Брандън Сандърсън
Сияйни слова (61)

41
Белези

„Тази голяма злина надмина безочието, което дотогава бе приписвано на ордените; тъй като по онова време борбата беше особено ожесточена, мнозина отдадоха това действие на усещането за вътрешно присъщо предателство; а щом те се оттеглиха, около две хиляди ги нападнаха и погубиха мнозина от членовете им; ала това стана само с девет от десетте, понеже от единия орден рекоха, че няма да изоставят оръжията си и да избягат, и наместо това съхраниха голяма ловкост за сметка на останалите.“

Из „Сияйни слова“, глава 38, страница 20

Каладин опря пръсти в стената на пропастта. Зад него се строяваха мъжете от Мост Седемнадесет.

Помнеше колко се страхуваше от пропастите при първото слизане. Боеше се да не би проливните дъждове да предизвикат наводнение, докато хората му прибират имуществото от мъртвите. Малко се изненада, че Газ не намери как да прати Мост Четири на работа в пропастите „случайно“ в някой ден с буря.

Мост Четири понесе наказанието и прие пропастите като свои. Каладин с изумление осъзна, че слизайки долу се почувства повече у дома си, отколкото ако се бе върнал в Огнекамък при своите родители. Пропастите му принадлежаха.

— Момчетата са готови, сър — съобщи Тефт и застана до него.

— Къде беше миналата вечер? — попита Каладин и вдигна поглед към тясната ивица небе.

— Не бях на смяна, сър. Отидох да поразгледам пазара. Трябва ли да докладвам за всяка дреболия?

— Беше на пазар в бурята?

— Може за малко да съм загубил представа за времето… — смотолеви Тефт и отмести поглед.

Каладин искаше да го поразпита, ала Тефт имаше право на личен живот. Те вече не са мостови. Не са длъжни да са заедно през цялото време. Ще започнат свой живот.

Щеше му се да ги насърчи. Ала беше притеснително. Ако не знае къде се намират всички, как би могъл да се погрижи за безопасността им?

Обърна се да огледа Мост Седемнадесет — пъстра сбирщина. Някои бяха роби, купени за служба на мостовете. Други бяха престъпници, макар в армията на Садеас престъпление, наказвано с пращане в мостовите отряди, да беше на практика всичко. Дългове, обида на офицер, сбиване.

— Вие сте Мост Седемнадесет — заговори Каладин, — под командата на сержант Питт. Вие не сте войници. Може и да носите униформа, ала още не ви приляга. Нещо като маскарад. Ще променим това.

Мъжете се размърдаха и взеха да се озъртат. При все че Тефт работеше с тях и с другите отряди вече от седмици, хората още не се възприемаха като войници. И докато това продължаваше, те все щяха да държат копията под причудлив ъгъл, да се кокорят лениво при повикване и да шават в строя.

— Пропастите са мои — продължи Каладин. — Позволявам ви да се упражнявате тук. Сержант Питт!

— Слушам! — откликна Питт и застана мирно.

— Имаш да работиш с мърлява камара довлечени от бурята отломки, но аз съм виждал и по-лошо.

— Трудно ми е да повярвам, сър!

— Повярвай — отвърна Каладин и огледа хората. — Аз бях в Мост Четири. Лейтенант Тефт, твои са. Накарай ги да се поизпотят.

— Тъй вярно — викна Тефт. Почна да раздава заповеди, а Каладин нарами копието и тръгна по-навътре в пропастта. Привеждането на двадесетте отряда в състояние на годност за бой щеше да е бавно, но Тефт бе успял да обучи поне сержантите. Дано Вестителите дадат това обучение да свърши работа и при редниците.

Щеше му се да може да обясни поне на себе си защо е толкова нетърпелив за обучението на хората. Чувстваше, че се надпреварва с нещо. Ала не знаеше с какво. Писанието на стената… В името на Бурята, тревожеше го. Тридесет и седем дни.

Мина край Сил, която седеше на листото на някакво къдроцветно, поникнало от стената. Растението се затвори, когато Каладин приближи. Сил не забеляза и остана да седи във въздуха.

— Какво искаш, Каладин? — попита тя.

— Да опазя живота на моите хора — веднага отвърна той.

— Не, това е, което искаше.

