Брандън Сандърсън
Сияйни слова (6)

2
Мост Четири

„Първата ни догадка бяха паршендите. Седмици преди да спрат да търсят скъпоценни ядра, техният начин на воюване се промени. Оставаха на платата след сраженията, сякаш очакваха нещо.“

Из личния дневник на Навани Колин, Йесесес 1174 г.

Дъх.

Дъхът на човека беше животът му. Издишван, частица по частица, обратно в света. Каладин дишаше дълбоко със затворени очи и за известно време чуваше само това. Собственият му живот. Вдишване, издишване, според ударите в гърдите му.

Дъх. Неговата малка буря.

Дъждът навън бе спрял. Каладин продължи да седи в тъмното. При смъртта на кралете и богатите светлооки не изгаряха телата им като тези на обикновените хора. Вместо това ги Превръщаха в каменни или метални статуи — завинаги замръзнали.

Телата на тъмнооките биваха изгаряни. Те се превръщаха в дим, за да се издигнат към небето и към това, което ги очакваше там, като изгорена молитва.

Дъх. Дъхът на светлоокия не бе различен от дъха на тъмноокия. Нито по-благ, нито по-свободен. Дъхът на кралете и на робите се смесваше, за да бъде вдишван отново и отново от хората.

Каладин стана и отвори очи. Беше прекарал бурята в мрака на стаичката, разположена до новите казарми на Мост Четири. Сам. Отиде до вратата, но спря. Постави пръстите си на наметалото, което висеше от една кука. В тъмното не можеше да различи тъмносиния му цвят или глифа на дома Колин — под формата на печата на Далинар — на гърба.

Май че всяка промяна в живота му е била белязана от буря. Тази промяна беше голяма. Той отвори вратата и излезе на светлината като свободен човек.

Засега остави наметалото.

Мост Четири приветства появата му. Бяха излезли да се окъпят и обръснат на пороя на бурята, както им беше обичай. Редицата почти бе приключила — Скалата беше избръснал всички. Едрият рогоядец си подпяваше, докато работеше с бръснача по оплешивяващата глава на Дрей. Въздухът ухаеше на влага от дъжда и отмитото огнище наблизо бе единствената следа от изядената от тях яхния предната нощ.

В много отношения мястото не се отличаваше особено от дърводелския двор, от който хората му се бяха измъкнали току-що. Дългите правоъгълни каменни постройки бяха общо взето същите — Превърнати, а не построени на ръка, те приличаха на грамадни каменни греди. Тези обаче имаха странично разположени стаички за сержанти с отделни врати. Бяха украсени със знаците на взводовете, които са ги обитавали по-рано; хората на Каладин трябваше да ги замажат с боя.

— Моаш — повика Каладин. — Белязан, Тефт.

И тримата заджапаха към него през оставените от бурята локви. Носеха облеклото на мостовите — прости, отрязани над коляното гащи, и кожени дрехи на голо. Белязания беше станал, движеше се въпреки раната в крака и видимо се стараеше да не куца. Засега Каладин не му нареди да пази леглото. Раната не бе толкова лоша, а и човекът му трябваше.

— Искам да огледаме с какво разполагаме — каза Каладин и ги отведе от новите казарми на Мост Четири. Те щяха да приютят петдесет войници и шестима сержанти. От двете им страни се издигаха още казармени постройки. Каладин бе получил двадесет сгради, за да настани новия си батальон от бивши мостови.

Двадесет постройки. Леснината, с която Далинар намери двадесет здания за мостовите, издаваше страшната истина — цената на предателството на Садеас. Хиляди загинали. И наистина, жените-писари работеха до някои от казармите и надзираваха паршите, които изнасяха купове дрехи и други лични принадлежности. Притежанията на мъртвите.

Немалко от писарите следяха със зачервени очи и изтощени лица. Садеас бе създал хиляди нови вдовици в лагера на Далинар и вероятно също толкова сираци. Ако на Каладин му трябваше друга причина да ненавижда този човек, то той я откри тук, в страданието на ония, чиито съпрузи му се бяха доверили на бойното поле.

