Брандън Сандърсън
Сияйни слова (62)

42
Просто пара

„А що се отнася до Иши Елин, то неговата роля в началото им беше най-важна; той напълно разбираше какво означава Стихиите да се дарят на хора и се постара да им бъде наложен ред; понеже силата му беше голяма, той даде да се разбере, че ще погуби всички, ако не се съгласят да бъдат обвързани с правила и закони.“

Из „Сияйни слова“, глава 2, страница 4

Шалан се събуди от жужене. Отвори очи и установи, че е сгушена в разкошното легло в дома на Себариал. Беше заспала с дрехите.

Жуженето идеше от Шарка, който се намираше на завивката до нея. Щорите на прозореца бяха прибрани — Шалан не помнеше да го е направила тя — а навън беше тъмно. Вечерта след деня, в който тя пристигна на Пустите равнини.

— Влезе ли някой? — попита тя и отмести кичур червени коси от очите си.

— Ммм. Някои. Отидоха си.

Шалан стана и отиде в дневната. Очи на Аш, почти неохотно мина по безупречния бял килим. Ами ако остави стъпки и го развали?

Споменатите „някои“ бяха оставили храна на масата. Шалан внезапно прегладня, седна на дивана и вдигна капака на подноса. Имаше безквасен хляб, изпечен със сладко по средата, и сосове за топене.

— Напомни ми сутринта да благодаря на Палона. Тази жена е божествена.

— Ммм. Не. Мисля, че тя е… ах… преувеличение?

— Бързо схващаш — похвали го Шалан. Шарка се превърна в триизмерна маса усукани линии, като топка, увиснала до нея над дивана.

— Не. Твърде муден съм. Вие предпочитате едни храни, а други — не. Защо?

— Заради вкуса.

— Би трябвало да разбирам тази дума. Но не я разбирам. Не и истински.

Бурята да го отнесе. Как се описва вкус?

— Като цвят… който виждаш с устата си. — Шалан се смръщи. — А това беше ужасно сравнение. Съжалявам, трудно ми е да съм проницателна на празен стомах.

— Казваш „на“ стомах, а аз знам, че нямаш това предвид. Общият смисъл ми позволява да разбера какво искаш да кажеш всъщност. Някак самият израз е лъжа.

— Не е лъжа — отвърна Шалан, — ако всеки разбира и знае какво означава.

— Ммм. Такива са най-добрите лъжи.

— Шарка — рече Шалан и си отчупи от хляба, — понякога приказваш непонятно като бав, който се мъчи да рецитира древна воринска поезия.

Оставената до храната бележка гласеше, че Вата и войниците са дошли и са настанени в една от съседните сгради, а робите засега са включени в домакинството.

Докато дъвчеше хляба — много вкусен — Шалан се отправи към сандъците с намерението да извади багажа. Щом отвори първия обаче, вътре блещукаше червена светлина. Далекосъобщителят на Тин.

Шалан се втренчи в него. Трябва да беше човекът, който предаваше сведения за Тин. Шалан предполагаше, че е жена, при все че предавателната служба се намираше в Ташикк. Там може дори да не бяха воринци. Можеше и мъж да е.

Толкова малко знаеше. Трябваше да е много предпазлива… В името на Бурите, можеше да предизвика гибелта си, даже и да беше предпазлива. Ала тя се бе уморила да я разкарват.

Онези хора знаеха нещо за Уритиру. Опасно или не, това беше най-добрата следа на Шалан. Извади далекосъобщителя, подготви дъската с хартията и постави писеца. Когато завъртя копчето, за да покаже, че е готова, писецът увисна неподвижно, обаче не почна да пише. Който и да опитваше да се свърже, сега не беше там — писецът навярно светеше от часове. Трябваше да изчака връщането на събеседника.

— Неудобно — рече тя и се усмихна. Нима наистина се оплакваше, че се налага да почака няколко минути, за да се свърже с някого на половин свят от нея?

Ще трябва да намеря как да се свържа с братята ми, разсъди Шалан. Без далекосъобщител щеше да стане потискащо бавно. Дали не можеше да се възползва от предавателните служби в Ташикк, но с друг посредник?

Настани се удобно на дивана — писецът и подложката остави до подноса с храната — и прегледа предишните съобщения на Тин и онази далечна личност. Не бяха много. Навярно Тин ги бе прочиствала от време на време. Останали бяха тези за Ясна, дома Давар и Призрачната кръв.

Според Шалан тук изпъкваше една особеност. Тин говореше за тази група не като крадец за възложители на задача. Пишеше за „спогаждане“ с Призрачната кръв и „издигане“ в тяхната среда.

— Шарка — рече Шарка.

— Моля?

— Шарка. В думите. Ммм.

— На този лист ли? — попита Шалан и вдигна писмото.

