Брандън Сандърсън
Сияйни слова (63)

43
Призрачната кръв

„И така безредиците в топархията Равв бяха укротени; и когато Разбиващите Небето прекратиха с отцепничеството, Налан Елин, когото бяха определили за свой повелител, най-сетне се нагърби да ги приеме, ако и в началото да бе отблъснал техните попълзновения; и в своя изгода той отказа да насърчи онова, което намираше суета и досада; и това бе последният Вестител, който призна такова едно покровителство.“

Из „Сияйни слова“, Глава 5, страница 17

Въпреки късния час, лагерът беше оживен. Шалан не се изненада; престоят в Карбрант я бе научил, че не за всеки настъпването на нощта е причина за спиране на работа. Тук хората по улиците бяха почти толкова, колкото когато мина през деня.

И почти никой не й обърна внимание.

За пръв път нямаше усещането, че се откроява. Дори в Карбрант хората я попоглеждаха — забелязваха я, замисляха се за нея. Някои крояха да я ограбят, други — да се възползват от нея. Млада светлоока дама без подобаващи придружители се открояваше и навярно предлагаше възможности. Ала с правите черни коси и тъмните очи беше като невидима. Чудесно.

Шалан се усмихна и тикна ръце в джобовете на палтото — още се свенеше от ръкавицата на скритата ръка, макар хората да не я поглеждаха.

Стигна до кръстовище. В едната посока беше осветеният от факли и маслени лампи лагер. Пазар, достатъчно оживен, та никой да не ползва лампи със сфери. Шалан тръгна натам; на по-натоварените улици щеше да е и по-безопасно. Пръстите й зашумоляха по смачканата хартия в джоба и тя я извади, докато чакаше неколцина бъбрещи си минувачи да й сторят път.

Стори й се доста лесно да разбере картата. Трябваше само да установи къде се намира сега. Чакаше, докато внезапно не осъзна, че хората пред нея няма да помръднат. А мислеше, че ще се държат с нея почтително като със светлоока. Тръсна глава заради глупостта си и ги заобиколи.

Продължи все така; принудена беше да се тика между хората, блъскаха я, когато минаваше. Пазарът беше като две успоредни реки. От двете страни се редяха продавници, а по средата се предлагаше храна. На места пазарът даже бе покрит с тенти, опнати между срещуположните сгради.

Беше широк може би не повече от десетина крачки — теснотия, блъсканица и гълчава. И на Шалан й харесваше. Искаше й се да спре и да нарисува половината от хората, с които се размина. Всички изглеждаха така пълни с живот, независимо дали се пазаряха или просто се разхождаха с приятелите си и похапваха. Защо в Карбрант не излизаше повече?

Спря и се усмихна на някакъв кукловод, който показваше представлението си в сандък. По-натам един хердазиец произвеждаше кълбета пламъци във въздуха посредством огниво и някакво масло. Да можеше да поспре поне за малко и да го нарисува…

Не. Имаше работа за вършене. Явно част от нея се противеше и затова умът й се мъчеше да я разсее. Все по-често осъзнаваше тази своя защита. Използваше я, нуждаеше се от нея, ала не можеше да й позволи да направлява живота й.

Спря обаче пред количката на една продавачка на захаросани плодове. Изглеждаха румени и сочни, набучени на клечка, преди да ги топнат в стопена захар. Шалан извади една сфера от джоба си и я подаде.

Жената застина и се втренчи в сферата. И други спряха край нея. Какво ставаше? Просто изумрудена марка. Не е като да беше извадила броам.

Видя глифите с цените. Един захаросан плод на клечка струваше един прозрачен чип. Не й се беше налагало често да се замисля за деноминациите на сферите, но доколкото помнеше…

Нейната марка беше колкото цената на двеста и петдесет плода. Дори и при тежкото положение на семейството й, това не бяха много пари. Но това беше на нивото на домове и имения, а не на улични търговци и тъмнооки работници.

— Ъх, не мисля, че мога да разваля — продума жената. — Хмм… гражданко.

Това беше титлата на богатите тъмнооки от първи и втори нан.

Шалан се изчерви. Още колко пъти щеше да доказва наивността си?

— Плащам за един плод и за малко помощ. Не съм тукашна. От полза ще ми е да ме упътиш.

— Скъпичко упътване, госпожице — отвърна жената, ала чевръсто прибра сферата.

— Трябва да намеря улица Нар.

