Брандън Сандърсън
Сияйни слова (57)

37
Въпрос на гледна точка

„Сега, когато всеки от ордените е свързан с естеството и нрава на онзи от Вестителите, когото има за свой покровител, няма по-архетипен от този на Пазителите на Камъка, следващи Таленелат’ Елин, още Каменната Жила или Вестителя на Войната. За тях е добродетел да въплъщават решителност, сила и вярност. Уви, те малко се погрижиха за неблагоразумното си упорство, дори и когато им се доказваше, че грешат.“

Из „Сияйни слова“, глава 13, страница 1

Срещата най-сетне прекъсна за почивка. Не бяха готови — Отче на Бурята, не изглеждаше възможно въобще да приключат. Ала поне временно споровете секнаха. Адолин се изправи. Ранените му крак и страна възнегодуваха. Остави баща си и леля си да приказват тихо, а просторната зала се изпълни с жуженето на други разговори.

Как ли баща му понасяше това? Минали бяха цели два часа според стенния часовник с фабриал, направен от Навани. Два часа Върховните принцове и съпругите им се оплакваха от Убиеца в бяло. Нямаше никакво съгласие какво трябва да се прави.

Никой не обръщаше внимание на истината, която ги бодеше в очите. Нищо не можеше да се направи. Нищо освен това Адолин да бди и да се упражнява, за да се изправи срещу това чудовище, щом то се върне.

И мислиш, че можеш да го победиш? Него, който ходи по стените и кара самите духчета на природата да му се подчиняват?

Смущаващ въпрос. По предложение на баща си, днес Адолин беше заменил Бронята с по-подходящи одежди. На тази среща ние трябва да излъчваме увереност, а не страх, каза Далинар.

Генерал Хал носеше Бронята вместо Адолин. Беше се скрил в една странична стая заедно с ударен отряд. Май за Далинар беше невероятно убиецът да се появи по време на срещата. Ако имаше желание да погуби Върховните принцове, много по-лесно щеше да е да ги убива един по един в тъмнината на нощта. Беше неразумно да ги нападне всички заедно, пазени от десетки Броненосци. И наистина, много бяха Броните на тази среща. Трима от Върховните принцове носеха своите Брони, а останалите бяха довели Броненосци. Абробадар, Якамав, лично Релис Рутар… Адолин рядко бе виждал толкова много на едно място.

А би ли имало значение? В продължение на седмици от целия свят се стичаха сведения. Убити крале. Из цял Рошар обезглавени владетели. Имаше свидетелства, че в Я Кевед убиецът е погубил десетки войници с подобните на Бронята щитове, които биха могли да възпрат Меча му, както и трима Броненосци, сред тях — самия крал. Бедствието обхващаше целия свят, а зад него стоеше само един човек. Ако въобще беше човек.

Адолин отиде в ъгъла и получи чаша вино от един чевръст слуга в синьо и златно. Оранжево вино, всъщност просто сок. Въпреки това, Адолин изпи цялата чаша и тръгна да търси Релис. Имаше потребност да прави нещо различно от това само да седи и да слуша как хората се оплакват.

За щастие, докато седеше, успя да измъдри нещо.

Релис, син на Рутар и прочут Броненосец, имаше широко и плоско като лопата лице и сплескан нос. Одеждите му бяха в жълто и зелено, целите в набори и волани. Даже не бяха интересни. Човекът можеше да избира какво да облече и се беше спрял на това?

Беше пълен Броненосец, един от малкото в лагерите. Освен това беше настоящият първенец в дуелите — това, наред с обстоятелството, че е син на Рутар, го правеше особено интересен за Адолин. Релис разговаряше с братовчед си Елит и три дами от свитата на Садеас. Те бяха облечени в традиционната воринска хава, а косите им бяха вдигнати в сложни плитки и прикрепени с игли. Една от дамите, Мелали, подчертано изгледа Адолин. Както винаги, беше красива. Черните й коси бяха вдигнати високо. С какво ли я бе раздразнил отново? Мина цяла вечност, откакто се ухажваха.