В очите на Каладин нямаше по-тежък грях от това да предадеш съюзниците си в битка, освен може би това да предадеш собствените си хора — да ги убиеш, след като са изложили на опасност живота си, за да те защитават. Каладин веднага изпита пристъп на гняв при мисълта за Амарам и стореното от него. Робското клеймо сякаш отново гореше на челото му.

Амарам и Садеас. Двама души в живота на Каладин — в някакъв миг те трябваше да платят за извършеното от тях. Желателно беше заплащането да върви с тежка лихва.

Каладин продължи напред заедно с Тефт, Дрей и Белязания. Казармите, постепенно опразвани от лични вещи, бяха претъпкани с мостови. Те приличаха на мъжете от Мост Четири — същите дрехи и гащи до коленете. И все пак в някои отношения те изобщо не приличаха на хората от Мост Четири. Рошави, с неподрязвани от години бради, очите им бяха празни и не мигаха често. Отпуснати гърбове. Безизразни лица.

Всеки един от тях като че седеше самичък сред другите.

— Спомням си това чувство — тихо произнесе Белязания. Ниският жилав мъж имаше остри черти и посребрена коса на слепоочията, макар и да беше в началото на тридесетте си години. — Не го искам, но помня.

— От нас се очаква да превърнем тези хора в армия? — попита Моаш.

— Каладин го направи с Мост Четири, а? — изрече Тефт и размаха пръст към Моаш. — Значи ще го направи отново.

— Да промениш няколко десетки хора е различно от това да направиш същото със стотици — отбеляза Моаш и подритна откършен от бурята клон. Висок и едър, Моаш имаше белег на бузата, но не носеше робско клеймо на челото. Вървеше с изправен гръб и вирната брадичка. Ако не бяха тъмнокафявите му очи, можеше да мине за офицер.

Каладин преведе тримата покрай безброй казарми и извърши бързо преброяване. Близо хиляда души, и въпреки вчерашните му думи, че вече са свободни и могат да се върнат към стария си живот, ако го желаят, малцина имаха вид да искат нещо повече от това да седят. При все че в началото мостовите отряди бяха четиридесет, много хора бяха загинали при последното нападение, а и доста бяха непълни.

— Ще ги обединим в двадесет отряда — обясни Каладин, — като всеки ще наброява около петдесетина души.

Сил се носеше като панделка от светлина и се стрелкаше около него. Хората не даваха признак да я забелязват; тя беше невидима за тях.

— Не можем да обучаваме всеки лично, поне не в началото. Ще трябва да подготвим по-енергичните, а после да ги върнем да водят и обучат своите отряди.

— Предполагам — рече Тефт и се почеса по брадичката. Най-възрастният от мостовите, той бе един от малкото, които оставиха брадите си. Повечето от останалите ги обръснаха като знак за гордост, като нещо, което да отделя мъжете от Мост Четири от обикновените роби. По същата причина Тефт поддържаше брадата си спретната. Тя бе светлокафява там, където не беше посивяла, и той я носеше къса и квадратна, почти като на ардент.

Моаш изкриви лице и огледа мостовите.

— Смяташ, че някои от тях ще бъдат „по-енергични“, Каладин. На мен всичките ми изглеждат еднакво отпаднали духом.

— Някои все още ще имат живец в себе си — възрази Каладин и свърна обратно към Мост Четири. — Като за начало ония, които се присъединиха към нас при огъня миналата нощ. Тефт, трябваш ми, за да избереш още. Организирай и съчетай отрядите, после избери четиридесет души — по двама от всеки отряд — които да бъдат обучени най-напред. Ти ще ръководиш обучението. Тези четиридесет души ще бъдат семето, което ще използваме, за да помогнем на останалите.

— Смятам, че мога да го направя.

— Добре. Ще ти дам няколко души, които да ти помагат.

— Няколко? — попита Тефт. — Мога да взема и повече от неколцина…

— Ще трябва да се оправиш с няколко — каза Каладин, спря на пътеката и се обърна на запад, към двореца на краля отвъд стената на лагера. Той се издигаше на склон, надвесен над останалите военни лагери.

— Повечето от нас ще трябват, за да опазим Далинар Колин жив.

Моаш и останалите се заковаха до него. Каладин присви очи в посока на двореца. Със сигурност не изглеждаше достатъчно внушително, та да подслонява крал — тук всичко беше от камък и от нищо друго освен камък.