— А, тръгнала си тъкмо в противната посока, госпожице. Върви нагоре, срещу хората, и завий надясно. Ще минеш шест пресечки май. Лесно се намира. Върховният принц накара всички да строят в квадрати, като в истински град. Намериш ли кръчмите, стигнала си. Ама не мисля, госпожице, че бива да ходиш на такова място, ако нямаш нищо против.

Даже и като беше тъмноока, хората я смятаха неспособна да се грижи сама за себе си.

— Благодаря — рече Шалан и измъкна един от плодовете. Забързано се отдалечи и пресече, за да се влее в хорския поток в обратната посока.

— Шарка? — прошепна тя.

— Ммм — той се крепеше върху палтото, близо до коленете й.

— Поостани да видиш дали някой не ме следи — каза Шалан. — Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Ще има шарка, ако тръгнат — отговори той и се спусна на земята. В краткия миг, когато беше във въздуха между палтото и камъните, той изглеждаше като тъмна маса усукани линии. После изчезна като водна капка в езеро.

Шалан забърза с минувачите. Скритата й ръка стискаше здраво кесията в джоба, а със свободната държеше захаросания плод. Помнеше твърде добре как веднъж в Карбрант Ясна преднамерено показа богатството си и така привлече крадците да излязат като ластари в дъждовна вода.

Шалан следваше напътствията на продавачката и усещането й за свобода се замени от тревога. Като свърна от пазара, тя се озова на доста по-тиха улица. Дали пък продавачката не я беше пратила в клопка, та да я ограбят лесно? Шалан забърза със сведена глава. Не можеше да Превръща, за да се защити, както направи Ясна. Бурята да го отнесе! Та тя дори не успя да накара съчките да се запалят. Съмняваше се, че може да превръща живи тела.

Шалан имаше Тъкането на Светлината, но вече го ползваше. Можеше ли да Изтъче втори образ в същото време? Впрочем, как беше нейното прикритие? Навярно източваше Светлината от сферите й. И за малко да ги извади, за да провери, ала се спря. Глупачка. Тревожеше се да не я оберат, а в същото време се канеше да извади шепа пари?

Спря след две пресечки. По улицата минаха няколко човека. Мъже в работнически дрехи на път за дома. Сградите съвсем не бяха толкова хубави, колкото онези, които останаха зад нея.

— Никой не ни следи — обади се Шарка откъм краката й.

Шалан скочи едва ли не до покривите на къщите. Притисна свободната ръка до гърдите си и задиша дълбоко. Нима наистина мислеше да се внедри сред убийците? Собственото й духче често я стряскаше.

Тин казваше, че само личният опит може да ме научи, рече си тя. Просто трябва да се измъкна от кашата първите няколко пъти и да се надявам, че съм свикнала, преди да причиня смъртта си.

— Да не спираме — каза Шалан. — Не ни остана време.

Тръгна напред и захапа захаросания плод. Наистина беше вкусно, ако и от притеснение да не успя да му се наслади напълно.

Улицата с кръчмите всъщност се оказа на пет пресечки, а не на шест. Все по-омачканата карта на Шалан сочеше една жилищна сграда срещу пивница, от чиито прозорци струеше синя светлина.

Захвърли клечката от захаросания плод и пристъпи към постройката. Невъзможно бе да е стара — нищо във военните лагери не беше отпреди повече от пет-шест години — ала изглеждаше направо древна. Камъните бяха очукани, капаците на прозорците висяха накриво. Шалан се чудеше как някоя буря не я е срутила.

С ясното съзнание, че влиза в бърлогата на белогръба, Шалан почука на вратата. Отвори й грамаден тъмноок мъж, чиято брада беше обръсната по рогоядски. Косата му червенееше.

Устоя на подтика да запристъпя от крак на крак, докато онзи я гледаше от глава до пети. Най-сетне отвори вратата докрай и пошавна дебелите си пръсти, за да я подкани да влезе. В светлината на самотната мижава лампа, която май имаше една сфера вътре, Шалан не пропусна да забележи грамадната брадва, опряна в стената до него.

Пое дълбоко дъх и влезе.

Вътре миришеше на мухъл. Шалан чуваше капенето на вода някъде по-нататък в коридора — дъждовна вода, която неотклонно си проправяше път от течащия покрив надолу и надолу чак до приземния етаж. Пазачът мълчеше, докато я водеше навътре. Подът беше дървен. Като стъпваше върху него, нещо й създаваше усещането, че ще пропадне. Подът сякаш стенеше под всяка стъпка. Свестният камък никога не се държеше така.

