Брандън Сандърсън
Сияйни слова (66)

45
Средопразник

ТРИ И ПОЛОВИНА ГОДИНИ ПО-РАНО

Шалан боцна с показалец клетката, шареното създание вътре се премести на пръчката и вирна глава към нея.

Най-странното нещо, което беше виждала. Стоеше на два крака като човек, макар и да имаше ноктести крака. Бе високо само два юмрука, но преместването на главата и погледът към нея определено показваха личност.

Нещото имаше само малко черупка — на носа и на устата, но най-необичайното нещо бе косата му. Имаше яркозелена коса, която покриваше цялото му тяло. Косата бе прилегнала, сякаш причесана. Докато гледаше, създанието се обърна и се зае да кълве косата си — голям кичур от нея се надигна и тя можа да види, че расте от гръбнака.

— Какво мисли младата дама за моите пилета? — гордо изрече търговецът, застанал със скръстени зад гърба ръце, могъщият му търбух стърчеше напред като нос на кораб. Зад него хората се тълпяха на панаира. Бяха тъй много. Петстотин, а може би даже повече на едно място.

— Пилета — повтори Шалан и плахо насочи пръст към клетката. — Яла съм пилешко.

— Не и от тази порода! — през смях отбеляза тайленецът. — Пилетата за ядене са глупави, а това е умно, почти колкото човек! Може да говори. Слушайте. Джекничийсине! Кажи си името!

— Джекничийсине — повтори съществото.

Шалан подскокна назад. Думата бе осакатена от нечовешкия глас на животното, но се разбираше.

— Пустоносен! — изсъска тя, допряла скритата ръка до гърдите си. — Животно, което говори! Ще спрете очите на Несътворения върху нас.

Търговецът се засмя.

— Тези създания живеят из цял Шиновар, млада господарке. Ако речта им привличаше Несътворения, цялата страна да е прокълната!

— Шалан!

Баща й стоеше с телопазителите и разговаряше с друг търговец на отсрещната страна на улицата. Тя забърза към него и погледна през рамо към странното животно. При все че бе необичайно, щом можеше да говори, тя го съжаляваше, задето е затворено в клетката.

Панаирът за Средопразника бе важно събитие за годината. Провеждан през Затишието — обратното на Дъждовния сезон време, когато нямаше бури — той привличаше хора от всички околни селца и колиби. Мнозина от хората тук бяха от надзираваните от баща й земи, сред тях и светлооки от по-долен ранг, от семейства, управлявали едни същи села в продължение на векове.

Разбира се, идваха и тъмнооки, включително търговци — граждани от първи и втори нан. Баща й не говореше често за това, но тя знаеше, че той намира богатството и положението им неуместни. Всемогъщият бе избрал светлооките, а не тези търговци, за да управляват.

— Ела — нареди й татко.

Шалан тръгна подир него и охраната му през оживения панаир, ширнал се върху имотите му на около половин ден път от господарския дом. Котловината бе доста добре защитена, а близките склонове — покрити с йелови дървета. Здравите им клони пускаха шиляви листа — дълги розови, жълти и оранжеви бодили, и дърветата приличаха на избухнали цветове. В една от книгите на баща си Шалан бе прочела, че дърветата засмукват крем и го използват, за да направят дървесината си здрава като скала.

В самата долчинка повечето от дърветата бяха премахнати, макар и някои да служеха за опора на завързаните нависоко навеси, широки по десетина хвърлея. Минаха покрай търговец, проклинащ вятърното духче, което се стрелкаше през заграждението му и слепваше предметите. Шалан се усмихна и извади чантата си изпод мишница. Нямаше обаче време да рисува, понеже баща й се насочи към мястото за дуели, където — ако нещата бяха като миналата година — тя щеше да изкара повечето от панаира.

— Шалан — произнесе той и тя се затича, та да го настигне. Четиринадесетгодишна, тя се усещаше непохватна и с твърде момчешко тяло. Започваше да съзрява и разбра, че би трябвало да се притеснява от червената коса и луничавата кожа, понеже бяха знак за нечиста кръв. Това бяха обичайните веденски цветове, но това бе защото — в миналото — потеклото им се бе смесило с това на рогоядците от планините.

Някои хора се гордееха с цвета. Не и баща й, та и Шалан не изпитваше гордост.

— Навлизаш във възраст, в която трябва да се държиш повече като дама — започна татко. Тъмнооките им отстъпваха много място и се кланяха при минаването на баща й. Двама от неговите арденти вървяха след тях, потънали в съзерцание и скръстили ръце зад гърба.

— Ще трябва да спреш да зяпаш така. Скоро ще опитаме да ти намерим съпруг.

— Да, татко — отвърна тя.

— Може и да се наложи да спра да те водя по такива места — продължи той. — Ти само търчиш насам-натам и се държиш като дете. Най-малкото ти трябва нов учител.

