Брандън Сандърсън
Сияйни слова (67)

46
Родолюбци

„Когато съобщиха на Симол за дохождането на Танцуващите по ръба, върху него, както и подобава на такива случаи, се спусна скрито притеснение и страх; при все че не бяха най-взискателният от ордените, техните изискани и плавни движения прикриваха убийствената сила, тогава вече доста прочула се; а и те бяха най-красноречивите и изтънчени от Сияйните.“

Из „Сияйни слова“, глава 20, страница 12

Каладин достигна края на редицата на мостовите. Стояха мирно, с копия на рамо, загледани напред. Преобразяването им бе чудо. Той кимна под притъмняващото небе.

— Впечатляващо — рече той на Питт, сержанта на Мост Седемнадесет. — Рядко съм виждал толкова добър взвод копиеносци.

Началниците се научаваха да пускат такива лъжи. Каладин не спомена, че някои от мостовите помръдват, докато стоят, или че движенията им в строй са небрежни. Те се опитваха. Той можеше да го усети в сериозния им израз и в начина, по който започваха да се гордеят с униформите и с принадлежността си. Бяха готови за караулна служба, поне близо до военните лагери. Каладин си отбеляза да нареди на Тефт да започне да ги изважда посменно с вече готовите други две поделения.

Гордееше се с тях и им го показа, когато времето мина и настъпи нощта. Тогава той ги освободи за вечерята — тя миришеше съвсем различно от рогоядската яхния на Скалата. Мост Седемнадесет смяташе вечерния подправен боб за част от себе си. Неповторимост чрез избора на храна — Каладин се забавляваше с това, докато вървеше в нощта с копие на рамо. Трябваше да прегледа още четири поделения.

Следващото, Мост Осемнадесет, бе едно от поделенията с неприятности. Сержантът им, макар и усърден, не притежаваше поведението на добрия началник. Е, никой от мостовите не притежаваше това. Този просто беше твърде слаб. Опитваше да се моли, а не да нарежда, а в общуването с останалите се усещаше неловко.

Не можеше обаче Вет да бъде обвиняван за всичко. Беше му дадено твърде нееднородно множество хора. Каладин намери войниците от Мост Осемнадесет да ядат вечерята си насядали на малки групички. Без смях, без другарство. Дори като мостови не са били толкова усамотени. Бяха се нацепили на мънички сборища и не се смесваха.

Сержант Вет им нареди да станат; те се надигнаха лениво, без да си правят труда да се строят или да отдават чест. Каладин видя истината в очите им. Какво можеше да им стори той? Със сигурност нищо толкова лошо като живота им като мостови. Защо да се напъват тогава?

Известно време Каладин им говори за основанието да служиш и за единството. Трябва да проведа още едно обучение с тях в пропастите, рече си той. А и ако това не подейства… е, вероятно щеше да се наложи да ги раздели и да ги разпрати из други взводове, които работят добре.

Най-накрая остави Мост Осемнадесет и поклати глава. Явно не искаха да са войници. Тогава защо бяха приели предложението на Далинар, вместо да си тръгнат?

Понеже не искат повече да правят избор, мина му през ума. Изборът може да бъде труден.

Той знаеше какво е това. В името на Бурите, знаеше го. Спомни си как седеше и зяпаше голата стена, твърде потиснат дори да стане и да убие себе си.

Потрепери. Не искаше да си припомня онези дни.

Докато вървеше към Мост Деветнадесет, Сил се носеше по някакво въздушно течение във вид на петънце мъгла. Превърна се в лентичка светлина и се завъртя в кръг около него, преди да кацне на рамото му.

— Всички останали си ядат вечерята — отбеляза Сил.

— Това е добре — съгласи се Каладин.

— Това не е отчет, Каладин — продължи тя. — Това е повдигане на спорен въпрос.

— Спор?

Той се спря в тъмнината до казармите на Мост Деветнадесет, където хората се оправяха добре и ядяха заедно около огъня като сплотена единица.

— Ти работиш — отбеляза Сил. — Все още.

— Трябва да подготвя тези хора.

Той обърна глава и я погледна.

— Знаеш, че нещо се задава. Тези числа на стените… Виждала ли си още от онези червени духчета?

— Да — призна тя. — Поне така ми се струва. С ъгълчето на окото. Наблюдават ме. Много рядко, но го правят.

— Нещо се задава — повтори Каладин. — Числата сочат за Дъждовния сезон. Каквото и да стане тогава, мостовите ще бъдат готови да го издържат.

— Е, ти няма да можеш, ако по-напред умреш от изтощение!

Сил се поколеба.

— Това може да стане с хората, нали така? Чух Тефт да казва, че му се струва как с него ще стане така.

— Тефт обича да преувеличава — отвърна Каладин. — Това е една от отличителните черти на добрия сержант.

Сил се намръщи.

— А последните думи… са били шега?

— Да.

— Аха.

Тя го погледна право в очите.

— Както и да е, Каладин. Почивай си. Моля те.

Той погледна към казармата на Мост Четири. Беше отдалечена, надолу през редовете от постройки, но му се стори, че може да дочуе как смехът на Скалата отеква през нощта.