Пазачът кимна по посока на някакъв отвор в стената и Шалан се вторачи в чернотата от другата страна. Стъпала. Надолу.

В името на Бурята, какви ги върша?

Не се държеше боязливо. Това вършеше. Шалан хвърли поглед към грамадния пазач и въпросително вдигна вежди. Постара се да звучи спокойно, когато заговори.

— Наистина сте надминали себе си в украсата. Колко време ви отне да намерите из Пустите равнини такава бърлога с такова зловещо стълбище?

А пазачът всъщност се усмихна. От това видът му не стана по-малко заплашителен.

— Стълбите няма да пропаднат под мен, нали?

— Са добри. — Гласът на пазача беше изненадващо висок. — Не паднаха под мене, а аз закусих два пъти днеска. — Той се потупа по търбуха. — Върви. Чакат те.

Шалан извади сфера, за да си свети, и заслиза по стълбите. Стените тук бяха изсечени в камъка. Кой би си направил труда да копае мазе за някаква си прогнила жилищна сграда? Отговори си, когато забеляза стекъл се крем на няколко места по стената. Подобно на восък по страната на свещ, те отдавна бяха станали твърди като камък.

Тази дупка е отпреди идването на алетите, прецени Шалан. Настанявайки се в лагера, Себариал бе издигнал сградата върху вече съществуващо подземие. Определено в кратерите, където бяха военните лагери, някога бяха живели хора. Нямаше друго обяснение. А кои са били тези хора? Древният народ натан?

Стъпалата водеха към малка празна стая. Странно беше подобна паянтова сграда да има подземие; такива имаше обикновено в богатите къщи и там предпазните мерки срещу наводнения бяха твърде сложни. Шалан объркано скръсти ръце, докато най-сетне ъгълът на пода се отвори и стаята се обля в светлина. Шалан отстъпи и затаи дъх. Част от каменния под беше фалшива и представляваше врата.

Подземието имаше подземие. Тя пристъпи към ръба на отвора и видя стълба, която свършваше върху червен килим. Светлината долу бе почти ослепителна след сумрака. Тук трябва да ставаха страховити наводнения след буря.

Шалан се обърна и се заспуска по стълбата. Вратата горе се затвори, навярно с някакъв механизъм.

Скочи на килима и се озова в неуместно разкошна стая. В средата имаше дълга трапеза с наредени бляскави стъклени бокали с инкрустирани скъпоценни камъни; сиянието им потапяше цялата стая в светлина. По стените уютно се нижеха лавици с книги и дребни украшения. Доста от тях бяха затворени в стъкло. Някакви трофеи?

Присъстваха пет-шест човека, един от които първи прикова вниманието на Шалан. Пред пращящия огън в камината стоеше мъж с изправени рамене, черна коса и бели дрехи. Напомняше й на някого, на човек, когото бе срещала в детството си. Тайнственият пратеник с усмихнатите очи, който знаеше толкова много. Двама слепци в края на една епоха стояха и съзерцаваха красотата…

Мъжът се обърна, та се видяха светловиолетовите му очи и белезите от стари рани. Единият минаваше през страната му и изкривяваше горната му устна. Макар да изглеждаше изискан с чашата вино в лявата ръка и с отличното облекло, лицето и ръцете му говореха друго. За битки, убийства и борба.

Това не беше пратеникът от детските години на Шалан. Мъжът вдигна дясната ръка, в която държеше някаква дълга тръстика. Допря я до устните си. Държеше я като оръжие, насочено право в Шалан.

Тя замръзна — не можеше да помръдне и само зяпаше оръжието в другия край на стаята. Най-сетне погледна през рамо. На стената висеше мишена — гоблен с изображения на разни твари. Шалан хлъцна и отскочи встрани точно преди мъжът да духне и да изпрати във въздуха малка стреличка. Тя прелетя на няколко пръста от Шалан и се заби в една от тварите на гоблена.

Шалан положи скритата ръка на гърдите си и пое дълбоко дъх. Спокойно, рече си, спокойно.

— Тин не се чувства добре? — поинтересува се мъжът и свали духалото. Шалан потрепери от тихия му глас. Не успя да определи откъде е изговорът му.

— Да — продума тя най-сетне.

