Брандън Сандърсън
Сияйни слова (64)

44
Някакъв вид справедливост

„Що се отнася до Обвързващите, те наброяваха само трима, което число не бе необичайно за тях; а и те не желаеха да го увеличават посредством големи обвързвания, понеже във времената на Мадаса само един от техния Орден е бил в услуга на Уритиру и престолите му. Духчетата им са били смятани за особени, а увещанията да се разраснат до големината на останалите Ордени са възприемали за изменнически.“

Из „Сияйни слова“, глава 16, страница 14

Каладин се чувстваше най-неудобно забележим при посещенията на далинаровата тренировъчна площадка за светлооки, където всички останали войници бяха високородни. Върховният принц бе разпоредил войниците му да дават наряд униформени и те се подчиняваха. Каладин не би трябвало да се чувства отделен от тях в собствената си синя униформа, ала беше. Техните одежди бяха по-пищни, с ярки копчета по реверите на изисканите куртки и с поставени в копчетата скъпоценни камъни. Други украсяваха униформата си с везмо. Често носеха и пъстроцветни шалчета.

Светлооките гледаха Каладин и хората му при тяхното влизане. Колкото и обикновените войници да приемаха неговите като герои, колкото и самите офицери да уважаваха Далинар и решенията му, стойката им издаваше враждебност към него самия и мъжете му.

Не си желан тук, казваха погледите. Всеки си има своето място. Ти си напуснал твоето. Все едно чул да влезе в трапезария.

— Мога ли да бъда освободен от наряд за днешното обучение, сър? — обърна се Ренарин към него. Младежът носеше униформата на Мост Четири.

Каладин му кимна. Оттеглянето на принца поотпусна останалите мостови. Каладин посочи три места за наблюдение и трима от хората му отърчаха на пост. С него останаха Моаш, Тефт и Йейк.

Каладин се отправи с тях към Захел, застанал в края на покритата с пясък арена. Останалите арденти носеха вода, кърпи или учебни оръжия за светлооките дуелисти, а Захел бе очертал кръг на пясъка и хвърляше шарени камъчета в него.

— Приемам предложението ти — започна Каладин и пристъпи към него. — Доведох трима от хората си, за да се учат с мен.

— Не съм предлагал да уча четирима от вас — възрази Захел.

— Зная.

Захел изръмжа.

— Направете четиридесет бавни обиколки на външната страна на тази сграда, после ми се явете за доклад. Върнете се, когато се уморя от играта си.

Каладин рязко махна с ръка и четиримата хукнаха.

— Стойте — викна Захел.

Каладин спря и ботушите му изскърцаха в пясъка.

— Просто изпитвах доколко сте готови да ми се подчинявате — обясни Захел и хвърли камъче в окръжността. Проръмжа, доволен от себе си. Най-накрая се обърна и ги погледна.

— Предполагам, че няма нужда да ви юркам. Но, момче, ушите ти са най-червеното нещо, което съм виждал.

— Аз… Червени уши? — зачуди се Каладин.

— Преизподнята да го отнесе тоя език. Искам да кажа, че се усещаш като да имаш да доказваш нещо, че си търсиш повод за кавга. Ще рече, ядосан си на всичко и на всички.

— Можеш ли да ни обвиняваш? — поинтересува се Моаш.

— Едва ли. Обаче, момчета, ако ще ви обучавам, не бива да допускате почервенелите ви уши да пречат на това. Ще слушате и ще правите каквото ви кажа.

— Да, учителю Захел — отговори Каладин.

— Не ме наричай учител — пресече го Захел.

Той врътна палец през рамо към Ренарин, който навличаше Бронята си с помощта на неколцина арденти.

— Аз съм негов учител. За вас, момчета, съм просто загрижен човек, който иска да ви помогне да опазите живи приятелите му. Чакайте ме тук.

Той се обърна и закрачи към Ренарин. Йейк взе едно от камъчетата, които Захел си подхвърляше, и онзи се обади, без да се обръща:

— И не ми пипайте камъните!

Йейк подскокна и хвърли камъка.

Каладин се облегна на един от стълбовете, които крепяха покрива, и загледа как Захел наставлява Ренарин. Сил се понесе надолу и любопитно заразглежда камъчетата в опит да установи какво толкова им е особеното.