— Да не намекваш, че не държа на тяхната безопасност?

Сил се плъзна към рамото му, като че понесена от силен вятър. Седна със скръстени крака като дама, а полите й се вееха с всяка негова крачка.

— В Мост Четири ти посвети всичко на спасяването им. Е, спасени са. Не можеш да вардиш всички като… хмм… като че ли си…

— Мъжки курл, който пази яйцата?

— Именно! А какво е курл?

— Ракообразно. На ръст колкото дребен брадвохрът. Прилича на кръстоска между краб и костенурка.

— Ооо — възкликна Сил. — Искам да видя такова животно!

— Не виреят тук.

Каладин продължи да крачи с поглед, вперен напред, та се наложи Сил да го ръчка по врата, докато й обърне внимание. После пресилено завъртя очи.

— Значи признаваш, че хората ти са в относителна безопасност. И така, ти всъщност не отговори на въпроса ми. Какво искаш?

Каладин вървеше край камари кости и клони, обрасли с мъх. Над една купчина се кълбяха духчета на загниването и духчета на живота. Малките зелени точки проблясваха около ластарите, които някак неуместно бяха покарали от мъртвите.

— Искам да победя убиеца — отговори Каладин и сам се изненада на силата на чувствата си.

— Защо?

— Защото работата ми е да защитавам Далинар.

Сил поклати глава.

— Не е това.

— Какво? Да не мислиш, че си станала толкова добра в разгадаването на човешките помисли?

— Не на всички хора. Само на твоите.

Каладин изсумтя и внимателно заобиколи някаква тъмна локва. Нямаше да е хубаво да прекара остатъка от деня с мокри ботуши. Новият чифт не беше достатъчно непромокаем.

— Може би искам да победя убиеца, защото той е виновен за всичко това. Ако не беше убил Гавилар, Тиен нямаше да постъпи в армията и аз нямаше да го последвам. Тиен нямаше да умре.

— Да не мислиш, че Рошоне нямаше да намери друг начин да отмъсти на баща ти?

Рошоне беше градоначалник в родното място на Каладин, в Алеткар. Пращането на Тиен във войската беше неговото дребнаво отмъщение, задето бащата на Каладин не се показа достатъчно добър лекар и не спаси сина му.

— Сигурно щеше да направи нещо друго — призна Каладин. — И все пак, убиецът заслужава смъртта си.

Той чу другите, преди да стигне при тях; гласовете им отекваха в приличното на пещера дъно на пропастта.

— Опитвам да обясня, че никой не задава правилните въпроси — чу се гласът на Сигзил с неговия учен азирски изговор. — Наричаме паршендите диваци и всеки казва, че не са виждали хора до деня, в който се натъкнали на експедицията на алетите. Ако това е вярно, каква буря тогава им е довяла убиец шин? При това убиец шин, който е Повелител на стихиите, не по-малко.

Каладин пристъпи в светлината на техните сфери, пръснати по дъното. То беше прочистено след последното слизане на Каладин тук. Сигзил, Скалата и Лопен го очакваха, седнали на големи камъни.

— Да не би да внушаваш, че Убиецът в бяло всъщност не е работил за паршендите? — попита той. — Или че паршендите лъжат, че са били напълно откъснати от света?

— Нищо не внушавам. Моят учител ме научи да задавам въпроси и аз това правя. В цялата работа има нещо безсмислено. Народът шин ненавижда чужденците до крайност. Шин рядко напускат родината си и нито един от тях не служи като наемник. А сега този се е заловил да избива кралете? С Меч? И още ли работи за паршендите? Ако е така, защо чакаха толкова дълго, преди отново да го пратят срещу нас?

— Има ли значение за кого работи? — попита Каладин и вдъхна Светлина.

— Има, разбира се — отвърна Сигзил.

— Защо?

— Защото това е въпрос — докачи се Сигзил. — Пък и ако установим кои са истинските му господари, можем да добием представа за тяхната цел. Като знаем това, ще ни бъде по-лесно да го победим.

Каладин се усмихна, после опита да тича нагоре по стената.

Падна на гръб и въздъхна.

Над него се приведе главата на Скалата.

— Забавно за гледане. Обаче това нещо, сигурен ли си, че действа?

— Убиецът вървеше по тавана — обясни Каладин.