Той така уплаши последната й учителка, че я прогони. Талани беше много добра в езиците и Шалан усвояваше твърде добре азишки, но жената напусна скоро след едно от… изпълненията на татко. На следния ден мащехата на Шалан се появи с отоци по лицето. Сиятелната Хаше, другата учителка, си събра нещата и избяга без предизвестие.

Шалан кимна при думите на баща си, но тайно се надяваше, че ще може да се измъкне и да намери братята си. Днес тя имаше работа за вършене. Заедно с баща си доближиха „арената за дуели“ — преувеличено описание на ограден с опнати въжета участък земя, където паршите бяха насипали пясък колкото от половин морски бряг. Светлооките щяха да седят, да обядват и да разговарят на покрити с навеси маси.

Малисе, мащехата, бе млада жена, с няма и десет години по-възрастна от Шалан. Нисичка, с топчесто лице, тя седеше вдървено, а черната й коса бе прошарена от няколко руси кичура. Татко се настани до нея в ложата им; той бе един от четиримата дошли на панаира мъже от четвърти дан. Дуелистите щяха да бъдат по-нископоставени светлооки от околността. Много от тях нямаха земя и дуелът бе един от малкото им пътища към известността.

Шалан седна на мястото си и един слуга й поднесе изстудена вода в чаша. Едва отпи глътка и някой доближи ложата.

Сиятелният господар Ревилар може и да е бил красив, ако носът му не е бил отсечен при някакъв младежки дуел. Носеше дървен, боядисан в черно нос — странно съчетание от това да прикриеш недостатъка и едновременно с това да привлечеш вниманието към него. С посребрена коса, добре облечен в костюм по модата, той имаше разсеяния вид на човек, оставил пламтящото си огнище у дома. Земите му граничеха с владенията на татко — той и Ревилар бяха двама от общо десетимата мъже от техния ранг, подчинени на Върховния принц.

Ревилар дойде сам, придружаван само от двама старши слуги. Черно-белите им униформи бяха недостъпни за обикновените прислужници и татко ги оглеждаше алчно. Той беше опитал да наеме старши слуги. Всичките споменаваха неговата „слава“ и отказваха.

— Сиятелни господарю Давар — поздрави го Ревилар и не изчака за разрешение, преди да се изкачи по стъпалата в ложата. Татко и той бяха от еднакъв ранг, ала всички знаеха за подозренията срещу баща й, както и че Върховният принц ги намира основателни.

— Ревилар — отвърна баща й, загледан напред.

— Може ли да седна?

Той седна до татко — на мястото, където щеше да седи Хеларан в качеството си на наследник, ако беше тук. Двамата слуги на Ревилар седнаха зад него. Някак си успяваха да покажат неодобрение към баща й, без да обелват и дума.

— Синът ти ще се дуелира ли днес? — попита татко.

— Да, наистина.

— Да се надяваме, че може да опази всичките си телесни части. Не би било желателно твоята преживелица да стане обичай.

— Хайде, хайде, Лин — прекъсна го Ревилар. — Така не се говори на съдружници.

— Съдружници? Имаме сделки, за които не съм знаел?

Една от слугините на Ревилар постави снопче листа на масата пред татко. Мащехата на Шалан ги взе с неохота и започна да ги чете на глас. Ставаше дума за размяна на стоки. Татко даваше част от своя памук от влакнодайно дърво и необработен шум на Ревилар срещу скромно заплащане. Впоследствие Ревилар щеше да откара стоките за продан на пазара.

Татко прекъсна четенето почти на края.

— Да не си се смахнал? Една прозрачна марка торбата? Та това е една десета от стойността на шума! Като включа караулите по пътищата и сумите, които трябва да се платят на селата, където събираме добива, аз ще загубя сфери от тази сделка.

— Е, не е толкова зле — възрази Ревилар. — Струва ми се, че уреждането ще ти се стори съвсем приемливо.

— Ти си умопобъркан.

— Аз съм харесван.

Татко се намръщи и лицето му почервеня. Шалан помнеше времена, в които рядко го виждаше гневен, даже никога. Онези дни бяха мъртви много отдавна.

— Харесван? — попита татко. — Какво означава…

— Може да знаеш, а може и да не знаеш — отвърна Ревилар, — че наскоро Върховният принц лично посети именията ми. Явно му хареса какво върша за производството на платове в това княжество. Това, прибавено към дуелистките умения на сина ми, привлече внимание към моя дом. Бях поканен да навестя Върховния принц във Веденар в една седмица от десет, броено от началото на следващия месец.

От време на време татко не се държеше твърде разумно, но притежаваше усет за политиката. Поне Шалан си мислеше така, въпреки че толкова й се искаше да вярва най-доброто за него. Както и да е, той незабавно схвана намека.

— Плъх такъв — прошепна татко.

— Разполагаш с твърде малко възможности, Лин — отбеляза Ревилар и се наведе към него. — Домът ти запада, а доброто ти име е унищожено. Трябват ти съюзници. Аз трябва да се струвам на Върховния принц изключително дарование по паричните въпроси. Можем да си помагаме един на друг.