Най-накрая въздъхна и си призна, че е изтощен. Можеше да провери последните два взвода утре. С копие в ръка, той се обърна и потегли обратно. Идването на тъмнината означаваше, че ще изминат около два часа преди хората да започнат да си лягат. Каладин се приближи към познатото ухание на яхнията на Скалата, при все че Хобер сипваше яденето — седнал на висок пън, приготвен за него от войниците, с преметнато през сивите, безполезни крака одеяло. Скалата стоеше наблизо, скръстил ръце, горд.

Там бе и Ренарин — приемаше и миеше чиниите на привършилите с яденето. Вършеше го всяка вечер и кротко коленичеше до легена в униформата си на мостови. Момчето определено беше сериозно. Не показваше нищо от разглезения нрав на брат си. При все че настоя да стане един от тях, често присядаше накрая на отряда на мостовите. Такъв особен младеж.

Каладин отиде при Хобер и го стисна за рамото. Кимна, погледна го в очите и вдигна юмрук. Продължавай. Каладин подаде чиния за ядене и замръзна.

Наблизо на някакъв дънер седяха не един, а цели трима едри хердазийци с мощни ръце. Всичките носеха униформата на Мост Четири, но от тях Каладин познаваше само Пунио.

Той намери Лопен недалеч, загледан в ръката си — по някаква причина я държеше пред себе си свита в юмрук. Каладин отдавна се бе отказал да разбира Лопен.

— Трима? — попита той.

— Братовчеди! — отвърна Лопен и вдигна поглед.

— Твърде много братовчеди имаш — продължи Каладин.

— Това е невъзможно! Род, Хуио, кажете едно здрасти!

— Мост Четири — произнесоха двамата, станаха и вдигнаха паниците си.

Каладин поклати глава, прие яденето си и мина покрай котела към по-тъмните места до сградата. Надникна в складовото помещение и видя как Шен реди чували с талевно зърно в светлината на самотен диамантен чип.

— Шен? — обади се Каладин.

Паршът продължи да работи.

— Остави! Мирно! — излая Каладин.

Шен застина, после се надигна, изправи гръб и застана мирно.

— Свободно, редник — меко продължи Каладин и приближи към него. — По-рано днес разговарях с Далинар Колин и помолих за разрешение да ти дам оръжие. Той попита имам ли ти доверие. Казах му истината. — И Каладин подаде своето копие на парша. — Вярвам ти.

Шен боязливо местеше тъмните си очи от Каладин към копието.

— Мост Четири няма роби. Съжалявам, че по-рано се боях. — Каладин настоя паршът да вземе копието и онзи най-сетне се съгласи. — Сутрин Лейтен и Натам се упражняват с няколко човека. Готови са да ти помогнат да се научиш, за да не ти се налага да бъдеш при новобранците.

Шен държеше копието с някакво страхопочитание. Каладин тръгна да излиза от склада.

— Сър — продума паршът.

Каладин спря.

— Ти си добър човек — бавно изрече Шен.

— Цял живот ме преценяват по цвета на очите, Шен. Няма да постъпвам така с тебе заради кожата ти.

— Сър, аз… — паршът видимо се тревожеше от нещо.

— Каладин! — долетя гласът на Моаш отвън.

— Искаше да ми кажеш нещо? — попита Каладин.

— По-късно — отговори паршът. — По-късно.

Каладин кимна и излезе да види какво става. Забеляза, че Моаш го търси при казана.

— Каладин! — възкликна мостовият, щом го зърна. — Хайде. Излизаме. И ти идваш с нас. Тази вечер даже и Скалата ще дойде.

— Ха! Яхнията ми е в добри ръце — обясни Скалата. — Ще ида да направя онова нещо. Добре ще е да се разкарам от вонята на дребните мостови.

— Ей! — възрази Дрей.

— Ах. И от вонята на едрите мостови.

— Хайде — настоя Моаш и махна на Каладин. — Ти обеща.

Каладин нищо не беше обещавал. Искаше само да седи край огъня, да яде яхния и да наблюдава огнените духчета. Ала всички го гледаха. Даже и онези, които нямаше да излязат с Моаш тази вечер.

— Аз… Добре. Да вървим.

Всички завикаха и взеха да ръкопляскат. Проклети глупаци. Радваха се, че командирът им излиза да пие? Каладин изсърба няколко лъжици яхния и подаде останалото на Хобер. Неохотно се присъедини към Моаш. Последваха ги Лопен, Пеет и Сигзил.

— Знаеш ли — тихо изръмжа Каладин на Сил, — ако това беше някой от старите ми отряди копиеносци, щях да предположа, че искат да се разкарам от лагера, за да свършат нещичко в мое отсъствие.

— Съмнявам се, че сега е така — намуси се Сил.

— Не е. Тези тук искат просто да ме видят като човек. — По тази причина, той наистина трябваше да излезе. Вече доста се беше отделил от хората си. А не искаше да мислят за него като за някакъв светлоок.

— Ха! — рече Скалата и дотърча при тях. — Тия хора твърдят, че могат да пият повече от един рогоядец. Празноглави равнинци. Е невъзможно.

— Надпиване? — попита Каладин и тайничко простена. В какво се забърка?

— Никой от нас няма наряд до късно сутринта — обясни Сигзил и вдигна рамене. Тефт охраняваше семейство Колин през нощта, заедно с отряда на Лейтен.

