Брандън Сандърсън
Сияйни слова (60)

40
Палона

„Не може да се отрече, че те откликнаха веднага и с голямо смайване, понеже бяха първи сред онези, които щяха да се отметнат от клетвите си. Тогава не се ползваше думата Измяна, ала по-късно това название се разпространи за събитието.“

Из „Сияйни слова“, глава 38, страница 6

Себариал сподели каретата си с Шалан. Напуснаха кралския дворец и се отправиха към военния лагер. Шалан се принуди да смълчи Шарка, който продължаваше да жужи тихо в гънките на полите й.

Върховният принц седеше срещу нея, облегнал глава на тапицираната стена, и тихо хъркаше, докато каретата трополеше по пътя. Земята тук беше прочистена от скалните пъпки и по средата имаше редица камъни, които да разделят движението.

Войниците й бяха в безопасност и щяха да я настигнат по-късно. Тя разполагаше с база за действията си и с доход. Покрай напрежението на срещата и оттеглянето на Навани, семейство Колин още не бяха поискали Шалан да им предаде вещите на Ясна. Оставаше й да разговаря с Навани за проучването, но засега денят вървеше наистина доста добре.

Трябваше само да спаси света.

Себариал изхърка и се пробуди от кратката дрямка. Намести се и изтри бузата си.

— Променила си се.

— Моля?

— Изглеждаш по-млада. Докато бяхме вътре, бих предположил, че си на двадесет или двадесет и пет. А сега виждам, че няма как да си на повече от четиринадесет.

— На седемнадесет години съм — сухо отвърна Шалан.

— Все тая — изръмжа Себариал. — Мога да се закълна, че роклята ти беше по-ярка, чертите ти — по-остри и по-красиви… Трябва да е било от светлината.

— Обичайно ли е за Вас да обиждате външността на младите дами? Или го правите само след като лигата Ви е протекла в тяхно присъствие?

Себариал се усмихна.

— Очевидно не си възпитана в двора. Това ми харесва. Но внимавай — ако обидиш неподходящ човек тук, възмездието ще дойде незабавно.

През прозореца на каляската Шалан видя, че най-сетне се доближават до лагер, над който се вее знамето на Себариал. На него бяха изписани глифите себес и лиаил, стилизирани като небесна змиорка в тъмнозлатисто на черен фон.

Войниците при портите отдадоха чест и Себариал разпореди един от тях да доведе войниците на Шалан в имението му, щом пристигнат. Каретата продължи по пътя си, а принцът се облегна и загледа Шалан, като че очакваше нещо.

Тя не се досещаше какво. Навярно го разбираше неправилно. Насочи вниманието си към гледката през прозореца и скоро установи, че това място е военен лагер само по име. Улиците бяха по-прави отколкото щяха да са в един естествено разраснал се град, но по тях цивилните бяха много повече от войниците.

Подминаха пивници, открити пазари, продавници и високи постройки, където сигурно можеха да живеят по десетина отделни семейства. По повечето улици се тълпеше народ. Мястото не беше разнообразно и ярко като Карбрант, ала сградите бяха от здрав камък и дърво и бяха издигнати плътно една до друга, за да се поддържат.

— Куполообразни покриви — установи тя.

— Инженерите ми казват, че така отблъскват ветровете по-добре — гордо отвърна Себариал. — Имаме и сгради със заоблени ъгли и страни.

— И колко много хора!

— Почти всички са постоянни жители. Имам повече шивачи, занаятчии и готвачи от всеки друг лагер. Вече създадох дванадесет манифактури — платове, обуща, керамика, няколко мелници. Освен това държа и стъклодухачите.

Шалан го погледна. Гордостта в гласа му никак не прилягаше на написаното от Ясна. Разбира се, повечето от бележките и сведенията й за Върховните принцове идваха от редките посещения на Пустите равнини, всички те — отдавнашни.

— Доколкото чух, Вашата армия е една от най-неуспелите във войната срещу паршендите.

Очите на Себариал блеснаха.

— Другите преследват лесна печалба от скъпоценните ядра, а за какво ще си харчат парите? Моите тъкачници скоро ще произвеждат униформи, които ще са много по-евтини от вносните, а земеделците ми ще дадат храна, която ще е много по-разнообразна от Превърнатата. Отглеждам и лавис, и талев, да не споменаваме свинефермите ми.

— Лукава змиорка. Докато другите воюват, Вие строите стопанство.

— Налагаше се да внимавам — довери й Себариал и се приведе напред. — В началото не исках те да забележат какво правя.