Татко сведе глава. Пред ложата обявиха първите дуелисти — незначителен двубой.

— Където и да стъпя, ме пресрещат ъгли — прошепна татко. — Приклещват ме бавно.

Ревилар още веднъж побутна книжата към Малисе.

— Ще започнете ли отначало? Подозирам, че съпругът Ви не слушаше внимателно.

Той изгледа Шалан.

— Нужно ли е детето да бъде тук?

Шалан си тръгна безмълвно. Точно това искаше, макар да се чувстваше зле, изоставяйки татко. Той не говореше често с нея, още по-малко пък искаше мнението й, но изглеждаше по-силен в нейно присъствие.

Толкова разсеян беше, че дори не изпрати някого от охраната с нея. Тя се измъкна от ложата с чанта под мишницата и подмина прислугата на дома Давар, която приготвяше обяда за баща й.

Свобода.

За Шалан свободата бе скъпа като изумруден броам и рядко срещана като игривче. Тя се затича, та баща й да не се досети, че не е наредил да я придружат. Един от пазачите на този участък на панаира — Джикс — пристъпи към нея, ала после отново погледна към ложата. Тръгна натам, може би с намерението да пита дали да не я следва.

Най-добре да не я открие лесно, когато се завърне. Шалан тръгна към панаира с неговите чуждоземски търговци и прекрасни гледки. Щеше да има игри с отгатване и може би странопевец, който да разказва за далечни кралства. През учтивите ръкопляскания на светлооките зрители на дуела зад нея можеше да долови барабаните на простите тъмнооки, песните и веселието.

Първо — работата. Над нейния дом, подобно на сянката на буря, се беше разпрострял мрак. Тя щеше да достигне слънцето. Щеше.

Това значеше, че засега трябва да остави мястото за дуели. Тя заобиколи задните части на ложите и се промъкна между кланящи се парши и тъмнооки, които я поздравяваха с кимане или с поклон в зависимост от положението си. Най-накрая намери ложа, в която неколцина по-нископоставени светлооки семейства се помещаваха на сянка.

Ейлита, дъщерята на Сиятелния господар Тавинар, седеше в края, точно под светлината на слънцето, огряла през страната на ложата. Тя гледаше дуелистите с празно изражение, леко вирнала глава, с капризна усмивка на лицето. Дългата й коса бе чисто черна.

Шалан доближи ложата и просъска на другата. По-голямото момиче се обърна намръщено, а после допря ръце до устните. Погледна родителите си, а после се наведе.

— Шалан!

— Казах ти да ме чакаш — прошепна й Шалан в отговор. — Ти помисли ли си за това, което ти писах?

Ейлита бръкна в джоба на роклята си и измъкна малка бележчица оттам. Ухили се пакостливо и кимна.

Шалан взе бележката.

— Ще можеш ли да се измъкнеш?

— Ще трябва да взема прислужницата си, но иначе мога да отида където си поискам.

Как можеше да бъде така?

Шалан бързо избяга. Рангът й надвишаваше този на родителите на Ейлита, но сред светлооките възрастта беше нещо особено. Понякога детето от по-висок ранг въобще не изглеждаше важно, разговаряйки с по-нископоставени възрастни. Освен това, Сиятелният господар и Сиятелната Тавинар присъстваха в онзи ден, при появата на копелето на принца. Те не харесваха татко или децата му.

Шалан се отдръпна от ложите и тръгна към панаира. Тук се спря притеснено. Панаирът на Средопразника бе стряскаща мешавица от хора и места. Наблизо доста десетници пиеха, насядали по дълги маси, и се обзалагаха за двубоите. Най-долу сред светлооките, те едва се отличаваха от тъмнооките. Не само трябваше да работят за прехраната си — те не бяха нито търговци, нито занаятчии. Бяха просто… хора. Според Хеларан из градовете било пълно с тях. Наброявали колкото тъмнооките. На нея това й изглеждаше твърде странно.

Странно и едновременно с това привлекателно. Изгаряше от желание да намери местенце за наблюдение, където няма да я забележат, където ще извади скицника и въображението й ще се развихри. Наместо това се застави да върви покрай панаира. Палатката, за която говореха братята й, ще да е в края, нали?

Тъмнооките посетители й отваряха широко път и тя се уплаши. Баща й разправяше как някое младо светлооко момиче можело да стане прицел за долните хора от низшите съсловия. На открито, с толкова много хора наоколо, никой нямаше да й посегне. Все пак тя притисна чантата към гърдите си и усети как трепери.

Какво ли щеше да бъде да е смела като Хеларан? Като майка си.

Майка й…

— Сиятелна?

Шалан потрепери. Колко време е стърчала така на пътеката? Слънцето се беше преместило. Тя покорно се обърна и видя Джикс, телохранителя, застанал зад нея. При все че беше пуснал шкембе и често ходеше несресан, Джикс бе силен — веднъж, когато куката на чула се счупи, го видя как издърпва каруца от пътя. Беше сред телохранителите на баща й откакто се помнеше.