— Тази вечер — подхвана Лопен и вдигна нравоучително показалец — аз ще победя. Казано е, че никога не бива да залагаш срещу едноръкия хердазиец за надпиване!

— Казано ли е? — подкачи го Моаш.

— Ще бъде казано — продължи Лопен, — че никога не бива да залагаш срещу едноръкия хердазиец за надпиване.

— Ти тежиш горе-долу колкото един прегладнял брадвохрът, Лопен — поусъмни се Моаш.

— А, обаче съм съсредоточен.

Продължиха и свърнаха по една улица, която водеше към пазара. Военният лагер се състоеше от казарми, построени в широка окръжност около сградите на светлооките близо до центъра. На път за пазара, който се намираше в пръстена постройки на цивилните отвъд казармите, Каладин и хората му минаха край множество обикновени войници, заети с работи, които той рядко бе виждал в армията на Садеас. Заточваха копия или смазваха гръдни брони преди тръбата за вечеря.

Ала неговите хора не бяха единствените, които излизаха тази вечер. Други групи войници вече се бяха нахранили, крачеха към пазара и се смееха. Бавно се съвземаха от клането, което бе осакатило далинаровата армия.

Пазарът грееше от оживление. Факли и маслени лампи светеха по повечето сгради. Каладин не се изненада. Обикновената войска имаше безчет цивилни, които я следваха, при това в движение. Тук търговците хвалеха стоката си. Викачи продаваха вести, за които твърдяха, че са дошли по далекосъобщителя и говорят за събитията по целия свят. Какво казваха — война в Я Кевед? И нов император в Азир? Каладин имаше съвсем смътна представа къде са тези страни.

Сигзил притича натам, та да научи новините, и плати една сфера на викача. А Лопен и Скалата спореха коя кръчма е най-добре да уважат тази вечер. Каладин наблюдаваше как тече животът. Войници минаха на нощна стража. Ято бъбрещи тъмнооки жени минаваха от един продавач на мерудии на друг. Светлоока пратеница закова списък с датите и часовете на очакваните бури на някаква дъска, докато съпругът й се прозяваше отегчено — като че беше принуден да дойде, та да я придружи. Скоро щеше да настъпи дъждовният сезон, времето на непрестанен дъжд без бури — единственото прекъсване беше денят в средата на сезона. Беше къса година в хилядадневния цикъл от две години, което означаваше, че дъждовният сезон ще е спокоен.

— Стига спорове — обърна се Моаш към Скалата, Лопен и Пеет. — Отиваме в Гнъсния чул.

— Ау! — възкликна Скалата. — Ама там не точат рогоядско светло!

— Понеже рогоядското светло похабява зъбите — обясни Моаш. — Все тая. Днес аз избирам.

Пеет закима усърдно. И той беше избрал същата кръчма.

Сигзил се върна от викача и явно се беше отбил още някъде, понеже носеше нещо димящо, увито в хартия.

— Не и ти — изстена Каладин.

— Добро е — отбранително рече Сигзил и отхапа от чаутата.

— Даже не знаеш какво е.

— Много ясно, че знам — отвърна Сигзил, а после додаде — Ей, Лопен. Какво има вътре?

— Флангриа — уточни Лопен доволно, понеже и Скалата отърча да си купи чаута.

— Което е? — попита Каладин.

— Месо.

— Какво месо?

— Месо.

— Превърнато — отсъди Каладин и изгледа Сигзил.

— Като мостови ядеше превърната храна всяка вечер — рече онзи и сви рамене.

— Понеже нямах друг избор. Погледни. Той пържи хляба.

— И флангриата се пържи — обясни Лопен. — Омесваш я със счукан лавис на топченца. Хубавичко я смачкваш и пържиш, после я пълниш в пържения хляб и заливаш със сос. — Той доволно примлясна и се облиза.

— По-евтино е от водата — отбеляза Пеет, когато Скалата се върна в тръс.

— Сигурно защото и зърното е Превърнато — рече Каладин. — Всичкото има вкус на мухъл. Скала, разочароваш ме.

Рогоядецът го погледна глуповато, обаче отхапа. Неговата чаута хрускаше.

— Черупки? — поинтересува се Каладин.

— Щипци от кремлинг — ухили се Скалата. — Пържени.

Каладин въздъхна. Всички отново тръгнаха сред тълпата и най-сетне се добраха до дървена сграда, построена от подветрената страна на по-голямо каменно здание. Разбира се, тук всичко беше така устроено, щото възможно най-много врати да са с гръб към Произхода, а улиците вървяха от изток на запад, за да могат ветровете да духат.

От пивницата се лееше топла оранжева светлина. Нито една кръчма не се осветяваше от сфери. Даже и със заключалки на фенерите, щедрото сияние на сферите би било твърде тежко изкушение за пияните посетители. Мостовите си проправиха път с рамене навътре и бяха посрещнати от шумни разговори, викове и песни.

— Няма да намерим места — надвика Каладин шумотевицата. Въпреки намалялото население на далинаровия лагер, тук беше претъпкано.

— Ще си намерим, разбира се — усмихна се Скалата. — Имаме си тайно оръжие. — Той посочи кръглоликия кротък Пеет, който си проправяше път към тезгяха. Там стоеше една тъмноока хубавелка, която бършеше чаша. При вида на Пеет тя засия в усмивка.