— Склонен си да се довериш на Далинар? — попита го Моаш.

— Той даде Меча си за нас — припомни Каладин.

— Дължеше ни това — изръмжа Белязания. — Ние спасихме проклетия му от Бурята живот.

— Може и да е било само преструвка — рече Моаш и скръсти ръце. — Политически игрички — той и Садеас опитват да се подхлъзнат един друг.

Сил кацна на рамото на Каладин и прие формата на млада жена с падаща лъскава рокля, цялата синьо-бяла. Със сключени ръце, тя гледаше кралския дворец, където Далинар Колин бе отишъл според уговорката.

Споменал беше на Каладин, че ще направи нещо, което ще ядоса много хора. Ще им отнема игрите…

— Трябва да опазим този човек жив — натърти Каладин и изгледа останалите. — Не знам дали му се доверявам, но той е единственият на тези равнини, който е показал някакъв намек за състрадание към мостовите. Ако умре, нека предположим колко време ще отнеме на наследника му да ни продаде отново на Садеас.

Белязания изсумтя подигравателно.

— Ще ми се да видя как опитват, когато начело ни стои Сияен рицар.

— Аз не съм Сияен рицар.

— Добре, както и да е — продължи Белязания. — Каквото и да си, няма да им е лесно да те отделят от нас.

— Мислиш, че мога да се бия с всички тях ли, Белязан? — попита Каладин и погледна по-възрастния мъж в очите. — Десетки Броненосци? Десетки хиляди войници? Смяташ, че един човек може да го стори?

— Не някой човек — упорито продължи Белязания. — Ти.

— Аз не съм божество, Белязан — отвърна Каладин. — Не мога да удържа натиска на десет армии.

Той се обърна към другите двама.

— Решихме да останем тук, на Пустите равнини. Защо?

— Какво бихме спечелили от едно бягство? — попита Тефт и сви рамене. — Дори като свободни хора щяхме да свършим, като се запишем в някоя от армиите на хълмовете. Или това, или щяхме да умрем от глад.

Моаш кимна.

— Мястото не е по-лошо от кое да е друго, докато оставаме свободни.

— Далинар Колин е нашата най-добра надежда за истински живот — отбеляза Каладин. — Телохранители, а не принудително набрани работници. Свободни хора, въпреки клеймата на челата ни. Никой друг няма да ни даде това. Ако искаме свобода, трябва да опазим Далинар Колин жив.

— А Убиецът в бяло? — кротко запита Белязания.

Бяха дочули какво върши той по света — убиваше крале и Върховни принцове във всички държави. Военните лагери говореха само за това, откакто вестите бяха дошли по далекосъобщителя. Императорът на Азир — мъртъв. Я Кевед в безпорядък. Половин дузина други държави останали без владетели.

— Той вече е убил нашия крал — продължи Каладин. — Старият Гавилар е бил първата жертва на убиеца. Просто трябва да се надяваме, че е приключил тук. И в двата случая ние защитаваме Далинар. На всяка цена.

Един по един те кимнаха, ако и с неохота. Той не ги винеше. Доверяването на светлооките не ги бе довело далеч — дори Моаш, който някога говореше добре за Далинар, май беше загубил привързаността си към него и към всички светлооки.

В действителност Каладин бе леко изненадан от себе си заради доверието, което изпитваше. Все пак, Бурята да го отнесе, Сил харесваше Далинар. Това натежаваше.

— Засега сме слаби — сниши глас Каладин. — Но ако определено време вършим това и защитаваме Колин, ще бъдем добре заплатени. Аз ще мога да ви обуча — наистина да ви обуча — за войници и офицери. Освен това ще можем да обучим останалите. Никога няма да сме в състояние да се справим сами тук като две дузини бивши мостови. Какво става обаче, ако вместо това ние сме отлично подготвена наемна военна част от хиляда души, снабдени с най-доброто въоръжение в лагерите? Ако нещата станат от лоши по-лоши и сме принудени да напуснем лагера, бих предпочел да го направим като сплотен, закален отряд, който не може да бъде пренебрегнат. Дайте ми една година с тези хиляда души и ще мога да го направя.

