Брандън Сандърсън
Сияйни слова (59)

39
Хетерохроматичен

ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Татко даваше угощения, за да покаже, че всичко е наред. Канеше местни Сиятелни господари от съседните селища, хранеше ги и ги поеше, показваше дъщеря си.

А на другия ден, когато всички си бяха тръгнали, татко сядаше на масата и слушаше как писарите му съобщават колко е обеднял. Понякога Шалан виждаше как след това той подпира челото си и се взира невиждащо напред.

Вечерта обаче всички се гощаваха и се преструваха.

— Разбира се, познавате дъщеря ми — каза татко и посочи Шалан, когато гостите се настаниха. — Съкровището на дома Давар, нашата най-голяма гордост.

Гостите — светлооки, които живееха през две долини — кимаха вежливо, а паршите носеха вино. И питието, и робите бяха начин да се покажат богатства, които татко всъщност не притежаваше. Шалан беше почнала да помага със сметките, каквото беше задължението й като дъщеря. Знаеше истината за паричното им положение.

Вечерният хлад се прекършваше от пращящата камина; някъде другаде тази стая би могла и да е уютна. Но не тук.

Слугите й наляха вино. Жълто, меко упойващо. Татко пиеше виолетово, подготвено силно. Седеше на високата маса, която вървеше по ширината на стаята. В същата тази стая година и половина по-рано Хеларан заплаши, че ще го убие. Преди шест месеца бяха получили от него кратко писмо и книга от прочутата Ясна Колин за Шалан.

Шалан бе прочела писмото на баща си с треперлив шепот. Не казваше много. Главно смътни заплахи. Същата вечер татко преби една слугиня почти до смърт. Исан още куцаше. Слугите спряха да шушукат, че татко е убил жена си.

Никой не прави съвсем нищо да му противостои, помисли Шалан и го погледна. Всички сме твърде уплашени.

Другите й трима братя се купчеха на отделна маса. Избягваха да поглеждат към татко и да общуват с гостите. По масите имаше няколко малки купи със сфери, ала стаята се нуждаеше от още светлина. Нито сферите, нито огънят успяваха да пропъдят мрака. Шалан мислеше, че на татко така му харесва.

Гостът — Сиятелният господар Тавинар — беше тънък и добре облечен мъж. Дрехата му беше от тъмночервена коприна. Двамата със съпругата му седяха близо един до друг на високата маса, а дъщеря им беше между тях. Шалан не разбра името на девойката.

С напредването на вечерта татко опита на няколко пъти да ги заговори, ала те отвръщаха кратко. Макар да се предполагаше, че това е увеселение, никой не се забавляваше. Гостите се споглеждаха, като че им се щеше да не бяха приемали поканата. Но татко беше по-важен в политиката от тях и добрите връзки с него можеха да са полезни.

Шалан побутваше храната си и слушаше как татко се хвали с новия си развъдник за брадвохръти. Говореше за богатствата на семейството. Лъжи.

Шалан не искаше да му противоречи. Той беше добър с нея. Винаги. Ала не трябваше ли някой да направи нещо?

Хеларан можеше. Но той ги напусна.

Става все по-зле. Някой трябва да направи нещо, да каже нещо, да промени татко. Той не бива да прави такива неща — да се напива, да бие тъмнооките…

Първото блюдо мина. Тогава Шалан забеляза нещо. Балат — когото татко почна да нарича Нан Балат, все едно е най-големият син — току поглеждаше към гостите. Изненадващо. Той обикновено не им обръщаше внимание.

Дъщерята на Тавинар срещна погледа му, усмихна се и отново сведе очи към храната. Шалан замига. Балат… и момиче? Колко странно.

Татко явно не забеляза. Накрая се изправи и вдигна чашата си в наздравица.

— Тази вечер ние празнуваме. Добри съседи. Силно вино.

Тавинар и съпругата му неохотно вдигнаха чаши. Шалан беше почнала да изучава добрите обноски едва напоследък — трудно беше, понеже учителките непрестанно напускаха — но и тя знаеше, че от един добър ворински господар не се очаква да възхвалява пиянството. Не че не бива да се напиват, ала не беше по ворински да се говори за това. Подобни любезности не бяха силната страна на баща й.

— Вечерта е важна — подзе той, след като отпи. — Току-що получих вест от Сиятелния господар Гевелмар. Вярвам, че го познаваш, Тавинар. От отдавна нямам съпруга. Сиятелният господар Гевелмар провожда най-младата си дъщеря с брачните споразумения. Моите арденти ще извършат обреда в края на месеца и така ще се сдобия със съпруга.