Малко по-късно Захел ги подмина заедно с Ренарин, като му обясняваше обучението за днес. Очевидно искаше Ренарин да седне и да обядва. Каладин се усмихна, когато ардентите забързано изнесоха маса, прибори и тежко столче, способно да издържи Броненосец. Имаха дори покривка. Захел остави озадачения Ренарин, седнал в грамадната си Броня с вдигнато забрало, да гледа обяда с пълен набор ястия. Момчето неумело хвана вилицата.

— Учиш го да бъде внимателен с новооткритата си сила — подметна Каладин на Захел, докато майсторът на меча вървеше в обратната посока.

— Броните са могъща работа — отвърна Захел, без да погледне Каладин. — Да ги овладееш е нещо повече от това да разбиваш стени и да скачаш от сгради.

— Та ние кога ще…

— Чакайте — и Захел изчезна.

Каладин изгледа Тефт, а той сви рамене:

— Харесва ми.

Йейк се изсмя.

— Това е задето е кисел почти колкото теб, Тефт.

— Не съм кисел — възрази Тефт. — Просто трудно изтрайвам глупостта.

Чакаха, докато Захел не дотърча обратно към тях. Войниците незабавно се наежиха, а очите им се разшириха. Захел носеше Острие.

Бяха се надявали на това. Каладин им бе казал, че може и да държат Меч като част от обучението. Очите им вървяха по Меча, както биха вървели подир красавица, която си сваля ръкавицата.

Захел пристъпи напред и заби Острието в пясъка пред тях. Свали ръка от дръжката и им махна.

— Добре. Опитайте го.

Те го зяпаха.

— В името на диханието на Келек — обади се Тефт най-после. — Наистина, нали?

Сил се извърна от камъчетата и загледа оръжието.

— Преизподнята да го отнесе, дано — подхвана Захел. — Разговарях посред нощ с вашия капитан, а на сутринта отидох при Сиятелния господар Далинар и при краля и поисках разрешение да ви обуча на стойките с Меча. Не бива да се мъкнете наоколо с Мечове или нещо подобно, но ако ще се биете с убиец с Меч, трябва да познавате стойките и да знаете как да им отвръщате.

Той сведе поглед и опря ръка на Острието.

— Сиятелният господар Далинар предложи да ви оставим да работите с един от Мечовете на краля. Умен мъж.

Захел дръпна ръка и ги подкани. Тефт се протегна да вземе Меча, но Моаш пръв хвана оръжието за дръжката и го измъкна — твърде трудно — от земята. Той залитна назад, а Тефт отстъпи.

— Ей, внимавай! — излая той. — Ако вършиш глупости, ще си отрежеш проклетата ръка.

— Не съм глупак — възрази Моаш, издигна Меча нагоре и го насочи навън. До главата му се появи самотно духче на славата. — По-тежък е, отколкото очаквах.

— Наистина? — попита Йейк. — Всички разправят, че били леки!

— Разправят го хора, свикнали на обикновени мечове — обясни Захел. — Ако цял живот си бил обучаван с дългия меч, а после хванеш нещо, което сякаш има два или три пъти повече стомана по себе си, очакваш то да тежи повече. Не по-малко.

Моаш изпухтя и замахна леко с оръжието.

— Според както се разказва, мислех си, че изобщо няма да тежи. Че ще бъде лек като ветрец.

Той неохотно заби Меча в земята.

— Освен това прорязва нещата по-трудно, отколкото смятах.

— Да речем, че отново става дума за очаквания — рече Тефт, почеса се по брадата и махна на Йейк да хване оръжието. Якият мъж го измъкна по-внимателно от Моаш.

— Отче на Бурите, човек се усеща странно, когато го държи — отбеляза Йейк.

— Това е просто оръжие — рече Захел. — Ценно е, но все пак си е оръжие. Запомнете това.

— Повече от оръжие е — възрази Йейк и го завъртя. — Съжалявам, но просто е повече. Може и да го приема за някой обикновен меч, но това… това е изкуство.

Захел ядосано поклати глава.

— Хора, на които е забранено да си служат с меч заради твърде нисък произход — започна той. — Дори и след толкова много години тази глупост ме поразява. В Мечовете няма нищо свещено. В някои случаи вършат добра работа, а в други — не.

— Ти си ардент — обади се Каладин. — Не трябва ли да поддържаш воринските изкуства и обичаи?

— Е, ако не си забелязал, аз не съм особено добър ардент. Просто по една случайност съм отличен с меча.

И той кимна към Острието.

— Ще опиташ ли?

Сил остро погледна Каладин.