— Ето този план ми харесва — обади се Моаш. — Да се науча ли да си служа с меч?

— Все още сме тъмнооки, Моаш.

— Не и ти — възрази Белязания от другата му страна. — Видях очите ти по време на…

— Спри! — отсече Каладин. Той си пое дълбоко дъх. — Просто спри. Повече никакви приказки за това.

Тефт се умълча.

— Ще ви произведа офицери — обясни им Каладин. — Вие тримата, Сигзил и Скалата. Вие ще бъдете младши лейтенанти.

— Тъмнооки лейтенанти? — каза Белязания. Чинът често се използваше като равен на сержантския в роти, съставени само от светлооки.

— Далинар ме произведе капитан — обясни Каладин. — Най-високият чин, за който призна, че се осмелява да даде на тъмноок. Е, на мен ми трябва да имам пълна командна структура за хиляда души и ние ще се нуждаем от нещо между сержанта и капитана. Това означава да произведа вас петимата лейтенанти. Мисля, че Далинар ще ме остави да го направя. Ако ни трябва още някакъв чин, ще въведем старши сержанти. Скалата ще бъде снабдител и ще отговаря за изхранването на хората. Ще назнача Лопен за негов заместник. Тефт, ти ще водиш обучението. Сигзил ще бъде нашият канцеларист. Той е единственият, който може да чете глифи. Моаш и Белязания…

Той погледна двамата. Единият нисък, другият висок, и двамата вървяха еднакво — с плавна стъпка, опасни, постоянно с копията на раменете. Никога не бяха без оръжие. От всички хора, които бе обучавал в Мост Четири, само те двамата разбираха по усет. Бяха убийци.

Като самия Каладин.

— Ние тримата — обърна се към тях Каладин — ще се съсредоточим върху Далинар Колин. При всяка възможност искам един от нас лично да го охранява. Често единият от другите двама ще пази синовете му, но не се заблуждавайте — Тоягата е този, когото ще опазваме жив. На всяка цена. Той е единствената ни гаранция за свобода на Мост Четири.

Останалите кимнаха.

— Добре. Да вървим да събираме останалите. Време е и светът да ви види, както съм ви видял аз.

* * *

По общо съгласие Хобер седна пръв, за да му направят татуировката. Мъжът с раздалечените зъби бе един от първите, които повярваха в Каладин. Каладин си спомняше този ден — изтощен след пробега с моста, той искаше само да легне и да гледа в една точка. Вместо това реши да спаси Хобер, вместо да го остави да умре. В същия ден Каладин бе спасил и себе си.

Останалите от Мост Четири стояха около Хобер в палатката и мълчаливо гледаха как майсторката на татуировки внимателно работи върху челото му и закрива белега от робското клеймо с дадените от Каладин глифи. Хобер току подскачаше от болката на татуирането, но усмивката не слезе от лицето му.

Каладин беше чувал, че е възможно белег да бъде покрит с татуировка, и това се получи доста добре. Щом мастилото бе впръскано, глифите привличаха окото и едва можеше да се забележи, че кожата под тях е белязана.

Когато всичко свърши, майсторката даде на Хобер огледало, за да се види. Мостовият колебливо докосна челото си. Кожата бе почервеняла от иглите, но тъмната татуировка съвършено покриваше робското клеймо.

— Какво е изписано? — тихо попита Хобер със сълзи в очите.

— Свобода — обясни му Сигзил, преди Каладин да успее да отговори. — Глифът означава „свобода“.

— Малките глифи отгоре — продължи Каладин — съобщават датата, на която сте били освободени, и човека, който ви е освободил. Дори и ако загубите документа си за освобождаване, всеки, който опита да ви задържи като бегълци, може лесно да намери доказателство, че не сте такива. Той може да отиде до писарите на Далинар Колин, които пазят препис от вашия документ.

Хобер кимна.

— Това е добре, но не е достатъчно. Добавете към него и „Мост Четири!“ „Свобода. Мост Четири“.

— За да изтъкнете, че сте освободени от Мост Четири?

— Не, сър. Аз не съм освободен от Мост Четири. Аз съм освободен заради него. Не заменям времето си там за нищо на света.