Шалан изстина. Уви се по-плътно с шала си. Споменатите арденти седяха на отделна маса и кротко вечеряха. Тримата бяха еднакво посивели и служеха достатъчно отдавна, та да помнят дядото на Шалан като младеж. Отнасяха се нежно с нея и обучението при тях й доставяше удоволствие, когато всичко останало се рушеше.

— Защо никой не говори? — попита татко и огледа стаята. — Току-що се сгодих! Приличате на проклетите алети. Ние сме ведени! Вдигнете малко шум, глупаци!

Гостите любезно изръкопляскаха, но им стана още по-неловко. Балат и близнаците се спогледаха и тихо затропаха по масата.

— Вървете в Преизподнята всички — заключи татко и се стовари в стола си. Паршите му приближиха ниската маса, понесли по една кутия. — Подаръци за децата ми в чест на годежа — съобщи той и махна с ръка. — Не знам защо си направих труда. Ба!

И допи виното.

Момчетата получиха ками, изящни оръжия, гравирани като Мечове. Подаръкът на Шалан беше верижка с тежки сребърни брънки. Тя я взе мълчаливо. Татко не обичаше Шалан да говори много на празненства, макар винаги да разполагаше нейната маса близо до трапезата за гости.

Никога не й крещеше. Не и направо. Понякога й се щеше да й вика. Може би тогава Юшу нямаше да я презира толкова. Така…

Вратата се отвори със замах. В слабата светлина на прага застана висок мъж с тъмни одежди.

— Какво става? — поиска да узнае татко, стана и стовари длани върху масата. — Кой прекъсва моето празненство?

Мъжът влезе. Лицето му беше толкова дълго и тънко, че изглеждаше като прещипано. Ръкавели на волани се подаваха от меката му кафява дреха. Новодошлият свиваше устни, все едно вижда как нужникът е прелял заради дъжда.

Едното му око беше наситено синьо. Другото — тъмнокафяво. Човекът беше едновременно светлоок и тъмноок. Шалан изтръпна.

Един от даваровите слуги отърча към трапезата и зашепна на татко. Шалан не чу какво казва, ала каквото и да беше, изразът на татко вече не бе така буреносен. Остана изправен, но зяпна.

Неколцина слуги в кафеникави ливреи наобиколиха новодошлия. Той внимателно пристъпи напред, като че се пазеше да не настъпи нещо.

— Пратен съм от Негово Височество, Върховния принц Валам, господар на тези земи. До неговото знание стигна, че из тези краища упорито се носи мрачна мълва. Слухове за смъртта на една светлоока дама.

Той погледна татко в очите.

— Съпругата ми беше убита от любовника си. Който после се самоуби.

— Други разказват нещо различно, Сиятелни господарю Лин Давар. Подобни слухове са… обезпокоителни. Предизвикват недоволството на Негово Височество. Ако някой от подвластните му Сиятелни господари е убил високопоставена светлоока дама, той не може да пренебрегне случая.

Татко не отговори с гневен изблик, както Шалан очакваше. Почна да ръкомаха по посока на Шалан и гостите.

— Вън. Дайте ми място. Ти там, пратеникът. Да поговорим насаме. Няма нужда да влачим кал в коридора.

Семейството на Тавинар станаха, видимо нетърпеливи да си тръгнат. Все пак на излизане момичето хвърли поглед на Балат и прошепна нещо.

Татко погледна Шалан и тя осъзна, че при споменаването на майка й е застинала на място. Продължаваше да седи на масата си.

— Дете мое — тихо каза баща й, — върви да седнеш при братята си.

Тя се оттегли, разминавайки се с пратеника, който пристъпи към високата маса. Какви очи… Това беше Редин, незаконният син на Върховния принц. Говореше се, че баща му го използва за екзекутор и убиец.

Тъй като братята й не бяха изгонени от стаята, те седнаха край камината, достатъчно далеч, та да предоставят на баща си усамотение. Бяха оставили място за Шалан и тя седна сред шумоленето на фината копринена рокля. Дрехата я обгръщаше пищно и я караше да чувства, че тя самата не е от значение и само роклята е важна.

Синът на Върховния принц седна на масата при татко. Поне някой му се противопоставяше. А какво щеше да се случи, ако той реши, че татко е виновен? Какво тогава? Следствие? Шалан не искаше татко да рухне; тя искаше да спре тъмнината, която душеше всички тях. Като че светлината им угасна със смъртта на мама.

Когато мама…

— Шалан? — обади се Балат. — Добре ли си?