— И тъй — обърна се Сигзил към Каладин. — Замислял ли си се къде ще настаниш женените мъже от Мост Четири?

Женените мъже ли? Като погледна лицето на Пеет, който се беше надвесил над тезгяха и бъбреше с жената, разбра, че това време не е твърде далеч. Каладин не беше и помислял за това. А би трябвало. Знаеше, че Скалата е женен — рогоядецът вече беше пратил писма до семейството си, ала Рогоядските върхове бяха тъй далеч, че още нямаше отговор. Тефт също е бил женен, но съпругата му, както и повечето му роднини, бяха покойници.

Навярно и други имаха семейства. Докато бяха мостови, не говореха много за миналото си, но Каладин бе доловил откъслечни намеци. Хората постепенно щяха да се върнат към живота си и семействата щяха да са част от това, особено в този стабилен лагер.

— Бурята да го отнесе! — каза той и се хвана за главата. — Ще трябва да поискам още място.

— Много от казармите са разделени, за да могат да се настаняват семейства — отбеляза Сигзил. — А някои от женените войници наемат жилища на пазара. Могат да избират.

— Това ще разбие Мост Четири! — заяви Скалата. — Не бива да се позволява.

Е, от женените мъже излизаха по-добри войници. Трябваше да намери начин това да влезе в работа. Сега имаше доста празни казарми в далинаровия лагер. Навярно трябваше да помоли за още няколко сгради.

Каладин кимна по посока на жената на тезгяха.

— Предполагам, че не тя държи заведението.

— Не, Ка само обслужва — обясни Скалата. — Пеет доста се е заплеснал по нея.

— Трябва да проверим може ли да чете — каза Каладин и направи път на някакъв полупиян посетител, който се измъкна в нощта. — В името на Бурите, добре ще е да разполагаме с някой грамотен.

В редовната армия Каладин би бил светлоок и неговата съпруга или сестра щеше да е писар и сметководител на батальона.

Пеет им махна да идат при него и Ка ги настани на една отделена настрани маса. Каладин седна с гръб към стената и достатъчно близо до прозореца, та да може да гледа навън, ако иска, но без силуетът му да се очертава в светлината. Когато Скалата седна, Каладин съжали стола му. В целия отряд само той беше с няколко пръста по-висок от него, ала беше и два пъти по-широк.

— Рогоядско светло? — обнадеждено се обърна Скалата към Ка.

— Стапя ни чашите — отвърна тя. — Пиво?

— Пиво — въздъхна Скалата. — Това трябва да е напитка за жени, а не за големи рогоядци. Добре поне, че не е вино.

Каладин разсеяно каза на Ка да му донесе каквото и да е. Мястото не беше наистина примамващо. Бе шумно, противно, задимено и вмирисано. Също така беше живо. Смехове. Хвалби, подвиквания, звън на чаши. Това… някои хора живееха за него. Ден честен труд, следван от вечер с приятелите в кръчмата.

Такъв живот не бе толкова зле.

— Тази вечер е шумно — отбеляза Сигзил.

— Винаги е шумно — пресече го Скалата. — Тази вечер може би повече.

— Войската е спечелила пробег на платото заедно с войската на Бетаб — обясни Пеет.

Добра работа. Далинар не отиде, но Адолин го направи, заедно с трима души от Мост Четири. На тях не им се налагаше да влизат в битка — и всяко нападение на платата, което не застрашаваше хората на Каладин, бе добро.

— Толкова много хора, това е добре — продължи Скалата. — Прави кръчмата по-топла. Навън е твърде студено.

— Твърде студено? — намеси се Моаш. — Та ти си от проклетите Рогоядски хълмове!

— Е? — намръщено попита Скалата.

— Това са планини. Там горе е по-студено от тук долу.

Скалата изпръхтя — забавна смесица от негодувание и учудване — и светлата му кожа на рогоядец почервеня.

— Твърде много въздух! Трудно ви е да мислите. Студено? Рогоядските върхове са топли! Чудно топли.

— Наистина? — недоверчиво попита Каладин. Това можеше да е някоя от шегите на Скалата. Понякога те не изглеждаха смислени на никой друг, освен на него самия.

— Вярно е — рече Сигзил. — На върховете има топли извори, които ги загряват.

— А, но това не са извори — възрази Скалата и размаха пръст към Сигзил. — Това е равнинска дума. Рогоядските океани са водите на живота.

— Океани? — намръщено попита Пеет.

— Много малки океани — продължи Скалата. — По един на всеки връх.

— Върхът на всяка планина представлява някакъв кратер — обясни Сигзил, — запълнен с голямо езеро от топла вода. Топлината е достатъчна, за да създаде пространство от годна за живеене земя, въпреки височината. Ако се отдалечиш твърде много от рогоядските градове обаче, и ще се озовеш сред смразяващ студ и оставени от бурите ледени полета.

— Не разказваш преданието вярно — каза Скалата.

— Това са факти, а не предание.

— Всичко е предание — обясни Скалата. — Слушай. Много отдавна, ункалаките — моят народ, които вие наричате рогоядци — не са живеели по върховете. Живеели са в ниското, където въздухът е гъст и мисленето е бавно. Нас обаче са ни мразили.

— Че кой би мразил рогоядците? — попита Пеет.

— Всички — отвърна Скалата, когато Ка донесе питиетата.