Приказките звучаха безумно. Мост Четири означаваше смърт — десетки хора загинаха, мъкнейки този проклет мост. Дори и след като Каладин реши да ги спасява, той загуби прекалено много. Хобер щеше да е пълен глупак, ако не се беше възползвал от каква да е възможност да се измъкне.

И все пак той продължаваше упорито да седи, докато Каладин не начерта съответните глифи за майсторката на татуировки — спокойна, яка тъмноока жена, която сякаш можеше сама да вдигне цял мост. Тя приседна на столчето си и започна да добавя двата глифа на челото на Хобер, сбутани точно под глифа за свобода. През цялото време обясняваше — повторно — как татуировката ще бъде възпалена в продължение на дни и как Хобер ще трябва да се грижи за нея.

Той прие новите татуировки с усмивка на лицето. Пълна глупост, но останалите закимаха в съгласие и го затупаха по ръката. Щом Хобер бе готов, Белязания бързо седна и нетърпеливо поиска същата пълна татуировка.

Каладин отстъпи крачка назад, скръсти ръце и поклати глава. Извън палатката оживеният пазар продаваше и купуваше.

„Военният лагер“ всъщност беше град, построен в кратерообразния пръстен на някакво огромно скално образувание. Проточилата се война на Пустите равнини беше привлякла всевъзможни търговци, както и занаятчии, художници и даже семейства с деца.

Моаш стоеше наблизо, с разтревожено лице, и наблюдаваше майсторката на татуировки. Единствен той от мостовия отряд нямаше робско клеймо. Тефт също нямаше такова. Бяха ги направили мостови, без най-напред да са ги превърнали в роби. Това ставаше често в лагера на Садеас, където човек можеше да получи мъкненето на мостовете като наказание за всякакви възможни нарушения.

— Ако нямате робско клеймо — високо заговори Каладин на хората — не ви трябва да си правите татуировка. Продължавате да сте едни от нас.

— Не — възрази Скалата. — Аз ще си направя.

Той настоя да седне след Белязания и да получи татуировка на челото, макар че нямаше клеймото на роб. И наистина, всички мъже без робски клейма — сред тях Тефт и Белязания — седнаха и получиха татуировка на челото.

Само Моаш не пожела — той си постави татуировката на ръката. Добре. Така нямаше да се разхожда пред погледите на всички със заявлението за някогашното си робство.

Моаш се изправи от стола и на мястото му седна друг. Мъж с кожа на червени и черни мраморни шарки. Мост Четири имаше всякакви хора, ала Шен бе сам по себе си — парш.

— Не мога да го татуирам — заяви жената. — Той е собственост.

Каладин отвори уста да възрази, но останалите мостови скочиха първи.

— Той е свободен, като нас — възрази Тефт.

— Един от отряда е — продължи Хобер. — Направи му татуировката или няма да видиш и една сфера от който и да е от нас.

Той се изчерви, щом го каза, и погледна Каладин, който щеше да плати за всичко това с дадени от Далинар Колин сфери.

Обадиха се и останалите мостови, най-накрая майсторката въздъхна и се предаде. Жената придърпа столчето си и започна да работи по челото на Шен.

— Няма да можеш дори да я видиш — измърмори тя, при все че кожата на Сигзил бе тъмна почти колкото на Шен, а върху него татуировката се виждаше отлично.

Най-накрая Шен се погледна в огледалото и стана. Погледна Каладин и кимна. Всъщност беше лесно да го забравиш — той често се тътреше мълчаливо в края на отряда на мостовите. Невидим. Паршите често се държаха така.

След Шен оставаше само Каладин. Той седна и затвори очи. Болката от иглите беше много по-остра от очакваното.

Малко по-късно жената захвана да проклина под носа си.

Каладин отвори очи и видя как тя бърше челото му с парцалче.

— Какво става? — попита той.

— Мастилото не иска да хване! — отвърна тя. — Никога не съм виждала нещо такова. Щом избърша челото ти, мастилото просто се стича! Татуировката не се задържа.

Каладин въздъхна и схвана, че в жилите му има малко Светлина на Бурята. Дори не беше усетил как я е вдишал, но явно ставаше все по-добър в умението да я задържа. Напоследък често поемаше по малко, докато се разхождаше. Задържането на Светлина на Бурята приличаше на пълненето на мях с вино — ако го напълниш до пръсване и го отпушиш, ще пусне бърза струя, а после ще спадне до ручейче. Същото ставаше и със Светлината.