Мъжът остави чашата на полицата на камината и извади още една стреличка от джоба на дрехата си. Втъкна я внимателно в духалото.

— Тя не е жена, която би позволила подобна дреболия да възпрепятства важна среща.

Вдигна поглед към Шалан. Духалото беше заредено. Виолетовите му очи приличаха на стъкло, белязаното му лице бе безизразно. Като че цялата стая затаи дъх.

Беше прозрял лъжата. Шалан усети как я облива студена пот.

— Прав сте. Тин е добре. Планът обаче не потръгна според нейните обещания. Ясна Колин е мъртва, но убийството бе извършено небрежно. Тин прецени, че е разумно засега да действа чрез посредник.

Мъжът присви очи и най-после вдигна тръстиката и духна остро. Шалан подскочи, ала стреличката не я улучи и отново попадна в гоблена.

— Показва се като страхливка — рече мъжът. — Ти дойде тук по своя воля, със съзнанието, че мога просто да те убия заради нейните грешки, така ли?

— Всяка жена започва отнякъде, Сиятелни господарю — отвърна Шалан, а гласът й потрепери издайнически. — Не мога да си проправя път нагоре, без да поема един или друг риск. Стига да не ме убиете, имам сгодата да се запозная с хора, на които Тин навярно никога не би ме представила.

— Дръзко — отсъди мъжът. Шавна с два пръста и един от насядалите край камината мъже — мършав светлоок с възголеми зъби, като че някой от прадедите му беше плъх, се стрелна напред и тупна нещо на дългата маса близо до Шалан.

Кесия със сфери. Вътре трябва да имаше броами — макар и кафява, кесията светеше ярко.

— Кажи ми къде е тя и можеш да вземеш парите — съобщи белязаният и зареди нова стреличка. — Искаш да се издигнеш. Това ми се нрави. Не само ще ти платя, задето ми разкриваш местоположението й, а и ще опитам да ти намеря работа в моята организация.

— Простете, господарю — отговори Шалан, — но Вие знаете, че няма да Ви продам Тин. — Убедена бе, че мъжът вижда страха й; потта пропиваше в шапката, стичаше се на вадички по слепоочията й, а от пода в краката й наизлязоха духчета на страха, ако и онзи да не можеше да ги види заради масата. — Ако съм готова да продам Тин на някаква цена, то каква полза бихте имали от мен? Ще знаете, че и Вас бих продала, ако ми предложат достатъчно.

— Чест? — позачуди се мъжът, все още с безизразно лице, стиснал стреличката с два пръста. — У една крадла?

— Отново моля да ми простите, Сиятелни господарю, но аз не съм просто крадла.

— А ако те подложа на мъчения? Уверявам те, че и така мога да измъквам сведения.

— Не се и съмнявам, че бихте могли, господарю. Ала наистина ли мислите, че Тин би ме пуснала да дойда, ако знаех къде се намира? Каква полза да ме измъчвате?

— Е — отвърна мъжът и намести стреличката, — за удоволствие например.

Дишай, каза си Шалан. Бавно. Нормално. Трудно беше.

— Не смятам, че ще го сторите, Сиятелни господарю.

Той бързо вдигна тръбичката и духна. Стреличката тупна, когато се заби в стената.

— И защо не?

— Защото не ми приличате на човек, който би захвърлил нещо полезно — отговори Шалан и кимна към реликвите в стъклените кутии.

— Мислиш, че си полезна за мен?

Шалан вдигна глава и го погледна в очите.

— Да.

Мъжът я гледаше. Огънят пращеше.

— Много добре — рече той най-сетне, обърна се към камината и взе чашата си. Държеше духалото в другата ръка, но отпи, с гръб към Шалан.

Тя се чувстваше като марионетка със срязани конци. Въздъхна облекчено, краката й омекнаха и приседна на един от столовете до масата. С треперещи пръсти извади кърпичка и попи потта от челото и слепоочията си, побутвайки шапката назад.

Когато спря и посегна да прибере кърпичката, видя, че някой е седнал до нея. Шалан дори не беше видяла движение и присъствието на човека я сепна. Ниската особа имаше матова кожа и някаква черупчеста маска на лицето, пристегната твърде здраво. Всъщност, изглеждаше сякаш… сякаш кожата някак бе почнала да расте по края на маската.