— Умно. А защо ми казвате?

— Без друго ще разбереш, ако работиш с моите писари. Пък и потайността вече не е важна. Манифактурите работят, а армиите ми излизат на платата по-малко от веднъж месечно. Плащам си на Далинар глоба, задето избягвам изпращането на войска и го принуждавам да търси друг, обаче си струва парите. Все пак, по-умните Върховни принцове разбраха с какво съм се захванал. А другите просто си мислят, че съм ленив глупак.

— Значи не сте ленив глупак?

— Ами! Точно такъв съм си! — възкликна той. — Войната е тежка работа. Войниците мрат, та се налага да плащам на семействата им. Цялата история е безполезна от край до край. — Той погледна през прозореца. — Преди три години разбрах тайната. Всичко живо идваше тук, обаче никой не приемаше това място като нещо постоянно. Въпреки стойността на скъпоценните ядра, които обезпечаваха присъствието на Алеткар тук завинаги…

Себариал се усмихна.

Каретата най-сетне спря пред скромна по размери господарска къща между по-високите жилищни сгради. Къщата имаше градини с декоративен шистокор, павирана алея и даже няколко дървета. Внушителна, макар и не по размер, постройката беше в изискан класически стил, с колонада отпред. Редицата по-високи сгради зад къщата представляваше отличен ветролом.

— Май ще имаме стая за тебе. В избата. Като че никога не ми стига мястото за всичките работи, дето се очаква да притежавам. Три пълни набора мебелировка за вечери. Ба! Все едно съм се засилил да каня гости.

— Наистина нямате високо мнение за другите, нали? — попита Шалан.

— Мразя ги. Обаче се старая да мразя всички. Така няма опасност да пропусна някой, който особено си заслужава. Както и да е, пристигнахме. Не очаквай да ти подам ръка да слезеш.

Шалан нямаше нужда от него — един лакей доприпка и й помогна да слезе на каменните стъпала край алеята. Друг отиде при Себариал, който го наруга, но прие помощта.

Дребна жена в хубава рокля стоеше с ръце на кръста на стълбището на къщата. Имаше къдрави тъмни коси. Значи от северен Алеткар?

— Ах — въздъхна Себариал, докато двамата с Шалан крачеха към жената. — Проклятието на моето съществувание. Постарай се да сдържаш смеха си, докато се разделим. Крехката ми и стара суетна особа вече не се справя с подигравките.

Шалан го погледна объркано.

А после жената заговори.

— Моля те кажи ми, че не си я отвлякъл, Тури.

Не, въобще не е от алетите, прецени Шалан и опита да определи акцента на жената. Хердазийка. Особените грапави като камък нокти го доказваха. Беше тъмноока, но хубавите дрехи показваха, че не е слугиня.

Разбира се. Наложницата.

— Тя настоя да дойде с мен, Палона — заобяснява Себариал, докато се качваше по стълбите. — Не успях да я разубедя. Ще трябва да й дадем стая или нещо подобно.

— И коя е тя?

— Чужденка някаква. Когато каза, че иска да дойде при мен, това явно подразни стария Далинар, та й разреших. — Той позамълча, а после попита Шалан — Как ти беше името?

— Шалан Давар — отвърна тя и се поклони на Палона. Може и да беше тъмноока, ала личеше, че тя е главата на това домакинство.

Хердазийката шавна с вежда.

— Е, възпитана е, значи сигурно няма да й пасне тук. Честно ти казвам, не мога да повярвам, че си прибрал у дома една случайна жена, само защото си помислил, че това ще ядоса някой от останалите Върховни принцове.

— Ба! Жено, ти ме държиш под чехъл повече от всеки друг мъж в цял Алеткар…

— Не сме в Алеткар.

— … а аз дори не съм женен, Бурята да го отнесе!

— Няма да се омъжа за теб, така че престани да се натискаш — отвърна Палона, скръсти ръце и почна преценяващо да оглежда Шалан от глава до пети. — Твърде млада е за тебе.

Себариал се ухили.

— Вече използвах това. За Рутар. Приятно беше — така взе да плюе, че за малко да го помисля за буря.

Палона се усмихна, после му махна да влиза.

— В кабинета ти има греяно вино с подправки.

Себариал се потътри към вратата.

— Храна?

— Изгони готвача, не помниш ли?

— Ох, така беше. А ти можеше да сготвиш.

— И ти можеше.

— Ба. Няма полза от тебе, жено! Само ми харчиш парите. Я ми напомни защо те търпя.