Той я прогони и се надяваше, че майсторката не е забелязала как издишва малко облаче светещ дим.

— Опитай отново — каза той, а тя извади ново мастило.

Този път татуировката се хвана. Каладин седеше, стиснал зъби срещу болката, а после погледна, когато жената постави огледалото пред него. Лицето, което гледаше към него, изглеждаше чуждо. Гладко избръснат, косата дръпната назад от лицето за татуирането, робското клеймо закрито и засега забравено.

Мога ли отново да бъда този човек?, запита се той, вдигна ръка и докосна бузата си. Той умря, нали така?

Сил кацна на рамото му и също се загледа в огледалото.

— Животът преди смъртта, Каладин — прошепна тя.

Той неволно вдиша Светлина — съвсем малко, частица от съдържанието на една сфера. Тя протече през жилите му като вълна от натиск, като хванати в теснина ветрове.

Татуировката на челото му се разтопи. Тялото му пропъди мастилото и то закапа по лицето му. Жената отново изруга и хвана парцалчето.

Каладин запомни образа — глифите се разтапят, свободата изчезва, а под нея — жестоките белези от робството му. Оглавени от прогорения глиф.

Шаш. Опасен.

Жената обърса лицето му.

— Не знам защо става така! Мислех, че този път ще остане. Аз…

— Всичко е наред — отвърна Каладин, взе парчето плат, изправи се и се избърса. Обърна се към останалите — мостови, които вече са войници.

— Явно белезите още не са приключили с мен. Ще опитам отново друг път.

Те кимнаха. По-нататък трябваше да им обясни какво е станало. Те знаеха за способностите му.

— Да вървим — каза им Каладин, подхвърли торбичка със сфери на жената и грабна копието, поставено до входа на палатката. Останалите го последваха с копия на рамо. Не им се налагаше да се движат въоръжени в лагера, но той искаше да свикнат с мисълта, че вече са свободни да носят оръжие.

Пазарът бе претъпкан и оживен. Разбира се, палатките са били свалени и сгънати по време на бурята от миналата нощ, но вече ги бяха издигнали отново. Каладин обърна внимание на паршите, може би защото се беше замислил за Шен. С крайчеца на зрението си той забеляза десетки от тях — те помагаха за издигането на последните палатки, разнасяха покупките на разни светлооки, помагаха на бакалите да редят стоките си.

Какво ли си мислят за тази война на Пустите равнини?, запита се Каладин. Война, водена за разгрома и може би за подчиняването на последните свободни парши на света?

Щеше му се да получи от Шен отговори на такива въпроси. Ала получаваше само повдигания на рамене.

Каладин поведе хората си през пазара. Тук той изглеждаше много по-гостоприемно в сравнение с лагера на Садеас. При все че хората зяпаха мостовите, никой не им се подиграваше, а пазаренето по близките сергии, макар и оживено, не достигаше до крясъци. Сякаш и безпризорните хлапета и просяците бяха по-малко.

Просто ти се иска да го вярваш, рече си Каладин. Искаш да вярваш, че Далинар е такъв човек, какъвто казват всички. Благородният светлоок от приказките. Само дето всички разправяха същото и за Амарам.

Докато вървяха, се разминаха с отделение войници. Твърде малко. Били са наряд в лагера, докато останалите са отивали за злощастното нападение, при което Садеас предаде Далинар. Когато подминаха един от караулите по пазара, Каладин забеляза двамата души в челото им да вдигат ръце пред себе си и да ги кръстосват при китките.

Как бяха научили стария поздрав на Мост Четири, при това толкова бързо? Хората не го направиха като пълен поздрав, а само като малък знак, но кимнаха с глава на Каладин и мъжете му, докато се разминаваха. Изведнъж по-тихият облик на пазара се показа на Каладин откъм другата си страна. Може би не ставаше дума просто за порядъка и организираността на армията на Далинар.

Над военния лагер се стелеше тих ужас. Хиляди бяха загинали заради предателството на Садеас. Вероятно всеки тук познаваше човек, загинал на платата. И вероятно всеки се питаше дали сблъсъкът между Върховните принцове няма да се ожесточи.