— Убеден ли си, че не е правил като нас? Да е залепвал предмети с помощта на Светлината? — усъмни се Сигзил. — Може да е поръсил тавана със Светлина, после да е скочил и да е залепнал там.

— Не — отговори Каладин и от устните му се отдели Светлина. — Той скочи нагоре и се приземи на тавана. После притича надолу по стената и някак запрати Адолин към тавана. Принцът не залепна, той падна нагоре. — Каладин наблюдаваше как Светлината му се издига и изчезва. — И накрая убиецът… излетя.

— Ха! — обади се Лопен от своя камък. — Знаех си. Щом разучим тая работа, кралят на цял Хердаз ще ми рече: „Лопен, ти светиш и това е впечатляващо. А при това можеш и да летиш. Ето защо давам да се ожениш за дъщеря ми.“

— Кралят на Хердаз няма дъщеря — уточни Сигзил.

— Няма ли? Значи са ме лъгали през цялото време!

— Нима не познаваш кралското семейство у вас? — попита Каладин.

— Гон, не съм стъпвал в Хердаз от пеленаче. Напоследък в Алеткар и Я Кевед има толкова хердазийци, колкото и в старата родина. Гръм да ме удари, че аз съм си алет! Само дето не съм толкова висок и толкова кисел.

Скалата подаде ръка на Каладин и му помогна да стане. Сил се бе настанила на стената.

— Знаеш ли как става това? — попита я Каладин.

Тя поклати глава.

— Но убиецът е Бягащ по вятъра.

— Така ли? — отвърна Сил. — Нещо като теб? Може би. — Тя сви рамене.

Сигзил проследи погледа на Каладин.

— Ще ми се да можех да го видя — продума той. — Това ще е… А! — Той скокна назад и посочи с пръст. — То прилича на човече!

Каладин въпросително шавна вежди.

— Харесвам го — обясни Сил. — Освен това, Сигзил, аз съм „тя“, а не „то“, много благодаря.

— Духчетата се делят на полове? — изуми се Сигзил.

— Разбира се. Макар навярно това да има нещо общо с начина, по който хората ни възприемат. Олицетворяване на природните стихии или някаква подобна безсмислица.

— Това не те ли притеснява? — попита Каладин. — Че може да си творение на човешкото възприятие?

— А ти си творение на твоите родители. Кой го е грижа как сме родени? Аз мога да мисля. И това е хубаво. — Сил се усмихна пакостливо, после литна като панделка от светлина към Сигзил, който, видимо вцепенен, бе поседнал на камъка. Спря точно пред него и си върна образа на млада жена. Сетне се приведе напред и преправи лицето си досущ като сигзиловото.

— А! — пак викна Сигзил и заотстъпва. Сил се разкикоти и прие своето лице.

Той погледна Каладин и се хвана за главата.

— Тя говори… говори като истински човек. Разправят, че Нощната Пазителка навярно била способна на това… Могъщите духчета. Огромните.

— Нима ме нарича огромна? — обади се Сил и наклони глава. — Не знам какво да мисля за това.

— Сигзил, Бягащите по вятъра можели ли са да летят? — попита Каладин.

Азишът предпазливо седна и продължи да зяпа Сил.

— Преданията и легендите не са по моята част. Аз разказвам за различни страни и така правя света по-малък и помагам на хората да се разбират едни други. Чувал съм легенди за танцуващи сред облаците хора, ала кой може да каже кое е измислица и кое е истина в толкова стари истории?

— Трябва да разберем това — рече Каладин. — Завръщането на убиеца.

— Добре — намеси се Скалата. — Подскачай по стената още малко. Няма да ти се смея толкова.

Той седна на камък и взе някакво ситно раче от земята. Огледа го, после го пъхна в уста и задъвка.

— Пфу — каза Сигзил.

— Вкусно е — обясни Скалата, дъвчейки. — Но със сол и мазнина е по-добре.

Каладин огледа стената, после затвори очи и вдиша още Светлина на Бурята. Усети как бие по стените на вените и артериите му, как се мъчи да избяга. Тласкаше го напред. Да скача, да се движи, да действа.

— И тъй — обърна се Сигзил към останалите, — приемаме ли, че Убиецът в бяло е прерязал парапета на кралския балкон?