— Защото ме обичаш.

— Не може да е това — възрази Себариал и поспря пред предните врати. — Аз не съм способен да обичам. Голям темерут съм. Добре де. Направи нещо с това момиче.

После влезе вътре.

Палона кимна на Шалан да иде при нея.

— Какво всъщност стана, дете?

— Той не каза нищо невярно — отговори Шалан и усети, че се изчервява. — Обаче пропусна някои подробности. Дойдох тук заради уговорения ми брак с Адолин Колин. Прецених, че ако отседна в дома на Колин, ще бъда прекалено ограничена, затова потърсих други възможности.

— Ха. От това излиза, че всъщност Тури…

— Не ме наричай така! — долетя глас отвътре.

— … старият глупак е направил нещо политически умно.

— Е, аз наистина леко го принудих да ме вземе. И намекнах публично, че ще ми дава много щедра издръжка.

— Прекалено щедра! — обади се Себариал от къщата.

— Да не би той… да стои вътре и да подслушва? — попита Шалан.

— Много го бива да се прокрадва — обясни Палона. — Хайде, ела. Да те настаним. Гледай да кажеш на мен каква издръжка ти е обещал — дори като намек. Ще се погрижа да бъде изпълнено.

Няколко слуги разтовариха сандъците на Шалан от каретата. Войниците й още не бяха дошли. Тя се надяваше да не са се забъркали в неприятности. Последва Палона в къщата, която беше обзаведена в подобаващ на екстериора класически стил. Много мрамор и кристал. Статуи със златни елементи. Широко извито стълбище към балкон на втория етаж, над вестибюла. Шалан не забеляза Върховния принц да се прокрадва или да прави нещо друго наоколо.

Палона я отведе в хубаво жилище в източното крило. Стаите бяха бели и богато обзаведени. Яките каменни стени и подове се омекотяваха от копринени драперии и дебели килими. Надали заслужаваше подобен разкош.

Май не трябва да се чувствам така, каза си Шалан, докато Палона проверяваше дали в шкафа има хавлии и спално бельо. Сгодена съм за принц.

Ала разкошната обстановка й напомни за баща й. Дантелите, скъпоценностите, коприната, които той й подаряваше в опит да я накара да забрави за… отминалите времена…

Шалан примигна и се обърна към Палона, която й говореше нещо.

— Извинете?

— Слугите — обясни Палона. — Имаш ли прислужница?

— Не, но имам осемнадесет войника и петима роби.

— Които ще ти помагат да се преобличаш?

Шалан се изчерви.

— Имам предвид, че бих искала те да бъдат настанени, ако можете да уредите това.

— Мога — ведро отговори Палона. — Даже мога да намеря за тях нещо смислено за вършене. Приемам, че ще искаш да им се плаща от твоята издръжка. Както и на прислужницата, която ще ти предоставя. Храната се сервира на втората камбана, по пладне и на десетата камбана. Ако искаш нещо в друг час, попитай в кухните. Готвачът може и да те наругае — стига да успея да го придумам да се върне. Имаме дъждовна цистерна, затова обикновено има течаща вода. Ако искаш топла вода за баня, на момчетата ще им трябва около час да подгреят.

— Течаща вода? — нетърпеливо попита Шалан. За пръв път беше видяла такова нещо в Карбрант.

— Дъждовна цистерна — уточни Палона и посочи нагоре. — При всяка буря се пълни, а формата й е такава, че задържа крема. Не я ползвай до пладне в деня след бурята, защото тогава водата още е кафява. А ти изглеждаш доста развълнувана от всичко това.

— Прощавайте. Нямахме такива неща в Я Кевед.

— Добре дошла в цивилизацията. Вярвам, че си оставила тоягата и набедрената препаска пред портите. А сега нека ти потърся прислужница.

Дребничката жена тръгна да излиза.

— Палона? — обади се Шалан.

— Кажи, дете?

— Благодаря Ви.

Палона се усмихна.

— Ветровете са свидетел, че не си първата, която той води вкъщи. Някои даже останахме.

Палона излезе.

Шалан приседна на бялото плюшено легло и потъна почти до шията. От какво беше направено? Въздух и пожелания? Струваше й се разкошно.

Потропвания известиха пристигането на слугите със сандъците в нейната дневна — нейната дневна. Излязоха след миг и затвориха вратата. За пръв път от много време насам Шалан установи, че не се налага да се бори за оцеляване или да се тревожи, че някой от спътниците й може да я убие.

Затова заспа.