— Не, освен ако не настояваш — рече Каладин.

— Не си ли любопитен какво е усещането?

— Тези Остриета убиха твърде много от моите приятели. Предпочитам да не ги докосвам, ако нямаш нищо против.

— Свиквай — продължи Захел. — Предложението на Сиятелния господар Далинар беше да ви запозная с тези оръжия. Да отнема малко от страхопочитанието. В половината случаи, когато някой бива убит от Меч, то е, понеже е бил твърде зает да се оглежда за бягство.

— Да — тихо произнесе Каладин. — Виждал съм го. Замахни към мен. Трябва ми опит в посрещането им.

— Добре. Само да поставя предпазителя.

— Не — възрази Каладин. — Без предпазител, Захел. Трябва да се страхувам.

Захел погледа Каладин известно време, после кимна и отиде да вземе Меча от Моаш — той се бе захванал да го развърта за втори път.

Покрай него прелетя Сил и се понесе около главите на хората — те не можеха да я видят.

— Благодаря ти — рече тя и кацна на рамото му.

Захел отстъпи и зае стойка. Каладин я разпозна — една от стойките на светлооките дуелисти, ала не знаеше коя е. Захел направи крачка напред и пристъпи.

Порив на ужас.

Каладин не можа да удържи надигането му. В миг видя как Далет умира — Острието преряза главата му. Видя как лицата с изгорели очи се отразяват в прекалено сребристата повърхнина на Меча.

Острието мина на няколко пръста от лицето му. Захел пристъпи и отново плавно доближи Меча. Този път щеше да удари, та Каладин трябваше да отстъпи.

В името на Бурите, тези чудовища бяха красиви.

Захел отново замахна и се наложи Каладин да отскочи настрани, за да се измъкне. Малко нещо прекаляваш, Захел, рече си той. Отново се измъкна, а после с ъгълчето на окото забеляза сянка и подскокна. Завъртя се и се озова лице в лице с Адолин Колин.

Двамата се гледаха право в очите. Каладин очакваше някаква закачка. Очите на Адолин се спряха на Захел и на Острието, после се върнаха отново върху Каладин. Най-накрая принцът леко кимна, обърна се и се отправи към Ренарин.

Намекът беше прост. Убиецът в бяло бе надвил и двама им. Нищо за подигравка нямаше в подготовката за нова битка с него.

Това не значи, че не е разглезен самохвалко, заключи Каладин и отново се обърна към Захел. Учителят бе повикал един от ардентите и му предаваше Меча.

— Трябва да обучавам принц Ренарин — обясни Захел. — Не мога да го оставя сам целия ден заради вас, глупаци такива. Ивис ще мине заедно с вас някои движения и ще застанете срещу Острие — като Каладин. Навиквайте на гледката, та да не замръзвате, когато някой ви нападне.

Каладин и останалите кимнаха. Чак след като Захел изтърча, Каладин забеляза, че новият ардент, Ивис, е жена. Ако и ардент, ръката й бе облечена в ръкавица, та полът се разбираше — въпреки широката духовническа одежда и бръснатата глава, които скриваха някои очевидни признаци.

Жена с Меч. Необичайна гледка. А дали беше по-необичайна от гледката на тъмноок с Меч?

Ивис им раздаде дървени пръти, приблизително наподобяващи Остриета по дължина и по тежест. Толкова, колкото детската рисунка с тебешир можеше приблизително да наподобява човека. После им показа няколко упражнения и десетте стойки с Меча.

Каладин се стремеше да убива светлооки от първия миг, в който докосна копието, и през последните години — преди заробването — бе станал много добър в това. Само дето преследваните от него по бойните полета светлооки не бяха твърде опитни. Повечето от наистина добрите с меча мъже бяха отишли на Пустите равнини. Следователно стойките бяха нови за него.

Той започна да забелязва и да разбира. Познаването на стойките щеше да му позволи да предвижда следващия ход на Мечоносеца. Нямаше да му се налага да върти меча — все още му се струваше неподатлив — за да извлече полза от това.

Около час по-късно Каладин остави учебния си меч и отиде до кацата с вода. Нито арденти, нито парши носеха напитки за него или за хората му. Това не го притесняваше; та той не бе някакво разглезено богаташко момче. Облегна се на кацата, взе черпак с вода и усети дълбоко в мишците си приятното изтощение, което му казваше, че е вършил нещо смислено.