— Приятно е да гледат на теб като на герой, нали? — попита Сигзил, докато вървеше до Каладин и гледаше как минава още един отряд войници.

— Колко ли ще изтрае доброжелателността, как мислиш? — намеси се Моаш. — Колко време, преди да ни намразят?

— Ха!

Скалата се извисяваше над тях; той шляпна Моаш по рамото.

— Без оплаквания днес! Твърде много се оплакваш. Не ме заставяй да те ритна. Не харесвам ритниците. Болят ме пръстите на краката.

— Да ме ритнеш? — изсумтя Моаш. — Та ти и копие няма да носиш, Скала.

— Копията не служат за ритане на мрънкала. Но големи ункалакски крака като моите — та те са създадени за това! Ха! Това е очевидно, нали така?

Каладин изведе хората от пазара към голяма правоъгълна постройка близо до казармите. Тя беше направена от дялан камък, а не от Превърната скала, и очертанията й бяха много по-изискани. Такива сгради ставаха все по-чести във военните лагери, понеже идваха много повече майстори-зидари.

Превръщането ставаше по-бързо, но и беше по-скъпо и не толкова удобно. Той не знаеше много за него — само знаеше, че Превръщателите са ограничени във възможностите си. Ето защо всички казармени здания бяха еднакви.

Каладин отведе хората си до тезгяха. Там прошарен човек с огромно шкембе надзираваше неколцина парши, които трупаха камари сини дрехи. Ринд, главният снабдител на Колин, на когото Каладин бе изпратил указания предната вечер. Ринд бе светлоок, но десетник, ниска степен съвсем малко над тъмнооките.

— А! — подхвана Ринд с писклив глас, който не съответстваше на телесата му. — Най-после дойдохте! Всичките са приготвени за Вас, капитане. Всичко, което ми е останало.

— Останало? — попита Моаш.

— Униформи на Синята гвардия! Бях поръчал нови, но остана това.

Ринд бе обзет от униние.

— Не очаквах, че толкова скоро ще ми трябват толкова много, разбирате ли.

Той изгледа Моаш от главата до петите, подаде му униформа и посочи стаичка за преобличане.

Моаш взе дрехите.

— Ще носим кожените дрехи върху тях?

— Ха! Ония, дето са накичени с толкова кокали, та сте приличали на някакви западни ловци на глави в празничен ден? Чул бях за това. Не, Сиятелният господар Далинар нареди всеки от вас да бъде снабден с нагръдни лети брони, стоманени шлемове, нови копия. Плетена ризница за бойното поле, ако имате нужда.

— Засега униформите са достатъчни — отвърна Каладин.

— Струва ми се, че ще изглеждам глупаво в това — промърмори Моаш, но потегли да се преоблече. Ринд раздаде униформите на останалите. Той изгледа учудено Шен, но му даде дрехи, без да се оплаква.

Мостовите се скупчиха нетърпеливо и заговориха оживено, докато разгъваха униформите си. Много време бе изминало, откакто всеки от тях е носил нещо различно от кожената одежда на мостовия или парцалите на роба. Когато Моаш се появи, те замлъкнаха.

Униформите бяха по-нови, с по-съвременна кройка от носената от Каладин при някогашната му служба във войската. Корави сини панталони и лъснати до блясък черни ботуши. Бяла риза с копчета — само краищата на яката и маншетите се подаваха от връхната дреха, която стигаше до кръста и се закопчаваше тясно под колана.

— Ето това е войник! — засмяно рече снабдителят. — Още ли смяташ, че изглеждаш глупаво?

Той направи знак на Моаш да види отражението си в огледалото на стената.

Моаш нагласи маншетите си и се изчерви. Каладин рядко го беше виждал толкова объркан.

— Не — отговори Моаш. — Не смятам.

Останалите нетърпеливо се захванаха да се преобличат. Някои отидоха в помещенията отстрани, но повечето не ги беше грижа. Били са мостови и роби; напоследък бяха прекарали живота си, развеждани насам-натам само по една препаска и почти нищо повече.

Тефт се облече преди всички останали и знаеше как да постави копчетата на точните им места.