— Тук и на другите. Виждаш ли първите думи?

Шалан се свъси и заразглежда листовете. На всеки от тях първите думи бяха на далечния събеседник. Просто изречение, с което се питаше за здравето или положението на Тин. Тин всеки път отговаряше просто.

— Не разбирам — призна Шалан.

— Образуват групи от по пет. Квинтети, писмата. Ммм. Всяко послание следва повторение — първите три думи започват с една от трите от квинтета. Отговорът на Тин дава останалите две.

Шалан разгледа, ала не можа да разбере какво иска да каже Шарка. Той пак обясни и й се стори, че схваща. Сложно беше.

— Код — прецени тя. Разумно беше; налагаше се да е сигурно, че от другата страна на далекосъобщителя е който трябва. Пламна, когато осъзна, че почти е провалила тази възможност. Ако Шарка не беше забелязал кода, или пък далекосъобщителят бе почнал да пише веднага, Шалан щеше да се разкрие.

Не можеше да го направи. Не можеше да се внедри сред заговорниците, които бяха достатъчно умели и силни, та да погубят самата Ясна. Просто не можеше.

И все пак трябваше да го направи.

Извади скицника и почна да рисува. Остави пръстите си да се движат сами. Трябваше да изглежда по-възрастна, но не прекалено. Щеше да е тъмноока. Хората биха забелязали, ако непозната светлоока се движи из лагера. А като тъмноока щеше да е по-незабележима. На подходящите хора обаче би могла да загатне, че ползва от онези капки за очи.

Тъмни коси. Дълги, като нейните. Същият ръст, същото телосложение, но доста по-различно лице. Изнурени черти — като на Тин. С белег на брадичката и по-ъгловати. Не особено хубави, ала не и грозни. По-… прями.

Вдъхна Светлина от лампата и нейната енергия я накара да рисува по-бързо. Не беше вълнение. Беше потребност да продължи.

Завърши със замах и видя как от хартията я гледа почти живо лице. Шалан издиша Светлината и усети как тя я обгръща и се извива около нея. За миг зрението й се замъгли и можеше да вижда само сиянието на чезнещата Светлина.

После и тя си отиде. Шалан не се чувстваше по-иначе. Докосна лицето си. Същото беше. Дали…

Кичурът коси на рамото й беше черен. Шалан се вторачи в него, после стана — едновременно нетърпелива и покорна. Отиде в банята и пристъпи към огледалото. Видя промененото лице — лице с матова кожа и тъмни очи. Лицето от рисунката, дарено с цвят и живот.

— Действа… — прошепна тя. Това беше нещо повече от скриването на прокъсаната рокля, което беше правила и по-рано. Това беше пълно преобразяване. — Какво можем да постигнем така?

— Каквото си въобразим — отговори Шарка от стената. — Или каквото ти си способна да си въобразиш. Не ме бива с онова, което не е. Обаче ми харесва. Харесва ми… вкусът му.

Изглеждаше особено доволен от себе си заради тази забележка.

Нещо не беше на мястото си. Шалан се намуси, вдигна рисунката и видя, че е оставила едно недовършено място встрани от носа. Тъкането на Светлината не беше покрило нейния нос напълно и имаше някакво мътно празно петно. Беше дребно; навярно за друг би било само странен белег. За нея обаче биеше на очи и обиждаше умението й на художничка.

Побутна носа. Направила го беше мъничко по-голям от нейния. Можеше да докосне собствения си нос през изображението. То беше безплътно. Всъщност, когато бързо прекара пръсти през връхчето на нарисувания нос, то се размаза в светлина, като дим, понесен от вятъра.

Отмести пръстите си и образът се върна на място, ала празното петно остана. Небрежно рисуване.

— Колко ще изтрае този образ? — попита тя.

— Захранва се от Светлината — отвърна Шарка.

Шалан извади сферите от кесията си. Всички бяха потъмнели — май ги беше изразходвала по време на разговора с Върховните принцове. Извади една от лампата на стената и я замени с тъмна, от същата деноминация, и я задържа в юмрук.

Върна се в дневната. Щеше да й потрябва различно облекло, разбира се. Една тъмноока жена не би…

Далекосъобщителят пишеше.

Шалан се завтече към дивана и затаи дъх, докато думите се появяваха на листа. Мисля, че сведенията, които получих днес, ще са от полза. Просто въведение, но следваше кода.

— Ммм — избръмча Шарка.

Трябваше първите две думи от отговора да почват с правилните букви. Писа същото преди, отговори Шалан с надеждата да е довършила кода.

Не се тревожете, написа събеседникът. Това ще Ви хареса, обаче срокът може да е тази нощ. Те искат да се срещнете.