Огледа се за Адолин и Ренарин. Не носеше наряд по охраната им — Адолин трябваше да е дошъл с Март и Ет, а Ренарин бе пазен от тримата, назначени по-рано от Каладин. Въпреки това не можеше да се сдържи и да не провери как са. Една случка тук би могла да…

На тренировъчната площадка имаше жена. Не ардент, а истинска светлоока дама — онази с яркочервената коса. Току-що бе влязла и разглеждаше мястото.

Той не й се сърдеше за онази работа с ботушите. Тя показваше как за светлооките хора като Каладин са играчки. Те си играеха с тъмнооките, вземаха от тях каквото им е нужно, и не се замисляха, че са ги оставили в по-лошо положение.

Рошоне се беше държал така. И Садеас. Такава бе и тази жена. Тя не беше действително зла. Просто не я беше грижа.

Вероятно добре си подхождат с князчето, помисли си той, когато Йейк и Тефт дойдоха за вода. Моаш остана да се упражнява, съсредоточен върху стойките си.

— Не е зле — отбеляза Йейк и проследи погледа на Каладин.

— Не е зле в какво? — попита Каладин и опита да проумее какво ли вършеше жената.

— Външността й не е зле, капитане — разсмя се Йейк. — Бурите да го отнесат! Понякога изглежда, че мислиш само за това кой е следващият да държи наряд.

Сил кимна разбиращо.

— Тя е светлоока — уточни Каладин.

— И? — попита Йейк и го тупна по рамото. — Една светлоока жена не може да бъде привлекателна?

— Не може. Точно така.

— Странен човек си ти, сър — обобщи Йейк.

Най-накрая Ивис нареди на Тефт и Йейк да престанат да се мотаят и да се връщат към упражненията. Тя обаче не повика Каладин. Той сякаш плашеше много от ардентите.

Йейк отърча обратно, но Тефт остана още малко, а после кимна към момичето, Шалан.

— Мислиш, че трябва да внимаваме с нея? Външна жена, за която знаем много малко, внезапно пристигнала, за да бъде годеница на Адолин. Определено може да бъде добър убиец.

— Преизподня — изтърси Каладин. — Трябваше да се досетя. Имаш набито око, Тефт.

Тефт скромно сви рамене, после затича обратно да се упражнява.

Беше взел жената за използвачка, но не можеше ли всъщност да бъде убиец? Каладин грабна учебния си меч и се отправи към нея. Подмина Ренарин, който учеше някои от стойките, упражнявани и от неговите хора.

Докато Каладин вървеше към Шалан, Адолин издрънча до него в Бронята си.

— Какво прави тя тук? — попита Каладин.

— Вероятно е дошла да ме гледа, докато се упражнявам — отвърна Адолин. — Обикновено трябва да ги изритвам.

— Тях?

— Момичетата, които искат да ме гледат, докато се упражнявам. Разбираш ли? Не бих имал нищо против, но ако го допуснем, ще задръстват мястото при всяко мое идване. Никой няма да може да се упражнява.

Каладин вдигна вежда.

— Какво? — попита го Адолин. — Ти, мостови, не оставяш ли жените да те гледат, докато се упражняваш? Тъмнооки женички без седем зъба, които ги е страх от банята…

Каладин извърна поглед от Адолин и устните му се изопнаха на черта. Следващия път, рече си той, ще оставя убиеца да го очисти.

Адолин се позасмя, нищо че смехът му секна неловко.

— Както и да е — продължи той. — Тя вероятно има по-основателна причина да бъде тук, като имам предвид отношенията ни. И все пак трябва да я изгоним. Не можем да даваме лош пример.

— Вие наистина ли позволявате това? — попита го Каладин. — Годеж за жена, която не сте виждали никога?

Адолин сви облечените си в Броня рамене.

— Винаги в началото нещата вървят толкова добре, а след това… рухват върху мен. Така и не мога да схвана къде бъркам. Рекох си, че ако има нещо по-сигурно… — Той се навъси, сякаш си припомни на кого говори, и се понесе по-бързо напред, та да избегне Каладин. Адолин доближи Шалан. Тя си мърмореше нещо и го подмина, без да го поглежда. Принцът вдигна ръка и отвори уста да заговори, но се обърна и я видя как се отдалечава през площадката. Бе вперила поглед в Нал, старши ардент на тренировъчната площадка. Шалан й се поклони почтително. Адолин се намръщи, обърна се, затича подир Шалан и мина покрай Каладин, който му изхъмка.

