата. Копринената й рокля прошумоля по пода, когато влезе вътре и свари изправени пред татко трима мъже в старовремско облекло — прилични на пола таками до коленете, ярки свободни ризи и небрежни горни дрехи, дълги до земята.

Юшу бе коленичил на пода, а ръцете му бяха вързани на гърба. С годините беше напълнял заради пристъпите си на разгулен живот.

— Ба. Няма да търпя такова изнудване — рече татко.

— Неговите дългове са и твои дългове, Сиятелни господарю — отвърна един от мъжете със спокоен и мек глас. Беше тъмноок, ако и да не звучеше като такъв. — Той ни обеща да платиш дълговете му.

— Излъгал ви е — съобщи татко. Пазачите Екел и Джикс стояха от двете му страни с ръце върху оръжията си.

— Татко — през сълзи прошепна Юшу. — Ще ме отведат…

— От тебе се очакваше да си на обиколка из по-отдалечените ни имоти! — изрева татко. — Да проверяваш земите ни, а не да гуляеш с разни крадци и да проиграваш богатствата и доброто ни име!

Юшу оброни глава и се отпусна в оковите си.

— Ваш е — завърши татко, врътна се и изхвърча от салона.

Шалан зяпна. Един от мъжете с въздишка посочи Юшу. Другите двама го грабнаха. Не бяха доволни да си идат, без да са получили пари. Юшу трепереше, докато го влачеха пред погледите на Балат и Виким. Навън заплака за милост и взе да моли да му дадат пак да говори с татко.

— Балат — рече Шалан, отиде при брат си и го улови за ръката. — Направи нещо!

— Всички знаехме докъде ще го доведе комарът — отговори Балат. — Казвахме му, Шалан. Той не слушаше.

— Но е наш брат!

— Какво очакваш да направя? Откъде да взема достатъчно сфери, та да платя дълговете му?

Воплите на Юшу затихнаха, когато мъжете излязоха от къщата.

Шалан хукна след баща си и подмина Джикс, който се почесваше по главата. Татко беше влязъл в кабинета си две стаи по-нататък. Шалан се поспря на вратата и видя как баща й се стовари в стола край камината. Пристъпи вътре, мина край писалището, където татковите арденти — и понякога съпругата му — водеха сметките и му четяха доклади.

Сега там нямаше никого, но тефтерите бяха отворени и разкриваха сурова истина. Шалан прикри уста с длан при вида на няколко писма за дългове. Помагала беше с разни дребни сметки, ала никога не беше виждала толкова много от цялата картина и се изуми. Как бе възможно семейството да дължи толкова много пари?

— Няма да променя решението си, Шалан — рече татко. — Върви си. Юшу сам издигна кладата си.

— Но…

— Остави ме! — изрева татко и се надигна.

Шалан се сви, зяпна и сърцето й почти спря. Около нея се загърчиха духчета на страха. Татко никога не й крещеше. Никога.

Той пое дълбоко дъх и застана до прозореца. Продължи да говори с гръб към нея.

— Не мога да си позволя да платя толкова.

— Защо? Заради сделката със Сиятелния господар Ревилар ли, татко? — попита тя и погледна тефтерите. — Не, нещо по-голямо е.

— Най-сетне ще направя нещо от себе си — отговори татко — и от този дом. Ще ги накарам да спрат да шушукат за нас; ще сложа край на разпитите. Домът Давар ще се превърне в сила в това княжество.

— Като печелим благосклонността на предполагаеми съюзници? Като харчим пари, с които не разполагаме?

Татко я изгледа. Лицето му беше в сянка, но очите му отразяваха светлината като два въглена, разположени дълбоко в орбитите си. В този миг Шалан усети ужасяващата омраза на баща си. Той приближи и я хвана за ръцете. Чантата й падна на пода.

— Направих това за теб — изрева той и стисна силно и болезнено. — И ти ще се подчиняваш. Сбърках някъде, сбърках като ти позволих да се научиш да ме подпитваш.

Шалан проплака от болка.

— В този дом ще настанат промени. Без повече слабост. Ще намеря начин…

— Моля те, спри.

Татко сведе поглед към нея и сякаш за пръв път забеляза сълзите в очите й.

— Татко… — прошепна тя.

Той погледна нагоре, към своята стая. Шалан знаеше, че гледа към душата на мама. После я пусна и тя падна на пода, а червените коси се сипнаха по лицето й.