— Ба — отсъди Скалата. — Защо му е да прави това? Можеше да го убие по-лесно.

— Аха — съгласи се Лопен. — Може парапетът да е работа на някой от другите Върховни принцове.

Каладин отвори очи и огледа ръката си — дланта опряна в хлъзгавата стена на пропастта, лакътят изправен. От кожата му се надигаше Светлина. Усукваше се и се изпаряваше във въздуха.

Скалата кимна.

— Всички Върховни принцове искат кралят да умре, ако и да не говорят за това. И един от тях е пратил саботьор.

— И как този саботьор се е добрал до балкона? — попита Сигзил. — Трябва да му е отнело известно време да среже парапета. Беше метален. Освен… колко гладък беше срезът, Каладин?

Каладин присви очи и загледа как Светлината се издига. Беше чиста сила. Не. Сила не бе подобаващо определение. Беше стихия, като онези, които управляват вселената. Които карат огъня да гори, камъните да падат, светлината да сияе. Тези клъбца Светлина бяха стихии, сведени до някаква първична форма.

Можеше да я ползва. Да я ползва за…

— Кал? — чу се гласът на Сигзил, макар и далечен. Като незначително жужене. — Колко гладко беше срязан парапетът? Възможно ли е да е ползван Меч?

Гласът избледня. За миг на Каладин му се стори, че вижда сенки от несъществуващ свят, от друго място. А там, в далечното небе, слънцето беше обгърнато от облаци като в коридор.

Там.

Той накара стената да стане долу.

Изведнъж ръката се оказа единствената му опора. Той падна с пъшкане върху стената. Усещането му за нещата наоколо се върна като взрив. Само че сега гледната му точка беше странна. Изправи се на крака и установи, че стои върху стената.

Отстъпи малко назад. За него стената беше под, а тримата мостови, които стояха на истинския под, изглеждаха като на стената…

Ще стане объркващо, помисли той.

— Охо — възкликна Лопен и се надигна развълнувано. — Ех, наистина ще бъде забавно. Потичай нагоре по стената, ганчо!

Каладин се поколеба, после се обърна и затича. Все едно беше в пещера: двете стени на пропастта бяха дъното и таванът. Те постепенно се приближаваха, докато той тичаше към небето.

Каладин се усмихна от усещането за бурята. Сил се носеше край него и се смееше. Колкото повече се изкачваха, толкова по-тясна ставаше пропастта. Каладин забави ход и сетне спря.

Сил се стрелна пред него и излезе, като че изскачаше от пещера. Завъртя се като панделка от светлина.

— Ела! — извика го тя. — Навън, на платото! На слънце!

— Има съгледвачи. Търсят скъпоценни ядра.

— Все едно. Излез. Спри да се криеш, Каладин. Бъди.

Долу Лопен и Скалата викаха от вълнение. Каладин се взираше в синьото небе навън.

— Трябва да знам — прошепна той.

— Да знаеш?

— Питаш ме защо защитавам Далинар. Трябва да знам дали той наистина е какъвто изглежда, Сил. Трябва да знам дали някой от тях заслужава доброто си име. Това ще ми каже…

— Ще ти каже? — възкликна Сил и порасна колкото истинска млада жена, застанала на стената. Беше висока почти колкото него. Роклята й чезнеше в мъгла. — Какво ще ти каже?

— Дали честта е мъртва — прошепна Каладин.

— Да, мъртва е — Всемогъщият е мъртъв. Но продължава да живее в хората. И в мен.

Каладин се свъси.

— Далинар Колин е добър човек — рече Сил.

— Приятел е с Амарам. Може вътре в себе си да е като него.

— Сам не си вярваш.

— Трябва да знам, Сил — настоя Каладин и пристъпи напред. Опита да я хване за ръка, все едно беше човек, ала тя бе твърде безплътна. Дланта му мина през нея.

— Не мога просто да вярвам. Нужно ми е да знам. Попита ме какво искам. Е, това искам. Искам да знам мога ли да се доверя на Далинар. И дали мога…

Той кимна по посока на дневната светлина отвъд пропастта.

— Ако мога, ще му кажа на какво съм способен. Ще вярвам, че поне един светлоок няма да се помъчи да ми отнеме всичко. Като Рошоне. Като Амарам. Като Садеас.