— Дошла е Вас да гледа, разбирате ли — обади се капитанът. — Очевидно е съвършено омагьосана от Вас.

— Млъкни — изръмжа Адолин. Каладин хукна след Адолин и се озова до Шалан и Нал посред събеседването им.

— … изображенията на тези одежди са жалки, сестро Нал — твърдеше Шалан и подаваше на Нал подвързана с кожа папка. — Имаме нужда от нови рисунки. Въпреки че голяма част от времето ми ще бъде заето с водене на книжата на Сиятелния господар Себариал, бих искала да осъществя няколко собствени проучвания във времето, изкарано на Пустите равнини. С Вашата благословия, желала бих да се заема за работа.

— Дарбата Ви е достойна за възхита — отбеляза Нал, докато прелистваше страниците. — Изкуството ли е Вашето Призвание?

— Естествената история, сестро Нал, при все че рисуването също е от първостепенно значение за мен в това направление на науката.

— Както и трябва да бъде. — Жената-ардент отгърна следваща страница. — Имате моята благословия, скъпо дете. Кажете ми, кое светилище наричате свое?

— Това е… предмет на известни притеснения от моя страна — отвърна Шалан и си взе обратно папката. — О! Адолин. Не те забелязах. В името на всичко свято, ти наистина си грамаден, когато носиш тази Броня, нали така?

— Позволявате й да остане? — обърна се Адолин към Нал.

— Тя желае да замени кралските описания на Броните и Мечовете във военните лагери с нови рисунки — обясни Нал. — Изглежда разумно. Настоящото описание на Остриетата съдържа множество груби скици, ала малко подробни рисунки.

— Значи ще ти трябвам, за да позирам? — обърна се Адолин към Шалан.

— Всъщност рисунките на твоята Броня са доста пълни — отвърна Шалан, — благодарение на майка ти. Най-напред ще се съсредоточа върху Бронята и Остриетата на краля, които никой не се е сетил да нарисува подробно.

— Само стойте настрана от хората, които се упражняват, дете мое — посъветва я Нал, когато някой я повика. Тя се отдалечи.

— Виж сега — взе да й обяснява Адолин. — Аз знам накъде целиш.

— Пет стъпки и шест пръста — отвърна Шалан. — Предполагам, че за съжаление това е най-многото, което мога да достигна.

— Пет стъпки… — Адолин се намръщи.

— Да — констатира Шалан, докато оглеждаше площадката. — Смятах, че съм достатъчно висока, после дойдох тук. Вие, алетите, наистина сте извънмерно високи, нали? По моя сметка всички тук са два пръста над средния ръст на ведените.

— Не, това не е… — Адолин се свъси. — Тук си, понеже искаш да ме гледаш как се фехтувам. Признай си го. Рисуването е предлог.

— Хмм. Някой има високо мнение за себе си. Смятам, че идва от кралското потекло. Като смешните шапки и наклонността към обезглавявания. Ах, а ето го и нашия капитан на гвардията. Ботушите ти пътуват към казармата по вестоносец.

Каладин се сепна, щом разбра, че тя говори на него.

— Вярно?

— Смених подметките — продължи Шалан. — Бяха ужасно неудобни.

— Бяха ми съвсем удобни!

— Тогава сигурно имаш камъни вместо крака.

Тя сведе поглед и шавна вежди.

— Я почакай — намеси се Адолин. — Носила си ботушите на мостовия? Как е станало това?

— Неудобно — отговори Шалан. — И с три чифта чорапи.

Тя потупа Адолин по ръката.

— Ако наистина искаш да те рисувам, Адолин, ще го направя. Не е нужно да се правиш на ревнив, въпреки че все още искам разходката, която ми обеща. О! Трябва да взема това. Извинете ме.

Тя се насочи към мястото, където Ренарин поемаше ударите на Захел, очевидно, за да свикне да изтърпява бой по Бронята. Зелената дреха и червената коса на Шалан стояха като ярки цветни мазки на площадката. Каладин я огледа и се запита доколко може да й се има доверие. Вероятно не много.

— Непоносима жена — изръмжа Адолин. После погледна Каладин. — Престани да зяпаш задницата й, мостови.

— Не я зяпам. А и Вас какво Ви засяга? Току-що казахте, че е непоносима.

— Да — отвърна Адолин и я погледна широко ухилен. — Тя въобще ме пренебрегна, нали така?

— Май да.