Тя се отърси.

— Може ли да видя камите? Докато седях на моята маса, ми се сториха много хубави.

Виким само зяпаше огъня, но Балат й подхвърли своята кама. Шалан я улови неумело, извади я от канията и се възхити как металните гънки отразяваха светлината на огъня.

Момчетата гледаха как огнените духчета танцуват над пламъците. Тримата братя вече не говореха.

Балат погледна през рамо към високата маса.

— Ще ми се да чуя какво обсъждат — прошепна той. — Може би ще го отведат. Подходящо ще е за деянието му.

— Той не уби мама — тихо каза Шалан.

— О? — изсумтя Балат. — И какво стана?

— Аз…

Не знаеше. Не можеше да мисли. Не и за онова време и за онзи ден. Наистина ли татко го направи? Отново й стана студено, въпреки топлината на огъня.

Мълчанието се върна.

Някой… някой трябваше да направи нещо.

— Говорят за растения — каза тя.

Балат и Юшу я погледнаха. Виким зяпаше огъня.

— За растения — безизразно повтори Балат.

— Да. Чувам ги смътно.

— Аз нищичко не чувам.

Шалан сви рамене в пищната рокля.

— Ушите ми са по-добри от твоите. Да, за растения. Татко се оплаква, че дърветата в градините му никога не го слушат, когато ги кара да му се подчиняват. „Листата им опадаха заради някаква болест“, казва той. „Отказват да пуснат нови.“

„Опита ли да ги набиеш за неподчинението?“, пита пратеникът.

„През цялото време“, отговаря татко. „Даже им чупя клоните, а те все така не се подчиняват! Какъв безпорядък. Поне би трябвало да чистят след себе си.“

„Проблем“, казва пратеникът, „понеже не си струва да се пазят дървета без листа. За щастие, знам решението. Един мой братовчед навремето имаше дървета, които се държаха така, и установи, че само трябва да им попее и листата им начаса се появяват отново.“

„Ах, разбира се. Незабавно ще опитам.“

„Надявам се да ти свърши работа.“

„Е, ако стане, наистина ще съм облекчен!“

Братята я зяпаха изумено.

Най-сетне Юшу вирна глава. Той беше най-млад, малко по-голям от Шалан.

— Об… лек… чен…

Балат избухна в смях — достатъчно гръмък, та баща им да ги изгледа.

— Ох, това е ужасно — каза Балат. — Това е чиста ужасия, Шалан. Би трябвало да се засрамиш.

Тя се сгуши в роклята и се усмихна. Дори Виким, по-големият от близнаците, пусна усмивка. Тя не го беше виждала да се смее от… колко време?

Балат изтри очи.

— За миг наистина помислих, че можеш да ги чуеш. Ти, малка Пустоносна. — Той въздъхна дълбоко. — Гръм да го удари, хубаво е.

— Трябва повече да се смеем — каза Шалан.

— Този дом не е място за смях — отвърна Юшу и отпи от виното.

— Заради татко ли? — попита Шалан. — Той е един, а ние сме четирима. Просто трябва да сме по-големи оптимисти.

— Оптимизмът не променя фактите — възрази Балат. — Ще ми се Хеларан да не беше заминавал.

Той удари с юмрук страната на стола.

— Не му завиждай за пътешествията, Тет Балат — меко рече Шалан. — Има толкова много места за виждане, места, които навярно никога няма да посетим. Нека един от нас иде. Помисли за историите, които ще ни донесе. За цветовете.

Балат огледа мрачната стая със стени от черен камък и приглушените червено-оранжеви светлини.

— Цветове. Не бих имал нищо против да има малко повече цвят наоколо.

— Всичко би било приятна промяна след лицето на татко — усмихна се Юшу.

— Хайде сега, не обиждай лицето на татко — отвърна Шалан. — Доста го бива в това да си изпълнява задачата.

— Която е?

— Да ни напомня, че има и по-лоши неща от миризмата му. Наистина твърде благородно Призвание.

— Шалан! — възкликна Виким. Той подчертано не приличаше на Юшу. Мършав и с хлътнали очи, Виким подстригваше косата си толкова ниско, че приличаше на ардент. — Не говори така, където татко може да те чуе.

— Той е погълнат от разговора. Но ти имаш право. Навярно не бива да подигравам нашето семейство. Домът Давар е виден и държелив.

Юшу вдигна чаша. Виким кимна отсечено.

— Разбира се — додаде тя, — същото може да се каже и за някоя брадавица.

Юшу за малко да изплюе виното. Балат отново изрева от смях.