— Ах — започна тя и опита да прикрие притеснението си, — дошъл си да ме придружаваш?

— Е, щях да Ви връщам…

— Баща ми ли ти нареди?

Джикс подъвка корена от яма — някои я наричаха злобурен — зад бузата си.

— Той беше зает.

— Тогава ще ме съпроводиш?

Изричането на думите я освободи от напрежението.

— Разбира се.

Тя издиша облекчено и се завъртя на пътеката — камък, от който скалните пъпки и шистокорът са били остъргани. Обърна се в едната, после в другата посока.

— Хъмм… трябва да намерим павилиона за залагания.

— Това не е място за дами — и Джикс я изгледа. — Особено на Вашата възраст, Сиятелна.

— Е, предполагам, че можеш да отидеш и да кажеш на баща ми какво върша — отвърна тя и пристъпи от крак на крак.

— А междувременно — продължи Джикс — Вие ще опитате да го откриете сама, нали? И да влезете самичка, ако го намерите?

Тя се изчерви и сви рамене. Точно това щеше да направи.

— Което означава, че съм Ви оставил да скитосвате на такова място без закрила.

Той простена тихо.

— Защо го предизвиквате така, Сиятелна? Просто ще го ядосате.

— Смятам… смятам, че ще се ядоса без оглед на това какво върша аз или който и да е. Слънцето ще грее. Бурите ще вилнеят. И татко ще крещи. Такъв е животът.

Тя прехапа устна.

— Павилионът за залагания? Обещавам, че ще бъда бърза.

— Оттук — рече Джикс. Не вървеше твърде бързо, докато я водеше, и често мяташе яростни погледи на тъмнооките посетители. Джикс бе светлоок, ала едва от осмия дан.

„Павилион“ беше твърде гръмка дума за изкърпения, парцалив навес, опнат на края на панаира. И самичка щеше да го намери доста скоро. Дебелото платно — страните му провисваха няколко стъпки надолу — правеше вътрешността изненадващо тъмна.

Вътре се тълпяха мъже. Малкото жени, които Шалан видя, бяха отрязали пръстите от ръкавиците на скритите си ръце. Възмутително. Тя почувства как се изчервява, когато спря на прага и се загледа в тъмните, подвижни очертания. Вътре мъжете крещяха с груби гласове, а всяко усещане за приличие според воринската вяра бе изоставено отвън, под слънчевата светлина. Наистина не беше подходящо за нея. Трудно й бе да повярва, че е подходящо за когото и да било.

— Какво ще кажете да вляза вместо Вас? — попита Джикс. — Искате да се обзаложите…

Шалан тръгна напред. Без да обръща внимание на ужаса и неудобството, тя навлезе в тъмнината. Понеже не го ли стореше, щеше да покаже, че нито един от тях не му се противи, че нищо не ще се промени.

Джикс остана до нея, та й отваряше място. Трудно й беше да диша вътре; въздухът тежеше от пот и ругатни. Хората се извръщаха да я гледат. Покланяха се или дори кимваха твърде бавно, а някои не поздравяваха. Намекът беше прозрачен. Щом тя не се подчинява на порядките и влиза тук, значи и на тях не им се налага да й поднасят почитанията си.

— Нещо определено ли търсите? — попита Джикс. — Карти? Игри с отгатване?

— Бой на брадвохръти.

Джикс изстена.

— Накрая някой ще Ви намушка с нож, а аз ще свърша на кладата. Каква лудост…

Шалан се обърна и съгледа група мъже, надаващи насърчителни викове. Стори й се обещаващо. Не обръщаше внимание на треперещите си ръце, опита да не забелязва и неколцината пияници, насядали в кръг на земята и вторачени в нещо, което приличаше на бълвоч.

Викащите бяха насядали нагъсто по груби пейки. Между телата им Шалан успя да зърне два дребни брадвохръта. Наоколо нямаше духчета. Когато хората се тълпяха така, духчетата рядко се мяркаха, макар страстите видимо да бяха разпалени.

Няколко пейки не бяха толкова наблъскани. Тук седеше Балат. Дрехата му беше разкопчана и той се опираше върху скръстените си ръце на някакъв дирек отпред. Рошавите коси и отпуснатата стойка му придаваха нехаен вид, ала очите… очите му жадуваха. Наблюдаваше как бедните твари се убиват съсредоточено като жена, която чете завладяващ роман.

Шалан пристъпи към него, а Джикс поизостана. Щом видя Балат, пазачът се поотпусна.

— Балат? — плахо повика Шалан. — Балат!

Той я погледна и едва не падна от пейката.

— Какво, за… Шалан! Махай се оттук! Какви ги вършиш? — И Балат се пресегна към нея.

Тя се сви неволно. Брат й говореше като татко. Когато я улови за рамото, тя му подаде бележката от Ейлита. Лавандуловата хартия, напръскана с парфюм, като че светеше.

Балат се спря. Единият брадвохрът захапа дълбоко крака на другия. Тъмновиолетова кръв шурна по земята.