— Релис — подхвана той и вдигна чашата си в наздравица, — исках само да ти кажа, че намирам за много смело предложението ти от преди малко да се сражаваш сам с убиеца. Готовността ти да загинеш за короната е вдъхновяваща.

Релис се начумери. Как може човек да има такава плоска физиономия? Да не е падал като малък?

— Смяташ, че ще загубя.

— Разбира се — ухили се Адолин. — Нека сме честни, Релис. Почиваш на славата си вече близо половин година. Откакто разби Епинар, не си побеждавал във важен дуел.

— И това го казва човек, който с години отхвърля всички предизвикателства — обади се Мелали и огледа Адолин от главата до петите. — Изненадвам се, че татенцето ти те пусна да дойдеш да си поприказваме. Не се ли бои, че ще се нараниш?

— И аз се радвам да те видя, Мелали — отвърна Адолин. — Как е сестра ти?

— Недостъпна за теб.

Ох, наистина. Тъкмо това беше направил. Грешка.

— Релис, твърдиш, че можеш да се изправиш срещу убиеца, ала се боиш от дуел с мен?

Релис разпери ръце. В едната държеше бокал червено вино.

— Такъв е протоколът, Адолин! Ще се дуелирам с теб след година-две, когато се изкачиш в класирането. Не мога просто така да изляза срещу някой стар дуелист, не и когато са заложени Броните ни!

— Стар дуелист? Релис, аз съм един от най-добрите.

— Нима? — подсмихна се Релис. — След представлението с Еранив?

— Така си е, Адолин — обади се и Елит, ниският плешив братовчед. — Напоследък си победил само в няколко важни дуела. В единия практически си послужи с измама, а в другия победи от чист късмет!

Релис кимна.

— Ако наруша правилата и приема предизвикателството ти, все едно ще срутя ветролом. Десетки незначителни дуелисти ще напъплят да се бият с мен.

— Няма да стане. Понеже няма да си вече Броненосец. Ще те победя.

— Каква самоувереност — усмихна се Релис и се обърна към Елит и дамите. — Слушайте го. В продължение на месеци пренебрегва класирането, после се хвърля обратно в него и си въобразява, че може да ме бие.

— Залагам моите Броня и Меч — отвърна Адолин. — И Бронята и Меча на брат ми, освен тях — Меча, който спечелих от Еранив. Пет срещу твоите две.

Елит зяпна. Притежаваше само Броня, при това подарена от братовчед му. Той алчно се взря в Релис.

Релис понечи да отговори. После затвори уста, лениво вирна глава и погледна Адолин в очите.

— Какъв глупак си, Колин.

— Отправям предложението пред свидетели. Победиш ли, получаваш всяка Броня и Меч на моето семейство. Кое е по-силно, страхът или алчността ти?

— Моята гордост — отговори Релис. — Няма да се бия с теб.

Адолин скръцна със зъби. Надяваше се заради дуела с Еранив другите да го подценят и по-лесно да се съгласяват да се бият с него. Не се получи. Релис се изсмя, подаде ръка на Мелали и я отведе. Другите го последваха.

Елит се позабави.

Е, по-добре ще е от нищо, рече си Адолин, докато в ума му се въртеше план.

— А ти?

Елит го огледа отгоре до долу. Адолин не го познаваше добре. Говореше се, че човекът е приемлив дуелист, ала често остава в сянката на братовчеда си.

А каква алчност — Елит копнееше да е пълен Броненосец.

— Елит? — обади се Релис.

— Същото предложение? — попита Елит и погледна Адолин в очите. — Твоите пет срещу моята?

Ужасна сделка.

— Същото предложение.

— Съгласен.

Рутаровият син изпъшка зад него. Улови го за рамото и с ръмжене го задърпа настрани.

— Каза ми да се изкача в класацията — обясни му Адолин. — Тъкмо това правя.

— Не и срещу братовчед ми.

— Твърде късно. Ти го чу. Дамите го чуха. Кога е дуелът, Елит?

— След седем дни. На Нанел.

Седем дни — дълго изчакване за подобно предизвикателство. Значи Елит искаше време да се поупражнява, нали?

— Какво ще кажеш за утре?

Релис изръмжа по твърде неалетски начин и изтика братовчеда по-далечко.