— Затворена си в твоите стаи — остро рече татко. — Върви и не излизай, докато не ти позволя.

Шалан се изправи на крака, грабна чантата си и излезе. В коридора опря гръб в стената, задиша неравно, а по брадичката й закапаха сълзи. Нещата се подобряваха… татко се подобряваше…

Стисна очи. В нея бушуваха чувства, вихреха се и тя не можеше да ги овладее.

Юшу.

Всъщност татко изглеждаше сякаш иска да ме нарани, помисли Шалан и потрепери. Толкова се е променил. Тя почна да се смъква по стената и се обгърна с ръце.

Юшу.

Продължавай да режеш тези трънаци, силна моя, и проправи път за светлината…

Шалан се насили да стане. Все още разплакана, влетя в салона. Балат и Виким бяха седнали, а Минара тихо им поднасяше напитки. Пазачите ги нямаше — навярно се бяха върнали на постовете си навън.

Балат съгледа Шалан, изправи се и зяпна. Завтече се към нея и в бързината катурна чашата си. Виното се разля по пода.

— Удари ли те? Проклятие! Ще го убия! Ще ида при Върховния принц и…

— Не ме е удрял. Моля те, Балат. Ножа ти. Онзи, който татко ти подари.

Балат погледна към колана си.

— Какво за ножа?

— Скъп е. Ще опитам да го разменя за Юшу.

Балат отбранително положи длан върху ножа.

— Юшу сам издигна кладата си, Шалан.

— Тъкмо това ми каза и татко — отвърна Шалан, изтри сълзите си и го погледна в очите.

— Аз… — Балат погледна през рамо в посоката, накъдето бяха отвели Юшу. Въздъхна, откачи ножницата от колана и я даде. — Няма да е достатъчно. Казват, че дължи близо сто изумрудени броама.

— Имам и огърлицата — продължи Шалан.

Виким кротко отпиваше от виното си. Откачи своята ножница и я остави на края на масата. Шалан я грабна пътем и изтича навън. Можеше ли да ги настигне навреме?

Видя каретата съвсем наблизо по пътя. Хукна с най-голямата бързина, която пантофките й позволяваха, по настланата с камъни алея, през портите и на пътя. Не беше бърза, ала и чулите не бяха. Щом приближи, видя, че Юшу е вързан и върви след колата. Не вдигна поглед, когато Шалан мина край него.

Каретата спря, Юшу падна на земята и се сви на кълбо. Тъмноокият надменен мъж отвори вратичката и изгледа Шалан.

— Праща детето?

— Сама дойдох — отговори тя и подаде камите. — Вземете ги, моля, изработката им е отлична.

Мъжът се позачуди, после махна на един от спътниците си да слезе и да вземе ножовете. Шалан свали огърлицата си и я пусна в дланите на мъжа заедно с двата ножа. Онзи измъкна единия и го огледа. Шалан чакаше и неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Плакала си — обади се мъжът в каретата. — Толкова ли те е грижа за него?

— Той ми е брат.

— Е, и? Аз убих моя брат, когато опита да ме измами. Не бива да позволяваш роднинството да замъглява преценката ти.

— Обичам го — прошепна Шалан.

Онзи, който разучаваше камите, ги върна в ножниците.

— Отлична направа — призна той. — Бих ги оценил на двадесет изумрудени броама.

— А огърлицата? — попита Шалан.

— Проста, обаче е от алуминий, който се добива само с Превръщане — отвърна мъжът на началника си. — Десет изумрудени.

— Взети заедно, правят половината от парите, които брат ти дължи — обобщи мъжът в каретата.

Сърцето на Шалан се сви.

— А… какво ще правите с него? Ако го продадете в робство, няма да си върнете такъв голям дълг.

— Често съм в настроение да си припомням, че светлооките кървят досущ като тъмнооките. И понякога е добре да се дава пример за назидание на останалите, да им се напомня да не вземат заеми, които не могат да върнат. Може да ми спести повече пари, отколкото сам струва, ако го покажа разумно.

Шалан усети как се смалява. Стисна ръце, едната скрита, другата — не. Значи загуби? Жените от татковите книги, онези, на които тя беше почнала да се възхищава, нямаше да умоляват, за да спечелят сърцето на този човек. Щяха да опитат с логика.