— Много време мина — прошепна той, докато запасваше колана си. — Не съм сигурен дали заслужавам отново да нося нещо такова.

— Ти си това, Тефт — пресече го Каладин. — Не оставяй на роба да се разпорежда с теб.

Тефт изръмжа и постави бойния си нож на мястото му на колана.

— Ами ти, синко? Ти кога ще признаеш какво си?

— Направил съм го.

— Признал си на нас. Не и на всички останали.

— Не започвай с това отново.

— Ще започна каквото искам, Бурята да го отнесе, дано — отсече Тефт. Той се наведе и заговори тихо. — Поне докато не ми дадеш истински отговор. Ти си Повелител на Стихиите. Все още не си Сияен рицар, но ще станеш, когато всичко това приключи. Останалите имат право да те притискат. Защо да не отидеш до оня юнак Далинар, да не вдишаш малко Светлина на Бурята и да не го заставиш да те признае за светлоок?

Каладин погледна как хората объркано се суетяха в опит да надянат униформите си, а ядосаният Ринд опитваше да им обясни как да си закопчаят куртките.

— Всичко, което съм притежавал, Тефт — прошепна Каладин, — ми е било отнето от светлооките. Семейството ми, брат ми, приятелите ми. И повече. Повече, отколкото можеш да си представиш. Виждат какво имам и го отнемат.

Той вдигна ръка и понеже знаеше какво да търси, с напрягане видя как няколко светещи облачета се отделят от опакото на дланта му.

— Ще ми го отнемат. Ако успеят да разберат какво върша аз, ще го вземат.

— Хайде де, че как ще го направят, в името на диханието на Келек?

— Не знам — отвърна Каладин. — Не знам, Тефт, но не мога да не се страхувам ужасно, когато си помисля за това. Не мога да ги оставя да вземат това — или да вземат вас — хората — от мен. Мълчим си за способностите ми. Никакви приказки повече.

Тефт поръмжа. Останалите най-накрая се нагласиха, при все че Лопен — еднорък, та празният му ръкав бе вкаран навътре и издърпан, за да не провисва — опипа нашивките на рамото си:

— Това какво е?

— Знакът на Синята гвардия — отвърна Каладин. — Личната охрана на Далинар Колин.

— Те са мъртви, ганчо — рече му Лопен. — А ние не сме тях.

— Да — съгласи се Белязания. За ужас на Ринд той извади ножа си и отряза парчето плат. — Ние сме Мост Четири.

— Мост Четири бе вашият затвор — възрази Каладин.

— Няма значение — отговори му Белязания. — Ние сме Мост Четири.

Останалите се съгласиха, отрязаха знаците си и ги хвърлиха на пода.

Тефт кимна и направи същото.

— Ние ще защитаваме Тоягата, но няма просто да заменим това, което той е имал по-рано. Ние сме си наш, отделен отряд.

Каладин потърка чело, ала той беше постигнал именно това, като ги обедини — беше ги превърнал в единен отряд.

— Ще нарисувам знак от двойка глифи, за да го използвате — обърна се той към Ринд. — Ще трябва да поръчате нови знаци.

Дебелакът въздъхна и събра отрязаните знаци.

— Предполагам. Униформата Ви е тук, капитане. Тъмноок капитан! Кой би го помислил за възможно? Вие ще бъдете единственият в армията. Единственият такъв изобщо, доколкото ми е известно!

Ринд не изглеждаше да го намира оскърбително. Каладин нямаше особен опит в общуването със светлооки от нисък дан като него, въпреки че ги имаше много из военните лагери. В родния му град съществуваха само семейството на градоначалника — от много висок дан — и тъмнооките. Едва в армията на Амарам той разбра, че съществуват цели подразделения светлооки, много от които работеха обикновена работа и изкарваха с труд парите си, досущ като обикновените хора.

Каладин отиде до последния вързоп на тезгяха. Неговата униформа беше различна — синя жилетка, двуредна синя куртка с бяла подплата, сребърни копчета. Куртката бе разкроена да се носи отворена, въпреки редовете копчета на всяка страна.

Той често бе виждал такива униформи — върху светлооките.

— Мост Четири — рече той, отряза знака на Синята гвардия от рамото си и го остави на тезгяха до другите.