— Непоносима — повтори Адолин, при все че явно имаше предвид нещо съвсем различно. Усмивката му се разшири и той тръгна подире й със създадената от Бронята лекота, тъй разминаваща се с видимата й тежест.

Каладин поклати глава. Светлооките и техните игрички. Как се озова в такова положение, та трябваше да прекарва толкова време около тях? Върна се при кацата и отпи още веднъж. Скоро след това изхрущяването на учебния меч върху пясъка даде знак, че Моаш идва при него.

Моаш кимна с благодарност, щом Каладин му подаде черпака. Сега беше ред на Тефт и Йейк да се изправят срещу Меча.

— Тя те освободи? — попита Каладин и посочи наставника им.

Моаш сви рамене и отпи от водата:

— Не се дърпах.

Каладин му кимна разбиращо.

— Добра работа вършим тук — изрече Моаш. — Важна. След като ни обучи по твоя начин в пропастите, мислех си, че не ми е останало нищо за научаване. Това ми показва колко в действителност знам.

Каладин кимна и скръсти ръце. Адолин показваше на Ренарин няколко дуелни стойки, а Захел одобрително клатеше глава. Шалан бе приседнала да ги рисува. Не беше ли всичко това оправдание тя да се доближи, та да може да изчака удобното време и да забие нож в корема на Адолин?

Може би мислеше подозрително, но това беше неговата работа. И тъй, продължи да наблюдава Адолин, когато той се обърна и започна да се упражнява със Захел, за да даде на Ренарин представа как да ползва стойките.

Адолин беше добър с меча. Каладин му признаваше поне това. Същото се отнасяше и за Захел.

— Кралят беше — продължи Моаш. — Той уби семейството ми.

На Каладин му трябваше известно време, за да разбере за какво говори Моаш. За човека, когото искаше да убие, за човека, когото мразеше. Кралят.

Каладин усети как го пронизва удар, все едно са го намушкали. Обърна се към Моаш.

— Ние сме Мост Четири — продължи той, загледан настрана в нищото. Отпи още веднъж. — Държим се един за друг. Трябва да знаеш… защо се държа по този начин. Баба ми и дядо ми бяха моето единствено семейство. Родителите ми са умрели, докато съм бил малък. Ана и Да ме отгледаха. Кралят… той ги уби.

— Как стана това? — тихо попита Каладин и се огледа, за да е уверен, че нито един ардент не е достатъчно близо, за да чува.

— Аз бях на път — започна Моаш. — Работех в керван, който пътуваше дотук, до пустошта. Ана и Да бяха втори нан. Важни като за тъмнооки, нали разбираш? Имаха си своя работилница. За сребърни изделия. Занаятът не ми харесваше. Харесваше ми да пътувам. Да отивам някъде. Е, някакъв светлоок притежаваше две или три работилници за сребърни изделия в Колинар; една от тях бе срещу баба и дядо. Съперничеството им изобщо не му харесваше. Това стана година и нещо преди смъртта на стария крал и Елокар беше оставен да управлява държавата, докато Гавилар е из Равнините. Както и да е, Елокар бе добър приятел със светлоокия, който си съперничеше с баба и дядо. Затова и принцът направи услуга на приятеля си. Той вкара Ана и Да в затвора по някакво обвинение. Те бяха достатъчно важни, та да настояват на процес, на разследване пред магистратите. Предполагам, че Елокар е бил изненадан, че не може изцяло да пренебрегне закона. Той заяви, че няма достатъчно време, и изпрати Ана и Да в тъмницата, за да чакат, докато не бъде уредено разследване.

Моаш отново топна черпака в кацата.

— Умряха там няколко месеца по-късно в очакване Елокар да одобри книжата им.

— Не е съвсем същото като да ги убиеш.

Моаш изгледа Каладин в очите.

— Не вярваш, че изпращането на двама седемдесет и пет годишни старци в тъмницата на двореца е смъртна присъда?

— Предполагам… да, мисля, че си прав.

Моаш кимна отсечено и захвърли черпака в кацата.

— Елокар е знаел, че те ще умрат там. По този начин изслушването въобще нямаше да стигне до магистратите и да разкрие неговите злоупотреби. Този мръсник ги уби — уби ги, за да опази тайната си. Завърнах се от пътуването с кервана в празен дом, а съседите ми казаха, че семейството ми било мъртво вече два месеца.