— И ще ти струва това?

— Сил, казах ти, че бях пречупен.

— Не, ти се прероди. Случва се с хората.

— С другите хора — рече Каладин и попипа белезите на челото си. Защо не зараснаха от светлината? — За мен още не съм сигурен. Ала ще защитавам Далинар Колин с всички сили. Ще науча кой е той, кой е той наистина. Тогава навярно… ще му дадем неговия Сияен рицар.

— А Амарам? С него какво ще правиш?

Болка. Тиен.

— Него ще убия.

— Каладин — каза Сил и сключи ръце пред себе си, — не допускай това да те разруши.

— Не може — отвърна той и Светлината му избяга. Куртката му провисна назад, към земята; косата му също. — Амарам вече се погрижи.

Земята дойде на мястото си и Каладин падна назад. Вдъхна Светлина и когато вените му отново се оживиха и пламнаха, се завъртя във въздуха. Падна на крака сред взрив от сила и Светлина.

Докато се изправяше, тримата мостови стояха мълчаливо.

— Това — обади се Скалата — беше едно много бързо слизане. Ха! Обаче нямаше падане по лице, което щеше да е забавно. И тъй, получаваш тихи ръкопляскания.

Рогоядецът заръкопляска. Наистина тихо. Лопен обаче се развика тържествуващо, а Сигзил закима с широка усмивка.

Каладин изсумтя и грабна мях вода.

— Парапетът наистина беше прерязан с Меч, Сигзил — рече той и отпи. — И не, не го е извършил Убиецът в бяло. Това покушение срещу Елокар беше твърде нескопосно.

Сигзил кимна.

— Нещо повече — продължи Каладин. — Парапетът ще да е бил прерязан след бурята онази нощ. В противен случай вятърът щеше да го отнесе. Значи, нашият саботьор, Мечоносец, някак е излязъл на балкона след бурята.

Лопен поклати глава и улови подхвърления от Каладин мях.

— От нас се очаква да повярваме, че един от Мечоносците в лагера се е промъкнал в двореца и е излязъл на балкона ли, гон? И никой не го е забелязал?

— Може ли някой друг да прави така? — попита Скалата и посочи стената на пропастта. — Да върви нагоре?

— Съмнявам се — отговори Каладин.

— Въже — заключи Сигзил.

Всички го погледнаха.

— Ако исках да вкарам Мечоносец в двореца, щях да подкупя някой слуга да спусне въже — обясни Сигзил и сви рамене. — Лесно може да се изнесе въже на балкона, например вързано под дрехите на слугата. Саботьорът и може би неколцина негови приятели биха могли да се изкатерят по въжето, да срежат парапета, да разчовъркат мазилката и да се спуснат обратно. После съучастникът срязва въжето и се прибира.

Каладин кимна бавно.

— Значи така — обобщи Скалата. — Откриваме кой е излизал на балкона след бурята и знаем кой е съучастникът. Лесно! Ха. Може пък да не си съвсем празноглав, Сигзил. Не. Може би само мъничко.

Каладин се разстрои. На балкона във времето между бурята и мига, в който кралят едва не падна, беше Моаш.

— Ще поразпитам — каза Сигзил и се надигна.

— Не — бързо отвърна Каладин. — Аз ще проверя. Не казвайте никому и дума за това. Искам да разбера каквото мога.

— Добре — съгласи се Сигзил и кимна към стената. — Можеш ли да го направиш отново?

— Още изпитания ли? — въздъхна Каладин.

— Имаме време — обясни Сигзил. — Пък и вярвам, че на Скалата му се ще да види как падаш по лице.

— Ха!

— Добре. Но ще се наложи да ползвам някои от сферите, с които осветяваме пропастта. — Той хвърли поглед на сферите, които лежаха на купчинки върху твърде чистото дъно. — Впрочем, защо сте разчистили това място?

— Да сме разчистили? — учуди се Сигзил.

— Аха. Не беше нужно да местите останките, дори ако са скелети. Тук…

Каладин млъкна, когато Сигзил вдигна една сфера към стената и разкри нещо, което беше останало незабелязано. Дълбоки драскотини, смъкнат мъх, надрана скала.

Пропастно чудовище. Едно от грамадните същества бе минало оттук и могъщото му туловище беше отмъкнало всичко.