— Прекратете шумотевицата! — кресна татко.

— Празник е! — извика Балат в отговор. — Не поиска ли да се държим по-веденски?

Татко го изгледа сурово и се върна към разговора си с пратеника. Седяха близо един до друг. Стойката на татко беше умоляваща, докато незаконният син на принца се беше пооблегнал, извил вежди и с безизразно лице.

— Бурята да го отнесе, Шалан — продължи Балат. — Кога стана толкова умна?

Умна ли? Та тя не се чувстваше умна. Изведнъж откровеността на думите й я накара да потъне в стола. Те просто се бяха изплъзнали от устните й.

— Това са само неща… само неща, които прочетох в една книга.

— Е, трябва да четеш повечко такива книги, малката — отсъди Балат. — Заради тях тук стана по-светло.

Татко стовари ръка върху масата. Чашите затрепериха и чиниите затракаха. Шалан го погледна притеснено. Той сочеше пратеника с пръст и говореше нещо. Приказваше тихо, а и беше твърде далеч, та тя да разбере, но познаваше този поглед. Виждала го беше неведнъж, преди той да хване пръчката — а веднъж даже и ръжена — и да замахне към някой слуга.

Пратеникът плавно се надигна. Неговата изисканост беше като щит, който отблъскваше гнева на татко.

Шалан му завидя.

— Изглежда, този разговор няма да ме доведе до никъде — високо рече той. Гледаше татко, но тонът му подсказваше, че думите се отнасят до всички. — Дойдох подготвен за подобна неизбежност. Върховният принц ме е овластил и аз много бих искал да узная истината за случилото се в това домакинство. Всеки светлоок по рождение, който може да свидетелства, е добре дошъл.

— Трябва им свидетелството на светлоок — обясни тихо Юшу. — Татко е достатъчно важен, та да не могат просто да го отстранят.

— Имаше един — високо продължи пратеникът, — който беше готов да ни каже истината. Оттогава обаче не е на разположение. Има ли някой от вас неговата смелост? Ще дойдете ли с мен да свидетелствате пред Върховния принц за престъпленията, извършени в тези земи?

Погледна четиримата. Шалан се гушеше в стола си и се мъчеше да изглежда малка. Виким не отместваше очи от пламъците. Юшу сякаш щеше да стане, ала се върна към виното си, изруга и лицето му пламна.

Балат. Балат стисна облегалките на стола, за да се надигне, но срещна погледа на татко. Настойчивостта в очите му оставаше. Когато гневът му гореше, той викаше и хвърляше вещи по слугите.

Сега обаче, когато гневът му се беше поохладил, той беше истински опасен. Тогава татко се смълчаваше. Тогава виковете секваха.

Неговите викове поне.

— Той ще ме убие — прошепна Балат. — Ако кажа и една дума, ще ме убие.

Перченето му се бе стопило. Вече не приличаше на мъж, а на младеж — на уплашено момче.

— Ти можеш да го направиш, Шалан — прошепна Виким. — Татко няма да посмее да те нарани. А и ти наистина видя какво стана.

— Не видях — отвърна тихо тя.

— Ти беше там!

— Не знам какво стана. Не помня.

Това не се случи. Не се случи.

В камината един пън се помести. Балат се вторачи в пода и не стана. Никой от четиримата нямаше да стане. Около тях се завихриха прозрачни цветя, замъглиха се и станаха видими. Духчета на срама.

— Разбирам — рече пратеникът. — Ако някой от вас си… припомни истината в някакъв момент в бъдеще, във Веденар ще има кой да го изслуша с готовност.

— Ти няма да разкъсаш този дом, копеле — каза татко и се надигна. — Ние стоим един до друг.

— С изключение на онези, които вече не могат да стоят, доколкото разбирам.

— Напусни дома ми!

Пратеникът го изгледа с погнуса и се усмихна презрително. Усмивката му говореше: може и да съм копеле, но дори и аз не съм толкова низък като тебе. После със замах излезе от стаята, подбра хората си отвън и от отсечените му нареждания стана ясно, че иска да се върне на път въпреки късния час, та да свърши някаква работа вън от татковите земи.

Когато си отиде, татко положи длани на масата и издиша дълбоко.

— Вън — рече той на четиримата и наведе глава.

Те се поколебаха.

— Вън! — изрева татко.

Избягаха от стаята. Шалан се препъваше подир братята си. Видя как татко потъва в стола и се държи за главата. Подаръкът за нея, красивата огърлица, лежеше забравена в отворената кутия на масата точно пред него.