Добре, отговори Шалан, отдъхна си и благослови времето, което Тин отдели, за да я накара да се упражнява в подправяне. Шалан възприемаше бързо, понеже за нея това беше един вид рисуване, а примерите на Тин й позволиха да подражава на небрежния й почерк забележително умело.

Искат срещата да е тази вечер, Тин, изписа далекосъобщителят.

Тази вечер? Кое време беше? Стенният часовник сочеше половин час след първата вечерна камбана. Само първата луна беше изгряла, веднага след залез. Взе писеца и подхвана „Не знам дали съм готова“, ала спря. Тин не би се изразила така. Вместо това написа:

Не съм готова.

Бяха настоятелни, отговори посредникът. Затова опитах да се свържа с Вас по-рано. Явно повереницата на Ясна е пристигнала днес. Какво стана?

Не е твоя грижа, написа Шалан в привичния за предишните съобщения маниер на Тин. Човекът от другата страна беше слуга, а не равен.

Разбира се, съгласи се той. Обаче те искат да се срещнете тази вечер. Ако откажете, това може да означава и прекъсване на връзките.

Отче на Бурята! Тази вечер? Шалан прокара пръсти през косите си, докато се взираше в страницата. Способна ли беше да го направи тази вечер?

Всъщност, чакането щеше ли да промени нещо?

С разтуптяно сърце, тя написа:

Мислех, че държа, повереницата на Ясна в плен, обаче момичето ме предаде. Не съм добре. Но ще пратя моята ученичка.

Нова ученичка ли, Тин?, отвърна събеседникът. След онова, което се случи със Си? Все едно, съмнявам се, че ще им допадне да се срещат с ученичка.

Нямат избор, написа Шалан.

Навярно с Тъкане на Светлината би могла да се преправи на Тин, ала се съмняваше, че е готова за такова нещо. Достатъчно трудно бе да се преструва на някоя, измислена от нея — да се представи за истински човек? Със сигурност щяха да я разкрият.

Ще се погрижа, написа посредникът.

Шалан зачака. Може би в далечния Ташикк посредникът вземаше друг далекосъобщител, за да се свърже с Призрачната кръв. През това време Шалан провери сферата, която донесе от банята.

Светлината й бе понамаляла.

Ще го направят. Можеш ли бързо да стигнеш до лагера на Себариал?

Струва ми се, че мога, отговори Шалан. Защо там?

Това е един от малкото лагери, чиито порти не се затварят през нощта. В една сграда там поръчителите ти ще се срещнат с твоята ученичка. Ще ти начертая карта. Накарай ученичката си да отиде, когато Салас е най-високо в небето. Късмет.

После се появи скица, на която бе посочено мястото на срещата. Когато Салас е в зенит? Оставаха й двадесет и пет минути, а тя въобще не познаваше лагера. Шалан скокна на крака, сетне замръзна. Не можеше да отиде там облечена като светлоока дама. Завтече се към сандъка на Тин и прерови дрехите.

Подир няколко минути застана пред огледалото, облечена в свободни кафяви панталони, бяла риза и тънка ръкавица на скритата ръка. Панталоните не бяха зле — тъмнооките работнички в стопанството у дома носеха такива, макар Шалан никога да не бе виждала светлоока дама да ги носи. Но тази ръкавица…

Шалан потрепери. Забеляза, че фалшивото лице се изчервява, когато се изчервява и тя. Носът помръдна, когато тя сбърчи своя. Добре. Само дето Шалан се надяваше, че ще успее да прикрие неудобството си.

Вмъкна се в едно от светлите палта на Тин. Коравата дреха стигаше до ботушите. Шалан я препаса с широк черен колан от свинска кожа и почти я затвори отпред, както се носеше Тин. Накрая замени сферите в кесията си със заредени от лампите в стаята.

Петното край носа още я тревожеше. Трябва с нещо да засенча лицето, помисли тя и забърза към своя сандък. Изрови отвътре широкополата бяла шапка на Блут, онази със заострената отпред периферия и обримчения в черно ръб. Надяваше се на нея да й приляга повече, отколкото на Блут.

Наложи я, върна се пред огледалото и остана доволна как засенчва лицето й. Всъщност, изглеждаше малко глупаво. Какво пък, всичко в това облекло беше глупаво. Ръкавица? Панталони? На гърба на Тин палтото изглеждаше представително — говореше за житейски опит, за стил. А Шалан като че се преструваше. Можеше да прозре зад образа уплашеното момиче от затънтения Я Кевед.

Властта не е нещо истинско, казваше Ясна. Това е просто па̀ра — илюзия. Аз мога да създавам такава илюзия… можете и Вие.

Шалан се поизправи, намести шапката, отиде в спалнята и натъпка няколко вещи по джобовете; сред тях — и картата. После отвори прозореца. Намираше се на приземния етаж, за щастие.

— Ето ни и нас — прошепна тя на Шарка.

После тръгна в нощта.