— Не допусках, че идват толкова близо до лагерите — каза той. — Може би не бива да обучаваме момчетата тук долу за известно време. Просто за всеки случай.

Другите кимнаха.

— Вече го няма — разсъди Скалата. — Иначе досега да сме изядени. Очевидно е. Значи, да се връщаме към обучението.

Каладин кимна, ала драскотините по стената го преследваха, докато се упражняваше.

* * *

Няколко часа по-късно те водеха група изтощени бивши мостови обратно към казармите. Колкото и да бяха уморени, мъжете от Мост Седемнадесет изглеждаха по-бодри, отколкото преди да слязат в пропастта. А още повече се опериха, когато стигнаха казармата си и завариха там един от чираците на Скалата, който им готвеше грамаден казан яхния.

Вече бе тъмно, когато Каладин и Тефт се прибраха в казармата на Мост Четири. Тук готвеше друг от чираците, а Скалата, който беше пристигнал малко по-рано, опитваше и намираше кусури. Шен вървеше подир Скалата и събираше паници.

Нещо не беше наред.

Каладин спря точно преди да навлезе в светлината от огнището и Тефт застина до него.

— Нещо не е както трябва.

— Аха — съгласи се Каладин и огледа хората. Бяха се струпали от едната страна на огнището, някои седяха, а други стояха прави в група. Смехът им беше насилен, стойките им — притеснени. Когато обучиш хора за война, те почват да заемат бойни позиции, когато не са спокойни. Нещо от другата страна на огъня ги плашеше.

Каладин пристъпи на светло и видя, че там седи някакъв младеж в хубава униформа. Ръцете му бяха отпуснати край тялото, а главата му беше наведена. Ренарин Колин. Той някак странно се поклащаше напред-назад и зяпаше в земята.

Каладин се отпусна.

— Сиятелни господарю — продума той и пристъпи към принца. — Нуждаете ли се от нещо?

Ренарин скокна на крака и отдаде чест.

— Бих искал да служа под твое командване, сър.

Каладин изстена на ум.

— Нека си поприказваме настрани от огнището, господарю. — Той улови длъгнестия момък за ръката и го отведе по-далече от ушите на другите.

— Сър — тихо подзе Ренарин. — Аз искам…

— Не бива да ме наричате „сър“ — прошепна Каладин. — Вие сте светлоок. Гръм да го удари, Вие сте син на най-могъщия човек в цял Източен Рошар.

— Искам да служа в Мост Четири — каза Ренарин.

Каладин се почеса по челото. Докато беше роб и имаше да се справя с много по-големи трудности, бе забравил главоболията, когато човек си има работа с високородни светлооки. Навремето може и да мислеше, че е чувал най-чудатите от нелепите им искания. Явно не бе така.

— Не можете да служите в Мост Четири. Ние сме телохранители на Вашето семейство. Какво ще правите? Ще охранявате себе си?

— Няма да съм в тежест, сър. Ще работя здраво.

— Не се и съмнявам, Ренарин. Кажете, защо искате да служите в Мост Четири?

— Баща ми и брат ми — заговори Ренарин със сведено лице — са воини. Бойци. Аз не съм, в случай че не си забелязал.

— Да. Нещо във връзка с…

— Телесната ми болест. Имам слабост на кръвта.

— Това е простонародно описание на множество различни заболявания. От какво страдате всъщност?

— Епилепсия. Ще рече…

— Да, да. Идиопатично ли е, или симптоматично?

Ренарин стоеше съвършено неподвижно в мрака.

— Ъ…

— От нараняване на главата ли беше предизвикано, или просто понякога се появява без причина?

— Имам го от дете.

— Колко сериозни са гърчовете?

— Не особено. Не е толкова зле, колкото всички казват. Не е като да падна на земята и да се загърча, както хората си мислят. Ръката ми се свива няколко пъти или потрепервам няколко мига, без да мога да се овладея.

— И оставате в съзнание?

— Аха.

— Вероятно е миоклонично. Давали ли са Ви горчивка за дъвчене?

— Хмм. Да. Не знам дали помага. Свиването не е цялата беда. Много често, когато то се случи, ставам наистина слаб. Особено от едната страна на тялото.