Червено-оранжевите парченца на черупката бяха подредени като мозайка и загатваха вежди, гняв и бяс. Иззад маската в Шалан се взираха немигащи тъмни очи. Мъжът… не, жената — Шалан съгледа някакви загатнати гърди. Изложената скрита ръка я беше заблудила.

Едва не се изчерви. Жената беше облечена в прости тъмнокафяви одежди, препасани с украсен колан с още черупки. Още четирима в по-обичайни алетски облекла разговаряха тихо край огнището. Високият мъж, който я разпитваше, не продумваше.

— Ъхъм, господарю — обади се Шалан и го погледна.

— Обмислям. Очаквах да те убия и да издиря Тин. Можеш да й предадеш, че нямаше да пострада, ако бе дошла при мен — не се сърдя, че не успя да изтръгне сведенията от Ясна. Наех я, понеже знаех, че тя е най-подходящият за задачата ловец, и си давах сметка за рисковете. Колин е мъртва — Тин щеше да постигне това на всяка цена. Може и да не я хваля за работата, но останах доволен. Ала от решението й да не дойде лично, от тази страхливост ми се повдига. Тин се крие като преследвана. — Мъжът отпи от виното. — Ти не си страхливка. Пратила ми е някого, за когото знае, че няма да го убия. Винаги е била умна.

Прекрасно. И какво означаваше това за Шалан? Тя плахо се надигна от мястото си. Искаше да е по-далеч от странната дребна жена с немигащите очи. Ала се възползва от мига да огледа стаята по-подробно. Къде отиваше димът от огъня? Нима бяха направили комин чак дотук?

Повечето трофеи бяха наредени по дясната стена. Имаше и няколко огромни скъпоценни ядра. Взети заедно, те навярно струваха повече от именията на баща й. За щастие, не бяха заредени. Дори и необработени, биха светили ослепително. Имаше още разни смътно познати на Шалан черупки. Онзи зъб там май беше от белогръб. А онази очна кухина плашещо напомняше на черепа на сантид.

Други от рядкостите я удивиха. Стъкленица със светъл пясък. Чифт масивни игли за коса. Кичур руси коси. Клон от дърво с надпис, който Шалан не можа да прочете. Сребърен нож. Странно цвете, съхранено в някакъв разтвор. Нямаше таблички, които да обясняват вещите. Онова там парче светлорозов кристал изглеждаше като някакъв скъпоценен камък. Защо обаче беше толкова крехко? От него се бяха обелили парченца и лежаха под похлупака, като че самото поставяне на място едва не го беше унищожило.

Шалан плахо пристъпи към дъното на стаята. Димът от огъня се издигаше, после се виеше и сучеше около нещо, което висеше горе в камината. Скъпоценен камък… Не, фабриал. Обираше дима като конци на масур. Не беше виждала такова нещо.

— Познаваш ли човек на име Амарам? — попита белязаният мъж в бяло.

— Не, Сиятелни господарю.

— Наричат ме Мраизе. Можеш да използваш тази титла. А ти си?

— Аз съм Воал — отговори Шалан. От някое време се заиграваше с това.

— Добре. Амарам е Броненосец, васал на Върховния принц Садеас. Освен това е настоящата ми плячка.

Каза го така, че Шалан потрепери.

— И какво искате от мен, Мраизе? — Шалан се постара безуспешно да произнесе титлата съвсем правилно. Не беше воринска.

— Домът му е близо до двореца на Садеас — обясни Мраизе. — И в този дом Амарам крие тайни. Искам да знам какви са те. Предай на господарката си да проучи и следващата седмица, на Нанел, да ми се представи със сведенията. Тя ще знае какво търся. Ако се справи, недоволството ми от нея ще избледнее.

Да се промъкне в дома на Броненосец? Бурята да го отнесе! Шалан нямаше представа как ще успее. Би трябвало да си тръгне оттук, да изостави маскировката и да се смята късметлийка, че е останала жива.

Мраизе остави празната чаша и Шалан забеляза, че дясната му ръка е покрита с белези, а пръстите — изкривени, като че са били счупени и наместени зле. На средния пръст блестеше златен пръстен с онзи знак, който Ясна нарисува. Като на иконома в дома на Шалан и като татуировката на Кабсал.

Нямаше място за отстъпление. Шалан щеше да направи каквото трябва, за да открие какво знаят тези хора. За нея, за Ясна и за края на самия свят.

— Задачата ще бъде изпълнена — рече тя на Мраизе.