Още особено внимание. Всички останали трябваше да отиват до тезгяха и да си вземат питиетата. Скалата й се усмихна и хвана голямата си кана.

— Първото питие е. Лопен, опитваш да ме биеш ли?

— Давай, манча — и Лопен вдигна своята кана, която не беше толкова голяма.

Едрият рогоядец отпи и питието остави пяна на устната му.

— Всички искали да избият рогоядците — продължи той и тупна с юмрук по масата. — Страхували са се от нас. Според преданието, сме били твърде добри в битките. Тъй че нас ни преследвали и почти ни избили.

— Ако толкова ви е бивало в битките — обади се Моаш и посочи с пръст, — как тогава почти са ви избили?

— Малцина сме — изрече Скалата и гордо положи ръка на гърдите си. — А вие сте твърде много. Тук долу в ниското ви има навсякъде. Човек не може крачка да направи, без да усети пръстите на някой алет под ботуша си. И тъй, ние, ункалаките, сме били почти унищожени. Но нашият тана’каи — това е като крал, но повече — отишъл при боговете да моли за помощ.

— Богове — изрече Каладин. — Искаш да кажеш духове.

Той се огледа за Сил — тя си бе избрала някаква греда и наблюдаваше как две дребни насекоми се катерят по един от стълбовете.

— Те са богове — възрази Скалата и последва погледа на Каладин. — Да. Все пак някои богове са по-могъщи от останалите. Тана’каи потърсил най-силния сред тях. Най-напред отишъл при боговете на дърветата. „Можете ли да ни скриете?“, попитал той. Но боговете на дърветата не можели. „Хората ловят и нас“, рекли те. „Криете ли се тук, те ще ви намерят, и ще ви използват за дърво досущ като нас.“

— Да използваш рогоядците — любезно произнесе Сигзил — като дървен материал.

— Мълчи — отвърна му Скалата. — След това тана’каи отишъл при боговете на водата. „Можем ли да живеем във вашите дълбини?“, примолил се той. „Дайте ни умението да дишаме като риби, и ние ще ви служим в дълбините на океаните!“ Ала и водите не можели да помогнат. „Човеците дълбаят в сърцевината ни с куки и измъкват ония, що ние пазим. Живеете ли тук, ще станете храна за тях!“ Та и там не сме можели да живеем. Най-накрая, отчаян, тана’каи отишъл при най-могъщите богове — боговете на планините. „Моят народ измира“, рекъл той. „Моля ви. Позволете ни да живеем по вашите склонове и да ви почитаме, и нека снеговете и ледовете ви ни бранят.“ Боговете на планините размишлявали дълго. „Не можете да живеете по склоновете ни“, рекли те, „понеже тук няма живот. Това е място на духовете, а не на хората. Но ако намерите начин да го превърнете в място за духове и хора, ние ще ви защитим!“ И тъй, тана’каи се върнал при водните богове и рекъл „Дайте ни водата си, за да можем да я пием и да живеем в планините.“ И му я обещали. Тана’каи отишъл при боговете на дърветата и им казал „Дайте ни от своя плод в изобилие, та да можем да се храним и да живеем в планините.“ И му го обещали. После тана’каи се върнал при планините и заговорил — „Дайте ни топлината си, тази, която е в сърцето ви, та да можем да живеем на вашите върхове.“ И това нещо, то се понравило на боговете на планините, които видели, че ункалаките ще се трудят усърдно. Те нямало да бъдат в тежест на боговете, а самички щели да се оправят с трудностите. И тъй боговете на планините притеглили върховете навътре в себе си и отворили място за водите на живота. Боговете на водите създали океаните. Тревата и плодовете, да дават живот, били получени според обещанието на дървесните богове. А топлината от сърцето на планините дала място, за да можем да живеем.

Той се облегна, отпи дълбока глътка от каната, после я тресна на масата и се ухили.

— Значи боговете — продължи Моаш, докато държеше питието си в ръце — са били доволни, че вие преодолявате своите трудности… като отивате при други богове и наместо това ги молите за помощ?

— Мълчи — отговори Скалата. — Е хубаво предание. И истина.

— Но ти току-що нарече езерата там горе вода — намеси се Сигзил. — Следователно не са извори. Точно както аз казах.

— Е различно — отвърна Скалата, вдигна ръка, махна на Ка, усмихна се дълбоко и умолително разклати каната си.

— Как така?

— Е не само вода — продължи той. — Е водата на живота. Е връзката с боговете. Ако ункалаките плуват в нея, понякога виждат обиталището на боговете.

При тези думи Каладин се наведе напред. Умът му блуждаеше около въпроса как да помогне на Мост Осемнадесет за трудностите им с дисциплината. Това го порази.

— Обиталището на боговете?

— Да — потвърди Скалата. — Е мястото, където живеят. Водите на живота, те ти позволяват да видиш разни места. В тях се свързваш с боговете, ако имаш сполука.

— Ти затова ли можеш да виждаш духчета? — попита Каладин. — Понеже си плувал в онези води и те са направили нещо с теб?

— Не е част от преданието — отсече Скалата при идването на втората му кана с пиво. Той се усмихна на Ка. — Ти си много превъзходна жена. Ако дойдеш на върховете, ще те направя семейство.