— Не разбирам защо си толкова нетърпелив, Адолин. Не трябва ли да се съсредоточиш върху това да пазиш стария си баща? Тъжно е, когато един войник доживява да загуби ума си. Почна ли да се подмокря пред хора?

Спокойно, каза си Адолин. Релис се мъчеше да го подведе, да го накара да действа прибързано. Така щеше да си даде възможност да поиска от краля промяна и анулиране на всички договори с неговия дом — включително споразумението за дуела с Елит. Ала обидата беше прекалена. Спътниците на Релис поеха дъх и се отдръпнаха при тази непривична за алетите грубост.

Адолин не поддаде на отчаяния ход. Беше получил каквото искаше. Не знаеше какво може да направи във връзка с убиеца, ала това тук беше начин да помогне. Елит не беше първенец сред дуелистите, но служеше на Рутар. А Рутар все повече се превръщаше в дясната ръка на Садеас. Победата над него щеше да приближи Адолин с още една стъпка до истинската цел. Дуел със самия Садеас.

Обърна се да си върви и се закова на място. Някой стоеше зад него — набит мъж с подпухнало лице и черна къдрава коса. Лицето му руменееше, носът му беше възчервен, а по страните му се виждаха тънки венички. Имаше ръце на войник, ала одеждите му изглеждаха лекомислено. Адолин обаче се принуди неохотно да признае, че са твърде модни. Черни панталони, поръбени с наситенозелена коприна, къса отворена горна дреха, подходяща риза. Шалче на врата.

Торол Садеас, Върховен принц, Броненосец, тъкмо човекът, за когото Адолин мислеше. И човекът, когото мразеше най-много на света.

— Още един дуел, млади Адолин — подзе той и отпи от виното. — Наистина си си наумил да се изложиш. Още се чудя защо баща ти вдигна забраната да се дуелираш. Наистина вярвах, че това е въпрос на чест за Далинар.

Адолин тръгна да минава край него. Нямаше си вяра — дори и да каже една дума на тази змиорка. При вида му го връхлетя споменът за внезапния ужас, който изпита, когато Садеас се изтегли от бойното поле и остави него и баща му сами и обкръжени.

Хавар, Перетом, Иламар — добри войници и добри приятели — загинаха тогава. Те и още шест хиляди човека.

Садеас стисна рамото му.

— Мисли каквото щеш, синко — прошепна той, — но онова, което сторих, беше заради привързаността ми към баща ти. Вдигане на меча в чест на стар приятел.

— Пусни. Ме.

— Ако с напредването на възрастта почнеш да губиш разсъдък, моли се на Всемогъщия да има хора като мен, готови да ти дарят достойна смърт. Хора, които държат на теб достатъчно, щото да не се подсмиват, а да стиснат здраво меча, та да се нанижеш на него.

— Ще хвана врата ти с две ръце, Садеас — изсъска Адолин. — Ще стискам и ще стискам. После ще забия камата в корема ти и ще я завъртя. Бързата смърт е милост за тебе.

— Тц. Внимавай. Залата е пълна. Ами ако някой те чуе да заплашваш Върховен принц? — усмихна се Садеас.

По алетски. Можеш да изоставиш съюзника си на бойното поле и всички да узнаят. Ала личната обида не минава. Доброто общество ще се възмути. В името на налановата ръка! Баща му беше прав за всички тук.

Адолин бързо се обърна и се измъкна от хватката на Садеас. После несъзнателно сви пръсти в юмрук и се приготви да го стовари в това ухилено самодоволно лице.

На рамото му легна нечия ръка и го накара да спре.

— Не мисля, че това би било мъдро, Сиятелни господарю Адолин — продума тих, ала строг глас. Напомни на Адолин за баща му, макар тембърът да бе различен. Погледна пристъпилия зад него Амарам.

Висок, с лице като очукан камък, Сиятелният господар Меридас Амарам беше един от малцината светлооки, които бяха облечени в прилична униформа. Колкото и сам да искаше да се облича по-модно, Адолин постепенно осъзна символичното значение на униформата.

Пое дълбоко дъх и отпусна юмрука си. Амарам кимна на Садеас, хвана Адолин за рамото, обърна го и го отведе по-далече от Върховния принц.