— Без въпроси за плащането? — учуди се той и извади стреличка от джоба си.

— Сиятелни господарю, човек не се пазари в най-изисканите винарни. Вашето заплащане ще бъде прието.

За пръв път, откак дойде тук, Шалан видя Мраизе да се усмихва, макар той да не я погледна.

— Не наранявайте Амарам, камичке — предупреди я той. — Неговият живот принадлежи другиму. Не предизвиквайте тревоги и подозрения. Тин трябва да проучи и да се оттегли. Нищо повече.

Мраизе се обърна и издуха стреличката към стената. Шалан хвърли поглед към останалите четирима край камината и взе Спомени за тях, примигвайки бързо. После разбра, че е свободна да си върви и почна да се изкачва по стълбата.

Точно под нея между стъпалата прелетя една стреличка и се заби в стената. Шалан задиша учестено, излезе от скритата стая и се озова отново в прашното горно подземие. Вратата се затвори и тя остана на тъмно.

Вече не се владееше, задрапа по стъпалата и излезе от сградата. Навън спря и задиша дълбоко. Улицата сега беше по-оживена — пивниците привличаха тълпи. Шалан забърза по пътя си.

Осъзна, че всъщност не е имала план за срещата с Призрачната кръв. Какво щеше да прави? Някак да измъкне сведения от тях? Това изискваше да спечели доверието им. А Мраизе не приличаше на човек, който се доверява на когото и да било. Как ли щеше да установи какво знаят те за Уритиру? Как щеше…

— Следят — каза Шарка.

Шалан рязко спря.

— Какво?

— Хора следят — уточни Шарка. Гласът му беше приятен, като че нямаше представа колко напрегнато е цялото това преживяване за Шалан. — Ти ме помоли да гледам. Гледах.

Разбира се, Мраизе ще прати някой да я проследи. Шалан отново се обля в студена пот и се насили да продължи, без да поглежда през рамо.

— Колко са? — попита тя Шарка, който се беше покатерил отстрани на палтото й.

— Един. Онази с маската, но сега е с черно наметало. Трябва ли да идем да говорим с нея? Вие сега сте приятели, нали така?

— Не. Не бих казала.

— Ммм — отвърна Шарка. Шалан предполагаше, че той се мъчи да разгадае естеството на човешките отношения. Е, можеше само да му пожелае късмет.

Какво да прави? Съмняваше се, че може да се отърве от опашката. Жената с маската със сигурност имаше опит в това, докато Шалан… е, Шалан имаше доста опит в четенето на книги и в рисуването.

Тъкане на Светлина, рече си тя. Мога ли да направя нещо така? Маскировката й още действаше — доказваха го тъмните коси, които се спускаха по раменете й. Можеше ли да се промени отново и да наложи друг образ върху този?

Вдъхна още Светлина и тя я накара да ускори ход. Пред нея уличката завиваше между жилищните сгради. Без да обръща внимание на спомена за подобна уличка в Карбрант, Шалан бързо свърна нататък и начаса вдъхна още Светлина. Опита да й придаде форма. Навярно да изобрази едър мъж, за да прикрие палтото си, и…

И Светлината просто се разпадна пред нея и не направи нищо. Шалан изпадна в ужас, ала се насили и продължи по уличката.

Не подейства. Защо? Докато беше в жилището си, успяваше да го направи!

Досети се само за една разлика — нейната скица. В къщата на Себариал нейната рисунка беше подробна. А сега не разполагаше със скица.

Бръкна в джоба на палтото и извади листа с картата. Гърбът му беше празен. Шалан поровичка в другия джоб за молива, който беше пуснала там, без да се замисля, и се помъчи да рисува, докато ходи. Невъзможно. Луната Салас почти беше залязла и вече бе доста тъмно. Пък и Шалан не можеше да рисува подробно в движение и без твърда подложка. А ако спреше, за да рисува, щеше ли да изглежда подозрително? Бурята да го отнесе, прекалено неспокойна беше и с труд държеше молива правилно.

Трябваше й скришно място, за да се свие и да направи хубава скица. Например в някоя от нишите на входовете, край които мина по уличката.

Почна да рисува стена.

Това можеше да нарисува, докато вървеше. Свърна в друга уличка и я заля светлината от някаква отворена кръчма. Не обръщаше внимание на изблика на смях и подвиквания, при все че отчасти бяха насочени към нея. Нарисува проста каменна стена.