— Просто си плати вересиите, Скала — отвърна му тя и подбели очи. Отиде да събере някакви празни кани, Пеет скокна да й помага и за нейна изненада събра няколко от друга маса.

— Можеш да виждаш духчета — продължи Каладин — заради това, което е станало с теб в онези води.

— Не е част от преданието — повтори Скалата и го изгледа. — Е… замесено. Няма да кажа нищо повече за това.

— Бих желал да отида — обади се Лопен. — Да отида и да се топна.

— Ха! Е смърт за ония, дето не са от нашия народ — рече Скалата. — Не мога да ти позволя да плуваш. Дори и да ме надпиеш тая нощ.

И той вдигна вежда по посока на питието на Лопен.

— Плуването в изумрудените езера е смърт за чужденците — обясни Сигзил, — понеже вие убивате чужденците, които ги докосват.

— Не, не е вярно. Слушай преданието. Недей дотяга.

— Това са просто горещи извори — измърмори Сигзил, но се върна към питието си.

Скалата завъртя очи.

— Отгоре е вода. Отдолу не е вода. Е нещо друго. Водата на живота. Обиталището на боговете. Това нещо е истинно. Аз самият съм виждал бог.

— Божество като Сил? — попита го Каладин. — Или може би някой речен дух?

Последните бяха рядко срещани, но се смяташе, че от време на време могат да говорят несложно, подобно на духчетата на вятъра.

— Не — отвърна Скалата. Той се наведе напред, все едно казваше нещо тайно. — Видях Луну’анаки.

— О, великолепно — обади се Моаш. — Чудесно.

— Луну’анаки — продължи Скалата — е бог на пътуването и пакостите. Много могъщ бог. Той дойде от дълбините на океана на върха, от царството на боговете.

— На какво приличаше — попита Лопен, широко отворил очи.

— На човек — обясни Скалата. — Може би на алет, при все че кожата му бе по-светла. Много изсечено лице. Може би красив. Белокос.

Сигзил рязко вдигна поглед.

— Белокос?

— Да — потвърди Скалата. — Не посивял, като старец, а бял — и все пак е млад мъж. Той говори с мен на брега. Ха! Подигра се с брадата ми. Попита ме коя година сме според рогоядския календар. Рече, че името ми било смешно. Много могъщ бог.

— Ти беше ли уплашен?

— Не, разбира се. Луну’анаки не може да нарани човек. Му е забранено от другите богове. Това всички го знаят.

Скалата гаврътна остатъка от втората си половница, издигна я във въздуха, ухили се и отново я размаха към Ка, тъкмо докато тя минаваше.

Лопен набързо изгълта остатъка от първата си кана. Сигзил изглеждаше притеснен, а едва бе докоснал половината от първото си питие. Той го зяпаше, ала при питането на Моаш какво не е наред се оправда, че бил уморен.

Най-накрая Каладин отпи от питието си. Лависово пиво, пенесто, леко сладко. Напомни му за дома, макар да бе започнал да го пие от постъпването си във войската.

Останалите се прехвърлиха на разговор за нападенията на платата. Садеас открито не се подчиняваше на нарежданията да излиза на набези по двойки. За един от по-отдавнашните отиде сам, взе ядрото преди който и да е друг да се е добрал, а после го захвърли, все едно е нещо маловажно. Само преди няколко дни обаче Садеас и Върховният принц Рутар отидоха заедно на друго нападение — на което не се предполагаше да присъстват. Твърдяха, че не успели да вземат скъпоценното ядро, но беше обществена тайна, че са победили и са укрили плячката.

Тези явни плесници в лицето на Далинар бяха в устата на военните лагери. Още повече, понеже Садеас даваше вид да е ядосан, задето не му позволяваха да изпрати следствени служители в стана на Далинар, та да търсят за „важни сведения“, които според него се отнасяли до безопасността на краля. За него всичко беше игра.

Някой трябва да събори Садеас, рече си Каладин, докато отпиваше от питието и въртеше прохладната течност из устата си. Лош е, точно колкото Амарам — опита да убие мен и моите хора неколкократно. Нямам ли причина, дори право, да му го върна?

Каладин се учеше да върши същото като убиеца — да тича по стени, може би да достига смятани за недостъпни прозорци. Можеше да посети лагера на Садеас нощем — сияещ от Светлина и яростен…

Каладин можеше да въздаде справедливост на този свят.

Усещаше, че нещо в тези размишления не е наред, но му беше трудно да го обоснове по пътя на логиката. Отпи още малко, огледа стаята и отново отбеляза колко спокойни изглеждат всички. Това беше техният живот. Труд, после забавление. Това им стигаше.

Не и на него. Нуждаеше се от нещо повече. Извади светеща сфера — просто диамантен чип — и лениво започна да я търкаля по масата.

След близо час разговори, в които Каладин се включваше от време на време, Моаш го сръга в ребрата.

— Готов ли си? — прошепна той.

Каладин се намръщи:

— Готов?

— Да. Срещата е в задната стая. Видях ги да влизат преди малко. Ще чакат.

— Кой…

Той спря, понеже разбра какви са намеренията на Моаш. Каладин беше казал, че ще се срещне с приятелите на Моаш, с хората, които бяха опитали да убият краля. Кожата на Каладин изстина, а въздухът сякаш изведнъж стана мразовит.

— Ти затова искаше да дойда тази вечер?