Шалан не беше силна в логиката. Не беше обучена, а и сега определено не беше в настроение за логика. Но когато сълзите й потекоха отново, тя се насили да каже първото нещо, което й дойде на ума.

— Така той може да Ви спести пари, а може и да не Ви спести. Това е хазарт. Вие не ми приличате на човек, който залага.

Мъжът се разсмя.

— Какво те накара да кажеш това? Та нали съм тук заради комарджийските дългове на брат ти!

— Не — отговори Шалан и се засрами от сълзите си. — Вие сте човек, който печели от комарджийството на другите. Знаете, че то обикновено води до загуби. Давам Ви предмети с истинска стойност. Вземете ги. Моля Ви.

Мъжът се умисли. Пресегна се за камите и подчиненият му ги подаде. Извади една от канията и я разгледа.

— Дай ми една причина да проявя милост към този човек. В моето заведение той се показа надменен и ненаситен, игра, без да се замисля за трудностите, които би причинил на вас, неговото семейство.

— Майка ни беше убита — рече Шалан. — В онази нощ, докато плачех, Юшу ме прегръщаше.

Само това имаше.

Онзи разсъди. Шалан чувстваше как сърцето блъска в гърдите й. Най-сетне мъжът й подхвърли огърлицата.

— Задръж си я.

После кимна на своя човек.

— Срежи въжетата на оня дребен кремлинг. Малката, ако си разумна, ще научиш брат си да бъде по-… въздържан. — И затвори вратичката.

Шалан отстъпи, докато мъжът срязваше въжетата на Юшу. После той се качи отзад на колата и почука. Каретата потегли.

Шалан коленичи до Юшу. Той примигна с едно око — другото беше насинено и почваше да се подува — докато Шалан развърза окървавените му ръце. Не бе минал и четвърт час, откакто татко заяви, че мъжете могат да го отведат, и те явно бяха използвали това време да му покажат, че не са доволни, задето не получават пари.

— Шалан? — продума Юшу с разкървавените си устни. — Какво стана?

— Не чу ли?

— Ушите ми звънят. Всичко се върти. Аз… свободен ли съм?

— Балат и Виким изтъргуваха камите си срещу теб.

— И Мил прие толкова малко?

— Очевидно не знае истинската ти стойност.

Юшу се усмихна широко.

— Все бързаш да отговориш, а?

С помощта на Шалан се изправи на крака и закуцука към къщата.

По средата на пътя Балат се присъедини към тях и улови Юшу под мишница.

— Благодаря ти — прошепна Юшу. — Тя казва, че си ме спасил. Благодаря ти, братко.

Той захлипа.

— Аз… — подзе Балат и замести поглед от Шалан към Юшу. — Ти си ми брат. Нека се приберем, та да те почистят.

Доволна, че има кой да се погрижи за Юшу, Шалан ги остави и влезе в къщата. Качи се по стълбите, подмина светещата стая на татко и влезе в своята. Седна на леглото.

Зачака бурята.

Долу се надигнаха викове. Шалан стисна очи.

Накрая вратата на стаята й се отвори.

Тя погледна. Татко стоеше на прага. Шалан видя някаква купчинка зад него, на пода в коридора. Минара, прислужничката. Тялото й не лежеше както трябва, ръката й беше огъната под странен ъгъл. Тя се размърда, простена и остави кръв по стената, когато опита да пропълзи по-далеч.

Татко влезе в стаята на Шалан и затвори вратата.

— Знаеш, че никога няма да те нараня, Шалан — тихо каза той.

Тя кимна и заплака.

— Открил съм начин да се владея. Трябва просто да изпусна гнева. Не мога да виня себе си за този гняв. Другите го създават, когато не ми се подчиняват.

Възражението, че той не й е наредил незабавно да върви в стаята си, а само да не излиза оттам, замря на устните й. Глупаво извинение. И двамата знаеха, че тя умишлено не го е послушала.

— Не бих искал да ми се налага да наказвам други заради теб, Шалан.

Студено чудовище. Мигар това наистина беше баща й?

— Време е — продължи той. — Повече никакви отстъпки. Ако ще сме важни в Я Кевед, не бива да ни виждат слаби. Разбираш ли?

Шалан кимна. Не можеше да спре сълзите.

— Добре — рече той и постави длан върху главата й, после прокара пръсти през косите й. — Благодаря.

Излезе и затвори вратата.