— Какво е това? — попита Балат. — Виждам глифа на дома Тавинар.

— От Ейлита.

— Ейлита? Дъщерята? Защо… какво…

Шалан счупи печата и отвори писмото, за да му го прочете.

— Иска да се разходи с тебе край потока тук, на панаира. Казва, че ще те чака заедно с прислужницата си, ако поискаш да идеш.

Балат прокара ръка през чупливата си коса.

— Ейлита? Тя е тук? Разбира се. Всички са тук. Говорила си с нея? Защо… Ама…

— Знам как я гледаше — отговори Шалан. — В малкото случаи, когато беше наблизо.

— Значи си говорила с нея — настоя Балат. — Без мое разрешение? Казала си, че бих се заинтересувал от нещо — и той взе бележката — от нещо подобно?

Шалан кимна и се обгърна с ръце.

Балат върна вниманието си към брадвохрътите. Залагаше, защото това се очакваше от него, ала не идваше тук заради парите като Юшу.

Балат отново прокара ръка през косата си и хвърли поглед на писмото. Не беше жесток човек. Шалан знаеше, че е странно да си го мисли заради нещата, които той правеше понякога. Ала тя знаеше и проявяваната от него добрина, и вътрешната му сила. Преди майка да си отиде, той не беше омагьосан от смъртта. Можеше да се върне, да не е такъв. Можеше.

— Трябва… — подзе Балат и погледна вън от шатрата. — Трябва да тръгвам! Тя ме чака. А не бива да я карам да чака. — Той закопча дрехата си.

Шалан закима живо и го сподири на излизане от павилиона. Джикс тръгна след тях, макар неколцина от посетителите да го повикаха. Явно беше познат тук.

Балат излезе на слънце. Изглеждаше променен, просто така.

— Балат? — обади се Шалан. — Не видях Юшу с тебе.

— Той не дойде в павилиона.

— Какво? Мислех си…

— Не знам къде отиде. Срещна се с някакви хора веднага щом пристигнахме. — Балат се взря в далечния поток, който течеше от възвишенията и минаваше в канал около панаира. — Какво да й кажа?

— Как бих могла да знам?

— И ти си жена.

— Аз съм на четиринадесет! — И без това нямаше да се занимава с ухажване. Татко щеше да й подбере съпруг. Единствената му дъщеря бе твърде ценна, та да я похабява заради нещо изменчиво като способността й да взема решения.

— Предполагам… предполагам, че просто ще й поговоря — обобщи Балат и хукна, без да каже друго.

Шалан погледа как се отдалечава, после седна разтреперана на един камък и се обгърна с ръце. Това място… шатрата… беше ужасно.

Поседя дълго, засрамена от слабостта и горда в същото време. Направи го. Беше малко, но беше нещо.

Най-сетне стана, кимна на Джикс и му позволи да я върне в ложата на семейството. Татко би трябвало вече да е привършил със срещата.

Оказа се, че е свършил, само за да започне нова. До него седеше непознат мъж с чаша студена вода в ръка. Висок, слаб, синеок и с черна коса — без намек за нечиста кръв. Облеклото му също беше черно. Когато Шалан пристъпи в ложата, непознатият я погледна.

Сепна се и изпусна чашата на масата. Улови я ловко, та да не се преобърне, и после пак се вторачи в Шалан с отпусната челюст.

Това трая само миг и бе заменено от дълго упражняван израз на безразличие.

— Некадърен глупак! — отсъди татко.

Новодошлият отмести поглед от Шалан и му заговори тихо. Мащехата й стоеше настрани, при готвачите. Шалан се прокрадна до нея и попита:

— Кой е този?

— Не е важен — отговори Малисе. — Твърди, че носи вести от брат ти, обаче е толкова нископоставен, че даже няма документи за родословието си.

— От брат ми? От Хеларан?

Малисе кимна.

Шалан се извърна към непознатия. Видя как със съвсем недоловимо движение той извади нещо от джоба на горната си дреха и го доближи до напитките. Шалан бе потресена. Вдигна ръка. Отрова…

Той тайничко изсипа съдържанието на пакетчето в собственото си питие, вдигна го до устните си и го изпи. Какво беше това?

Шалан отпусна ръка. Непознатият стана след миг. Не се поклони на татко на сбогуване. Усмихна се на Шалан, слезе по стълбите и излезе от ложата.

Вест от Хеларан. Какво ли беше? Шалан боязливо приближи масата.

— Татко?

Татко гледаше дуела в центъра на кръга. Двама мъже с мечове без щитове — знак за завръщане към класическите идеали. Казваше се, че ударите им са в подражание на боя с Меч.

— Вест от Нан Хеларан? — настоя тя.

— Няма да произнасяш името му.

— Аз…

— Няма да говориш за него — рече татко и я изгледа с буреносно изражение. — Днес обявявам, че го обезнаследявам. Тет Балат официално вече е Нан Балат, Виким става Тет, Юшу става Аша. Имам само трима сина.