— Да — съгласи се Моаш. — Мислех, че си се усетил. Хайде.

Каладин сведе поглед към своята кана жълто-кафява течност. Най-накрая гаврътна останалото и се изправи. Трябваше да узнае кои са тези хора. Задълженията му го налагаха.

Моаш ги извини и обясни, че видял стар приятел, когото искал да представи на Каладин. Скалата, без да изглежда ни най-малко пиян, се засмя и им махна да отиват. Той беше на… шестото си питие? Седмото? Лопен вече фъфлеше след третото. Сигзил едва бе свършил с второто и не изглеждаше предразположен да продължи.

Толкова за състезанието, помисли си Каладин и остави Моаш да го води. Кръчмата все още бе оживена, макар и не претъпкана като по-рано. В края й бе прикътан коридор с отделни стаи за хранене — за богатите търговци, които не желаеха да бъдат изложени на простащините в голямата зала. От една от стаите се измъкна мургав мъж. Може и да беше отчасти азиш, а може би просто много тъмнокож алет. На пояса му висяха много дълги ножове, ала не рече нищо, щом Моаш отвори вратата.

— Каладин… — гласът на Сил. Къде бе тя? Явно изчезнала дори за неговите очи. Вършила ли го е преди? — Бъди внимателен.

Той влезе в стаята с Моаш. Вътре трима мъже и жена пиеха вино на маса. В края на стаята стоеше друг телохранител, увит в наметало, с меч на кръста, свел глава, сякаш почти не обръщаше внимание.

Двама от седналите, сред тях и жената, бяха светлооки. Каладин трябваше да очаква това, имайки предвид използването на Меч, но все пак се сепна.

Светлоокият мъж веднага стана. Може би малко по-възрастен от Адолин, имаше прилежно подстригана смолисточерна алетска коса. Носеше отворена връхна дреха, под нея — скъпа черна риза, извезана с бели ластари между копчетата, и вратовръзка.

— Значи това е прочутият Каладин! — възкликна мъжът, пристъпи и протегна ръка, за да се здрависа с Каладин. — В името на Бурите, удоволствие е да се запознаем. Да застанеш на пътя на Садеас, докато спасяваш Тоягата лично? Добра работа, човече. Добра работа.

— А ти си?

— Родолюбец — отвърна другият. — Наричай ме Гробовния.

— А ти ли си Мечоносецът?

— Право на работата, нали? — отбеляза Гробовния и направи знак на Каладин да седне на масата.

Моаш веднага седна и кимна на другия човек на масата — тъмноок, с къса коса и хлътнали очи. Наемник, предположи Каладин, като обърна внимание на тежките кожени дрехи и на брадвата до стола му. Гробовния продължи да му прави знаци, но Каладин се забави и огледа младата жена на масата. Тя седеше сковано и отпиваше от чашата вино, хванала я с две ръце — едната покрита от снабден с копчета ръкав. Красива, със свити червени устни, косата й бе вдигната нагоре и с набучени най-разнообразни метални украшения.

— Познавам те — каза Каладин. — От писарите на Далинар си.

Тя внимателно го погледна, макар и да опитваше да изглежда спокойна.

— Данлан е част от свитата на Върховния принц — потвърди Гробовния. — Моля, Каладин. Седни и пийни вино.

Каладин седна, но не си сипа питие.

— Вие опитвате да убиете краля.

— Той е прям, нали така? — обърна се Гробовния към Моаш.

— И си върши работата — допълни Моаш. — Затова го и харесваме.

Гробовния се обърна към Каладин.

— Ние сме родолюбци, както казах по-рано. Родолюбци на Алеткар. Алеткар, какъвто би могъл да бъде.

— Родолюбци, които искат да убият владетеля на държавата?

Гробовния се наведе и залепи ръце на масата. Част от настроението му отлетя, което бе добре. Той така и така опитваше твърде настоятелно.

— Много добре, да се захващаме. Елокар е изключително лош крал. Определено си го забелязал.

— Не е моя работа да изказвам съждения за един крал.

— О, стига — прекъсна го Гробовния. — Казваш ми, че не си забелязал как действа? Разглезен, роб на прищевките си, подозрителен. Само се заяжда, вместо да приема съвети, излиза с детински искания, вместо да ръководи. Той разрушава кралството.

— Имаш ли дори представа за това какво вършеше преди Далинар да го обуздае? — попита Данлан. — Прекарала съм последните три години в Колинар да помагам на чиновниците там да се оправят в бъркотията, която той сътвори в кралското законодателство. Имаше време, когато той правеше закон всичко, ако човек го е ухажвал по правилния начин.

— Той е неспособен — обади се тъмноокият наемник, чието име Каладин не знаеше. — Нарежда добри хора да бъдат убити. Оставя оня мръсник Садеас да се измъкне след извършването на държавна измяна.

— И вие опитвате да го убиете? — настоя Каладин.

Гробовния погледна Каладин в очите.

— Да.

— Ако един крал разрушава кралството си — продължи наемникът, — хората нямат ли право, даже задължение, да го отстранят?

— Ако бъде отстранен — продължи Моаш, — какво ще стане? Задай си този въпрос, Каладин.

— Вероятно Далинар ще заеме престола — отвърна Каладин.