— А, би могло да е свързано с пристъпите. Случвало ли Ви се е трайно отпускане на мускулите, неспособност да се усмихвате с едната страна на лицето например?

— Не. Откъде знаеш толкова много? Не си ли войник?

— Поназнайвам малко полева медицина.

— Полева медицина… за епилепсия?

Каладин се прокашля в шепа.

— Добре. Разбирам защо не искат да влизате в сражение. Виждал съм войници с наранявания, които предизвикват подобни симптоми. Военните лекари винаги ги освобождават от служба. Не е срамно да не сте годен за бой, Сиятелни господарю. Не всеки мъж е потребен за войната.

— Да бе — горчиво рече Ренарин. — Всички така ми казват. И после до един се връщат на бойното поле. Ардентите твърдят, че всяко Призвание е важно, а какво ни учат за отвъдното? Че животът след смъртта е една голяма битка за отвоюване на Селенията на Покоя. Че най-добрите войници в този живот се прославят и в другия.

— Ако животът след смъртта е наистина една голяма битка, то аз се надявам да свърша в Преизподнята. Поне там ще мога да си подремна. Както и да е. Вие не сте войник.

— Искам да бъда.

— Сиятелни господарю…

— Няма да е нужно да ми възлагаш нещо важно — настоя Ренарин. — Дойдох при теб вместо в някой друг батальон, понеже повечето от твоите войници са патрули. Ако патрулирам, няма да съм изложен на голяма опасност и пристъпите ми няма да навредят никому. Но поне ще мога да видя, да почувствам какво е.

— Аз…

Ренарин не млъкна. Каладин никога не беше чувал толкова приказки накуп от иначе тихия момък.

— Ще се подчинявам на заповедите ти. Отнасяй се към мен като към новобранец. Когато съм тук, аз не съм син на принца, не съм светлоок. Аз съм просто войник. Моля те. Искам да участвам. Когато Адолин беше малък, баща ни го прати да служи в отряд копиеносци за два месеца.

— Наистина ли? — попита Каладин, искрено изненадан.

— Татко каза, че всеки офицер трябва да носи службата на войниците си. Сега аз имам Меч и Броня. Ще участвам във войната, а никога не съм усещал какво е да си истински войник. Мисля, че това тук ще е най-близкото, до което мога да се добера. Моля те.

Каладин скръсти ръце и огледа младежа. Ренарин изглежда гореше от желание. Наистина гореше. Беше свил ръце в юмруци, но Каладин не видя кутийката, с която момъкът си играеше, когато биваше нервен. Почнал беше да диша дълбоко, но стоеше с вдигната глава и гледаше напред.

По някаква причина идването при Каладин да го моли ужасяваше младежа. Ала го бе направил. А може ли човек да изисква нещо повече от един новобранец?

Аз наистина ли обмислям молбата му? Изглеждаше налудничаво. И все пак, една от задачите на Каладин беше да охранява Ренарин. Ако успееше да му втълпи някакви умения за самоотбрана, това щеше много да му помогне да оцелее при покушение.

— Сигурно трябва да подчертая — продължи Ренарин — колко по-лесно ще бъде да ме охраняваш, ако се обучавам заедно с твоите войници. Не разполагаш с много хора, сър. Да охраняваш един човек по-малко може да се окаже привлекателно. Ще се отклонявам само в дните, когато имам упражнения с Бронята и Меча при учителя Захел.

Каладин въздъхна.

— Наистина ли искате да станете войник?

— Тъй вярно!

— Отнесете тогава мръсните паници и ги измийте — каза Каладин и посочи. — После помогнете на Скалата да почисти казана и да прибере вещите си.

— Слушам! — откликна Ренарин с готовност, каквато Каладин никога не беше виждал у човек, който е получил заповед да мие съдовете. Ренарин отърча и почна радостно да събира паниците.

Каладин скръсти ръце и се облегна на стената на казармата. Хората не знаеха как да се държат с Ренарин. Подаваха му полупълни паници, само за да му угодят, а разговорите заглъхваха с приближаването му. Ала те се притесняваха и от Шен преди да почнат да го приемат. Можеха ли някога да приемат и един светлоок?

Моаш отказа да даде паницата и я изми сам, както правеха обикновено. Когато свърши, отиде при Каладин.

— Наистина ли ще му разрешиш?