Шалан знаеше, че не бива да го притиска, когато е в такова настроение. Ала как да открие какво е казал пратеникът? Потъна в стола си, отново разтреперана.

— Братята ти ме отбягват — каза татко, наблюдавайки дуела. — Ни един от тях не избра да обядва с баща си, както изисква приличието.

Шалан сключи ръце в скута си.

— Юшу сигурно пиянства някъде — продължи татко. — И само Отецът на Бурята знае къде се е дянал Балат. Виким отказва да излезе от каретата. — Той пресуши чашата си. — Ще говориш ли с него? Денят не беше добър. Ако отида при него, аз… притеснявам се какво бих сторил.

Шалан стана и положи длан на рамото му. Татко се отпусна напред, обхванал празната винена гарафа. Вдигна другата си ръка и потупа нейната. Очите му бяха празни. Наистина опитваше. Всички опитваха.

Шалан потърси с поглед каретата. Тя беше спряна заедно с множество други до западния склон. Тук йеловите дървета бяха високи и стволовете им бяха светлокафяви като крем. Иглообразните листа излизаха от всеки клон като хиляди езици, но най-близките се прибираха при приближаването й.

Шалан с изненада забеляза как една норка се прокрадва в сенките; мислеше, че всички норки наоколо вече са изловени. Насядали в кръг, кочияшите играеха карти. Някои трябваше да останат, за да наглеждат каретите. По-рано тя чу Рен да говори за някакво редуване, та всеки да се позабавлява на панаира. Всъщност, Рен го нямаше сега. Останалите кочияши се поклониха на Шалан.

Виким седеше в каретата. Мършавият бледен момък беше само петнадесет месеца по-голям от Шалан. Донейде приличаше на брат си, ала малцина ги бъркаха. Юшу изглеждаше по-възрастен, а Виким бе болезнено слаб.

Шалан се качи в каретата и седна срещу брат си. Остави чантата на седалката до себе си.

— Татко ли те прати, или сама дойде в някоя от новите си милосърдни мисийки?

— И двете.

Виким отмести поглед от нея и се загледа през прозореца към дърветата, далеч от панаира.

— Не можеш да ни поправиш, Шалан. Юшу ще се самоунищожи. Въпрос на време е. Балат стъпка по стъпка се превръща в татко. Малисе плаче всяка втора нощ. Съвсем скоро татко ще я убие, както уби и майка.

— А ти? — попита Шалан. Разбра, че не бива да го казва, в мига, в който го изрече.

— Аз ли? Няма да съм тук, та да го видя. Дотогава ще съм мъртъв.

Шалан се обгърна с ръце и сви крака под себе си на седалката. Старата й учителка, Хаше, би я порицала за неподходящата за дама поза.

Какво направи? Какво каза? Юшу е прав, рече си тя. Не мога да го поправя. Хеларан би могъл. Аз не мога.

Всички бавно се разпадаха.

— И какво беше? — продължи Виким. — Просто от любопитство, какво измисли, за да ме „спасиш“? Предполагам, че за Балат използва момичето.

Шалан кимна.

— Беше очевидно. С онези писма, които й прати. Юшу? За него — какво?

— Имам списък на дуелите днес — прошепна Шалан. — Той така иска да се дуелира. Ако му покажа двубоите днес, може би ще пожелае да ги гледа.

— Първо трябва да го намериш — отвърна Виким със сумтене. — А за мен? Трябва да знаеш, че не ми действат нито мечове, нито хубавички личица.

Шалан се почувства като глупачка. Порови чантата си и извади няколко листа.

— Рисунки?

— Математика.

Виким се свъси и взе листовете. Прегледа ги, като разсеяно се почесваше по бузата.

— Не съм ардент. Няма да позволя да ме затворят и по принуда цял живот да убеждавам хората да слушат Всемогъщия, който твърде подозрително няма какво да каже.

— Това не означава, че не можеш да учиш. Подбрах тези задачи от книгите на татко. Уравнения за определяне времето на бурите. Преведох и опростих записа в глифи, за да можеш да ги прочетеш. Казах си, че би могъл да опиташ да отгатнеш кога ще е следващата…

Виким разлисти задачите.

— Преписала си и си превела всичко, даже илюстрациите. В името на Бурите, Шалан. Колко време ти отне?

Тя вдигна рамене. Отне й седмици, ала тя не разполагаше с друго освен с време. Дни седене в градините, вечери седене в стаята й, понякога — посещение при ардентите за кротичко обучение за Всемогъщия. Хубаво беше да има какво да прави.

— Глупаво е — отсъди Виким и свали листовете. — Какво мислиш, че ще постигнеш? Не мога да повярвам, че си похабила толкова време за това.

Шалан сведе глава, примигна да пропъди сълзите и излезе от каретата. Ужасно — не само заради думите на Виким, а и заради това, че чувствата й я предадоха. Не успя да ги прикрие.