— Не бива да позволявате да Ви предизвиква, Ваше Височество — тихо каза той. — Ще Ви използва, за да злепостави баща Ви, стига да му се удаде.

Минаха през залата, пълна с бъбрещи адютанти. Сервираха се напитки и закуски. Почивката се беше превърнала в увеселение. Не беше чудно. В присъствието на толкова важни светлооки, на хората им се щеше да пообщуват и да сплетничат.

— Защо оставаш с него, Амарам?

— Той е мой сюзерен.

— Ти си достатъчно високопоставен да избереш нов сюзерен. Отче на Бурята! Та ти вече си Броненосец. Никой няма и да те пита. Ела в нашия лагер. Присъедини се към татко.

— С това бих създал разделение. А докато съм със Садеас, мога да помогна за преодоляването на различията. Той ми вярва. Баща Ви също ми вярва. Моето приятелство с двама им е стъпка към опазването на единството на кралството.

— Садеас ще те предаде.

— Няма. Ние с Върховния принц Садеас имаме споразумение.

— И ние мислехме, че имаме. После той ни предаде.

Амарам като че охладня. Дори походката му беше изпълнена с достойнство — изправен гръб, почтително кимване на мнозина от присъстващите, край които минаваха. Съвършеният светлоок генерал: с блестящи качества, но не и високомерен. Оръжие в ръцете на своя Върховен принц. Прекара по-голямата част от войната в усърдна подготовка на новобранци и пращането на най-добрите от тях при Садеас, като в същото време пазеше и част от Алеткар. На Амарам се дължеше половината от успеха на Садеас на Пустите равнини.

— Баща Ви не може да отстъпва. Аз и не искам да го прави, Адолин. Но това означава, че се е превърнал в човек, който не може да работи с Върховния принц Садеас.

— А ти си различен?

— Да.

Адолин изсумтя. Амарам беше един от най-добрите мъже в цялото кралство, с безупречно име.

— Съмнявам се.

— Двамата със Садеас сме съгласни, че е допустимо да се ползват презрени средства за постигането на почтена цел. Двамата с баща Ви сме съгласни относно целта — по-добър Алеткар, без всички тези разправии. Въпрос на гледна точка…

Продължи да говори, но адолиновият ум блуждаеше. Беше се наслушал на тези приказки от баща си. Ако Амарам вземеше да цитира Пътят на кралете, Адолин щеше да се развика. Поне…

Това пък какво беше?

Разкошни червени коси. Нямаше и един черен кичур. Тънка фигура, толкова различна от заоблените алетски дами. Синя копринена рокля, проста, но елегантна. Бледа кожа, почти шинска, и светлосини очи. Няколко нежни лунички под очите, колкото да изглежда екзотична.

Младата жена сякаш се плъзгаше през залата. Адолин се завъртя да погледне след нея. Беше толкова различна.

— Кълна се в очите на Аш! — възкликна Амарам с усмивка. — Все още го правите, нали?

Адолин откъсна поглед от момичето.

— Какво правя?

— Позволявате всяко нещо, което прелита наоколо, да привлече погледа Ви. Трябва да се установите, синко. Да изберете една. Майка Ви би се ужасила, че още не сте женен.

— И Ясна не е омъжена. Тя е с десет години по-стара от мен.

Ако още беше жива, както вярваше леля Навани.

— В това отношение Вашата братовчедка надали е пример за подражание. — Тонът на Амарам загатваше нещо повече: или в кое да е друго отношение.

— Погледни я, Амарам — настоя Адолин и проточи врат, наблюдавайки как младата жена приближава към баща му. — Какви коси. Виждал ли си някога подобен оттенък на тъмночервеното?

— Веденски, гарантирам Ви. Рогоядска кръв. Някои родове се гордеят с това.

Веден. Надали… Възможно ли бе?

— Извини ме — рече Адолин, отдели се от Амарам и вежливо си проби път към младата жена. Тя разговаряше с баща му и леля му.

— Боя се, че Сиятелната господарка Ясна потъна с кораба — казваше тя. — Съжалявам за загубата ви…