— Ще приказвам с баща му утре. Трябва да осведомя Върховния принц.

— Не ми се нрави. Мост Четири, разговорите ни нощем… смятам, че тези неща трябва да се опазят от тях, нали?

— Аха. Обаче той е добро момче. Струва ми се, че ако има светлоок, който може да намери място тук, това е той.

Моаш се обърна и вдигна вежди.

— Да разбирам ли, че не си съгласен? — попита Каладин.

— Той не се държи като хората, Кал. Как говори. Как гледа. Странен е. Но не това е важното — той е светлоок и това би трябвало да е достатъчно. Означава, че не можем да му се доверим.

— Не е и нужно — обясни Каладин. — Само ще го държим под око и може би ще опитаме да го понаучим да се пази сам.

Моаш изсумтя и кимна. Май прие това за добро основание да разрешат на Ренарин да остане.

Моаш е тук, мислеше Каладин. Никой не може да ни чуе. Трябва да попитам…

А как да изговори думите? Моаш, участваш ли в заговор за убийството на краля?

— Мислил ли си какво ще правим? — попита Моаш. — С Амарам, искам да кажа.

— Амарам е моя грижа.

— Ти си от Мост Четири — настоя Моаш и улови Каладин за ръката. — Твоята грижа е наша грижа. Амарам е човекът, който те пороби.

— Че и по-лошо — тихо изстена Каладин, без да обръща внимание на Сил, която му даваше знак да мълчи. — Уби моите приятели, Моаш. Пред очите ми. Той е убиец.

— Значи нещо трябва да се направи.

— Трябва. Но какво? Смяташ ли, че трябва да се обърна към властите?

Моаш се разсмя.

— И те какво ще направят? Трябва ти двубой, Каладин. Да го победиш, лице в лице. Докато не го направиш, нещо дълбоко вътре в теб няма да е наред.

— Приказваш, като че познаваш това чувство.

— Аха — отвърна Моаш с половинчата усмивка. — И аз си имам своите Пустоносни. Може би затова те разбирам. И ти ме разбираш.

— Тогава какво…

— Наистина не ми се ще да говоря за това.

— Ние сме Мост Четири, сам каза. Твоите тегоби са и мои.

Какво стори кралят на семейството ти, Моаш?

— Да речем, че е така — каза Моаш и се извърна. — Просто… Не тази вечер. Тази вечер искам да си отдъхна.

— Моаш! — провикна се Тефт откъм огъня. — Идваш ли?

— Идвам. Ами ти, Лопен? Готов ли си?

Лопен се ухили, изправи се и се протегна край огнището.

— Аз съм Лопенът. Ще рече, готов съм за всичко по всяко време. Би трябвало да ти е известно досега.

Дрей изсумтя и метна парче от задушен дълъг корен по Лопен. Зеленчукът се размаза по физиономията на хердазиеца, който не спря да говори.

— Както можа да видиш, аз бях напълно подготвен за това. Пролича си по достойнството, което показвам, докато правя този решително неприличен жест.

Тефт се разсмя. Той, Пеет и Сигзил отидоха при Лопен. Моаш тръгна с тях, но се поспря.

— Идваш ли, Кал?

— Къде?

— Навън — отговори Моаш и сви рамене. — Да пообиколим кръчмите, да поиграем на пръстени, да пийнем.

Навън. В армията на Садеас мостовите рядко излизаха, поне не заедно, като приятели. В началото бяха твърде смазани и само си тикаха носовете в питиетата, без да ги е грижа за нищо. После липсата на пари и предубеденото отношение на войниците към тях ги караха да странят от другите.

Вече не беше така. Каладин установи, че отговаря със заекване.

— Аз… Май трябва да остана… ъъ, да поогледам огнищата на другите отряди…

— Хайде, Кал. Не можеш винаги да работиш.

— Ще изляза с вас друг път.

— Добре — каза Моаш и изтърча след останалите.

Сил се отдели от пламъците, където танцуваше с огнените духчета, и полетя към Каладин. Увисна във въздуха и загледа мостовите, които се отдалечаваха в нощта.

— Защо не отиде?

— Не мога пак да живея така, Сил. Няма да знам какво да правя със себе си.

— Но…

Каладин отиде да си сипе яхния.