Бързо се отдалечи от каретите с надеждата кочияшите да не забележат как трие сълзите със скритата си ръка. Седна на един камък и опита да се стегне. Не успя и сълзите рукнаха свободно. Извърна глава настрани, когато неколцина парши притичаха край нея — раздвижваха брадвохрътите на господаря си. По време на празненствата щеше да има и няколко ловни излета.

— Брадвохрът — продума някой зад нея.

Шалан скокна, притисна ръка до гърдите си и се обърна.

Мъжът в черните одежди седеше на клона на едно дърво. Размърда се, когато Шалан го забеляза, и острите листа се прибраха като стихваща червено-оранжева вълна. Вестоносецът, който по-рано говори с татко.

— Питах се — подзе той, — дали някой от вас не намира названието странно. Вие знаете какво е брадва. Но какво е хрътка?

— И защо това има значение?

— Защото това е дума — отговори вестоносецът. — Проста дума, в която се крие цял свят, като пъпка, която чака да се отвори. — Той огледа Шалан. — Не очаквах да те открия тук.

— Аз… — Инстинктите й говореха да стои настрани от този странен човек. Ала той носеше новини за Хеларан — новини, които баща й не би споделил. — А къде очакваше да ме намериш? На арената за дуели?

Пратеникът се залюля на клона и скокна на земята.

Шалан отстъпи.

— Няма нужда — рече той и седна на един камък. — Няма нужда да се боиш от мен. Никак не ме бива да наранявам хората. Виня възпитанието си за това.

— Имаш новини за брат ми Хеларан.

Вестоносецът кимна.

— Той е много решителен младеж.

— Къде е?

— Върши разни работи, които намира особено важни. Склонен съм да го упрекна за това, понеже за мене няма по-опасно нещо от човек, който се мъчи да върши работи, за които е решил, че са важни. Твърде малко неща в този свят са се объркали — поне не големи — защото някой си е решил да прояви лекомислие.

— Но е добре, нали? — попита тя.

— Доста добре. Посланието до баща ти беше, че той има очи наблизо и наблюдава.

Не беше чудно тогава, че вестта развали настроението на татко.

— Къде е той? — настоя Шалан и боязливо пристъпи напред. — Каза ли ти да говориш с мен?

— Съжалявам, мъничката ми — отговори мъжът и лицето му омекна. — Даде ми единствено това кратко послание до баща ти, и то, само защото споменах, че ще пътувам из този край.

— О! Аз мислех, че той те е пратил тук. Искам да кажа, че идването ти при нас е било основната ти цел.

— Оказва се, че наистина е било така. Кажи ми, малката. Духчетата говорят ли ти?

Гаснещите светлини с отцедения от тях живот.

Изкривените символи, невидими за окото.

Душата на майка й, затворена в ковчеже.

— Аз… Не. Защо да ми говорят духчетата?

— Никакви гласове? — настоя мъжът и се приведе напред. — Сферите потъмняват ли близо до теб?

— Извинявай, но трябва да се връщам при баща ми. Ще му липсвам.

— Баща ти бавно погубва вашето семейство — рече вестоносецът. — Брат ти беше прав за това. За всичко останало бъркаше.

— За какво например?

— Погледни — мъжът кимна по посока на каретите. Шалан стоеше под подходящ ъгъл, за да види право през прозореца на тяхната карета. Присви очи.

Вътре Виким се беше привел напред и пишеше с молив, изваден от нейната чанта — беше я оставила там. Решаваше задачите.

Усмихваше се.

Топлина. Тази топлина, която усети като дълбоко сияние, приличаше на някогашната й радост. От много отдавна. Преди всичко да се обърка. Преди мама.

Пратеникът прошепна:

— Двама слепци в края на една епоха стояха и съзерцаваха красотата. Намираха се на върха на най-високата скала, гледаха света отгоре и не виждаха нищо.

— Ъ?

— „Може ли красотата да бъде отнета от човека?“, попита единият. „Отнета беше от мен“, отвърна онзи, „понеже не я помня“. Той беше ослепял при злополука като дете. „Всяка нощ се моля на Бога, Който е Отвъд Всичко, да ми върне зрението, та отново да открия красотата!“ А първият попита: „Значи ли това, че красотата е нещо, което човек трябва да види?“ „Разбира се. Това е нейната природа. Как можеш да оцениш едно произведение на изкуството без да го видиш?“ Първият отговори: „Мога да чуя музиката!“ „Добре. Можеш да чуеш някои видове красота, ала не можеш да знаеш пълната красота, без да виждаш. Можеш да знаеш само малка част от нея!“ „Скулптура. Не мога ли да докосна нейните извивки и чупки, допира на длетото, който е превърнал обикновения камък в необикновено чудо?“ Вторият отговори: „Предполагам, че можеш да познаеш красотата на една скулптура!“ „Ами красотата на храната? Не е ли произведение на изкуството един майстор готвач да създаде шедьовър за наслада на вкуса?“ Вторият рече: „Навярно можеш да познаеш красотата на изкуството на готвача!“ Тогава първият попита: „А красотата на жената? Мога ли да позная нейната красота в нежността на милувките й, в благия й глас, в проницателността на ума й, когато ми чете философия? Мигар не мога да позная тази красота? Не мога ли да позная повечето видове красота, дори без да виждам?“ Вторият отговори: „Добре тогава. А ако ушите ти са махнати, слухът ти е отнет? Езикът ти е изтръгнат, устата ти насила е затворена, обонянието ти е унищожено? Ако кожата ти е обгорена и вече не усещаш допир? Ако ти остава само болка? Тогава не можеш да познаеш красотата. Тя може да бъде отнета от човека!“

Вестоносецът млъкна и вдигна глава.