— И сега опитваш да убиеш крал Елокар — тихо завърши Каладин и го полази хлад, докато говореше. Никой не бе достатъчно наблизо, та да ги чуе, не и при крясъците и дрънченето на оръжие, обичайни за тренировъчните площадки. Въпреки това думите сякаш направо се развяваха пред него, високи като призива на тръбача.

Моаш замръзна и го погледна право в очите.

— Онази нощ на балкона — попита го Каладин — ти ли го направи да наподобява на прерязване на парапета от Меч?

Моаш здраво го стисна за ръката и се огледа.

— Не бива да говорим за това тук.

— В името на Отеца на Бурите, Моаш! — прекъсна го Каладин, докато осмисляше наученото. — Наети сме да защитаваме този човек!

— Нашата работа — възрази Моаш — е да опазим Далинар жив. С това съм съгласен. Като за светлоок не изглежда толкова зъл. В името на Бурите, тази държава би била много по-добре, ако той беше крал. Не ми казвай, че мислиш иначе.

— Но убиването на краля…

— Не тук — процеди Моаш през стиснати зъби.

— Не мога просто да го допусна. В името на ръката на Налан! Ще се наложи да кажа на…

— Ще направиш това? — попита Моаш. — Ще се изправиш срещу един от Мост Четири?

Погледите им се срещнаха.

Каладин се извърна.

— Преизподня. Не, няма. Не и ако се съгласиш да спреш. Може и да мразиш краля, но не можеш просто да… знаеш…

— А какво друго да сторя? — тихо попита Моаш. Беше се приближил до Каладин. — Каква справедливост може да бъде въздадена на някой като мен срещу краля, Каладин? Отговори ми.

Това не можеше да става.

— Засега ще спра — продължи Моаш. — Ако се съгласиш да се срещнеш с някого.

— С кого? — попита Каладин и отново го погледна.

— Това не е мой замисъл. Замесени са и други хора. Аз само трябваше да им подхвърля въже. Искам да ги изслушаш.

— Моаш…

— Чуй какво имат да ти кажат — продължи Моаш и стисна още по-силно ръката на Каладин. — Просто слушай, Кал. Това е всичко. Ако не си съгласен с това, което ти кажат, ще се оттегля. Моля те.

— Обещаваш ли да не вършиш нищо друго срещу краля, докато не проведа тази среща?

— Кълна се в честта на прародителите си.

Каладин въздъхна, но кимна.

— Добре.

Моаш видимо се отпусна. Той кимна, хвана учебния си меч и хукна да продължи упражненията с Острието. Каладин въздъхна, обърна се да вземе меча си и се изправи лице в лице срещу Сил. Тя се носеше из въздуха зад него. Очичките й се бяха разширили и бе опряла юмруци на хълбоците.

— Ти какво направи току-що? — попита тя. — Аз чух само последната част.

— Моаш е бил замесен — прошепна Каладин. — Трябва да разуча това, Сил. Ако някой опитва да убие краля, моята работа е да го разследвам.

— О — намръщи се Сил. — Аз почувствах нещо. Нещо друго.

Тя поклати глава.

— Каладин, това е опасно. Трябва да отидем при Далинар.

— Обещах на Моаш — отвърна той, коленичи, развърза обуща и свали чорапите си. — Не мога да отида при Далинар, докато не знам повече.

Сил го последва като панделка от Светлина, когато взе учебния си меч и излезе на арената. Пясъкът бе студен под босите му крака. Той искаше да го усеща.

Застана във Вятърната позиция и повтори няколко от показаните от Ивис махове. Недалеч неколцина светлооки се побутваха и го сочеха с глава. Някой произнесе нещо тихо, останалите се засмяха, ала неколцина продължиха да се мусят. Гледката на тъмноок с Меч, дори и учебен, не им харесваше.

Това е мое право, рече си Каладин и замахна, без да им обръща внимание. Аз съм победил Мечоносец. Мястото ми е тук.

Защо не насърчаваха тъмнооките да се обучават по този начин? Спечелилите Мечове тъмнооки от миналото се възпяваха в песните и в разказите — Евод Точния, Ланасин, Ранинор от Равнините… Тези хора бяха почитани. На днешните тъмнооки обаче им се казваше да не си въобразяват нищо над положението си — или в противен случай…

Каква обаче бе целта на съществуването на воринската църква? На ардентите, на Призванията и на изкуствата? Усъвършенствай се. Бъди по-добър. Защо хора като него не бива да имат големи мечти? Нищо от това не съответстваше едно с друго. Обществото и вярата си противоречаха напълно.