Нямаше представа дали ще свърши работа, ала можеше да опита. Сви в следващата уличка и почти се препъна в някакъв пияница, който беше загубил обувките си и сега хъркаше. После затича. Скоро отби в един вход, дълбок няколко стъпки. Издиша останалата й Светлина и си представи как стената, която бе нарисувала, покрива входа.

Всичко стана черно.

Уличката без друго беше тъмна, ала сега Шалан не виждаше нищо. Не виждаше призрачната светлина на луната, не виждаше отблясъка от осветената от факли кръчма в края на уличката. Означаваше ли това, че нейното изображение действа? Притисна се във вратата зад гърба си и свали шапката, за да е спокойна, че нищо не се подава през въображаемата стена. Чу някакво слабо дращене отвън — ботуши върху камъка и нещо като прошумоляване на плат, който бръсна стената отсреща. После — нищо.

Шалан остана като замръзнала на мястото си и напрегна слух. Чуваше само тупкането на сърцето си. Най-сетне прошепна:

— Шарка, тук ли си?

— Да — обади се той.

— Иди да видиш дали жената е някъде наблизо.

Шарка отиде и се върна безшумно.

— Няма я.

Шалан издиша, след като бе затаявала дъха си. После се стегна и пристъпи през стената. Сияние, прилично на Светлината на Бурята, изпълни погледа й. После се озова на улицата. Лъжливият образ зад нея се бе завихрил за миг като дим, и след това се бе възстановил.

Всъщност беше доста добър образ. При близък поглед каменните блокове не съвпадаха съвършено с истинските, но това се забелязваше трудно през нощта. Само след няколко мига обаче образът се разпадна във вихрушка от Светлина и изчезна. Не й беше останала Светлина, с която да го поддържа.

— Прикритието ти изчезна — съобщи Шарка.

Червени коси. Шалан зяпна и тутакси тикна скритата ръка в джоба си. Тъмнооката измамница, възпитаница на Тин, можеше да обикаля полугола, но не и самата Шалан. Просто не биваше.

Глупаво беше и тя го знаеше, ала не можеше да промени усещането си. Помая се малко и свали палтото. Без палто и шапка и с променено лице вече беше друга. Предположи откъде е минала маскираната жена и излезе от противоположния край на уличката.

Постоя малко, за да разбере къде се намира. А къде беше къщата на Себариал? Опита да преповтори наум откъде е минала, но не успя да установи къде е. Трябваше й нещо видимо. Извади смачканата хартия и надраска пътя си досега.

— Мога да те отведа обратно в къщата — рече Шарка.

— Ще се справя. — Шалан вдигна картата и кимна.

— Ммм. Това е шарка. Виждаш ли я?

— Да.

— Но не виждаш шарката в буквите по далекосъобщителя?

Как да му обясни?

— Онова там бяха думи. Военният лагер е място. Мога да го нарисувам.

Картината на обратния път й беше ясна.

— А… — продума Шарка.

Върна се в къщата без произшествия, ала не беше сигурна, че се е отървала от проследяването напълно и че никой от хората на Себариал не я е видял да минава през имота и да влиза през прозореца. Ето какво беше трудното на промъкването. Ако мине добре, човек не знае дали наистина е в безопасност, или някой го е видял и просто е решил да не казва нищо. Засега.

След като затвори щорите и завесите, Шалан се хвърли в мекото легло. Дишаше дълбоко и трепереше.

Най-нелепото нещо, което съм правила, каза си тя.

Ала установи, че се вълнува и гори от възбуда. В името на Бурите! Приятно й беше. Напрежението, изпотяването, начина, по който спаси живота си с приказки, даже преследването накрая. Какво й ставаше? Когато опита да открадне от Ясна, направо й призляваше от всичко преживяно.

Вече не съм онова момиче, отсъди Шалан, усмихна се и се вторачи в тавана. От няколко седмици.

Щеше да намери как да проучи този Сиятелен господар Амарам и да спечели доверието на Мраизе, за да открие какво знае той. Но съюзът със семейство Колин все още ми е необходим, прецени тя. А принц Адолин е моят път към този съюз. Трябваше да установи как да се свърже с него отново час по-скоро, и то така, че да не изглежда отчаяна.

Тази част от задачата й, която беше свързана с Адолин, й се стори най-приятна. С усмивка скокна от леглото да провери дали не е останало нещо за хапване на подноса.