— Какво? — попита Шалан.

— Ти какво мислиш? Може ли красотата да бъде отнета от човека? Ако той не може да докосва, да вкусва, да мирише, да чува, да вижда… ако познава единствено болката? Отнета ли е била красотата от такъв човек?

— Ами… — Какво общо имаше това? — Болката променя ли се с времето?

— Да речем, че се променя — отговори вестоносецът.

— Следователно за този човек красотата ще бъде времето, когато болката отслабва. Защо ми разказваш тази приказка?

Пратеникът се усмихна.

— Да си човек означава да търсиш красотата, Шалан. Да не се отчайваш, да не спираш да търсиш, защото пътят ти е препречен от трънаци. Кажи ми, кое е най-красивото нещо, което можеш да си представиш?

— Татко сигурно се чуди къде съм…

— Угоди ми. А аз ще ти кажа къде е брат ти.

— Прекрасна картина тогава. Това е най-красивото нещо.

— Лъжа. Кажи ми истината. Какво е, дете? Какво е красотата за теб.

— За мен… — Какво ли беше? — Мама още е жива — установи, че прошепва тя, и погледна пратеника в очите.

— И?

— И сме в градините — продължи Шалан. — Тя говори на татко, а той се смее. Смее се и я прегръща. Всички сме там. Хеларан също. Той не заминава. Познатите на мама… Дредер… никога не са идвали у дома. Мама ме обича. Учи ме на философия и ми показва как да рисувам.

— Добре — отговори пратеникът. — Но можеш да се справиш и по-добре. Какво е това място? Как го усещаш?

— Пролет е — бързо отвърна Шалан, която вече почваше да се дразни. — И мъхоластарите цъфтят в ярко червено. Дъхът им е сладък, а въздухът е влажен след утринната буря. Мама шепне, но гласът й е мелодичен, а татковият смях не отеква — издига се във въздуха и ни залива. Хеларан учи Юшу да се бие с меча и двамата се упражняват наблизо. Виким се смее, когато Хеларан получава удар отстрани в бедрото. Учи се за ардент, както мама искаше. А аз рисувам всички тях и въгленът дращи по хартията. Чувствам топлина, въпреки леко хладния въздух. До мен дими купа плодово вино и в устата си усещам сладостта на току-що отпитата глътка. Красиво е, защото можеше да се случи. Трябваше да се случи. Аз…

Тя примигна през сълзи. Видя всичко това. Отче на Бурята, видя го. Чу гласа на майка си, видя как Юшу дава няколко сфери на Балат, когато загуби двубоя, ала плаща с усмивка, без да го е грижа за загубата. Усети въздуха, вдъхна миризмите, чу певчетата в храстите. Стана почти истинско.

Пред нея се надигнаха клъбца светлина. Пратеникът беше извадил шепа сфери и ги държеше пред нея, докато се взираше в очите й. Светлината на Бурята се издигаше като пара между тях. Шалан вдигна пръсти и образът на нейния съвършен живот я обгърна като завивка.

Не.

Шалан се дръпна. Мъгливата светлина избледня.

— Ясно — тихо рече вестоносецът. — Ти все още не разбираш природата на лъжите. Някога, много отдавна, и аз имах същите трудности. Остриетата тук са много строги. Ще се наложи да видиш истината, дете, преди да си способна да я осмислиш. Точно както човек трябва да познава законите, преди да ги наруши.

В дълбините на ума й се разшаваха сенките от миналото. Само за миг те изплуваха на повърхността, към светлината.

— Можеш ли да помогнеш?

— Не. Не сега. Първо, ти не си готова, пък и аз имам друга работа. Някой друг ден. Продължавай да режеш тези трънаци, силна моя, и проправи път за светлината. Нещата, срещу които се бориш, не са напълно естествени. — Вестоносецът се изправи и й се поклони.

— Брат ми — продума Шалан.

— Той е в Алеткар.

В Алеткар ли?

— Защо?

— Защото вярва, че е потребен там, разбира се. Ако го срещна отново, ще му предам вест от тебе.

Вестоносецът се отдалечи с леки и плавни стъпки, почти като в танц.

Шалан го наблюдаваше, а онези дълбоки неща в нея се върнаха в забравените дялове на ума й. Осъзна, че дори не е попитала непознатия за името му.