Елокар имаше син в Колинар — дете само на няколко години. Дори и Далинар да се обявеше за наместник от името на законния престолонаследник, той щеше да царува.

— Кралството би било много по-добре с него начело — заяви Гробовния.

— Всъщност той управлява — отбеляза Каладин.

— Не — възрази Данлан. — Далинар се удържа. Знае, че трябва да заеме престола, но се колебае от обич към покойния си брат. Останалите Върховни принцове възприемат това като слабост.

— Трябва ни Тоягата — завърши Гробовния и тропна по масата. — Иначе кралството ще загине. Смъртта на Елокар ще накара Далинар да действа. Ще си върнем човека, който имахме преди двадесет години, човекът, който преди всичко обедини Върховните принцове.

— Дори и този човек да не се върне — продължи наемникът, — определено не бихме били по-зле от сега.

— Следователно, да — заяви Гробовния на Каладин. — Ние сме убийци. Или ще бъдем убийци. Не искаме преврат и не желаем да убиваме невинни хора от стражата. Просто искаме да отстраним краля. Тихо. За предпочитане при злополука.

Данлан изкриви лице, а после отпи вино.

— За съжаление, досега нямахме кой знае какъв успех.

— И затова исках да се срещна с теб — обясни Гробовния.

— Очаквате да ви помогна? — попита Каладин.

Гробовния вдигна ръце.

— Помисли си за думите ни. Моля те само за това. Помисли си за делата на краля. Наблюдавай го. Запитай се „колко още ще изтрае държавата с този човек начело“?

— Тоягата трябва да вземе трона — тихо произнесе Данлан. — Най-накрая то ще стане. Ние искаме да му помогнем за негово собствено добро. Да му спестим трудното решение.

— Бих могъл да ви издам — рече Каладин и погледна Гробовния в очите. Мъжът с наметалото, който стоеше и слушаше, се размърда и се постегна. — Това, че ме поканихте тук, е опасно.

— Моаш казва, че си учил за лекар — продължи Гробовния и въобще не изглеждаше загрижен.

— Да.

— И какво би сторил, ако ръката е възпалена и заплашва цялото тяло? Дали чакаш с надеждата да се поправи, или действаш?

Каладин не отвърна.

— Каладин, сега ти си начело на кралската гвардия — поде Гробовния. — Ще ни трябва удобно време, когато нито един гвардеец няма да бъде наранен, в което да ударим. Ние не желаехме кръвта на краля да изцапа ръцете ни, но аз осъзнах, че това е страхливо. Аз ще го извърша лично. Всичко, което искам, е удобно време и болките на Алеткар ще приключат.

— За краля ще бъде по-добре така — подзе Данлан. — Той бавно умира на престола, като човек, който се дави далеч от сушата. По-добре да се приключи бързо.

Каладин стана. Моаш се изправи неохотно.

Гробовния го изгледа.

— Ще размисля — рече Каладин.

— Добре — отвърна Гробовния. — Можеш да се свържеш с нас чрез Моаш. Стани лекарят, от който това кралство има нужда.

— Хайде — обърна се Каладин към Моаш. — Останалите ще се чудят къде се губим.

Той си излезе, а Моаш го последва и забързано се сбогува. Каладин наистина очакваше един от тях да опита да го спре. Не се ли притесняваха, че ще ги издаде, както заплаши?

Пуснаха го. Обратно в шумната, потънала в приказки зала.

В името на Бурите, каза си той. Ще ми се доводите им да не бяха толкова добри.

— Как се запозна с тях? — попита Каладин, докато Моаш бързаше да го настигне.

— Рил — човекът, който седи на масата, беше наемник в някои от керваните, където съм служил преди да свърша в мостовите отряди. Той дойде при мен веднага щом се освободихме от робство.

Моаш хвана Каладин за ръката и го спря преди да са се върнали на масата си.

— Те имат право. Знаеш, че имат право, Кал. Виждам го в теб.

— Те са предатели — отвърна Каладин. — Не искам да имам нищо общо с тях.

— Каза, че ще премислиш!

— Казах го — тихо продължи Каладин, — за да ме оставят да си изляза. Ние имаме дълг, Моаш.

— Той по-голям ли е от дълга към нашето кралство?

— Теб не те е грижа за страната — отсече Каладин. — Просто искаш да гониш своето отмъщение.

— Добре, така да е. Каладин, ти обаче не обърна ли внимание? Гробовния се отнася с всички хора еднакво, независимо от цвета на очите. Безразлично му е, че сме тъмнооки. Той е женен за тъмноока.

— Наистина? — Каладин не беше чувал за нещо подобно.

— Да — потвърди Моаш. — Даже един от синовете му е наполовина тъмноок. На Гробовния му е все едно какво си мислят другите за него. Той върши това, което е правилно. А в този случай то е…

Моаш се огледа. Вече бяха заобиколени от хора.

— То е онова, което той каза. Някой трябва да го стори.

— Не ми говори отново за това — прекъсна го Каладин, издърпа ръката си и тръгна към масата. — И не се срещай повече с него.

Той седна, а Моаш ядосано се отпусна на мястото си. Каладин опита да се застави да се върне към разговора със Скалата и Лопен, но просто не можеше.

Навсякъде около него хората се смееха или подвикваха.

Стани лекарят, от който това кралство има нужда…

В името на Бурите, каква бъркотия.