Войниците биват прославяни в Селенията на Покоя. Без селски стопани обаче те не могат да ядат — та вероятно си е съвсем наред да бъдеш и селски стопанин.

Усъвършенствай се в своето Призвание в живота. Но не се устремявай твърде нависоко или ще те спрем.

Не отмъщавай на краля, задето е наредил убийството на баба ти и на дядо ти, но отмъщавай на паршендите, задето са наредили убийството на някого, когото не си познавал.

Каладин спря да замахва; беше се изпотил, но се усещаше недоволен. Не се предполагаше да става така при битка или обучение. Каладин очакваше да бъде насаме и наедно с оръжието, а не всички тези неприятности да подскачат нагоре-надолу из главата му.

— Сил — започна той, докато опитваше пробождане с меча, — ти си духче на честта. Това означава ли, че можеш да ми кажеш какво е правилно да извърша?

— Определено — съгласи се тя и се отпусна наблизо във вид на млада жена, провесила крака от невидим ръб. Не се носеше около него като лентичка, както често го правеше при обучението му.

— Лошо ли е, че Моаш опитва да убие краля?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото убиването е нещо лошо.

— Ами паршендите, които съм убил?

— Говорили сме за това. Трябваше да бъде направено.

— Ами ако някой от тях е бил Повелител на Стихиите? — попита Каладин. — Със свое духче на честта?

— Паршендите не могат да стават Повелители на…

— Просто си представи — рече Каладин и изръмжа при следващото пробождане. Не го правеше както трябва. — Ще предположа, че понастоящем паршендите искат единствено да оцелеят. В името на Бурите, замесените в смъртта на Гавилар може вече да не са живи. Все пак предводителите им бяха екзекутирани в Алеткар. Тогава кажи ми, ако срещу мен застане обикновен воин от паршендите, който защитава народа си, какво би казало неговото духче на честта? Че той върши нещо правилно?

— Аз… — Сил се прегърби. Ненавиждаше подобни въпроси. — Няма значение. Ти каза, че повече няма да убиваш паршенди.

— Ами Амарам? Мога ли да го убия?

— Това справедливост ли е? — попита Сил.

— Някакъв вид справедливост.

— Има разлика.

— Какво? — попита Каладин и нанесе удар. Бурята да го отнесе! Защо не можеше да накара тъпото оръжие да се насочва накъдето трябва?

— Заради това, което прави с теб — тихо рече Сил. — Мисленето за него те променя. Изкривява те. От теб се очаква да защитаваш, Каладин. Не да убиваш.

— Трябва да убиваш, за да защитиш — изстреля той. — В името на Бурите. Започваш да звучиш точно като баща ми.

Той опита още няколко стойки, докато най-накрая Ивис се появи и го поправи за някои неща. Тя се засмя на яда му, когато отново хвана оръжието неправилно.

— Очаквал си да го усвоиш за един ден?

Май това беше очаквал. Познаваше копието; беше се учил дълго и напрегнато. Мислеше си, че това може би просто ще прещрака изведнъж.

Не се получи. Въпреки това продължи, мина през движенията, риташе студения пясък и се разминаваше със светлооките, заети с фехтовка и упражняване на стойките. Най-накрая дойде и Захел.

— Продължавай — нареди той, без дори да погледне стойките на Каладин.

— Имах впечатлението, че ще ме обучаваш лично — провикна се Каладин подире му.

— Твърде много работа — отвърна му Захел и изрови манерка от купа дрехи до един от стълбовете. Някой от ардентите бе струпал шарените му камъчета там, та учителят се намръщи.

Каладин дотича при него.

— Видях как Далинар Колин, без оръжие и без Броня, хваща Острие в движение с длани.

Захел изръмжа.

— Старият Далинар е направил последен захват, а? Добре се е представил.

— Можеш ли да ме научиш?

— Това е глупав ход — обясни Захел. — Когато подейства, то е понеже повечето Мечоносци са научени да въртят оръжието с по-малко сила, отколкото обикновения меч. И обикновено не действа. Обикновено не помага, а тогава си мъртъв. По-добре да си прекарваш времето в упражняване на неща, които наистина ще ти помогнат.

Каладин кимна.

— Няма да ми прекословиш за това? — попита Захел.

— Доводите ти са добри — обясни Каладин. — Здрава войнишка логика. Разумно е.

— Аха. За теб все пак може и да има надежда.

Захел отпи от манерката си.

— Връщай се на упражненията си.